Почти направен снежен човек

Приказка по действителен случай, 2

"Този сняг не става за снежен човек" - чу да казват снежния човек, който чакаше да бъде направен. И се натъжи. Хората отминаха, а той остана да лежи под формата на пръхкав сняг под боровете в парка. Аха да започне да се самосъжалява и даже още по-лошо да развие комплекс за незначителност още преди да е създаден и катеричка тупна върху снежното петно, което трябваше да е лицето му. Остави следи от двете си лапки и с един скок се озова пак на дървото. Така снежният човек се сдоби с очи и настроението му значително се подобри. Много му харесваше да гледа под полите на дърветата - тъмнозелени фусти с бели дантели. 

Отнякъде долетя сврака. Клюнът ѝ ровичкаше под снега, от който трябваше да е направено тялото му и го гъделичкаше. Снежният човек се учуди. Излизаше, че дори да не е съвсем оформен, даже да е по-скоро невидим, пак може да му е хубаво и да се радва. Изключително успокоителна мисъл, защото радостта е смисълът на живота на снежните човеци. Когато тя изчезне, те се стопяват. 

По обяд дойдоха двама мъже със зелени гащеризони, смешни плетени шапки и големи лопати и започнаха да събират снега от алеите на купчини. Трупаха го точно там, където лежеше ненаправеният снежен човек. Така той расна, порасна, напълня, само дето беше малко безформен. За късмет, един от мъжете си забрави плетената шапка върху него. Сега единственото, което му липсваше бяха деца. Че кой се радва на снега и на снежните човеци повече от тях? И той зачака. Беше сигурен, че ще се появят. Часовете минаваха. Започваше да притъмнява и почти направеният снежен човек се разтревожи. Ами ако все пак не дойдат деца? Ако утре изгрее слънце и го разтопи преди да е зарадвал поне едно хлапе? Ще пропилял живота си напразно. 

Вече беше тъмно, когато две фигури се заклатушкаха по алеята срещу него. Приближаваха, приближаваха. Чуваше ги как се смеят и си говорят нещо. После ниската фигурка го видя, изпищя от възторг и се втурна към него. 

- Мамо, мамо! Виж каква голяяяма купчина, ела да си направим снежен човек!

- Този сняг не става за това - чу отново почти направеният снежен човек и сърцето му щеше да се пръсне. - Но става за снежни ангели!

Жената и детето се хвърлиха върху него с широко разперени ръце и крака и се смяха, смяха, смяха. После станаха и все така  със смях отнесоха полепналия по гърба им снежен човек у дома, където той се разтопи щастлив.  

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

Полянка за снежни човеци

Приказка по действителен случай, 1

Небето - перлено сиво, дърветата - сребърни, земята - бяла. Поглежда момчето през прозореца и му се иска хем да ахне, хем да изписука. 

    - Ахсук! Ахсук! - хвърля се да се облича и след минути вече е навън. Държи майка си за ръка, стъпва в снега и току се обръща да провери оставя ли следи. От време на време трие очи и плюе. Много му харесва снегът, но много го дразнят снежинките! Непрекъснато му се завират в очите, в устата, в носа. Според майка му искат да си дружат с него, но не знаят как да подходят. Според него, ако искаш да си приятел с някого - прегръщаш го и му дърпаш играчките, не му се вреш в устата. Тя трябва да е свободна, в случай, че те почерпят с бонбон. 

Небето - хулиган, който цели всички със снежинки, дърветата - заядливци, дето ти изсипват сняг във врата, земята - капан до капан от снежни дупки. Избира момчето само неутъпкани места и дърпа майка си за ръката да вървят по тях. Търчи напред, оглежда се - търси полянка, на която да направят снежен човек. Тук поглежда, там поглежда - навсякъде коли, шахти, плюещи плочки. Уморява се, натъжава се и ах! - разрешава на мама да го отведе в къщи. Пият чай, ядат малиново сладко и какво да види момчето - полянката за снежен човек била на тяхната терасата. Ура!

Небето - бяло като косата на дядо, дърветата - рошави като баба, земята - цялата в стъпки от малки крачета. Ще излязат хората да вървят по своите важни дела и ще се зачудят "Къде ли е ходило това дете толкова рано сутринта?", "Какво пък толкова важно има да търси в тоя сняг?" На нито един възрастен няма да му хрумне да търси полянка за снежни човеци, затова и няма да я намери. Само момчето ще си играе там, докато дойде пролетта. 

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

Преялият облак и песента

Излязло едно момче с майка си и бух, нагазило цялото в нещо сивкаво, лепкаво и пуфтящо. 

- Ааааа, какво е товаааа? - писнало хлапето. Застинало, не смее да помръдне. Напред погледне - нищо не вижда, назад погледне - пак същото. 

Обяснила майката, че това е голям, лаком облак. Преял е, издуло му се е шкембето, натежало е и го е дръпнало почти до земята. Затова се е излегнал над тротоарите, разлял се е между къщите, от устата му излизат кълбенца, пуфти, сумти и чака да му мине. И за да не се страхува детето ѝ, запознала ги: 

- Момченце, това е мъгла. 

- Мъгла, това е момченце. Хайде сега да вървим. Няма как хем по облак да ходиш, хем всичко ясно да виждаш. Ще се оправим. 

Хванала сина си за ръка, тръгнали. Пеели колкото сила имат - като се носи песента зад тях, пътечка прави - значи ще намерят пътя обратно. Толкова весело им било, че облакът надигнал любопитно глава да ги види, разтанцувал се, спрял да пуфти, олекнало му на шкембето и се върнал отново горе на небето. 

Долу на земята пак изгряло слънце и всичко се виждало ясно. Само дето хората не ходели по облаците, ами сериозни и умислени се качвали в автобуса и се чудели, откъде се чува тая песен, дето така, ама така им пречи да си стоят сериозни, сиви и пуфтящи. 

Преспа сняг, която те не могат да изтръскат

 Наредени един до друг. Сгушени. Главите им в крилете. Настръхнали сиви топки, като забравена и овехтяла коледна украса. Гълъбите.

Гледаше ги всеки ден. Къде отиват нощем, не знаеше. Сутрин си бяха там. Наредени един до друг. Сгушени. Понякога се отръскваха от случайно паднал сняг. Тя само ги наблюдаваше. Не им хвърляше трохи. Не можеш да хвърлиш трохи върху жица. А те си стояха на жицата. По цял ден. Беше забравила, че могат да летят. Крилата, според нея, бяха за прегръщане.

Това, което не знаеше е, че и те я гледаха. Не знаеха къде отива нощем, но сутрин си беше там. Те имаха опит. Помнеха, че понякога, подобни същества, а именно човеци, отварят прозорците си и ронят хляб по перваза за тях. Тя не го правеше. Само седеше и ги наблюдаваше. Никой не се показваше зад нея. 

Понякога, нощем, минаваха и ѝ оставяха по нещо – замръзнало клонче от дърво, незнайно как оцеляло листо. Веднъж дори ѝ оставиха по едно перо. Само дето тя май не забеляза. Иначе би трябвало да реагира, нали? Да отвори прозореца. Да им нарони трохи и да се сприятелят. Нали? Нали така става? Така правят човеците. Градските гълъби много добре знаеха. Всички в квартала правеха така. Разменяха си неща. Понякога се прегръщаха. Понякога допираха лицата си едно до друго. Гълъбите бяха опитвали това. Нощем. Тайно. За да видят какво е. Нищо особено всъщност – човките им бяха твърди и когато ги допираха, се чуваше едно леко – „трак”. Но много добре знаеха какво е да се прегръщаш. Нали сега си стояха така – един до друг – прегърнати върху жицата. Бореха се със снега. 

Под краката им минаваха разговорите на квартала. Всички тези: „ - Ало? Госпожа Андонова ли е? Ние сме от фирма „Травел и брак”, правим проучване и бихме искали да ви зададем няколко въпроса. Ако отговорите, ще спечелите награда за...” и в този миг от отсрещната страна се чуваше едно леко „трак”; или пък „Ало? Мамо, загубих си джи ес ема, обаждам ти се да не се притесняваш, аз...”; а често и „Ало? Ще си дойдете ли тази събота и неделя? Да ви чакам ли? – Не ни чакай, мамо, ние имаме...” и още едно „трак”, но безшумно, само в единия край на линията. 

Гълъбите дори не подозираха, че последният разговор е на жената, която ги наблюдава. Само свиваха измръзналите си крачка около гласа ѝ, течащ по жицата, и се сгушваха още по-плътно един до друг. Понякога си мислеха колко е хубаво, че имат крила, с които да се прегръщат през зимата и да отръскват снега, който ги посипва. Защото можеше, можеше, да са като хората, на чиито глави понякога – забелязали са го това – се посипва цяла преспа сняг, която те не могат да изтръскат. 

 

Врата в стената, а зад вратата - море

В тъмното живеел един дядо. Много добре му било. Понякога си представял, че е слънчево, той лежи в хамак под черешата и мравунки му гъделичкат големия пръст на крака. Понякога, че има печка, в нея гори огън, върху ѝ свирука чайник, а бабата слага на масата кекс с боровинково сладко. Веднъж си представил, че играе с багери, кубчета, коли и скача на батут. 

- Я! - рекъл си - щом имам играчки, значи имам и внуче! Чакай да му се обадя. 

Огледал се дядото за телефон и видял, че под краката му, вместо под, има стена. В стената - мъничка врата. Навел се, отворил я, надникнал с едно око вътре и какво да види през прага? Море! Обадил се на внучето и му казал бързо да си взима тебеширите и да идва да рисуват по стената. Дошло внучето, нарисували двамата една по-голяма врата, отворили я и хоп! озовали се на плажа. Там играли заедно, правили пясъчни замъци, пляскали с ръце и крака във водата - много весело им било. А и слънцето светело така ярко, че нищо не се виждало и дядото можел спокойно да си представя каквото си ще.

Такива неща снощи. 

п.с. Приказката е започната по този начин от дон Фелипе и продължава с море и врата в стената на пода, специално по негово желание.

Доматът бежанец

 Един домат - бежанец от зеленчуковата в цветната градина на мама - се е разположил между тагетиса и умирающо, храстовидно цвете с непроизносимо име. Отметнал рошава зелена глава надясно, разперил два израстъка наляво - мама му се заканва, че ще го изсели на бунището, а той се хили, цъфти и пет пари не дава. Вчера повдигна листа и ми показа самодоволно продукцията си - малки зелени домати по никое време. 

Моментално му беше издадено разрешение за постоянно пребиваване. Заплахата за изселване беше снета, а част от продукцията - иззета. Една котка застана на стража - да го варди от буболечки. Тагетисът се опита най-сетне да завърже контакт, само цветето с непроизносимо име се поклати снизходително: "Не се бутай, младежо, не се тикай. Нищо не може да опази и най-ербап домата от настъпващите студове." 

