Непоискана приказка

Приказка по действителен случай, 20 

Скиташе по света една непоискана приказка. В нея снегът очакваше да завали; децата час по час поглеждаха ту към прозореца, ту към шейните си; бабите вадеха кекса от фурната, а котките все още не го бяха обърнали; чудовищата се приготвяха да изядат добрите с филия с масло и не подозираха, че те самите ще бъдат изядени или поне победени; влюбените се гледаха жадно и се надяваха на финала да заживеят щастливо до дълбоки старини; елхите намигаха с блещукащи, гримирани в червено, златно и сребърно очи; дядо Коледа беше вдигнал крак да се качи на шейната; приятелите се готвеха да се съберат и да се смеят заедно до болки в корема; подаръците още бяха изненада и затова всичките бяха хубави; болните чакаха да оздравеят, здравите не знаеха, че ще се разболеят; пътуващите предвкусваха радостта от пристигането, заминаващите хем тъгуваха, хем се вълнуваха и никъде не си намираха място; луната и слънцето си намигаха; морето беше все в лятно настроение и всички, всички живееха както можеха, понякога и както им се щеше, в една непоискана приказка, която се надяваше да я улови някой и да я разкаже, за да се случи каквото има да се случва и да продължи нататък. 

====

Всеки ден, от днес до 21 декември, разказвах на младежа у дома и на вас по една нова приказка. Тази е последната. Цъкнете на етикет "приказки по действителен случай" и ги прочетете всичките. Още по-хубаво би било да ги прочетете на децата си и да ми пишете, ако са им харесали... или ако не са. Благодаря. 

Частите на деня

 Приказка по действителен случай, 19

Викове - тревожни ли, радостни ли, не е съвсем ясно - чупят черупката на съня. Майката изпълзява от него директно в студения, полутъмен свят. Даже ѝ трябват няколко секунди да се сети, че е в спалнята. Обаче момчето няма няколко секунди. Спешно е! Важно е! Трябва да се разбере от всички моментално! От снощи знае, че "моментално" значи веднага. 

Какво да разберат - питат поспаланковците родители. Главите им се въртят, очите им залепват, умът им още се разхожда в земята на сънищата. 

Видях част от деня! - скача върху тях момчето. Коя част? - продължават да му задават въпроси, нищо не разбират, кое не е ясно, защо не са скочили да я видят и те, какво се излежават, бог знае къде са другите части, трябва да ги намерят... ама какво се чуди, те възрастните са доста бавни. - Тази с небето и облаците обяснява им, както се налага да се обяснява на всички пораснали. 

Понеже те продължават да се излежават, издърпва завивката хваща ги за ръце и ги води в неговата стая. Кара ги да се приближат до прозореца, да се наведат и да погледнат в процепа на щората. Ето там се вижда част от деня - тази с небето и облаците. Обаче не е сигурно къде са останалите. Ами ако ги е разместил някой? Ако се е загубило някое парче? Затова баща му го повдига, момчето дръпва щората нагоре и чак тогава се успокоява  - вижда се вече, че навън е целият ден.

====

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

Мечтата на лампата

Приказка по действителен случай, 18

Лампата мечтаеше да бъде дърво. Гледаше как кокетно се поклаща брезата срещу прозореца и от време на време примигваше унило. Как може да се сравни нежното полюляване от вятъра с това да те блъснат с топка по изящния лампион и да се разтресеш цялата от страх, че ще се чупиш! Кой например ще се сети да облече една лампа в красива жълта рокля? Или в зелена? А брезата си сменя тоалетите два пъти годишно! Несправедливо е устроен светът! 

Тя крееше. Стъклото на лампиона ѝ помътняваше. Един паяк си изплете паяжина върху ѝ. Въобще, нещата отиваха на зле, при това без никой в дома да забележи! Лампата се чувстваше пренебрегната, ненужна. Светеше без желание и даже не можа да се разстрои както трябва, когато една вечер жената и момчето донесоха някаква натрапница. Не лампа като лампа, а дълга лента с малки крушки. Ходеха до нея час по час, натискаха едно копче и крушките мигаха ту бавно, ту бързо. Коя себеуважаваща се лампа примигва така? 

