Google Tag

Friday, October 23, 2009

Стихове

* * *

Остави си бележка -
да ти напомня
колко е бил часът,
когато си пожелал,
най-важното е, че си пожелал,
нищо, че не си записал какво
имало е миг, в който
нещо е трепнало,
оставило е следа,
изчезнало е,
и по бележката
не може да се разбере
колко е било голямо,
колко е било важно,
колко е било истина,
или просто е имало
още няколко капки
мастило
в химикала.

Tuesday, October 20, 2009

Тихо




Denis Zilber, The Blizzard

Thursday, October 01, 2009

Игри

Когато Мария пожелае, може само с един жест да спре времето и то послушно да легне в разперената й длан като ненужно скъпи и блестящи късчета диамант. Тя свива пръсти и острите диамантени ръбове прорязват кожата. Малки капки кръв се стичат по кокалчетата и китката й. После падат на земята или върху белите листове. Върху страниците на книгата, която чете или върху излъсканата повърхност на дървената маса.

Мария разтваря отново пръсти и уморено прокарва длан по лицето си. Не, не оставя по бузите си кървава диря. Времето е възстановило целостта си и тя може да продължи да шие, да готви, да чисти, да гледа децата или да се кара със съседа.

Понякога децата намират стъклени топчета с червена украса по земята, върху разтворените страници на някоя книга или под масата. Бързо ги скриват в джобовете си и изтичват на двора, където играят заедно с останалите деца на джамини. Винаги печелят, затова топчетата им изчезват често.

Мария не знае защо понякога децата се прибират със светнали от радост очи, подхвърляйки си неразбираеми закачки и заливайки се от смях. Не знае защо в такива вечери те с удоволствие отиват да си мият ръцете, пръскат се с вода, викат: “Мамо, мамо!” и гласовете им изпълват къщата с шум, приличен на хиляди малки капки летен дъжд, които докосват перата на ято радостно пищящи врабчета. Не се и замисля, защото децата трябва да звучат точно така. Има вечери, в които те се прибират омърлушени. Не искат да се мият, нито да ядат. Не я викат, а само обикалят стаите с поглед, забит в пода. Разместват книгите, които чете или се навират под дървената маса докато не дойде време за лягане. Тогава Мария пак не знае какво се е случило, но и няма време да разпитва. Децата трябва да бъдат сложени в леглата, кучето да се разходи, чиниите от вечерята да се измият и после, ако не заспи, тя би могла да седне, да разпери пръсти и да види как времето е легнало послушно в разтворената й длан.

Децата порастват и създават свои семейства, далеч от дома. Идват рядко. Къщната работа намалява. Кучето умира. Съседът се жени за запазена женица на неговата възраст и отива да живее в друг град. Мария се смалява. Гърбът й се превива. Косата й изтънява. Очите й гледат навътре.

Една сутрин децата идват на гости. Първи нахлуват внуците. Радостните им възгласи изпълват къщата с шум, приличен на хиляди малки капки летен дъжд, които докосват перата на ято радостно пищящи врабчета. Когато родителите им влизат в стаята, виждат купчина стъклени топчета с червена украса, а от единия край на купа се подава роклята на Мария.