А зеленият цъфти, радва се и доказва, че за мераклията всяко време е подходящо да даде плод. 

Такива неща в средата на есента. 

Бой и живот, живот и бой

В автобуса върви сутрешният блок на някакво радио. Слушател на възраст 50+ разпалено убеждава водещата, че всички да са равни - това е смърт! 

"Може би искате да кажете еднакви, а не равни?" - деликатно се намесва тя. 

"Еднакви, равни, за мен е едно и също - снизходително обяснява слушателят - синоними, омоними, натам бием!" - завършва тържествено и затваря телефона. 

Ама така си е, мисля си, докато се прибирам към къщи, то дали ще биеш, или ще галиш, жестът е един и същ, само силата на замаха е различна. Синоними, омоними - друга е граматиката на ежедневието, все по-малко място има в нея за внимание към езика, което помага за дисциплина на мисълта. Бой и живот, живот и бой са ни напълно достатъчни. Не ли? 

Такива неща днес.

Шапката с противоречиви мисли или учената жаба

 В шапката на един дядо живеели куп противоречиви мисли. "Дали да не легна да си реша кръстословицата" се блъскала във "Време е да полееш доматите", което събуждало "Баба май криеше бисквити в шкафа зад брашното.", което настъпвало "Трябва да се прекопае пипера." 

- Ооо, заболя ме главата! - ядосал се дядото и пуснал шапката в реката. В главата му се настанила тишина. Успял да чуе най-сетне жуженето на пчелите, чуруликането на птичките, мърморенето на бабата. Свършил си всичката работа и полегнал под крушата да си решава кръстословицата. 

През това време една жаба се настанила в шапката му и внезапно добила неподозирани знания - къде се крият бисквитите, кога се поливат доматите и какво е кръстословица. И понеже другите жаби и толкова не знаели, станала най-учената в целия вир. 

Такива неща днес. 

Дупка между сезоните или възможност за мечтаене

След Миролюбово и преди Изворище има един прежълтял от летни тревоги хълм. На билото на хълма стои дърво. Все още младо и зелено. Сигурно, защото не обръща внимание на тревожния пейзаж наоколо, ами гледа с копнеж към морето. Морето, тоя ненаситник, се натиска с небето. Затова долу летят вълни, а горе плуват облаци. Къщите са с гръб към водата, за да се пазят от вятъра, нищо, че и двамата са далече. Навярно затова повечето са посивели преждевременно. 

Кой сезон е, никой не знае, а и него интересува. В началото на есента гледката е като в началото на лятото. Добре, че рядко минават пътници и няма кой да забележи тази дупка между сезоните, тази възможност за мечтаене и да я пропилее. 

Такива неща от лятото до есента и по-сетне. 

Нощни разговори

През деня улиците сякаш се разширяват - заради туристите. Къщите се отдалечават една от друга и се правят на неми и глухи до вечерта. Щом всички се приберат да спят, уличките отново отесняват, къщите допират покриви и започват да шушукат. За новата, в гръцката махала, дето така са я гримирали, че прилича на стара и пришълците умират да се снимат с нея. За най-възрастната от тях - обявили са я за събаряне. За момичето, дето се показва вече две сутрини на терасата на най-кипрата къща в града. Приличала на хубавицата Ставра, същата, дето живяла почти цял век и поискала да я погребат не в гробищата, а на хълма извън града, с лице към морето. За невъзпитаните деца, които се опитват да ги надраскат със спрейове, за пияниците, подпиращи се на каменните им стени. За старите времена, когато дебелите им зидове били пристан на големи семейства с чудни истории, а не лятна спирка за лекомислени летовници.

От време на време някой гларус ги прекъсва с вик и къщите утихват задълго. Ослушват се за стъпки - да не би някой да е буден и да ги чуе. После пак допират покриви и така чак до сутринта, когато туристите се втурват гладно към изгрева, баничарниците, кафенетата, плажовете и сергиите със сувенири и шумната им припряност прави всеки разговор невъзможен. Такива неща тези дни.

Нова глава в историята на градината на мама

 В градината на мама остарява една котка. Опитват се да я изгонят от къщата откакто беше на годинка. 

Като се роди, мама помогна на нея и на четирите ѝ посестрими да изкарат зимата. Щом настъпи първата пролет от техния котешки живот, реши да ги сложи в кашона и да ги пусне в съседното село. (Така двете села си обменят котки всяка година, но това е тема на отделен разказ.) Добре, но Сара - тогава още си нямаше име, нали беше определена за изселване - изобщо не се появи в двора в деня, в който набутаха останалите ѝ сестри в кашона, натовариха ги на колата и ги пратиха да си търсят стопани в другото село. 

Завъртя се около краката на мама чак два дни по-късно. Получи храна, поспа в една саксия, погали се на татко и така остана в къщата. 

"Само да дойде пролетта и ще я изгоня - заканваше се мама поне шест-седем години поред. - Не мога през зимата, ще умре животното в тоя студ." Да, ама всяка пролет, като наближи денят на кашона и Сара изчезва. Появява се два дни по-късно, мяука, търка се в краката на стопанката и остава до следващата пролет. 

Куп красиви и здрави котки си заминаха. Някои в кашона, други в битка със съседски котки и кучета, трети, защото са си намерили стопани през улица или през две. Само Сара седи под сайванта, спи в саксиите, извежда всяка есен и пролет по едно котило и го оставя на човешките грижи. Тя е удивително незаинтересована от поколението си. Никога не знае какво да прави с децата си. Ако усеща опасност, обърква се кое коте да спаси. Най-често застава безпомощно между две мяукащи, пухакви топки и чака да става, каквото има да става. 

Мама казва, че е рядко глупава котка. Аз я гледам как завзема все по-голяма част от одеялото, дето съм си послала под черешата и силно се съмнявам в мамините думи. Никой да не те иска, ама ти да си седиш; да правиш куп поразии в къщата и в двора и да оцелееш; потомството ти да го гледа някой друг и да се грижи и за тебе, защото си майка - не може да ти липсва ум, друго е. 

"Оставка, Саро!" - викам ѝ. Тя ме поглежда, свива се на кълбо върху книгата ми и заспива. 

"А Писана какво животно беше! - въздъхва мама, спомняйки си своя отдавнашна, котешка любимка. - Рядко съм виждала толкова достойна котка. Ама рано си отиде." 

После идва дон Фелипе, с викове и ръкомахания прогонва Сара и мен от дебелата сянка, подрежда си играчките на одеялото и започва нова глава в историята на градината на мама. 

Такива неща вчера.

Много шум за нищо по гръцки

Сутринта, по напечените вече улици, мина кола с монтиран отгоре мегафон. Този път гласът, който се лееше от него не предлагаше настойчиво карпузя и томатя, не подсещаше гръцките домакини да се отърват от старите си мебели, ами беше подхванал жизнерадостно друга тема. Разбрахме само, че ще има синема-театро днес. Какво ще играят, така и не проумяхме. На прибиране от плажа забелязах, че средиземноморските люляци са настръхнали в очакване, зокумите клатят глави и шушукат нещо, саксиените цветя са извили шии към небето, маслините и те са се фръцнали, не дават да ги погалиш. Огледах се наоколо. Домакините припряно прибираха пране от просторите. На някои места вдигаха тентите, на други ги спускаха повечко. Малкото почиващи бяха накацали по терасите, разпъваха шезлонгите и се гласяха да сядат с резен диня или с чаша в ръка. Учудена от тези трескави приготовления и повсеместни вълнения, вдигнах глава към небето. Облак идеше. И дъжд. Първият от един месец насам. "Ето го синема-театрото" - казах си. "- Ясно е и кое ще е представлението." Хванах Филипос за ръка и го приканих да се омитаме от сцената. Влязохме в къщата, метнахме торбите, грабнахме и ние по едно парче диня, докато небесният оркестър свиреше гръмовната си увертюра. Тамън се нагласихме, музикантите и актьорите се ометоха, слънце изгря, гугутките пак взеха да ни поучават от парапета на терасата. -Това е - викам - дон Фелипио, поне разбрахме как се е казвал спектакълът, дето го рекламираха тая сутрин с мегафона. "Много шум за нищо". Сега да се гласим да се връщаме на плажа. Такива неща днес.

Явният живот на кино "Аполон"

Търговецът Скрилос определено е бил чешит. Тръгнал от Левкада по търговски дела и се върнал с ролки звукови филми и идеята да направи кино на острова. През 1928 година салонът бил построен и отворил врати за първите си посетители. Дали Скрилос е изрязвал сцените с целувки и прегръдки от лентите не знам. Дали се е пушело по време на прожекциите, колко пъти месечно фериботът е стоварвал на пристанището нови кутии с лента, кой е рисувал плакатите - не разбрах. Мога само да си представям възхода на кино "Аполон", трепетите на момчетата, когато на екрана се е появявала Лорин Бакол, мечтите на момичетата, докато са гледали как Скарлет примира в прегръдките на Рет Бътлър, държането за ръце в тъмния салон.

После ежедневието осветява лентата, образите от нея избледняват, киното на Скрилос запада, той самият остарява и "Аполон" затваря врати.

В началото на 90-те години децата му - синове ли са били или дъщери, и те ли са били чешити като баща си - решават да подновят семейния бизнес. Черно-бели снимки в рамки украсяват фоайето: Скрилос и жена му, между тях прожекционния апарат; щастливи двойки пред входа на киното; деца, които чакат за билет на касата. Хората идват да гледат как младият Ал Пачино оглавява фамилия Корлеоне, как Джулия Робъртс се превръща от Пепеляшка в принцеса и как Брус Уилис умира трудно.

Колко дълго може едно семейство да захранва с илюзии жителите на цял остров?

През 2004 година кметът на Левкада купува киното, което вече е истинска историческа и културна ценност за острова, и с общински пари то е ремонтирано основно - нова озвучителна система, модерен прожекционен апарат, меки, широки седалки.

Машината за приказки продължава да работи с нови сили, посещавана от местни и туристи.

12 години по-късно град Левкада е разтърсен от голямо земетресение, което разрушава много от традиционните къщи. Ден-два след него кино "Аполон" пламва, а след 10 минути огънят облизва и изяжда и цяла част от историческия квартал на града. Доброволци - дали е възможно да са били внуците на Скрилос - тичат с кофи да гасят киното. Кметът лично успява да спаси прожекционния апарат. Покривът, екранът, меките седалки - всичко изгаря. На снимки от пожара се вижда, че стената на фоайето, онази с историята на кино "Аполон" и семейство Скрилос, е непокътната. Човешки жертви няма, но общината решава, че къщите са с приоритет и започва да реставрира първо тях.

4 години след пожара, една туристка - моя милост - успява да се загуби по уличките на Левкада и докато си зяпа картата, да си чукне носа в жълта стена с мраморна плоча на нея: Dimotikos cinema Apolon  Вдигам глава и виждам останките от букви над зелената врата - APO.