На следващата вечер момчето и майка му струпаха на пода купчина блестящи гирлянди и започнаха да ги лепят по стените. Увиваха се в тях, смееха се, пищяха, пееха. Накрая им останаха два късички - зелени. Взеха стол, покатериха се и ги увесиха на лампата. 

"Прилича на дърво" - засмя се момчето. 

"Прилича" - съгласи се майка му. 

"Значи все пак станах бреза!" - въздъхна доволно лампата. И от щастие ли, от блясъка в зелените реснички на гирляндите ли, тя засия с топлата, зелена светлина на пролетта. 

====

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

Къде наистина живее дядо Коледа

Приказка по действителен случай, 17

В една сутрин, дето беше само за сгушване под завивките, момчето настоя да излязат навън. 

Ама че свяяят! 

Едно глухарче беше подало пухеста глава насред зимата. При това упорито не даваше да му издухат пухчетата, та трябваше да го перне с ръкавица. 

Котките не бягаха като го видят, а го гледаха втренчено, излегнати върху шахтите. Изпод опашките им излизаше пара. 

Три врабчета обикаляха градинката пред блок 145 и се преструваха на увлечени в разговор. Всъщност чакаха с надежда свраката да забрави някой залък от разпиления край оградата хляб. 

Боклукчийският камион отвори уста, за да закуси със съдържанието на няколко кофи и момчето усети, че май отдавна не си е мил зъбите. 

Всеки си имаше тайна и я беше извел да подиша на спокойствие, надявайки се другите да са сънени и да не я забележат. Само то си нямаше. За да се успокои изяде една кифличка с маково семе. Понеже това не помогна, унищожи и две овесени бисквити. След което така му се доспа, че реши все пак да послуша настояванията на сутринта и да се приберат да полегне. 

И точно преди да завият по тяхната улица видя, че продавачът от съседния магазин извежда дядо Коледа през вратата и го окачва на въжена стълба високо, високо, чак под табелата "хранителни стоки". 

Момчето се усмихна доволно и двадесет минути по-късно вече летеше насън върху пухче от глухарче, над облаци от пара и разправяше на всички котки, които черпеха врабчетата с трохи, докато свраките си миеха зъбите, че знае къде наистина живее дядо Коледа.

====

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

Две приказки, почти три, в една

 Приказка по действителен случай, 16

Хулиганите ритнали оградата, част от нея хвръкнала и се закачила за клона на дървото. То обаче тъкмо се карало с вятъра. Отметнало глава възмутено, оградата литнала нагоре и се загубила в небето. Затова тази приказка свършила и започнала втората. В нея хулигани изобщо нямало, ограда също. Под и около дървото си играели деца. Катерели се по ствола, правели хамбургери от листа, връзвали си люлка, броели точките на калинките, които се щурали наоколо. Много добре си живеели. 

Един ден обаче дошли важните хора, които се грижат за парковете, градините и детските площадки. Те искали да отрежат дървото, за да направят детска площадка. 

- Не искамее! - крещели децата. - Ние си имаме дърво! 

- А не, не! Не може - отговаряли загрижено важните хора - трябва да ви е по-удобно, за да се забавлявате и нищо да не ви притеснява. 

- Ние се забавлявамее! - прегръщали дървото децата. 

- Да, но с детска площадка ще се забавлявате повече! Ние сме възрастни и най-добре знаем - отсекли дървото важните хора с един замах. 

Точно тогава оная част от ограда, която била изчезнала в небесата в първата приказка, паднала във втората и разгонила важните хора. 

Децата продължили да си играят около пъна на отсеченото дърво. Редели си сервиза за чай върху му, правели си магазин, рисували или облакътени на него си разказвали приказки. Малко преди да пораснат и да спрат да се събират около пъна, забелязали, че от него се е източил нов филиз. Но това вече е начало на трета приказка, така че просто ще ги оставим да му се радват.

