Google Tag

Tuesday, January 31, 2006

РОЗОВАТА ДОЛИНА (приказка)




Още от малка тя мечтаела само за едно - да намери розовата долина.
Какво точно е розовата долина нямала представа, но знаела, че там ще бъде щастлива.
Само още малко да порасна – мислела си - и ще тръгна натам... към щастието. Минало време. Пораснала. Младежите я ухажвали, домогвали се до мил поглед и целувка. Обещавали, че ще я направят щастлива. Но как си представя щастието никой не я попитал.
Една нощ тя се сбогувала с дома си и тръгнала към розовата долина. По пътя пеела, подскачала, събирала цветя, тръпнела в очакване - може би зад следващия завой ще се покаже?
Вървяла дълго, минала през много градове, села, поля. Стигнала до едно пусто място. Жегата била уморила всичко – тревите, цветята, само кафява прах се стелела докъдето стигал погледа. Кафява прах и едно изсъхнало ябълково дърво. Седнала да си почине под дървото. Краката й били изранени, жадна била, а розовата долина оставала все така далече. Заплакала и земята жадно погълнала сълзите й. Листата на дървото се оживили. Любопитни ябълчици подали глави.
Откъснала ги и продължила нататък. Ядяла ябълки и хвърляла семките през рамо. Стигнала до една река. Имало полусчупено мостче към другия бряг. Преминала тя, а на другия бряг – къща. Влязла вътре. Било прашно, запуснато. До една маса седял умълчан и замислен мъж. Опитала се да го заговори – напразно. И понеже била уморена, а навън вече се стъмвало останала в къщата. Помела, изчистила, сготвила. През цялото време си пеела. Усещала, че мъжът я слуша и се надявала да го разговори, да го разпита – може пък да знае къде е розовата долина. Мъжът мълчал цяла вечер. И на следващия ден, и на по-следващия. Тя не знаела накъде да поеме. Вече дори не била сигурна, че розовата долина съществува.
Останала да живее в къщата. Изпълнила я със смях и песни. Мъжът постепенно свикнал с нея. Започнал да говори, да подхвърля закачки. Постегнал къщата. Но къде се намира розовата долина не знаел. Затова един ден тя отново тръгнала на път. Минавала през гори и планини. Спирала се в градовете, разпитвала. Понеже била красива и весела хората й давали подслон и работа. Оставала за седмица –две, най-много месец и отново тръгвала. Минали дълги години. Късно една вечер пристигнала в някакъв град. Било зима. Почукала на вратата на една къща, помолила да пренощува – отказали й. Почукала на друга. На трета. Навсякъде й отказали. Спряла пред осветената витрина на един магазин и оттам я погледнала стара жена с похабено, набръчкано лице и тъжни очи. Разбрала защо не я пускат хората в домовете си. Ставало все по-студено. Седнала под витрината и се унесла в сън. Пред очите й се появил мъжът от къщата. Казал й, че я е следвал навсякъде и че сега идва, за да я отведе в къщи. Примирена, че няма да открие розовата долина, тръгнала с него. Вървели дълго. Много дълго. С идването на пролетта те тъкмо приближавали към къщата. Били на края на силите си. Мъжът я придържал и тихичко я окуражавал:
- Стигнем ли онзи хълм ще я видим сгушена в долината. Още малко. Последно усилие.
Най-накрая се изправили на върха на хълма и тя видяла, че цялата долина е осеяна с цъфнали в розово ябълки.

СТИХОВЕ ("ДНК") II



РАЗГОВОР

Думите са бавни.
Черно-бели.
Спрели.
После тръгнали
в погрешната посока.


заЛЪГАЛКА

Тънки струи вода.
Някой дави безкрая.
Като цветна роса
плачеш в моята стая.
Вън съседът крещи –
пак не пали колата.
Твойте мокри очи
дават сол на земята.


ПОРАСТВАНЕ

Дните, в които някой
ти подарява плюшени играчки.
Без да осъзнава,
че го прави вече твърде дълго.


САМОСЪЖАЛЕНИЕ

Разливаш се по паветата.
Ставаш вадичка.
Вали.
Събираш се с други вадички.
Криволичите към канавката.


БИБЛЕЙСКИ МОТИВ

Железни са правилата на бога:
Не лъжи!
Не кради!
Не убивай!
Не пожелавай жената на ближния!
Не е казано само какво да правиш
ако жената те пожелае.