Там, където е бил екранът днес има огромни зокуми. Цикламените им глави се показват над стените и се плезят на туристите. Околните къщи са изтърбушени, запазени са само фасадите им, и отвътре се строят наново.

Решавам да проверя кой е тоя Dimotikos и защо някогашното кино е полуразрушено и изоставено. Така научавам за Скрилос и явния живот на кино "Аполон". За тайния ще разчитам на въображението си и на това, което прожектират на изгорелия киноекран зокумите.

Такива неща тези дни.

Кротък мрак и нежно подрънкване на мачти

Отдалеч, а и по-отблизо, прилича на остров. Но не е.
До 50-те - 60-те години на XX век хората са предпочитали да стигат до него по вода. Но път по суша е имало.
Архитектурата и атмосферата те заблуждават, че си в малък италиански град, пресичан тук-там от селски, френски улички. Но надписите са на гръцки.
Бабите и те са гръцки - от онези, дето са горгони, корени, русалки и добри готвачки едновременно. Оставят сгъваемите си столчета на брега, влизат в морето, сламените им шапки се приближават една до друга и изпод тях се чуват шепот, възгласи и кикот.
Следобед лицето на слънцето не се вижда, но лъчите му се протягат между хълмовете, изрусяват им бретоните и стигат чак до микроскопичните плажове сред скалите.
Времето се преструва, че не мърда, но камбаната на църквата го побутва напред на всеки час.
Затова навярно в плод и зеленчука, от който пазаруват яхтаджиите, работи най-бавният продавач на света; в близката таверна пъргава, млада хостеса с руса коса и силен грим посреща гостите вечер, а сутрин попрезряла дама с торбички под очите се чуди къде си е загубила перуката снощи.
Всяка привечер пухкав грък, облечен в бяло, разхожда покрай морето бял шпиц и се смее на дон Фелипе: "Епта, Филипос, епта! Би кеърфул уит май гърл." Което ще рече: "Ти си на две, момичето ми е на седем, Филипос, внимавай, не го дърпай за ушите и опашката, че ще те схруска!".
Всички са отворили капаците на прозорците, насядали са по терасите и гледат как яхтите влизат в залива и как се размиват очертанията на параклиса, построен на миниатюрен остров току до входа му.
Тийнейджърите се боричкат под колонадата на малкия кей и момчетата използват най-старото извинение, за да прегърнат момичетата - сграбчват ги и ги мятат във водата.
Изглежда като да съществува тоя град, в който са се строили стотици кораби и от който тръгват големите гръцки фамилии - корабопритежатели и мореплаватели. Но не е съвсем сигурно.
Затова не ти остава друго освен да си обещаеш, че ще се върнеш пак, ще седнеш на брега на Галаксиди без да помръдваш, за да гледаш слънцето, морето, каменните къщи, обградени с бугенвиля и хората зад капаците на прозорците и по терасите, които гледат към теб, докато заедно се превърнете в кротък мрак и нежно подрънкване на мачти.

Такива неща тези дни.

Втора ода за гръцките баби

Гръцките баби от остров Евия не са като останалите. Носят оранжеви, сини и зелени рокли. Наливат от червено джезве кафе в малки чашки и си махат през оградите: "Калимера! - Калимерааа!". Къщите им са изрисувани с цъфнали дървета. В дворовете им греят нарове и череши и простички цветя с дълги имена.

Гръцките баби от остров Евия, минават покрай нашата къща и се усмихват на дон Фелипе. Бъбрят му нещо, смеят се и пляскат с ръце като момичета, когато той им отговаря.

"Еля! Еля, Филипеее!" - викат го през оградата, дават му парчета домашен кекс и възкликват учудено, като им каже "Евхаристо" с вече пълна уста.

Гръцките баби от остров Евия ловят риба с кълбо канап и кукичка и отнасят улова в къщи - да приготвят чорбата, докато внуците им се гонят по дървения кей, боричкат се и скачат във водата, хванати за ръце.

Гръцките баби от остров Евия напълно отговарят на името си. Приличат на малки слънца и пухкави облачета едновременно тези посбръчкани Еви, които огряват улиците, поливат дворовете и след като са се погрижили за своята райска градина, грабват широкополите си шапки и се понасят към плажа да нагледат капитаните на своите малки семейни флотилии.

Такива неща тези дни.

Прочетете и първата ода за гръцките баби.

Хорът на пренебрегнатите момичета

Чувам ги отдалече. Съскат, мърморят, припяват жално "Иуу, иуу, иуу...", а после вземат, че се ядосат и хленченето им премине в яростни викове "Иуууу! Фиууууу! Иуууу!", придружени от заканително плющене. Утихват за секунди. После горкото им хлипане се понася отново, преминава пак в огорчено съскане, мърморене, окайване, заканване и така цял ден и цяла нощ. Жали се на морето хорът на пренебрегнатите момичетата, красавиците, чиито бели рокли вятърът няма да развява тази година - яхтите за разходки на туристи, подредени на сушата, точно срещу пустия плаж и морето. Такива неща от вчера насам.

Как се появяват нови селища малко преди Кулата

Първо покрай колоните от коли, от двете страни на пътя, ще се появят сергии с освежителни напитки, нещица за хапване, гривни против комари, светещи топчета, цигари и прочее важни неща. По-предриемчивите ще направят няколко кафенета и един ресторант с българо-гръцки специалитети. След това ще построят хотели, за да има къде да отдъхват отиващите на почивка. И най-накрая, малко преди Кулата, ще се появят нови селища - Короново, Мало чакане, Големо кесане и Айдеминааме.

Такива неща днес и в следващите дни.

Една черна котка

В градината на мама жужат пчели, дон Фелипе пее, вятърът се учи да свири на улук, розите танцуват, кремовете пуфтят, превили тела от цвят, наровете едреят и показват червени усмивки, малките котета гонят бръмбар кутсузлия, мама плеви, татко люлее люлката, която не била люлка, ами хеликоптер, аз броя облаци, тиквите прегръщат със зелени пръсти това, дето щяло да е еко вигвам за внука, доматите дебелеят, картофите обменят клюки между долната и горната земя, всичко ври и кипи, всеки е зает със сериозни дела и търчи по задачи, само една черна котка е приседнала неподвижно в тревата и се опитва да погледне Космоса в жълтите очи. 

Такива неща тези дни. 

Временно положение с 3 удивителни

Мервам яркочервено петно в пряката преди магазина за плодове и зеленчуци и завивам веднага, не мога да не отговоря на настоятелната му покана да го разгледам. Приближавам се и какво да видя - градина с лалета. Десетки, не, направо стотици лалета, ограждат олющена двуетажна къща. От тези, дето скоро ще ги съборят, за да построят кооперации с мраморни стълби и моден цветарски магазин на нивото на улицата.
Навирили глави тия ми ти лалета, чак ги подали през мрежата, готови да напуснат градината и да тръгнат из града. Зейнали им устите за слънце, хич не ги е грижа, че маски трябват, че шляенето е забранено. Хем им се възхищавам, хем ми е смешно, хем яд ме хвана на тях, та трябваше да отместя поглед. Чак тогава видях, че пристройката до къщата е всъщност книжарница. На вратата ѝ беше оставена бележка, написана на ръка:

"Молим да ни извините, затваряме заради извънредното положение. Временно!!!"

Аз като видя 3 удивителни една след друга и спирам да чета, обаче в тези имаше толкова надежда, колкото непукизъм в червените глави на лалетата. Та си отбелязах, като мине временното, да отида да си купя тетрадки и моливи от тая книжарница.

Такива неща днес!!!

Новогодишни фойерверки през пролетта

Откакто обявиха извънредно положение съсед от близката кооперация гърми всяка вечер, около девет без десет, фойерверк. Да, един фойерверк. Нещо като "и този ден мина", "наздраве", "що не взема да си скина потника и да се маана от тоа живот", "спите ли", "беж, вирусе гаден, твойта м*м* коронска" и подобни.
В събота, около девет без десет, за първи път гръмна два фойерверка един след друг. Предположих, че това е неговият начин да отбележи идването на пролетта.
Вчера пак гръмна един.
Днеска обаче нула! Тишина! Сега се чудя как да тълкувам този знак. Като поражение или като подготовка за тържество - може в 00:00 часа да ни удави в пукот и шарени светлини с мисълта, че в отбелязаната отново Нова година ще му/ни провърви повече.

Такива неща днес.

Грабеж по време на извънредно положение

Жена с маска и ръкавици влиза в магазина, кара се с продавачките, че нямат това или онова и най-вече препарат за прозорци с пулверизатор. "Как ще измия сега? Защо не зареждате?" - сопва се и насочва показалец към продавачките. Те се стряскат, вдигат ръце, може да е жест за  "не знаем" или "за нямаме и това е", или за "съжаляваме", а може и просто да се предават пред този обвинителен пръст в синя латексова ръкавица. Прилича на насочен пистолет. Жената ограбва каквото може - добро настроение, усмивка, желание за работа - и си тръгва с плячката към дома.

Такива неща днес за десет минути пазаруване.

Как си печелиш свободата

До Бялата кула в Солун стои една информационна табела, която разказва цялата ѝ история. Включително как била червена от кръв и черна от мръсотия, когато в нея се помещавал затворът. Не помня през коя година, директорът обещал на един от затворниците, че ще го освободи, ако пребоядиса кулата бяла. И човекът се съгласил. Пребоядисал я и си спечелил свободата.
Седяхме ние в подножието на кулата, измервахме я с поглед, цъкахме. Два въпроса не ми дават мира оттогава. Колко е била мръсна тая кула всъщност, че да обещаят на един човек да го освободят, ако я изчисти и боядиса сам? И! Как измерваш кога си изчистил и боядисал твоята лична кула, за да си спечелиш свободата?

Такива неща днес.

Какво е любовта

На покрива на нашата и отсрещната кооперация живеят много гълъби. Затова, ако искаш да си ползваш терасата, трябва да я чистиш и миеш редовно. Не помагат монтираните изкуствени гарги, навързаните като знамена найлонови торбички и овесените на връвчица, блещукащи дискове.
Тази сутрин виждам как лелята от отсрещната кооперация излиза на балкона с някаква чиния, хвърля трохи и останки от храна на съседния балкон и всички гълъби се скупчват на него. Тя се обръща и си влиза в стаята. Преди малко я виждам отново, показала се е на балконската врата, ръкомаха ядосано и гони гълъбите, накацали по собствения ѝ балкон.
Нещо такова е любовта - трябва да чистиш и подреждаш редовно, ако искаш да си я ползваш и да ти е приятно. И тя задължително се връща да ти напомни за себе си по неприятен начин, ако само я залъгваш, че се грижиш за нея.

Такива неща днес.