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

Тайният копнеж на свраката

Приказка по действителен случай, 15

Свраката започнала да каца всеки ден на синия парапет пред големия прозорец на малкия дворец на третия етаж. Наднича с едното око вътре в стаята, подскача два пъти, наднича с другото око, размахва неодобрително крила и отлита. 

Царицата баба много се притеснила. Лош знак е това! Вярно, не е гарван, сврака е, но пак - лоша поличба! Сигурно инфантът е омагьосан. Завидял му е някой грозноват, кривокрак принц и е призовал тъмните сили да му сторят злина. 

Или! Вещица е чула как придворният лекар въздъхва, докато го преглежда: "Той е съвършен!" и е решила да го вземе при себе си, да го осинови и посвети в своите вещерства. 

Или! Или! Просто им завижда някой за хубавото дете и за цялото щастие, дето ги е сполетяло и призовава съдбата да им донесе бог знае какви неприятности. 

Царицата майка гледала да не дава ухо на тези мрачни предположения. Пишела в магическата си кутия, играела си с инфанта и наблюдавала свраката. Даже двамата ѝ оставили храна на перваза, което царицата баба приела като бунт срещу властта и много се обидила. Даже използвала това, че птицата въобще не забелязала храната, за да нанесе победоносен удар: 

- Аз нали ви казах! Магия е това! Не яде! Коя птица през зимата ще ѝ дадеш храна, пък тя няма да я ще, освен омагьосаната!

Свраката продължавала да идва и да наблюдава стаята. Царицата баба не смеела да я изгони, за да не си навлече гнева на останалите членове на царското семейство и най-вече на инфанта. Във въздуха витаели мрак и напрежение, които дори миризмата на коледни сладки не можела да прогони. 

Една вечер, тъкмо се прибрали от разходка, царицата баба и царицата майка спорели пак за свраката, инфантът се промъкнал в стаята и я видял. Лампичките на елхата светкали в тъмното, коледните топки хвърляли лъчисти отблясъци по стените, позлатените орехчета и сребърните снежинки блестели примамливо, свраката потрепвала с крила, залепена на прозореца и погледът ѝ бил изпълнен с копнеж. 

Преди да си легне, докато проветрявали покоите му, инфантът оставил на перваза няколко лъскави играчки. Като се събудил на сутринта вече ги нямало. Той разказал на цариците тайната на свраката и после всички заедно похапнали коледни сладки с мляко. Хубаво им било, весело, а царицата баба не се сдържала да каже, че ей на бил се откупил нейният принц от злото с добро. Да, да. 

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

. 

За какво е приказката

Приказка по действителен случай, 14

Тая приказка е много своенравна - не иска да излезе и това си е. От сутринта сме я замъчили. Всичко започна с едно цвете с бодли, което не е роза, не е на храст и е доста нахално. Къса чорапогащниците на бабите, като минават покрай него на път за магазина, закача по-малките деца и те реват, а майките им се карат. Въобще, цвете разбойник откъдето и да го погледнем. Побутвахме го оттук, подръпвахме го оттам - дано се раздвижи, да тръгне историята нанакъде, да се заплете, да се разплете, а то - нищо. 

Мислихме заедно, мислихме поотделно, подкрепихме се с полезни бонбони, за да ни дойдат силите, но ни дойде само настроението за разходка. Разходихме се и на прибиране влязохме в коридороподобния цветарски магазин в подлеза по желание на момчето, което би трябвало да е участник в тази приказка. ако я имаше. Пак по негово желание си взехме една роза и я заведохме в къщи. По пътя - нали слухтя откъде ще се покаже най-накрая тая приказка - чух го да шушне на розата, че ще я заведе при слънчогледа. То хубаво, ама слънчеголедът живя у нас десетина дни в началото на ноември и после пое към вечните слънчогледови полета. 

Точно да попитам защо подвежда така момичето, спънах се, забавих крачка и се сетих! Приказката не е за бодливото цвете, а за градината, в която съжителствали щастливо всички цветя, от всички сезони, независимо кога били откъснати и дали въобще били живи. Тя се намирала в главата на едно момче, което било още толкова малко, че времето изобщо не го забелязвало. И това е. 