Monday, January 30, 2006

СТИХОВЕ ("ДНК") I



Приказка за лека нощ

рано е още за желания
спи дете спи понякога само в съня ти -
плющящи крила на птици


След сватбени наблюдения

Умората на пръстена
затвори в себе си живота.
Раздаде тайните.
Изгуби се между ръцете им.
И никой нищо не разбра.


Не-за-белязано...


Извинявай

Градя ти клетка.
От обещания.
От задължения.
От тайни срещи.
И когато моят страх
те хване за гърлото,
скрий се.
В клетката,
която ти направих.


Момент

Не мога да ти кажа
какъв ще бъде писъкът й утре.
Чайка с мъртва риба в човката
е настояще.
Очите рибешки поглъщат

всички писъци.


Небесно домакинство

Изрязваше си господ
мрак във формата на мишки.
Луната бавно свършваше.
...
Парченца от мухлясал кашкавал.


Мечтание в десет секунди

Невъзможните дни
ги заравят
като черупки от охлюви.
После пясъкът бяга
да се дави в морето.


За страха

Птиците се събраха.
Гарванът даде знак.
Екзекуцията започна.
Бесеха ловеца,
който уби лисицата.

Friday, January 27, 2006

ИЗКУШЕНИЕТО (разказ)

Вълкът чакаше.
Втори ден откакто беше изгряла новата луна, а никой не идваше.
Никакви вести от глутницата.
Вълкът чакаше.
Не беше ял трети ден. Нямаше и желание. Защо да гони заек, който вече не се страхува от него? Нима това не е позор за най-смелия измежду вълците?
Вятърът, който минаваше нехайно покрай леговището, пееше все същата песен...Вълкът се хвана за крилете му и затича по хълмовете.
След него, но далече след него, тичаха всички останали. Само понякога се обръщаше да види дали нямат нужда от почивка или помощ. Той нямаше нужда от нищо. Опияняваше се от силата си. Тя му беше и храна и вода и... Само понякога, загледан в небето, вълкът си мислеше, че на тая земя сигурно има още нещо...Нещо, което пропуска...И този пропуск му пречи да бъде "най-"...
Глутницата го обожаваше. Враговете му скърцаха тихо със зъби и не смееха да го погледнат в очите. Беше господарят на гората. Той беше царят!
Една нощ, докато всички спяха, видя странно очертание върху лицето на луната - малка, черна сянка.
Зави. Попита:
- Какво си ти?
Но луната мълчеше.
Пак зави. Още по-силно.
Ви цяла нощ. На сутринта заспа изтощен. Този ден глутницата се умири. Всички почиваха.
На следващата вечер вълкът застана на пост. Когато луната се появи сърцето му се сви от непозната мъка. Тъмната сянка беше изчезнала. Чака цяла нощ. А на сутринта трябваше да се върне при глутницата. Обърна се и... Точно срещу него стоеше вълчица - по-красива и по-силна от всички, които беше виждал. Погледна я в очите и разбра - нейна беше сянката върху луната - вместо очи тя имаше две луни на муцуната си.
Вълкът понечи да се приближи.
Тя се озъби.
Три дни и три нощи се дебнаха.
На четвъртата... Тя го нападна.
Пет дни и пет нощи се биха и никой не надделяваше.
Напротив. Сякаш се настървяваха двойно усетеха ли дори малка умора. Никой не се отказваше. И продължиха...
На десетия ден вълчицата се просна в краката му и го призна за свой господар.
Те се целуваха. И милваха. Вълкът съвсем беше забравил за своята глутница, която през цялото време бе следила двубоя без да помръдне дори. Вълчетата и по-слабите женски бяха полу-умрели от глад. Но вълкът не тръгваше. Наслаждаваше се на своята любима. Той вярваше, че глутницата няма да тръгне без него.
Минаваха месеци. Вълкът и вълчицата, вкопчени един в друг, не виждаха околния свят.
Първи измряха вълчетата.
След тях част от майките.
Останалите вълци се опитаха да върнат вожда си на земята. Да го накарат да ги поведе. Той само изхриптя срещу тях и продължи да се оглежда в двете луни на своята любима.
Останките от глутницата тръгнаха сами.
Минаха... година?две?
Една сутрин вълкът се пробуди преди вълчицата и понеже никакви луни не го държаха в плен докато тя спеше той се огледа. Видя, че са ги изоставили. Кръвта му се надигна от ярост, че са посмели да помръднат дори без него. Събуди вълчицата и тръгнаха да търсят изгубеното си кралство. Но сега той не вървеше напред бързо и смело, без да се оглежда, а я чакаше. Пазеше я. Караше я да почива. Когато след време настигнаха глутницата тя имаше нов водач. И той беше млад, здрав, опиянен от силата си. Беше царят на гората!
Вълкът се изправи срещу него. Предизвика го на двубой. И загуби. Докато се оттегляше оставяше след себе си кървава пътека, за да може неговата мила да го последва и открие...
Вятърът спря...и той пак остана сам...
Вълкът чакаше...
... две сияйни луни да осветят дупката, в която лежеше. Беше загубил царството си за тях и вярваше, че те ще го съпровождат в неговото изгнание.
Вълкът чакаше. Козината му беше червена и сплъстена... Ставаше му все по-студено.
Луната изгря. На нея за миг се появиха очертанията на вълчицата. Той понечи да завие.
Веднъж. Втори път. Сянката изчезна. Всичко утихна.
Само бледата луна лукаво се подсмихваше.