Кой прави най-хубава пача

На пазара в Солун свински глави висят на ченгели, климат към минувачите с очи като цепки и се усмихват. Под техния благосклонен поглед продавачи ни приканват да си купим прясна риба, да пробваме сиренето, да си вземем маслини, сладки, ядки, апетитна халва, нарязана като торта. Женски гласове ми шушнат, че мога да си купя невидени другаде обувки, чанти, блузи, сигурно не разбирам от мода, щом така се дърпам. - Сигурно е - уверявам ги.

Майсторът столар не ми обръща внимание, аз съм тая, дето се заплесва по изящните му творения. По-надолу - ателие за литографии, аха да си поговорим с жената в ателието, ама не посмяваме да си сложим оковите на езика, усмихваме си се и се оттегляме - тя навътре, при работната си маса, аз навън - към следващата пазарска уличка.

Леля на почтена възраст пие кафе на малка масичка между сергиите и натуриите. Стиснала е ръце между коленете, толкова е тясно, но пък порцелановата ѝ чаша е изрисувана цялата със сини цветчета. Има хора, дето умеят всеки сезон да превърнат в пролет. - Има, има - кимат доволно свинските глави - точно те правят най-хубава пача.

Аз пача не обичам, затова вероятно и никакво прозрение от тая разходка из солунския пазар не родих. Но ми се стори важно да се има предвид прасешкото мнение по кулинарните въпроси със свинско, освен всички останали новини.

Такива неща тези дни.

Приятен мартенски предиобяд според планетите

Целият квартал мирише на мекици. Синигерите са се сбрали на съвет под балкона ни и разгорещено обсъждат дали да следват уханието и да си изпросят една-две от бабата от отсрещната кооперация или да изчакат внучката да слезе в беседката на двора с мекица в ръка и да я поухажват. Кълвачът новодомец се обажда възмутено от съседното дърво: "Та-та-та-така не може! Тря-тря-трябва да се работи! Та-та-та-тарикати!" Отдолу котките го гледат, подсмихват се и се облизват. Коли ручат, деца реват, баби бутат пазарски колички с туби от минерална вода. В шивашко ателие "Вселена" жените носят пролетните рокли - да им ги поразширят, а във фризьорския салон обсъждат Риби в Рак или Телец в... зодията се губи в рученето на сешоара. Потъват важните въпроси в маловажните, отрязват ги, сушат ги, къдрят ги, изправят ги и после, който не работи може да яде, а ако може да работи, по-добре е да работи повече. Според планетите нещата винаги и всякак се развиват на добре.

Такива неща днес в приятен, мартенски предиобяд.

Зимата продължава

Отиваме ние на гости на съседи в стария ни блок и аз веднага щръквам на терасата. Ето го съседът! Пораснал е малко или просто си е прибрал клоните от прозореца. Наоколо, ни помен от синигерите с дебели дупета, които обикновено подскачат по олисялата му глава и разведряват обстановката. - Все така хубав си - подкачам го аз. - Все така  се страхуваш да се оставиш на момента, ако си тъжна или притеснена и го задушаваш с излишно бъбрене - не ми остава длъжен той. Стоим известно време мълчаливо и си се радваме. После зимата продължава.

Такива неща тези дни.

Ода за гръцките баби

Гръцките баби, о! гръцките баби! Приличат на внезапно раздвижили се корени на стари дървета с характер на поогладени от морето камъни.

Първо ме гледат недружелюбно, докато аз ръкомахам и подскачам с писъци, възторжени, срещу гигантска жълто-лилава медуза. После ми се притичват на помощ, защото объркват възторга ми със страх и най-накрая загребват в шепа огромната медуза и ми дават да я пипна, докато ми казват името ѝ – скифозоа. После размахват плавници, отдалечават се със смях и бъбрят нещо помежду си. Изпращам поостарелите русалки, повтаряйки "скуфоза, скуфоза" и една се провиква към мен: “Скифозаааа!”

Вечер други горгони – с черни рокли без ръкави и ръце, отрупани с пръстени – сядат в ресторанта на пристанището. Поръчват си каламарес и бира, палят цигари и бъбрят, спорят, вълнуват се. Аха да съжаля, че не разбирам за какво и в речта им долавям познати думи – гьозум, томатя. Кулинарните въпроси винаги са сериозни въпроси, отчасти на тях се крепи всяка семейна митология.

Бих искала като порасна, след години, да съм гръцка баба – корен, камък, русалка, горгона и добра готвачка, която хваща медузи с голи ръце.

Такива неща напоследък.

Хабер от морето

В ранния следобед вятърът взе маса от малката таверна на плажа и я изпрати по вълните - хабер за някой гладен и жаден на отсрещния бряг. Сега е вечер, седим в Древен Коринт, сам сами в хотела на едни австралийци. Овце поблейваха допреди малко под терасата. Идеалистично настроени цикади се самоубиват в стремежа си да стигнат светлината, пробивайки пластмасовия абажур на лампата. Чува се как портокалите падат от дърветата в съседния двор. Понеже морето е далече, гледам небето, докато австралийците разказват за тяхната приятелка от България, "много красива жена", и се чудя пристигнал ли е хаберът, кой го е получил, успял ли е да го разчете.

Такива неща днес.

Ятото на любовта и лятото

Има едно място, на което се събират всички влюбени гръцки тийнейджъри - плажът на Каламата. Извират отвсякъде - групички нервно хихикащи момичета, сподиряни от групички наперени момчета; двойки, които още не знаят, че са двойки - тя се смее непрекъснато и замята коси, той я докосва леко по рамото, тя подскача и се озовават в случайна, секундна прегръдка; двойки - които вече знаят, че са двойки - цеуват се във водата, после играят федербал и пак се целуват; двойки, които още не знаят, че скоро ще престанат да са двойки - той нещо ѝ говори, тя се цупи, въздиша, гледа настрани. Току-що влезли в пубертета, почти излизащи от него, негримирани, неопитни, несигурни, незабелязващи нищо наоколо, погълнати един от друг, безсмъртно щастливи момчета и момичета.
Никога не съм виждала толкова много накуп, единствените, които могат да останат по-дълго в този напълно лишен от чар град.

Аз съм далеч от пубертета и вече съвсем близо до част от лекция първа по Античен театър - Епидавъра.

Но още си мисля за ятото на любовта и лятото, което пътешества и гнезди на странни места.

Такива неща днес.

Насред дребните човешки грижи

Живот кипи около нашата скромна кула. Гледаш го - сив блок, скрит между дърветата, тих и незабележим. А около него - какви страсти се вихрят, какви скандали се разразяват, какви мистерии се размистерват, то не е за разправяне. Ама не съм от тях, таквиз работи не мога да запазя само за себе си.

Значи вчера сутрин две свраки се сбиха с една гарга. Дошла да зобе неправомерно череши от тяхното дърво! Искат ѝ да покаже разрешително - тя повдига високомерно едното си крило, почесва се и нищо. Съветват я да се оттегли - тя подскача на едно място, клати клона, череши се посипват по земята, търпят загуби двете домакини! Изнервят се, скачат заплашително към нея, аха да я чукнат по главата - гаргата мушна две череши в човеката си и отлетя. Даже успя нещо да им изграчи с пълна уста! Невъзпитана работа.


Следобедът пък един кос се заврял в бора и не мърда. Жив ли е, умрял ли е, има ли нужда от помощ - не е ясно. Не шава, не пее, само едното му око блещука баш срещу мене. Гледа ме как ям ябълка, докато ми стана неудобно и му оставих едно парче на перваза. Жив се оказа, че и гладен! Ама не поиска да се запознаем, яде и се омете без да ми обърне повече внимание.

За врабчето, дето живее над нас и отглежда не-знам-колко-на-брой-дечица-но-звучат-като-десетки няма да ви разказвам сега. То има имуществен спор с два гълъба и една гугутка - кой притежава синия шкаф на нашата тераса - и още обмислям как деликатно да се намеся.

Такива неща насред града, насред жегата, насред дребните човешки грижи. 

Някоя друга неделя

В първата неделя от месец май, в 16:45 следобед, в небето над София се появи ангел. Групи от хора, които се разхождаха в парковете на града по това време се дърпаха един друг за ръкава и сочеха нагоре: „Виж, виж! Ангел!“ или „Гледай бе, как прилича на ангел тоя облак!“. Някои извадиха телефоните си и го снимаха. По-бързите веднага пуснаха снимките във Фейсбук и под тях до вечерта се заформиха цели дискусии. Имаше скептици, които си признаха, че са видели ангела, но веднага са решили, че си внушават. Но сега, нали, чуждата снимка ги е убедила в противното. По-приключенски настроените питаха проследил ли е някой накъде е отлетял ангелът. Почитателите на науката разказваха с подробности за различните форми на облаците.  Религиозните тържествуваха, че Бог най-сетне е изпратил миролюбиво предупреждение да се живее по неговите повели.

Няколко възрастни госпожи се обадиха в полицията. Дежурните учтиво приеха сигналите за поява на ангел в небето над София и забравиха за тях. От прозорците на полицейските управления не се виждаше толкова нависоко.

Една майка с малко дете, буташе намусено количката към къщи, като се опитваше да не гледа към съпруга си. Той вървеше малко след тях, тъжен и ядосан. За да им олекне и двамата погледнаха към небето точно в 16:45. Тя реши, че не всичко е толкова черно, колкото ѝ изглежда. Той – че ще е по-внимателен и няма смисъл да губят в караници малкото време, което прекарват заедно.

Дядо, стиснал силно едва кретащата си жена за ръка, помисли, че това е знак – ще си идат заедно с бабата, няма да се мъчат по сами. Тя пък реши, че ангелът идва за нея, но изглежда слабичък, та слава богу, ще остави любимия ѝ да се порадва още малко на живота – нали е здрав.

Децата спряха да се карат, да се бият, да реват. Подскачаха, сочеха нагоре и викаха „Крокодил с крила! Крокодил с крила!“. Най-малките нищо не викаха, но разтегляха устни и показваха едва наболи зъби за радост на баби и майки.

Мъжете пред кварталните магазинчета за алкохол използваха появата му, за да изпият по още една бира. Учудващо, ничия жена не са намуси,че мъжът ѝ се прибира късно и всички до една приеха спокойно репликата „Забавих се, щото следихме ангела.“

Отначало ангелът, който не беше съвсем сигурен ангел ли е или облак, се удиви, че толкова софиянци вдигат глава към небето по едно и също време. После цялото това внимание му вдъхна самоувереност и той наистина разпери крила. Чувстваше се лек, полезен и щастлив. Беше готов да прави още и още добрини на хората, които вдигаха глави към него, снимаха го, въздишаха и се усмихваха.

Но започна да притъмнява. Неделята беше към края си. Децата трябваше да се изкъпят, дрехите за утрешния ден да се изгладят. Скоро щеше да дойде време за новините и вечерята. Всички щяха да си легнат рано, за да успеят да станат навреме и да отидат на работа.