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

Отвлечените баби

Приказка по действителен случай, 13

Момчето седеше на пейка в неприветливата градинка и клатеше крака напред-назад. Отдалеч се чуваше бученето на колите. От малко по-близо прегракналите улични кучета, а от още по-близо майка му, която казва: 

"Вдигни си краката, да не ги оближат вълните. Време е да тръгваме, капитане!"

Момчето скача и хваща руля, майката дърпа въженцето на сирената и кучетата в пристанището занемяват. Корабът се отлепя от брега и докато мигнат вече се промушват между надвиснали над тях скали, които маалко приличат на олющени панелни блокове, за да излязат отново в морската шир. Навеждат се надолу и си показват един на друг проблясващите гърбове на акулите, пищят от възторг, когато пръски от фонтана на дружелюбен кит стига до тях, подскачат и тропат с крака, докато той им махва с опашка за довиждане. 

- Може ли малко по-тихо! - сопват се две възрастни жени зад гърбовете им. Кога и как са се качили на кораба и защо не са в камбуза да белят картофи и да ги пържат за капитана не е ясно. 

Двамата снишават гласове, шушукат си, докато корабът се превръща в подводница. Слезли са в тъмното на морето, за да търсят Екзофталмус Птеригохрилис Хафнери. (Капитанът още се затруднява да произнесе името му, затова помежду си го наричат рибата с лампата.) Виждат как тя просветва пред тях и аха да го стигнат, една рецепта за паниран карфиол, която бабите си споделят ги отделя от Хрили и ги изтласква на повърхността. Където капитанът се превръща в машинист и подкарва влака към гара "У дома", защото е време за обяд, а бабите - всички знаят - готвят най-вкусно. 

Неприветливата градинка опустява и никому не хрумва, че две баби са отвлечени с подводница в източните квартали на София.

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

Тайната на рисуваната бутилка

 Приказка по действителен случай, 12

Рисуваната бутилка живееше върху скрина. Всички останали бутилки - зелени и кафяви - живееха вътре в него. Обикновената стъклария дрънчеше възмутено против цветовете на наглецата, одумваше я за поведението ѝ и я наричаше безсрамница. Рисуваната бутилка стоеше кротко на мястото си и като че беше в неведение за страстите, които предизвиква. През няколко дни стопаните  носеха цветя и ги подреждаха в нея. То това им беше болката на останалите. 

Преди, когато се върнеше с цветя от градината, стопанката просто бъркаше в скрина, вадеше първата попаднала ѝ бутилка, пълнеше я с вода и я ползваше за ваза. Така всички негови обитатели от втори и трети рафт имаха шанса да се почувстват като актьори на сцената, като художници, току-що завършили нов шедьовър, като нещо различно от бутилки за домати за готвене, домати за сок и плодов сок. И това ги правеше щастливи. 

Но после децата донесоха натрапницата - били я изрисували в детската градина - и стопанката пощуря. Сложи я на почетно място върху скрина и само в нея редеше букетите си. Дали защото ѝ беше удобно да се пресегне и да я вземе, дали защото децата се бяха старали да я оцветят във всички цветове на дъгата - бутилките в скрина роптаеха, гадаеха, аха и ще се напукат от яд. С нищо друго не се занимаваха, чак соковете им се вкиснаха. Щом се усетиха, стопаните бързо-бързо ги извадиха, изпразниха и ги оставиха да прашасват в тъмния и студен шкаф на балкона. Горките бутилки, оплакваха нещастната си съдба, обвиняваха рисуваната си посестрима, жалеха се една на друга. Нито от вътрешността на скрина, нито от шкафа можеха да видят, че тя е с по-широко гърло от техните и в нея просто могат да се подредят повече цветя.

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

Клубът с тайното име

Приказка по действителен случай, 11

Печката беше стара, но с бодър дух. Белите ѝ бузи блестяха, бронзираните ѝ крачета бяха изящни и здрави, а на двете ѝ малки врати, и на голямата, висяха дръжки като листа на цвете. Когато дядото пъхаше въглища и дърва в нея и затваряше горната вратичка, през решетката се виждаше как примигва и се облизва хитрушата. После започваше да пее: "Бум-бум-бум! Пук! Псссццц! Бум-бум-бум! Пук! Псссццц!". Не след дълго в песента ѝ се включваше и оранжевият чайник: "Фиуу-фиуу-фиуу". Котката додаваше: "Мъррр-рръммм-мъррр-рръм". 

