Жената върви боса по опадалите листа. Дългата ѝ лятна рокля се влачи по земята. Стъпва бавно, тежко. Приведена е от кръста. Подпира се на чадър от прозрачен найлон с лилав кант. Който погледне как го е хванала, неволно се сеща за изящните дантелени чадърчета, дето ги е виждал само на картинка или в някой филм.
Косите ѝ са спуснати от двете страни на лицето. Ако се съди по фигурата и стойката ѝ, и по подпухналите крака, които се подават на всяка крачка изпод роклята, не ще да е много млада. В ръката си държи букет – невени, зеленяш и още някакви дребни цветя. Прилича на булка, закъсняла за сватбата си цял един живот.
Към нея се приближава увит в зимно яке дядо. Говори ѝ нещо.Тя само му махва с ръка и продължава да крета към подлеза. Той въздъхва, оглежда се. Това му е хубавото на големия град, никой не забелязва, че любимата му изглежда така странно. Това му е лошото на големия град – никой не спира да попита имат ли нужда от помощ.
Продължават да вървят двамата под есенните кестени – няколко стъпки напред една жена, която отказва да напусне лятото и малко след нея, един мъж, който вече живее в зимата. Стигат до стълбището на подлеза. Тогава тя се съгласява той да я хване за ръка. С другата я поглава по косата и бавничко слизат надолу по стълбата към долната земя.
Такива неща вчера.