Колкото повече прозорци светваха, толкова повече избледняваше ангелът. Тялото му се разкъсваше и перата от ангелските крила падаха по покривите на кооперациите. Тогава някой от обитателите подхващаше пак темата за необяснимото явление. После се стъмни съвсем. Децата заспаха, градът утихна и в небето не остана нито един облак.

На следващия ден два вестника излязоха със сензационни материали за знамението и спасителната мисия, с която ангелът е пратен в София, като разбира се, запазиха анонимността на източниците си. За съжаление беше понеделник – ден, който хората смятаха неподходящ за зяпане към небето. Затова нито един облак не успя да се превърне в ангел и спасението се отложи за някоя друга неделя.

Да гледаш едно дърво в очите

Не си обещахме със съседа, че ще се видим пак. Не си припомнихме през последните ни вечери заедно първите дни на нашето познанство: когато се нанесохме, а той се кекерчеше гол-голеничък на прозореца, нали беше есен; първите стъпки на сближаване; калинките, които пият кафе от дъното на моята чаша; синигерите, сойките, свраките, гълъбите - всички пернати обитатели, които живееха у съседа, но идваха на закуска у нас; любовните му терзания зиме и лете; моите безпокойства и горещи чаши черен чай. Сбогувахме се мълчаливо. Сега подреждам и се оглеждам - да видя кои са новите съседи (три череши, два бора, една малко нервна джанка, няколко дървета с неустановена самоличност и гнездо, пълно с малки врабчета), да им се представя. Пък като ми стане много мъчно се подсещам - имала съм щастието да гледам с години едно дърво в очите и да си говорим. Какво повече? Таквиа неща днес.

Среща с калинка и синигер

Синигер кацва и се залюлява на един от клоните на съседа. Отгоре му се посипват капки и той с радостно цвърчене подлага крила под водата, почесва се под тях с човка, измива се и отлита. Последният му възторжен чурулик кара съседа да потрепери целия и няколко калинки се изсипват на перваза на прозореца. Накъдето и да са тръгнали, първо ще трябва да пообиколят кухнята и после да преценят объркали ли са се или случайността ги е отвела където им е нужно да бъдат.
Минавам само да кажа, ако някой има среща с калинка, да си вземе едно кафе и да се отпусне на близката, немного мокра пейк - дамата ще позакъснее. Ако пък срещата ви е със синигер, бъдете спокойни - в добро настроение е.

Такива неща днес.

Време за чаша чай

- Нямам време - тросвам се аз на съседа.
- Добре - съгласява се той - седни тогава да изпием само по един чай и да се запознаеш с новите ми квартиранти. Крещят от сутринта и не могат да се разберат старото, изоставено от други, гнездо ли да ползват, или да си направят ново.
Отварям прозореца и крещя на птиците: "Ново, ново! Понякога просто е дошло време да е ново!"
Погалвам съседа, пошушвам му, че прилича на огромна зелена болонка и докато той се тресе от смях, пощипвам малко от времето за стари и малко от времето за нови неща, събирам го на топка и с него си правя втора чаша чай.
Такива неща днес.

Господ е грижовна баба

В петък, в църквата "Св. Богородица" в Пловдив: - набожна баба си беше оставила найлоновата торбичка на стол близо до олтара и си говореше със светците от иконите. В полумрака грееше яркочервеният надпис на торбичката: Playboy. - Друга баба, въоръжена с кърпа и препарат за почистване бършеше иконите и обясняваше на другарките си: "Чистя целувки!" - На влизане бяхме оставили саксията с каланхое, която ми подариха учениците от Строителната гимназия до входа на църквата. На излизане вече я нямаше. Господ - мисля си - е грижовна баба с чувство за хумор, която обича пролетта. Такива неща миналата седмица.

Кои са ни най-близки

От седмица дон Фелипе се опитва да докосне клоните на съседа. В началото те бяха голи и далечни. Колкото повече се показват пъпки, колкото повече порастват листата, толкова повече съседът отново се приближава към прозореца. Прекарахме следобеда, увиснали на перваза и установихме, че скоро листата ще пораснат толкова, че част от клоните да надникнат през прозореца. Птиците вече не навестяват главата на съседа. Подозирам, че причината за това са възторжените посрещания, които им устройва дон Фелипе. Чудя се - дали с времето се задоволяваме с тези, дето са най-близо, с които прекарваме най-много време, знаем, че през зимата ще ни чистят главата от снега и те ни стават най-близки или сърцето ни жадува винаги за тези, дето ни подаряват небеса. И за други неща се чудя, но си загубих думите за тях. Такива неща днес.

За простите избори

Настъпва момент в живота на човека, в който той се чувства достатъчно голям, силен и стабилен, че да може да се изкъпе прав в банята. Понеже много настоява - разрешават му.

Първото, което забелязва е, че е хлъзгаво.
Второто, че ако не иска да се пързаля, трябва да сложи кроксове. Обаче с тях си губи част от свободата. Едно е да си бос и да си мърдаш свободно пръстите на краката, друго е с кроксове.
Третото, което забелязва е, че няма как да пляска с ръце във водата и всички да му се радват, ако е прав под душа.
Затова стои прав две-три вечери, стои, пък сам поиска да седне обратно във ваничката.

Хубавото е, когато може да прецени, макар и постфактум, колко несвобода, хлъзгавина и липса на удоволствия в живота може да поеме и се престраши да се откаже от позата си на пораснал.
Лошото е, че не всичко се свежда до прости избори като прав под душа или седнал във ваничката.

Такива неща днес.

Какво значи плачът на асмата

В градината на мама уж всичко е спокойно. Във въздуха обаче се усеща зле прикрито нетърпение.
Погледнеш дърветата по обед - преструват се, че не мърдат. Погледнеш ги следобед - опъпчили се, че и листа пуснали.
Обърнеш се надясно - лалетата не се виждат от земята. Обърнеш се втори път - те вече поклащат шарени глави и се заканват "Не смей да ме пренебрегваш!".
Наведеш се да си вържеш обувката - юката те боцка по дупето и предупреждава, че ще настъпиш покълналите до нея незнайно какви зеленяши.

Всред тази напрегната обстановка решавам, че е най-добре да се барикадирам на терасата и да шпионирам на спокойствие предпролетните драми на растежа. Отпускам се на стола и гледам - асмата реве та се къса. От стъблата ѝ капят поройни сълзи.

- Таткоооо! - викам аз притеснена отговорника по лозите. - Асмата плаче!
- Много хубаво - отговаря ми той - това значи, че е здрава, че ѝ се движат соковете, ще има плод.

Ако се притеснявате, че от идването на пролетта сте станали малко емоционално нестабилни, успокойте се, здрави сте. Ще поревете, поревете пък ще има резултат от тая работа.

Такива неща вчера.

Умореният ден

Денят беше уморен от сутринта. С наближаването на следобеда се чувстваше и все по-потиснат. И как не, като един човек не пропусна да измърмори колко е скапан тоя ден, колко е мускурив, намръщен и без слънце. Никой не го пожали, не се сети, че като си недоспал, слънцето ти блести в очите и хем те дразни, хем те успива и е много трудно да останеш буден. А ако денят дремне дори за малко, нощта ще настъпи преждевременно и хората ще са още по-недоволни. Проблемът е, че колкото по-сърдити или уплашени са те, толкова по-уморен ще е утрешният ден.

Затова с последни усилия той стоеше на пост, цупеше се и мечтаеше как ще си легне и ще сънува, че вечерта хората се прибират у дома, размърдват пръстите на краката си блажено след като са си събули обувките и казват на обичния си човек: "Ама хубав ден беше днес, нищо, че нямаше слънце."

Такива неща... днес.

Какво направи днес съседът

Съседът е застинал в тържествена поза. Само върховете на клоните му подсказват, че се вълнува, че нещо необикновено го е сполетяло. Свраките го подкачат, гълъбите го докосват с крила, докато се боричкат за трохи на перваза, синигерите му чуруликат на ушенце: "Какво става, какво става, пролетта ли нещо ти каза, тя ли идва, кога пристига, в добро настроение ли е?" А той мълчи, подсмихва се и когато всички се отказват и отлитат, ме одрасква по ръката:
"Днес получих първия си мейл! И му отговорих!"

Виж ти, виж ти - учудвам се аз - кой да предположи! После прибутвам компютъра по-близо до него и излизам от кухнята.

Не признавайте, че съм споделила с вас, но ако имате нещо да казвате на едно пресимпатично дърво: lipata@mogilska.com

Такива неща днес.

Големи открития следобед

Големи открития следобед!
Дон Фелипе установи, че съществуват локви. Беше приятно изненадан да чуе, че правят "плич-плич", когато тепка на едно място в тях. Удивлението му нарасна до горно до, щом видя, че като излезе от локвата оставя следи. Почувства се длъжен да провери дали повечето мокри петна около блока правят "плич-плич" и те преследват с черни стъпки щом излезеш от тях.
За мен остана да обобщя резултатите от изследването и да споделя на съседа на чаша вино, че скоро никакви открития не съм правила, а възможностите за това - подозирам - никак не са изчерпани. Другаде ще да е проблемът.

Такива открития днес.

Кодът на бог

В аптеката до нас божественото определено е на почит. (Припомни си как там разнищваха какво е бог.) Влизам аз и заварвам нервна, кихаща и кашляща маса народ пред касата. Едната от аптекарките се е хванала за косата, вторачила се е ужасено в компютъра и крещи по посока на склада:

"Боже, пак заби! Божеее, какъв ти беше кодът, божеее?"

Всички притихваме в очакване на божия глас, който ще внесе ред, яснота и опашката най-сетне ще помръдне. И той не закъснява.

- 32 905! Въведи ръчно 32 905 и всичко ще тръгне.

Така и става, всичко тръгва, опашката се стопява бързо. Аз се чудя на прибиране, защо не проявих смелост и не го питах тоя отзивчив бог има ли код за всеки, къде трябва да се въведе. После си казвам "Абе по-добре, току-виж, че ми беше отговорил!" и с леко сърце си помъквам торбите към последния етаж.

Такива неща днес.

===

Прочети още случки от аптеката:

• "Как е вашето очарование днес"

Трудът на джуджетата и великаните

Отиваме с дон Фелипе да купим подарък за детски рожден ден. Той си упражнява "р"-то, аз упражнявам офроуд с количка по някакъв спомен за тротоар. Целта ни е да стигнем до малкия магазин за дървени детски играчки, който отвориха наблизо преди два-три месеца. Достигаме апогея на нашите паралелни тренировки точно пред вратата му, на която е закачен лист с надпис "Дава се под наем".

Виждаме, че вътре все още има играчки и се приближаваме с надежда. В дъното на магазина стои мъж, който подозрително прилича на дядо Коледа по анцуг и събира в един чувал конструктори, багери, кукли и какви ли още не чудеса от рафтовете.