Дядото не се стърпяваше, скокваше, хващаше бабата през кръста и танцуваше с нея из стаята. Или по-скоро той танцуваше, а бабата го спъваше. Хич не я биваше в танците горката, но дядото и печката го знаеха и не ѝ придиряха. Забавляваха се. Малката стая се изпълваше със смях и възклицания. Печката се разгорещяваше, бузите ѝ почервеняваха, струваше ѝ се, че ако размаха всичките си врати и вратички ще литне. 

Обаче не го правеше веднага. Харесваше ѝ с дядото и бабата, не искаше да ги оставя на студено. Той я чистеше всяка сутрин, изнасяше пепелта, внасяше сухи дърва. Тя лъскаше бузите ѝ и мажеше с много приятен крем бронзираните ѝ крачета.

Та изчакваше ги да се натанцуват, да се уморят, да си легнат и хубавичко да заспят. След това се отпускаше и от цялата радост и вълнение ставаше лека, лека. Издигаше се нагоре, промушваше се през комина и отиваше да се срещне с останалите членове на клуба на оцелелите стари печки на дърва с тайното име "Щастливите певици". Шушукането и кискането им огласяше небето, а бабите, дядовците, децата и животните - всички сънуваха падащи звезди с медени звънчета на лъчите.

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

Много грижовно момче

Приказка по действителен случай, 10

Тролеят мърмори, мучи, ръмжи през целия път. Като спира и отваря врати да изплюе пътниците, пищи високо и жално. Сигурно го боли коремът! Какво друго да е? Пъхти по нанагорнището към следващата спирка и ако знаеше думата "астматик", щеше да кажеш, че се возите в тролей астматик, но ти още не я знаеш. Затова питаш майка си: 

- Защо е сърдит тролеят, мамо? 

- Защото не си е доспал. Станал е рано-рано, за да работи. 

- Ти знаеш ли какво казва? 

- "Ох, ах, пуф! Спи ми сеее! Ох, ах, пуф! Спи ми сеее! Ох, ах, пуф! Сссс..."

Става ти жал за него. Потупваш го по перваза на прозореца, погалваш му стъклото и обещаваш утре сутрин да се успиш, за да не му се налага да става рано и да те кара до детската градина. Може би затова, зарадван от думите ти, той се спуска по нанадолнището утихнал и бърз. 

- Сега вече е добъъър - крещиш ти. Пътниците се обръщат, гледат те и ти се усмихват, а ти им се плезиш, защото не искаш никой да знае, че всъщност си едно много грижовно момче. 

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми. 

Последното пътешествие на листата

Приказка по действителен случай, 9

Една нощ есента се сети, че е забравила да провери опадали ли са всички листа на дърветата в града и се върна обратно. Зимата излезе в няколко часова почивка и я остави да си свърши работата. 

На сутринта всички листа лежаха на земята мокри, смачкани и кални. Снегът, който ги беше затискал до вчера, се беше стопил и те потрепваха в опит да се издигнат над земята за последно. Не успяваха дори последно обрулените от есента. Лепкавите телца на опадалите по-рано ги притискаха и дърпаха надолу. 

Момчето ги гледаше и се чудеше как да им помогне. Майка му каза, че нямат нужда от помощ и е най-добре да си лежат цяла зима на земята, за да я нахранят и да ѝ помогнат да се събуди отново здрава и силна през пролетта, но всеки знае, че ако храната изглежда грозно, децата не я ядат. 

Затова то взе стол и се качи до най-горния рафт на шкафа, където мама държеше боите за храна. После напълни няколко буркана с вода и разтвори във всеки по една боичка - синя, червена, лилава, зелена. Огледа се предпазливо - да не би някой да се появи и да му попречи - излезе на балкона и изсипа цветната вода върху полегналите на земята листа. Преди да излязат за разходка се промъкна до гардероба, взе сешоара за пътуване на мама - знаеше, че е с батерии - и го пъхна в раницата. 

