Google Tag

Monday, December 29, 2014

Коледно отклонение и някои размишления за климата

Lee White
Следвайте си пътя. Никога не знаете дали, когато вали, вместо хрема няма да пипнете най-щастливите моменти в живота си без опция за скорошно оздравяване; или, когато грее слънце, вместо с красив загар, няма да си тръгнете от плажа с лека форма на тежка депресия и мехури по душицата.

Пожелавам ви да сте метеорологично независими. Да сте си слънце, вятър, дъжд, градушка, сняг, листопад и кратка лятна буря. Оставете се на собствените си циклони, суша, порои и тихи, слънчеви следобеди. Научите ли се да се справяте с личните си климати, чуждите никога няма да успяват да развалят плановете ви.

Аз съм щастлива. Надявам се да не си пречите да сте щастливи и вие.







Lee White
п. с. Започнах да пиша нови истории за:

  • първия ден от пенсионерския живот на Маргарете, работила като статуя от часовник на най-оживената улица в Лисабон; 
  • котката, която вече не живее у дома и непрекъснато събаря разни неща; 
  • Иванушка Глупака - остарял - заспал на една пейка в Загреб; 
  • цветята, които гонят хората от къщите им и се настаняват в тях; 
  • акробатката, ходеща по въже, опънато между мачтите на малка яхта в Марсилия 
- въобще, отново се събрахме цяла тумба шашавели у дома.
Стискайте палци гостите ми да се чувстват удобно и доброволно да се пренесат на листа.

Весело!

Tuesday, December 02, 2014

Стихове

Хиляди години по-късно

Често застава встрани
и наблюдава загрижено
лутащото се свое тяло -
вече поизносена машина,
която не спира да се блъска
в коридорите на някоя важна задача,
в оградата на някоя незначителна любов,
а най-често -
в неравните хълмове
"имам да свърша толкова значими неща".
Всеки път забелязва
нови одрасквания,
пукнатини,
вдлъбнатини.
Въздъхва,
внимателно слага
каската, ръкавиците, наколенките.
Влиза обратно в него,
разочарована, че още не може
да му покаже
изящните пътища на простотата.

Wednesday, November 26, 2014

За мечките, мишките, изкуството и някои други важни неща

Имало един миши град, в който на децата разказвали приказки за страшните мечки.
Имало един мечешки град. Там на децата, паднело ли им първото зъбче, казвали, че ще дойде мишата фея и ще го отнесе, като в замяна им остави паричка.

В мишия град живеела Селестина. Малка мишка - художник. Тя непрекъснато рисувала двама приятели, които заедно откриват света - мечка и мишка.

Недалеч от мечия град живеел Ернест. Мечка с артистични наклонности, която семейството принуждавало да стане адвокат.

И те двамата се срещнали. Ернест намерил Селестина в една кофа за боклук. Как попаднала в нея? Дълга история! Какво станало после... Бедна ви е фантазията, а пък аз няма да ви разкажа.

"Ернест и Селестина" е прекрасен, френски филм с красива анимация и богата, хубава история. Направен е по поредицата книжки на Габриел Винсент.
Кликнете на линка (Эрнест и Селестина: Приключения мышки и медведя) и го гледайте онлайн, ако разбирате руски. Озвучен е чудесно.


(Ако не, сигурна съм, че ще го откриете преведен и на други езици. На български вървеше по кината като "Мечко-миш".)

Намерих и страхотен разказ в комикси за това как е направен филмът. На английски е, прочетете го и вие.

След като се позабавлявате с тези две хубавини, сигурна съм, че и ще разберете малко повече за мечките, мишките, изкуството и някои други важни неща.

Monday, November 03, 2014

Стихове

***
Прозорецът на хотелската стая в Анжер
гледа към любимата й улица в София.

Thursday, October 16, 2014

Голямата фабрика за думи


Имало един град, в който думите се продавали.











Били доста скъпи. Затова ги притежавали само богатите. И само те говорели.
 .

Фабриката за думи. 

През пролетта пускали думи на разпродажба. А някои дори ги подарявали. Тогава и обикновените хора успяваи да си вземат от тях.














Да не помислите, че това били кой знае какви важни и силни думи. Не. Само такива, които никой не искал да купи.