ПРИЗНАНИЕТО (разказ)

Той даже не разбрал кога си е отишла. Все още й говорел. Държал я за ръка. Оглеждал се в очите й и любовта му била толкова голяма, че не виждал, че тя вече не се оглежда в неговите...
Търсел допир с кожата й. Струвало му се, че ако за миг се откъсне от нея - тя ще изчезне... и той никога няма да изпита отново онова усещане за топлота, сигурност, предаване на мислите по кръвта, по топлината на ръцете. И не виждал, че я няма...
Даже нямали снимки... “Защо са ни снимки, след като всяка секунда дишаме заедно” – мислел си...
Нямал друга необходимост освен да я мирише, милва, да й говори и да чува как двамата се смеят едновременно... дълго и безгрижно...
Даже не разбрал, че си е отишла...
Един ден поискал да се снимат... Настоявал... Тя вече била много болна... Нямала сили да откаже... Снимали се. През нощта умряла.
След време проявил снимката. На нея – един щастлив старец седял сам на пейка в градината им и прегръщал въздуха. Отначало не разбрал...
Но после...
...

ПТИЦАТА (разказ)

- Летях...Видя ли, копеле, летях! Ставай! Ставай! Чуваш ли?! Летях! Той изтри с ръкав осаждените си бузи и продължи да дърпа Насо за якето.
- Стига си лежал! Ставай! Ставай да ти разкажа! Не се сърди! Ставай!
Не можеше да се сети как започна всичко, нито какво точно се случи. Видя, че бараката, в която живееха гореше...Кога се е запалила?
Помнеше, че летяха в жълто-червено небе и виждаха под краката си разтопения сняг. После ги настигна огромна птица...После...птицата ги раздели...Тя затискаше устата и носа му...Почти не му даваше да диша...
Насо беше обещал никога да не го изоставя...да го пази от всички, които го заплашват и го наричат идиот...А сега птицата ги раздели...взе го и го понесе на крилете си...
Сигурно беше направил нещо много лошо щом Насо позволи птицата да го вземе... После...птицата го пусна отново в калта...Жълто-червеното небе беше изчезнало... Огромният Насо лежеше на земята до него...От покрива на бараката падаха, горящи дъски...
- Ставай, копеле! Ставай! Летях...ей, незнам как стана, но е истина...размърдай се!
Бараката се срути с грохот. Безброй искри хвръкнаха към небето... Насо не помръдваше. Вече и той самият не смееше да го дърпа и вика. Седна до приятеля си. Якето на Насо беше скъсано и наоколо хвърчаха малки, бели пухчета.Той галеше сплъстената му, изкаляна коса. Гледаше към небето. Сиво, зимно небе. Никакви птици не се мяркаха наоколо. Не помнеше колко време стоя така. От бараката беше останала само купчина пепел и дим.
Не искаше да мисли за небето и птицата.
Не искаше да знае, че никога никаква птица не е съществувала...

Thursday, January 26, 2006

Отвъд думите чрез думите или какво можете да прочетете тук.

Искам този блог да е за "между".
"Между" е това, което се опитваме да опишем и което няма име.
За него не са измислени думи.
Искаме да го споделим.
А не можем.
Опитаме ли - заплитаме се в собствените си обяснения.
И звучим неубедително за самите себе си.
Колкото повече думи използваме, за да го обясним, толкова по-бързо то изчезва.
Но не можем да се въздържим да не го споменем, за да получим потвъждение, че и друг го е усетил. Споделил е радостта.
Никога не получаваме това потвърждение.
Отворим ли уста да го изречем, това, което няма име изчезва и остава единствено неудовлетворението - и този път не сме успели.

Ето, толкова много думи ми трябваха, за да кажа, че тук можете да четете стихове и приказки.