Когато излязоха, го показа на мама и ѝ обясни какво е намислил. Малко се страхуваше, че ще му се кара, но тя много се смя. Човек никога не може да е сигурен с възрастните. 

После двамата застанаха сред шарения есенен килим. Той пусна сешоара и двамата гледаха как листата подскачат, издигат се над земята и полягат отново доволни, цветни и спокойни, че ще помогнат на земята да е отново силна и зелена през пролетта. 

====

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми. 

Как се получи знамето на радостта

Приказка по действителен случай, 8

Една панделка се разхождала из града с ееей такива гумени ботуши. Цопкала безгрижно в локвите и се гънела от кеф на всички страни. Подскачала, тичала, ама по едно време ѝ омръзнало. Искало ѝ се да сподели с някого кефа от калните пръски, сумтящите, оцапани минувачи, мокрите стъпки от гумените ботуши невидимки. Огледала се и забелязала една много симпатична пръчка с чатал да лежи наблизо. Отишла при нея, запознали се и панделката я поканила да скачат заедно в локвите. 

Пръчката на драго сърце би поскачала, обаче нямала ботуши. А майка ѝ строго била забранила цопкане в локвите без тях. 

Замислила се синята панделка и го измислила! Дала гумените ботуши на пръчката и я прегърнала с единия си край през врата. 

- Я, какво странно знаме! - подсмихвали се хората, но двете приятелки се смеели толкова високо и безгрижно, че изобщо не ги чували. Забавлявали се, докато не останала неизцопкана локва в целия град.  

====

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми. 

Момчето и слънцето, което беше приятел на всички

Приказка по действителен случай, 7

Момчето седеше в тревата, с лице срещу калния паркинг, с гръб към улицата, хората, детската площадка. Ако можеше да е само гръб, цялото гръб - сърдит, тъжен и неодобрителен - щеше да е най-добре. И почти го беше постигнало, обаче! 

Появи се отнякъде едно нахално слънце. Промъкна си бледите, късно-есенни пипала между шала и яката на якето и го погъделичка по врата. Момчето помръдна на една страна, помръдна на друга, но слънчевите пръсти настоятелно се завираха, където не им е работа. Един мъ бръкна в ушето, друг го погъделичка по бузата, трети се плъзна ехеее чак към гушката му, а четвърти започна упорито да почуква по шапката - "Какво си я нахлупил, сваляй я и ела да си играем." 

- Не могаа! - ревна момчето. - Моят приятел вече не ми е приятел, играе си и с други децаа. Тука ще си стояяяя, махай сееее. 

Ако имаше магаренце наблизо, слънцето щеше много да се зачуди дали то не говори вместо момчето. Но нямаше. 

Седеше малкото момченце като мидена черупка, от която току-що бяха извадили бисерчето и не знаеше как да спре да плаче. 

Добре, че слънцето има опит с рисунките по сърдити гърбове. Нарисува му първо слънчево зайче, после море, после кораб, на който момчето може да се качи и да отплава, и  сладолед голям колкото мъката му - да яде, да яде, да му втръсне и да разбере, че с нищо не бива да се прекалява. 

Момченцето се засмя. Избърса си нослето, намести си шапката и хукна пак да тича и да играе. Боричкат се със слънцето, бърборят си, пеят си, но по едно време то започва да се отдалечава. 

- Къде отиваш? А? Къде? 

- Отивам от другата страна на земята, където живеят още деца и ме чакат да си играем. Аз съм слънце, на всички съм приятел. 

- Може ли така? - учуди се момчето. 

- Най-вече така може - усмихна се то и преди да изчезнe съвсем го погъделичка за последен път слънцето под носа, за да изкиха момчето и последните останки от тъга и да се прибере спокойно у дома. 

====

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми. 

