Google Tag

Sunday, September 24, 2017

Хитът "пролет иде и аз те обичам"

Като се затлачи понякога игличката на мисълта от впечатления и емоции, и започне да дращи по тая грамофонна плоча мозъка, не се спира с дни. Събуждам се преди седмица току до морето, хора никакви, само палми с жълти към изсъхнали кичури в брадите и какво чувам в главата си? "Пролет иде и аз те обичам"... Добре е, можеше да е нещо тъжно, неприятно или дори заплашително. Скитосваме по разни брегове, села, пристанища. Виждам как риба тон подскача над вълните и сърцето ми подскача заедно с нея - "Пролет иде и аз те обичам"... После две риби цопват в залеза и седя на терасата, мълча, слушам заплахите, дето ги сипе черната дупка, глътнала морето. Струва ми се, че малко се изсилва.Затова и не хуквам да го спасявам. На другата сутрин го е изплюла обратно. Слънцето глади дантелените якички на вълните - "Пролет иде..." . Сардините са все така вкусни - "... и аз те обичам".... Яхтите се поклащат и посбутват - сигурно се питат: "Теб къде ще те зазимят? - Ами тебе!" и се успокояват една друга, че пак ще се срещнат следващия сезон. Иде, "пролет иде..." Една почти двуметрова жена влиза в морето привечер. Приятелката ѝ остава на брега, говорят си, все едно какво, докато се чуват всичко е наред. Докато едната не се разсее за малко и другата не замлъкне сред вълните... "... и аз те обичам"... После ние и приятелката гледаме към тъмното, обаче там никаква двуметрова жена не се вижда. Вечерта от романтична морска в края на сезона става тревожна морска в края на сезона. Приятелката подхваща краищата на жълтата си рокля и "пролет иде" се затичва към хотела на брега, "Пролет иде..." и в това време виждам как на почти два метра височина по тъмния плаж се носи бяло облаче - шапката за плуване на двуметровата жена със самата жена под нея - "...и аз те обичам"... отдавна не съм била толкова доволна да видя мутрата на някой непознат... Последен ден - нов плаж под старото слънце и планини в далечината, а зад нас вече капаците на всички къщи са затворени, и наровете в градините дават червен сигнал "Тръгвайте си, време е." И ние какво да правим, тръгваме. Чувам как съветът на гларусите, пищи след нас, докато изчезваме в една брезова горичка: "Пролет иде и аз те обичам", и се сещам, че стихотворението на Биньо Иванов всъщност е "Вятър иде и аз те обичам.", което е съвсем, съвсем друга работа. Далеч по-трудно е за обичане във ветровито време, отколкото напролет. Всичко си идва на мястото, включително и ние - на магистралата, игличката вече е чиста, вдигната и оставена настрана за кратко. Грамофонната плоча върти на празни обороти, от време на време се чува само леко припукване и няма дори намек какъв ще е хитът на есента. Такива пролети напоследък.

Thursday, September 14, 2017

Да си направим безкрайност

- Хайде да си направим безкрайност - казва по-голямото момиченце на по-малко, докато се разминаваме снощи в парка.
- Добре - съгласява се то.

А аз не смея да се обърна и да видя как безкрайността се появява и пораства, докато се отдалечавам от нея.

Такива неща снощи.

Saturday, September 09, 2017

Какво би казал човек и чай от липа

- Хихи, изглеждаш наполовина жълт от злоба, наполовина зелен от завист - подръпвам съседа за клона. - Човек би казал, че не преживяваш добре раздялата с тая хаймана лятото, дето е тръгнало на пътешествие чак до другата страна на света.

- Човек казва много излишни неща и често приписва на другите собствените си мисли и чувства - обърсва ми носа с едно листо съседът. 

- Ама аз... - надигам глас за плах протест, водата на печката изкипява, два гълъба кацат на перваза да проверят сервирала ли съм им обяда и настава един от онези моменти, в който най-разумно е да помълчим. 

Такива неща и чай от липа днес.