Почти сме залепили нос за витрината и гледаме жално. Дядо Коледа се обръща и аз с жест го питам дали все пак не работи. "Не" - поклаща глава той и се поглажда криво усмихнат по брадата. "Много съжалявам" - помахвам през стъклото и чупя пръсти, за да му покажа, че ние с дон Фелипе харесвахме много магазинчето му. Той вдига палец и продължава да пуска играчките в чувала, за да ги отнесе неясно къде.

Ние се затътряме към мола, за да установим, че в един забутан ъгъл, между всички пластмасови, пиукащи и светкащи неща все пак има и каквото ни трябва - цветни, ярки, дървени пъзели с големи части. Прибираме се, ама ни е чоглаво и единодушно пожелаваме на човека да намери място, където трудът на джуджетата се цени и подкрепя толкова, колкото и труда на великаните. А може би и повече.

Такива неща днес.

За глупостта и епизодичните роли - коледно отклонение

Когато бях малка, си мислех, че всички герои в книгите са умни. Щом са заслужили да ги разкажат, значи не може да са глупави, нали? Това е било вероятно заради приказките, в които глупавият герой - най-малкият син, най-малката дъщеря - всъщност винаги излизат умни, добри, работливи и си намират щастието именно заради тези си качества. В детските ми очи да си глупав беше непростимо. Помня, че се почувствах лично обидена и предадена, когато осъзнах, че глупаците съвсем не са рядкост в книгите.

Като студентка, докато се мъчех над действените анализи на не една и две пиеси, научих, че често накрая се променя някой от епизодичните герои, не главният. Епизодик е натоварен да носи надеждата и светлината, след като главните герои са се провалили в това начинание.

Когато бях малка/много-млада, си пожелавах да стана легенда.
Сега си пожелавам здраве. За мен и за всички, които обичам. Струва ми се, че останалото можем да си набавим сами. Като тези глупави герои от книгите, които печелят накрая. Или като епизодиците, които остават на сцената след като са изнесени труповете, след опустошенията, разделите, несполуките и всички значими драми, преживени от главните герои.

Честита Коледа на всички епизодици, главни герои, глупаци и умници. Бъдете здрави.

Такива неща днес.

Всички сме в мъглата

Обсъждам със съседа някои лични въпроси, които ме тревожат. Той, леко раздразнен, поклаща позамръзнали останки от листа:
- Не виждаш ли, че всички сме в мъглата! Прави каквото трябва според теб и позволи другите да направят каквото трябва според тях, и като се проясни ще наместиш нещата.
То хубаво, мисля си аз, докато зяпам изоставеното гнездо в клоните му, пълно със сняг - малко бяло петно в общата сивота - ама като страдам от липса на доверие.
Съседът мълчи. Аз роня трохи на гълъбите на перваза на прозореца, слагам семена на синигерите на балкона (разделям ги, че много се карат, чак до бой стигат) и изпълнена с мъгливи съмнения се прибирам у дома.
Такива неща днес.

Ехото на вятъра

Дон Фелипе се научи да маха за "здравей" и "довиждане", но го прави след като обмисли добре дали иска да отговори на поздрава, или не. Понякога вдига ръка доста след като човекът е отминал.
Днес влизам в кухнята, а той седи срещу прозореца и наблюдава как съседът му маха с клони. После дървото се успокоява и дон Фелипе решава да му отговори - вдига ръка, разперва пръсти, маха и се усмихва. Все едно ехото на вятъра живее у дома. 

Такива неща днес.

Бакшишът на лятото

Пътуваме през затворен град, който е като магазин за плажни надуваеми играчки - работи само през лятото. Празни улици, заковани капаци, пусти заведения - през витрината на едно видях забравена на барплота чаша, пълна с мидички.

Останали са двама-трима души - последни клиенти на масата на лятото. То е потропвало нервно по барплота, хвърляло им е неприязнени погледи, носело е бира с капки дъжд в нея.

Най-накрая - капнало от умора - лятото им е поднесло десерта, комплимент от заведението, с малко повече ром и авгостувско слънце в края на септември и е избягало без да дочака бакшиша си.

Онези двама-трима последни, настоятелни клиенти, са се пробудили с натежали глава, препили с море, преяли с пътешествия. Огледали са се наоколо - сезонните градове изглеждат остарели и в недобро здраве през есента - оставили са чашата с бакшиша на барплота и с гузни стъпки, гонени от вятъра, са напуснали града.

Такива неща миналата седмица.

Ламята, която влезе в дядовата ръкавичка

В търсене на нови възможности - в личен и професионален план - ламята стигнала до приказката за дядовата ръкавичка. Покашляла се, побутнала изтумбения ѝ палец:

- Хъм-хъм, има ли някой? Кой живее тук? 

- Аз съм мишчица гризанка. 

- Аз съм зайко байко. 

- Аз съм кумичка лисичка. 

- Аз съм мецан и много мразя да ме будят от зимен сън. 

- А ти кой си? - попитали в един глас животните. 

- Аз съм ламя. Може ли да живея при вас? 

- Такова животно не сме виждали - извикали в един глас обитателите на ръкавичката. - Покажи си главата на ей тоя разпорен шев, да те видим и ще решим. 

- Коя глава? - объркала се ламята. 

- Че ти колко имаш? 

- Две. 

- Покажи ни тази, която си харесваш повече. 

Ламята показала срамежливо усмихнатата си дясна глава там, където ѝ казали животните. Бузите ѝ били леко зачервени от вълнение, дишала учестено и миглите ѝ приличали на пеперуди в полет. 

- Каква си хубава, каква си весела! Влизай при нас, царски ще си живеем - посместили се животните. 

Влязла ламята в ръкавичката. Запушила с опашка разпраното място, за да не навява сняг вътре, да не им духа на останалите, а тя самата не усещала никакъв студ. Първо, защото била щастлива, че си е намерила приятели и второ, защото опашката ѝ била покрита с люспи, които били чудесна топлоизолация. 

Записали я животните на горска кухня, за да получава редовно пюрета (открехнали я, че има чудни пюрета от ябълка златна превъзходна), говорели си, смеели се. Идея си нямали, че в края на приказката дядото ще си намери ръкавичката, ще им разкаже колко опасно и коварно същество е ламята, и те ще я прогонят. Нейните мъки ще започнат отново, а всички останали животни ще се оглеждат гузно и ще се опитват да се убедят, че все пак добре са направили като са взели превантивни мерки и са изгонили най-милия и грижовен звяр, който познават. 

Такива неща днес. 

Изчистване имиджа на ламята

"Проблемът с принцесите е много сериозен - мърмореше ламята, докато си събираше багажа. - Аз искам да развивам малък бизнес - продажба на сандвичи и закуски - обществото ме обвинява в трафик на хора и неприемливи готварски практики. Отивам да кандидатствам за кредит, банковият служител вади няколко тома приказки от цял свят и ми вика "Много ви е лошо кредитното досие." Не може така да се живее."

Тя най-сетне стегна куфарите, успя да натика вътре и любимата си плюшена принцеса, бутна камъка на входа на пещерата на излизане и тръгна към дома на един още млад, непредубеден, неизвестен автор на приказки, разкази и романи, с когото беше сключила договор за изчистване на имиджа срещу слава и многобройни читатели.

Такива неща днес.

Как не беше развито производството на златни ябълки

В началото ламята била по-скоро вредител по овошките, при това не много разпространен. Хапвала веднъж годишно златна ябълка и през другото време хъркала в пещерата си. Добре, ама времената се променили. Пазачите на ябълката вече не идвали под дървото с хляб и лук в торбата, а с разни засукани манджи и гурме произведения в шарени кутии. И на нея ѝ се приискало нещо по така. Пюре от златни ябълки например. Ама откъде да намери повечко плодове, че да си направи? Тръгнала да търси из чуждите приказки. Намерила в една руска и в една на прибалтийските народи, но повече не успяла да събере и недоволна тръгнала да се прибира. По пътя обмисляла къде може да постави въпроса за недостатъчното производство на златни ябълки и кой би се наел да го стимулира. Героите на приказките, през които минавала гледали как бърчи чело, смръщва вежди, сумти и си мърмори и се уплашили. Вместо да се поинтересуват какво ѝ е, взели да ѝ предлагат дарове за омилостивяване. Ламята била добре възпитана и какво да прави, приела всички подаръци. Прибрала се в пещерата си заедно с пет принцеси, един сандък, в който живеела мечка, в мечката заек, в заека патица, в патицата златно яйце, в яйцето игла, а на върха ѝ животът на един от нейните съседи. Оказало се, че принцесите хич не ги бива да варят сладко, затова тя се заела с тази работа. Обелила ябълките, смачкала ги, добавила захар, бъркала с опашка до премаляване и когато сладкото било готово, хапнала и заспала. Принцесите събрали златните обелки, поделили си ги и всяка се върнала в царството си. Всички до една представили тайните си, неподходящи гаджета на своите бащи като спасители и избавители, като убийци на ламята, изпоженили се и заживели къде щастливо, къде не толкова. А ламята спала, спала, даже и не разбрала, че от вредител по овошките се е превърнала в унищожител на принцеси. Затова и никой не взел насериозно плана ѝ за повишаване производството на златни ябълки, и тая ниша остава неразработена и досега. Такива неща днес.

Тревога в градината на мама

Когато пристигаме, ленив разкош владее градината на мама.
Още на втория-третия ден от предните редици с цветя, тези най-близо до алеята, се понасят слухове за откъснати листа, за намачкани цветове - въобще за варварско отношение каквото не са понасяли от години. И най-притеснителното е, че повелителката на тяхната обетована земя като че ли не се интересува от проблема и се е съюзила с врага!

Дори безгрижният, лековат космос настръхва в подозрително очакване на бедствие. Той предава тревогата си на бръмбарите, които живеят в цветовете му на хотелски начала. Те пък я занасят на картофите, които я споделят с морковите, които я подхвърлят на краставиците, откъдето тя отскача чак до тагетиса, розите и смокинята в края на двора. На последната започват да ѝ капят плодовете от стреса. Ние ги събираме, изяждаме и така разбираме за възникналата критична ситуация.

Примамвам котките с паница мляко и малко наденички, назначавам ги за посланици на добра воля и ги разпращам из градината със следното съобщение:

"Расти, цъфти и давай плод в мир, зелени народе. Дон Фелипе все още не може да ходи без чужда помощ."

Спестявам им, че след месец-два това все пак ще се случи и се надявам на успешен съюз с есента.

Такива неща тези дни.

На другия край на земята

Той много се страхуваше, че следващият път ще се прероди в китаец и няма да разбира нищо от това, което говори майка му. В сегашното му семейство и в детската градина хората говореха само на български. Вярно, баща му обясни, че тази работа с прераждането, за която беше чул по телевизията, не е много сигурна, но все пак. Дълго се чуди какво да направи, за да не се прероди в Китай. После тръгна на училище, влюби се, заживя далеч от родителите си, назначиха го за важен шеф в още по-важна фирма, ожени се, пътува по света, родиха му се деца и той забрави за тази работа с Китай. За прераждането си мислеше от време на време, но му се струваше, че това на него няма да му се случи. Както не му се случиха много други неща. Но той и за тях беше забравил.