Розови, жълти, сини и червени лампички

 Приказка по действителен случай, 6

В един сив ден, под сиво небе, на сива улица, покрита със сиво-кафяви листа, на прозореца на първия етаж на сива кооперация, светеха розови, жълти, сини и червени лампички. Светлината им беше нежна, упорита, слаба и затова съвсем непрактична, но пък много привлекателна. 

Момчето се спря и ги гледа, гледа, гледа. 

Забеляза ги отдалече. Може би защото и то беше в сиво настроение. Майка му и тя мълчеше в същия цвят, докато се разхождаха по улиците, след като за стотен път я беше питал кога ще дойдат приятелите му у дома и тя за хиляден път му беше обяснила, че е забранено. Защо и как той не беше много наясно. Виждаше, че и възрастните са по-нещастни от обикновено, но ги извиняваше, все пак не са те виновни, че са се родили възрастни. Така им се е случило. Но чак да забраняват приятелите, това... 

Сиянието на розовите лампички се сливаше със сиянието на сините, двете се разливаха в топлината на жълтите и червените и разтопяваха всичките сиви мисли на момчето и майка му. Седяха си двамата под прозореца, държаха се за ръка и си мълчаха шарено. 

Точно когато им се струваше, че по-хубаво не може да бъде, на прозореца се появи момиченце и им помаха. И те му помахаха. Двете деца се плезеха, правеха си знаци с ръце и смешни физиономии, въртяха се, танцуваха, говореха все едно между тях нямаше стъкло и забрана и голям сив ден с пуста сива улица. Аха да просветлее небето над тях и да пробие през него нежна жълта светлина, и на прозореца се показа бабата на момиченцето. Размаха пръст срещу зяпачите на улицата, изгаси лампичките, хвана внучката си за ухото и я скри зад завесите. 

Момчето и майка му се спогледаха, почакаха малко и си тръгнаха. Не можаха да видят как една малка ръчичка се промъква изпод дантелените перденца, щраква ключа и лампичките отново засияват в очакване на приятели и публика.

====

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми. 

Коледна мистерия в парка

Приказка по действителен случай, 5

Търкалят се по склона една оранжева и една червена топка. Тъкмо заискрят цветовете им между побелелите дървета и пак се скрият. Покажат се, скрият се, покажат се скрият се, ала не стават големи и бели - както всяка нормална топка, която се търкаля в снега. 

Вижда ги катеричката, чуди се - каква ще е тая работа. Вика съседите - може те да знаят. Четири катерици - наредили се на алеята, махат с опашки, клатят глави и всяка вика: 

- Ох, дали става за ядене това? 

Идват свраките да проверят кой вдига повече врява от тях. Катериците им сочат червеното и оранжевото кълбо, които се приближават и видните декораторки изкрещяват убедено: 

- Татататататата! Коледната украса на парка е това! Татататаа!

Гълъбите - инспектори по чистотата и безопасността - идват да проверят в изправност ли е украсата, има ли нещо излишно по нея, нещо опасно, дето могат да изкълват или оакат в името на общото благо. 

Червената и оранжевата топка приближават, приближават. 

Сойките подскачат по високите дървета и заядливо подвикват: 

- Ама каква коледна украса за парк е това? Защо няма синьо като на нашите крила? Защо няма бяло, като на сврачешките коремчета? Защо няма зелено като боровете, златно като звездите? Какви са тия крещящи цветове? Съсипаха ни гората! 

Чуват ги жабите и рибите в езерото и надигат глави да видят - къде е тая коледна красота, която предизвиква толкова шумна радост и още по-шумно възмущение.

Движат се коледните топки, излезли са вече на алеята, макар и в далечния ѝ край. Носят се право към живущите в зоната на езерото с лилиите, приближават, издължават се, изтъняват, добиват съвсем не обли очертания. Свраките и сойките хич и не им обръщат внимание, заети със спорове по естетически въпроси. Катеричките, замижават и пищят. Рибите плясват презрително с опашки и се връщат на дълбокото. Жабите подскачат три пъти против уроки и изкрякват. 