В този град живеел Пол, който бил влюбен в Мари. За съжаление нямал подходящите думи, с които да й го каже. Разполагал само със "стол" и "църква". За разлика от него съседското момче било богато, имало колкото си думи поиска и често казвало на Мари, че е много красива и че когато порастнат, ще се оженят. На Пол му се късало сърцето от мъка. Затова един ден не издържал, изправил се срещу Мари и й казал своите две думи - "стол" и "църква". И тя го разбрала. И го целунала. Тогава се оказало, че хитрягата Пол си е запазил още една дума - "пак". Та предполагам, че и до днес стоят на двора и се целуват 
















Книжката Die große Wörterfabrik или "Голямата фабрика за думи" на Агнес ди Лестраде и Валерия Докампо пристигна при мен от Франкфуртския панаир на книгата. Не знам немски, преведоха ми я.
Картинките са хубави, а историята още повече. Намерих даже филмче, изгледайте го и ще видите всички картинки от книгата.
И не забравяйте: не си скъпете думите. Влагайте смисъл и сърце в тях, внимавайте кога ги използвате и те винаги ще ви стигат.


Thursday, July 24, 2014

Лятна ваканция

Rebecca Dautremer

Трябваше да го направя по-рано, но не сварих. Та... лято е, не стойте пред компютъра, а си взимайте приключенския дух от закачалката и излизайте.
Върнете се през септември. Дотогава блогът излиза в отпуска, а аз се отдавам на пътешествия.

п. с. Ребека Дотремер е страхотна. Освен това ви препоръчвам да прочетете "Центурия" на Джорджо Манганели, в превод на Нева Мичева. След това ще ви се иска някои части направо да ги научите наизуст.
Повече заръки нямам. До.






Tuesday, July 01, 2014

Приказка за гълъбите и за какво служат крилата

Наредени един до друг. Сгушени. Главите им в крилете. Настръхнали сиви топки, като забравена и овехтяла коледна украса. Гълъбите. Гледаше ги всеки ден. Къде отиват нощем, не знаеше. Сутрин си бяха там. Наредени един до друг. Сгушени. Понякога се отръскваха от случайно паднал сняг. Тя само ги наблюдаваше. Не им хвърляше трохи. Не можеш да хвърлиш трохи върху жица. А те си стояха на жицата. По цял ден. Беше забравила, че могат да летят. Крилата, според нея, бяха за прегръщане.

Това, което не знаеше е, че и те я гледаха. Не знаеха къде отива нощем, но сутрин си беше там. Те имаха опит. Помнеха, че понякога, подобни същества, а именно човеци, отварят прозорците си и ронят хляб по перваза за тях. Тя не го правеше. Само седеше и ги наблюдаваше.

Никой не се показваше зад нея. Понякога, нощем, минаваха и й оставяха по нещо – замръзнало клонче от дърво, незнайно как оцеляло листо. Веднъж дори й оставиха по едно перо. Само дето тя май не забеляза. Иначе би трябвало да реагира, нали? Да отвори прозореца. Да им нарони трохи и да се сприятелят. Нали? Нали така става? Така правят човеците. Градските гълъби много добре знаеха. Всички в квартала правеха така. Разменяха си неща. Понякога се прегръщаха. Понякога допираха лицата си едно до друго. Гълъбите бяха опитвали това. Нощем. Тайно. За да видят какво е. Нищо особено всъщност – човките им бяха твърди и когато ги допираха, се чуваше едно леко – „трак”. Но много добре знаеха какво е да се прегръщаш. Нали сега си стояха така – един до друг – прегърнати върху жицата.

Бореха се със снега. Под краката им минаваха разговорите на квартала. Всички тези: „ - Ало? Госпожа Андонова ли е? Ние сме от фирма „Травел и брак”, правим проучване и бихме искали да ви зададем няколко въпроса. Ако отговорите, ще спечелите награда за...” и в този миг от отсрещната страна се чуваше едно леко „трак”; или пък „Ало? Мамо, загубих си джи ес ема, обаждам ти се да не се притесняваш, аз...”; а често и „Ало? Ще си дойдете ли тази събота и неделя? Да ви чакам ли? – Не ни чакай, мамо, ние имаме...” и още едно „трак”, но безшумно, само в единия край на линията.

Гълъбите дори не подозираха, че последният разговор е на жената, която ги наблюдава. Само свиваха измръзналите си крачка около гласа й, течащ по жицата, и се сгушваха още по-плътно един до друг. Мислеха си колко е хубаво, че имат крила, с които да се прегръщат през зимата и да отръскват снега. Защото можеше, можеше, да са като хората, на чиито глави понякога – забелязали са – се посипва цяла преспа сняг, която те не могат да изтръскат.

Tuesday, June 24, 2014

Tuesday, June 03, 2014

Приказка за чадър

Чадърът изчезна. Малката му сестра така плака, така плака като видя, че го няма любимия й чадър с изрисувани котешки очи и мустаци и пришити красиви котешки уши. Плака, докато започна да хълца.