Когато остаря и децата му го напуснаха, а жена му започна да си записва по ръцете „внук ми се казва Антон”, „загубих се, заведете ме в къщи”, отново си спомни за възможността да се прероди от другата страна на земното кълбо. Това, че няма да се разбира с околните вече не го притесняваше. Но много му се искаше да знае как изглежда светът през очите на един китаец. Затова опитваше да гледа само с притворени очи. Вещите губеха очертанията си. Подробностите избледняваха. Виждаше само най-важното, което толкова години му беше убягвало. Един ден го заслепи силна светлина и очите му съвсем се затвориха.

На другия край на земята, един възрастен китаец умираше с широко отворени очи.

Сезонно подхранване на надеждите

Съседът, неуморен флиртаджия, този път успя да се справи с капризите на зимата, но се пречупи пред поройната любов на лятото. Гледам го - унил, с тук-там счупени клони, които висят от короната му и съхнат. Далече са, за да го отърва от тях, да му олекне. Ще си стоят там, ще му напомнят летните драми. 

После ще дойде есента и ако е достатъчно взискателна и настойчива, клоните ще паднат, ще останат само белези. Тя, есента, е малко чувствителна, едва ли ще понесе да ги гледа. Ще си събере двата сака листа и ще си замине. Съседът ще пострада, но умерено. 

После ще дойде зимата, ще трябва да ѝ се обяснява какво е ставало в нейно отсъствие, да я уверява, че държи на връзката им. Но зимата знае кога да е капризна, кога да прояви здрав разум, ще покрие и съседа, и белезите му, и падналите на земята клони с белия шал на прошката. 

После всичко ще започне отначало. Само клоните ще гният, ще се превръщат в пръст и ще помагат на съседа да подхранва надеждите за умиротворена лятна любов, която идва и остава. Така, докато горкият не грохне и не се превърне сам в храна за надеждите на друг някой млад и зелен, който наднича през прозореца на нечия кухня. 

Такива неща напоследък при съседа. При мен - съвсем други. 

Много и малко

Един мъж, на който всичко му е по много - височината, широчината, жегата - седи на пейка в парка. Към него се приближава жена, на която също всичко ѝ по много и се хвърля на врата му. Прегръща го, целува го по челото, по устата, скрива го целия (този голям мъж) в прегръдките си. Той се смее и гълъбите се плашат. После ѝ подава чаша, която изглежда миниатюрна в ръцете му:
"Взел съм ти айс кафе." Тя сяда го него и двамата притихват, докато отпиват следобеда на малки глътки. Такива неща днес.

Дон Фелипе и пристанищата

Второто пристанище в живота си дон Фелипе приветства с радостни възгласи. На първото спеше, та допуснахме, че го е приел спокойно. Но второто, о! второто. Опита дървените му пейки на вкус, ококори се срещу полюшващите се яхти, опита се да хване няколко слънчеви зайчета и изгледа снизходително майка си, която крещеше: "Виж, виж рибките!". След това се оттегли да отдъхне в количката си. На третото пристанище вече се чувстваше като у дома си - плюеше пюре по преминаващите хора и приемаше с благосклонна, оранжева от тиква и моркови, усмивка това, което му говореха. (Какво му каза всеки на собствения си език не разбрахме, но изглежда, че и Фелипе, и непознатите се разделяха доволни от общуването един с друг.) Хиляда километра по-късно отново сме в нацупената София. Дон Фелипе спи, разперил ръце и крака, а аз пия кафе със съседа и се опитвам да му обясня какво представляват пристанищата и защо е важно да опознаеш отрано техните особености, ако искаш да плаваш спокойно през живота и да се възстановяваш бързо от житейските бури и корабокрушения. Такива неща днес. И напоследък.

Няколко версии за удавниците в купата с таратор

Тази нощ две калинки са се удавили в забравения на масата таратор. Той я е поканил на романтична разходка по перваза на прозореца. После са видели голямата червена купа. "Гигантска калинка, паднала по гръб - вероятно си е казал той. - Удобен случай да се представя като герой в очите на любимата. Ще помогна на горкото същество!" и двамата са изминали дългия път от прозореца, през жълтата земя (паркета), синята планина (крака на масата) и оранжевата равнина (покривката). Стигнали са до гигантската калинка, изпаднала в беда, покатерили са се по нея. "Бягай! Капан!" - извикал е той, но е било вече късно и двамата са цопнали в таратора. Или пък тя е видяла купата първа и е решила да го изпита. "Можеш ли да ме преведеш през шарените земи чак до червената?" и той се е съгласил. Стигнали са до купата, миризмата на таратора ги е упоила и докато са падали безпомощно в него, той си е мислел: "А можех по-рано тази вечер просто да ѝ предложа да се омъжи за мен". От нея се е чуло само едно тъничко "Ах!" и после "блъб" и никой не може да каже съжалила ли е за каприза си, или си е помислила: "Какъв трагичен и красив завършек на нашата любов, като в роман!". Може би истината е съвсем друга. Може би изобщо не са били двойка влюбени, а двама наперени младежи, отдали се на приключения. Или старци, тръгнали да търсят изгубения си син - някоя сойка им е казала, че последно го е видяла да върви по посока на кухненския прозорец, докато се е облизвала след вкусния обяд. Догадките са хиляди. От човешка гледна точка единственото сигурно е, че две калинки са загубили живота си поради немарливост на домакинята, забравила да прибере таратора в хладилника. Всички оцелели след трагедията обитатели на кухнята и на главата на съседа са съгласни за едно - от сутринта навсякъде мирише на липа и обичайното ежедневие е невъзможно. Такива неща днес.

Нещо ми убягва

Седим с дон Фелипе на терасата и той се опитва да ми бръкне в устата, за да разбере къде държа думите. Подозирам, че особено се интересува от дългата версия на "Рано ранила Мецана...".
Междувременно съседът се занася с две сойки и се опитва да ги накара да се преместят в празното гнездо в клоните му. Неудобно е така някак, за първа година без квартиранти. После дон Фелипе лови капки в банята, а съседът въздиша тежко (сойките отлетяха), лови въздишките и ги окачва по листата си.
В крайна сметка и двамата се кротват. Единият в леглото, а другият до кухненския прозорец, за да си говорим, докато шетам.
Само аз не се опитвам да уловя нищо. Седя, гледам, слушам, възхищавам се и от време на време въздишам, защото колкото и да е пълен животът, знам със сигурност, че нещо ми убягва.

Такива неща днес.

Защо мечките спят през зимата

За да могат да се справят с всички вълнения, емоции и впечатления, които са натрупали през останалите сезони.

Такива неща днес.

Смяна на зимната кожа с пролетна

Има един ден, в който забелязваш, че времето между 17 и 21 часа се разтяга и сякаш побира в себе си още цял един ден. Това, разбира се, ако нямаш да вършиш хиляда неща, а си в парка или небрежно си се отпуснал на дивана и обясняваш, че зайчето казва "хруп-хруп-хруп", защото непрекъснато хрупа моркови. (Проблемът с жирафа, охлюва и костенурките остава - те са възпитани и ядат безшумно.)

Та в този ден, без значение дали съседът тайнствено мълчи и само поклаща зелени букли, или шушка и бърбори без почивка; независимо дали е слънчево или времето е мускуриво и докато дъждът умие очите на деня, той вземе, че си изцапа устата, неволно и противоестествено дори, напук на всичките си грижи и въжделения, се чувстваш лек, щастлив и малко се вълнуваш. Чудиш се защо и изведнъж се сещаш, че е началото на май, което обяснява всичко. Май без да забележиш си съблякъл зимната си кожа и си се пременил с пролетна. 

Такива неща днес. 

Късогледи извинения

Докато сваря да поговоря със съседа, защото забелязах, че се е опъпчил, а помня, че пубертетът е тежко време (въпреки че вероятно е тийнейджър, който се радва на пъпките си), той вече се разлистил. Забелязах го чак когато днес дон Фелипе се разпищя от изумление пред огромното зелено нещо, надничащо в прозореца.
Вечерта излязох при него на терасата.

- Шшшхшшмуууушшхссшшш - посрещна ме той. - Не си намирай извинения, че минаваш през дните със затворени очи, някой ден ще поискаш да ги отвориш и даже няма да разбереш, че не можеш.

- Влезе ми прашинка в окото - измърморих аз, влязох да си промия лещата и го оставих блажено ухилен да се прегръща с тъмнината.

Такива неща днес.

Да се подарим на пролетта

Вчера сутрин съседът, накичен с бисери и диаманти, се фръцна пред прозореца, спомена, че нощният дъжд бил много щедър и хукна да пресреща пролетта. Бил подходящият момент да я омае, да я очарова с блясък и богатство, та този път да цъфне първи, а не да се свива почти до средата на април, ако не и по-нататък, като пъпчив тийнейджър на танцова забава. 

Днес излизаме с дон Фелипе на терасата да пием чай, сядаме на шезлонга, увиваме се в одеялото и съседът провесва нещастен клон до нас. Носел се слух, че е много сериозно това момиче - пролетта, неподкупно, с принципи. И той се отказал да я гони, и без друго по пътя прахосал всичките си бижута. 

Така е, съгласявам се аз. После му напомням, че ако те е грижа за някого, това, което му подаряваш обикновено не са неща и тримата потъваме в безмълвно очакване да пораснем, да ни дойде акъл и смелост да се подарим на пролетта. 

Мемоари на незнайното старче

Две старчета стоят на тротоара и нещо заговорничат. Едното е облечено с избеляла бежова канадка и носи каскет. Другото е с дълго сиво палто и поомачкано бомбе. Явно бързо постигат сговор, защото съм още сравнително далеч, когато старчето с канадката леко се отдалечава и вдига към очите си очукан фотоапарат. Старчето с бомбето вади наръч изписани листове от чантата си и застава под едно дърво в лек профил. Отпуска ръка, така че ръкописът да излезе на преден план и замислено свежда поглед към него. Старчето с канадката щраква веднъж, после втори път и доволно се запътва към модела си.
Аз ги подминавам и си мисля, че ей такава снимка - на момента, в който двамата правят снимката - би трябвало да стои на задната корица на "Мемоари на незнайното старче".

Такива неща вчера.

С натежала глава

- Тая сутрин съм малко чики-рики - хили се нервно съседът.
- Сега ще ти олекне на главата - каня аз на закуска шестте врабчета, настанили се в короната му и после изтръсквам снега от клоните му.

И докато те похапват, той се поизправя, а навън изгрява слънце.

Такива неща днес.