Майката на Киро се ядоса, първо защото е пипал нещата на сестра си, после защото тя не спира да плаче и й пречи да си свърши работата, трето - защото има толкова работа, толкова работа, че не може да се занимава с две непослушни деца, които не искат да седнат кротко и да си учат уроците, и кога изобщо Киро е успял да излезе и да загуби чадъра?

Киро си мълчи. По-добре е така. По-добре е майка му да не се сети, че не е излизал, но е направил нещо по-лошо. Бил е на балкона, което е абсолютно забранено. Нямат право да пристъпват дори прага на балконската врата, защото мама знае, че балконите са опасни, може да падне детето, ако не го гледаш непрекъснато, а тя има толкова много работа. Затова той я щади и не иска да й разкаже, че на дървото, точно до балкона, има гнездо с пиленца. Вчера валеше дъжд и той се уплаши, че пиленцата ще настинат. Затова взе чадъра, излезе на балкона, разтвори го, покатери се по парапета и го постави над гнездото.

Киро си мълчи и се усмихва, защото чува между хлипанията на сестра си и крясъците на майка си, че пиленцата в гнездото са се събудили и пеят. И е спокоен. Знае, че нито една от тях  няма да вдигне глава и да погледне към прозореца, за да види как чадърът с котешки доволна усмивка бди над гнездото. 

Tuesday, May 27, 2014

My poem "Prayer" read by the writer Bronson O'Quinn

Anthology of Contemporary Bulgarian Poetry - The Season of Delicate Hunger - edited and translated by Katerina Stoykova-Klemer was published few months ago. 

Watch the video of one of my poems "Prayer" translated by Katerina Stoykova-Klemer and read by the writer Bronson O'Quinn to the North American Premiere of Anthology (Accents Publishing).




Read an interview with me which is a part of “Meet a Bulgarian Poet” series

Order the anthology and enjoy the reading of 32 Bulgarian authors (including me) translated in English. 

Wednesday, May 07, 2014

Стихове

Лош навик

Отваря главите им,
както се отваря кутия с шоколадови бонбони.
Изяжда всичко.
След това старателно
смачква  станиолените обвивки,
връща ги обратно,
затваря кутията
и я прибира в хладилника.


Tuesday, April 01, 2014

Хрумка - стихче


***
Шепне си, че всичко ще е наред
и се плаши от ехото. 



Friday, March 21, 2014

Тихо - за корабите, приключенията и страха от тях


Ulrike Krappen

















"Дали на онзи кораб аз съм бил тогава?
Като че ли не бях, но може и да съм.
След дълъг път е тъй,
все нещо се забравя...
А може и да съм разказал някой сън."

Георги Рупчев

Thursday, March 06, 2014

Стихове

***

Той чака ли я повече?
Събира ли секундите в минути,
за да направи часове,
от тях да конструира дни –
толкова бавни, когато е недоволен,
толкова бързи, когато е щастлив,
толкова еднакви, когато не си спомня за нея –
години, в които между усмивките на близките му хора
се появяват смътно познати очи –
там сякаш е бил –
по тези хълмове,
долини,
облаци,
които минават –
яростни или безразлични –
над друга земя,
прилична на неговата,
но не същата,
земя, в която „може би”,
„но все пак не”,
защото над неговите поля
минават само пухести облаци,
пропускат слънцето
и то гори
всяко растение, животно, семе, мисъл за живот
и той осъзнава,
че му се иска да вали. 

Tuesday, February 25, 2014

Тихо

Turine Tran


































Стоя си аз в лунната стая... Не излизам напоследък от нея.

Saturday, February 01, 2014

Стихове

***
Кажете на следващите,
ако за вас, струва ви се, е късно:
пукнатините са по-страшни от взривовете,
раните зарастват по-добре на открито,
тъмното е третото око на света.  

Wednesday, January 15, 2014

Тихо с театрален привкус

Guy Francis











Една картинка е равна на хиляда думи. Понякога.
Цъкнете на илюстрацията, за да я разгледате по-подробно.

Tuesday, January 07, 2014

Покана за разходка

Честита ви нова година!
Обикновено пускам новите неща за четене в началото на месеца. И сега ми се струва, че не съм много закъсняла. Само че днес стихотворение няма да има. Само едно кратко съобщение:

Романът "Внезапни улици" вече си има отделен сайт. В него са събрани отзиви за книгата, интервюта, публикувани по сайтове и списания, откъси. Какви са новостите около интерактивната карта с местата на действие, също ще научите на:

http://vnezapniulici.eu

Кликнете, разгледайте, разходете се. Надявам се да ви хареса. Книгата вече си има свой живот и ако искате да го проследите заедно с мен, достатъчно е да навестявате сайта от време на време. Аз ще добавям всички новости.

Тук ще продължа да публикувам стихове, приказки, разкази. Наминавайте.
:)