Важен въпрос с любовен завършек

Сутринта съседът ме посреща облян в сълзи и с много сериозен за него въпрос - сега той съсед ли е или съседка. Защото, от една страна, е дърво - значи съсед. От друга, е липа - значи съседка. 20 години и повече бил живял така, но това не можело да продължава. Самоопределение трябвало да има и яснота. Защото иначе дори картичка за свети Валентин не можел да изпрати - като не е сигурен какво е, съвсем му е объркано и какъв пол трябва да е обектът на чувствата му. Правя си силен чай, обърсвам сълзите от най-близкия клон и го убеждавам в следните неща: - не се мешай в работата на природата - ако те е направила хем съсед, хем съседка, сигурно си има причина за това; - първият, на когото трябва да изпратиш любов, пък ако ще и без валентинка, си самият ти, научиш ли се да се обичаш, лесно ще откриеш и тези, на които искаш да дариш любов; - не, няма никакво значение какъв пол са. Допивам чая, полузамръзнала и му казвам, че вече трябва да се прибера на топло. В отговор, той ми дава последното, кой знае как оцеляло досега, есенно листо от короната си. Взимам си валентинката и влизам вътре. Такива неща днес.

От лайфстайл до лайфстайл или съседът и кокошките

- Защо гониш синигерите, сойките и гълъбите, момче? Оставила съм им закуска, какво само се драчиш и не им даваш да кацнат? - мъмря аз съседа, събирам разпилени трохи и зърна и се опитвам да примамя птиците да хапнат.

- Сменям концепцията - гордо ми обяснява той. - Ще се насоча към по-практичен лайфстайл, тъкмо да съм ти полезен и на тебе. От днес вече не искам тия пилци да скачат по мен, ще помисля какво да направя, така че да привлека кокошки да кацат по клоните ми.
- Аха! - почесвам се аз. Чудя се как деликатно да му обясня, хем така, че да ме чуе и разбере, че за лайфстайла на едни са необходими само кокошки, а лайфстайла на други включва общуване със синигерите и сойките, и прогонването на всяко пернато е заплаха за съществуването на летенето.

Такива неща днес. 

Стопяването на леда

Понякога поглежда през прозореца навън, към сивото, мъгливо нищо, обгърнало дома ѝ и вижда смътни очертания на кораби, заседнали в леда. Един, два, три.

- Корабите! - прошепва полугласно всеки път и се любува на непотребната им във момента сила, на окованата им в ледени вериги мощ. После продължава изпълнения си с незначителни задачи ден. Трябва да се почисти, сготви, да се измият стъклата на прозорците и огледалото - за да е сигурна, че няма да пропусне първите знаци, че мъглата се повдига, че ледовете се топят и корабите освобождават място, на което да пристигне пролетта.

- Къщата! - разочаровано възкликва екипажът всяка сутрин след като е погледнал с надежда през люковете на каютите. После отива да лъска и да мие кораба - да е готов за плаване, ако... когато...

Никому не хрумва да тръгне през мъглата, към къщата или към някой от корабите, за да помогне с нетърпеливите си стъпки за стопяването на леда.

Кризите на сезона

- Искам истински живот с вас! Писна ми от тази виртуална реалност! - извива се съседът така, че синигерите не смеят да кацнат на него.
- Какво ти става, бе момче? - подръпвам го за клона. - Май мръсният въздух ти дойде в повече?

Не била такава работата, ломоти сърцераздирателно съседът. Не искал вече само през прозореца да наднича в креватчето на младежа, нито да си говорим с ръце и клони през стъклото, когато е студено. Искал да слезем долу и да вържем люлка, и да се облегна на ствола му да четем книга, и да погалим грапавата му кора, да се запознаем с мравките, дето имат кооперация наблизо, и въобще имал нужда от истинско общуване, от истински живот.

- Всичко, което изпитваш е истинско за теб, дори да е лъжа за другите - успокоявам го аз. Уверявам го, че връзката ни е сериозна и да, реално съществуваща, че щом стане топло ще слезем долу при него, а у дома прозорецът ще е отворен по цял ден. Пия чай, гледам Филип, който се стряска в съня си, размахва ръце срещу своите бебешки безпокойства и си мисля за кризите на зимата, лятото, пролетта и есента.

Такива неща днес.

За едно кожено палто

Съседът се превива от смях, защото два синигера го гъделичкат по клоните с подскоците си. 

- Тази сутрин видях жена с кожено палто да рови в кофата за боклук, сигурно нещо е изхвърлила по погрешка - казвам аз, докато им роня трохите за закуска. 

- Не, клошарка е - отвръща съседът поуспокоен. Пернатите вече са на перваза, грабват по някоя троха, отлитат бързо с нея, да не им вземе някой съкровището, и после се връщат за нова. 

- По какво позна - питам, да не би да се върти наоколо, а аз да не съм я забелязала досега? 

- А не, по палтото - свива клони съседът и потъва в мълчание. 

Такива неща днес. 

Следколедна украса

- Защо си украсила така тия части от дърво - сумти и се поклаща пред прозореца съседът, - а на мен дори една пуканка не си ми вързала с червен конец за клоните? - Защото това е флирт с непознат, драги, ако няма свежест и блясък, се обезсмисля. А теб те познавам и сгърчен от любовните игри със зимата, и като пъпчив тийнейджър, и позеленял от завист, и когато си с нов летен парфюм, и щом решиш да се включиш в есенния карнавал. И грозен си красив за мен, така че с теб просто празнуваме други празници. - Хм, хм - оставя ми съседът две съсухрени, кафяви листа на перваза. Аз ги взимам, слагам ги на елхата като украса и всички заедно пием чай. Такива неща днес.

Целува ли го или ...

Откакто съм се прибрала не съм имала време за съседа. Влизам сутринта в кухнята да го поздравя и виждам на перваза на прозореца два гълъба. Единият протяга шия и докосва с човка човката на другия. 

"Целува го" - си помислям първо. 

"Взима му последната троха от устата" - е второто, което ми хрумва. 

Поглеждам към Филип - роден само преди седем дни, най-новият член на нашето семейство, и решавам категорично: 

"Целува го."

После оставям мъника в креватчето и се връщам да нароня още трохи по перваза. За всеки случай. 

Такива неща днес. 

Как е вашето очарование днес?

Влизам днес в аптеката, същата, в която аптекарките обсъждаха разпалено какво е Бог, и се нареждам на опашката. Чакащите са много - кашлят, подсмърчат, шушкат с рецепти. Който си е взел хапчетата, стои до вратата и се опакова с пъшкане преди да излезе на студа. Който му е ред на касите, като че нарочно си търси портмонето в чантата по десет минути или намира за какво да се заяде със служителките, или си изпуска първо шапката, докато я взима му падат покупките, а после на пода със звън се разпиляват монети. Всички пуфтят и се чумерят. Аптекарките сноват до хранилището и обратно и от лицата им лъха повече студ, отколкото би влязъл ако вратата на аптеката стои перманентно отворена.

В тази напрегната, ледена атмосфера влита с пъхтене нисичко чиче. Сваля ушанката, няколкото косъма на голото му теме щръкват жизнерадостно нагоре и той с широка усмивка се провиква:

- Здравейте, госпожи! Как е вашето очарование днес?

С очите си виждам как лицата на аптекарките се разтопяват, по дървените рафтове избиват зелени листа и млади пъпки. Усещам, че в помещението е топло. Клиентите ловко подават пари, чевръсто прибират покупките си и пожелават на всички хубав ден преди да излязат от аптеката.

Чичето си изчаква реда, купува каквото му трябва, разсмива едната аптекарка, прави комплимент на другата, нахлупва си ушанката и изчезва. И аз се прибирам. Много е студено, а пък вий сигурно щъкате навън по задачи и ви измръзват малките пръстчета на краката или палците на ръцете, та реших да ви попитам:

Как е вашето очарование днес?

Ластичността на бието, битието и човекът в търсене на смисъл

Представи си, отскоро си се захванал да правиш нещо, вложил си в него енергия, труд, време, вероятно пари и изведнъж се сещаш да питаш околните: "Абе аз това, дето го правя, има ли смисъл?". Някои те потупват окуражително по рамото, други ти казват: "Ко? Не!", трети добавят, че то по принцип нищо няма смисъл, всичкишеомрем и в тая държава нищо свястно не може да се направи.

Аз пък си мисля, че е малко сбъркано да питаш някой друг има ли смисъл това, което правиш. Какво точно питаш? За кого дали има смисъл? Ако за теб няма, защо си се хванал? Ако за другите няма, това вероятно е било видно много по-отрано. И проблемът всъщност не е има ли смисъл, няма ли, а че не задаваш правилните въпроси. Като например: "Къде е проблемът на това, което правя, че така е зациклило и не върви? Къде е и как да го поправя?"

После си напомням да не се разсейвам, връщам се към текста, който проверявам и прочитам следното изречение: "Битието е ластично".
Бре! Откъде в текст за рокли се взе таз длибока мисъл? Чета отново за всеки случай, само за да разбера, че за мен може битието да е ластично, но за други ластично е предимно бието. Което е добре - трябва да е спокоен човек, че няма да се удуши, ако кривне с няколко сантиметра от предварително определените мерки в търсене на смисъл.

Такива неща днес.

Важните неща

Оглеждам критично съседа - съвсем е оплешивял, само на две - три места са му останали листа - и се сещам, че един немалък клон се беше отчупил от него в края на зимата. Навеждам се през прозореца, някъде в по-ниското беше светлият белег, а сега не го намирам.

- Помниш ли, момче, че пътят до пролетта ти костваше цял един клон? 

- Помня, разбира се, но вместо да се навеждаш да търсиш белег от рана, вдигни глава и погледни от другата страна на ствола - там, където избиха два нови клона. До другото лято ще пораснат толкова големи, че още поне една сойка и две свраки да си свият в тях гнезда. 

- Аха - извивам врат аз, за да направя каквото ми казва. А той ме успокоява: 

- Пий си млякото, все някой ден ще свикнеш и ти да виждаш важните неща. 

Такива неща днес. 

==============

А вие, ако искате, припомнете си колко е дълъг пътят до пролетта. 

Уроци по устояване на вятъра

- Гледай сега - поклаща се съседът - огъваш леко само външните клони на короната, така че да не позволиш на вятъра да стигне до сърцевината ѝ, и щом му видиш гърба, пак се изправяш. Дали не е проява на малодушие? Не знам. Но така съхраняваш невредими всички буболечки, птици и техните яйца, които живеят в главата ти. Ако му се опънеш, той ще мине право през тебе, ще те изпочупи, ше ги разгони. Ако се огънеш много, ти сама ще се счупиш.

Хич не се вживявай - мърмори - докато помага на новодошлия кълвач да се намести на клона - тайната е в баланса. Айде сега, вдигни ръце, представи си, че си дърво и...

Съседът ме тренира как да устоявам на вятъра, след като снощи му споделих, че въздушните масите в главата ми усилено се придвижват от места с високо към места с ниско атмосферно налягане и положението е "Ах! Ох! Ех! Ама... Еееее....!"

Такива неща днес.