Двама души - с червено и оранжево яке - теглени от кучетата си, минават, заболи нос в телефоните си, без да чуват и звук от цялата тази суматоха, и се скриват зад завоя. Животните и птиците се оглеждат - пропуснали са нещо - и се разотиват без да са разбрали какво е станало. 

Паркът утихва. Чак се чува как дърветата въздъхват с облекчение и от клоните им се посипва малко сняг. Атмосфера на коледна мистерия остава да витае във въздуха и да чака някой да я забележи, да я улови и да я занесе у дома. 

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми. 

Коледният сладкиш на магарето

Приказка по действителен случай, 4

Паркирало си едно магаренце каручката някъде в края на пролетта, началото на лятото, слязло, огледало се и заревало. Тръгнало било за коледен сладкиш, а пък стигнало до дърво с праскови. Още малко и ще каже някой, че морето голямото, надменното, необщителното е наблизо и се готви да го плесне под опашката. 

- Така е - измяукал от близкия дувар един котарак - като се возиш на каручката вместо да я теглиш, всичко се обърква. Спри да ревеш, че ще стреснеш дърветата, ще им окапят листата и хоп, ще се озовем в есента. 

Ококорило се магарето срещу му - такъв котарак не било виждало. Опашката му висяла чак до земята и на нея били закачени щипки. На врата му -  синьо шалче, в козината му - шарени рибки. 

- Какъв котарак си ти? - полюбопитствало то. 

- Плюшен - измяукал рижкото и скокнал на гърба му. Хайде сега, впрегни се ти в каруцата, а пък аз ще седна в нея да държа юздите и да ти показвам пътя. 

Послушало го магаренцето. Впрегнало се, затеглило, тежко му било. "Нищо, нищо - мислело си - какви хубави гледки има по пътя, ще гледам, ще се разсейвам, пък котаракът ще ме заведе при коледния сладкиш." 

Да, ама не станало точно така. 

Заплющяла котешката опашка по гърба му, забивали се щипките в хълбоците му. Аха да спре и да се оплаче, котаракът дръпнал юздите: 

- Слушай, магаре - изсъскал той - много се бавиш, я дай да ти сложа капаци на очите, по-бързо ще стигнем. 

 Нали било за добро, съгласило се магарето. Тръгнали пак. Налага го котаракът с опашка - помага му да стигнат по-бързо, а пред него - само прашен, скучен път се вижда. Теглило, теглило магарето, останало съвсем без сили и спряло. Огледало се, нищо не видяло и заревало. 

- Псст! - скарал му се котаракът - Ще те чуе момчето, ще дойде и ще изяде коледния сладкиш. Вече сме близо недей сега да правиш магарешки работи.

Да, ама станало почти точно така. 

Чуло магарешкия рев момчето, дошло и хоп свалило котарака от каручката, развързало му шала и му вързало опашката за врата. После разпрегнало магарето, махнало му капаците от очите, гушнало го, завило го със синия шал и го зауспокоявало: 

 - Спокойно магаренце, спокойно. На декември е моят рожден ден и после става лято. Ще ходим двамата на плаж и да се къпем в морето. 

Свят му се завило на магаренцето като го чуло - нали точно от лятото идвало, но момчето не спирало да бърбори и то лека-полека се унесло. Сънувало, че тегли каручка, в каручката коледен сладкиш, а до него върви момчето. Още малко им остава и ще минат покрай дувара, на който вече не седи котаракът, ще завият покрай края на пролетта, за да стигнат в началото на лятото, където ги очаква морето - голямото, топлото, дружелюбното и да се почерпят тримата както подобава.

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми. 

Проблемът с лилавото делфинче

Приказка по действителен случай, 3

Проблемът с настаняването на лилавото делфинче придобиваше застрашителни размери. Нямаше как да остане да живее сам-само в албума със стикери. Какъв е смисълът да пазиш цял празен албум за едно делфинче? 

Единият възрастен искаше да го изхвърли. Другият - да го залепи на блузата на детето за награда. Да, обаче точно този ден нямаше поводи за награждаване. Пък и стикерите лесно се отлепват от блузите и залепват за килима, за чорапите, за чаршафите. 

- Стикер октопод ми беше залепнал на панталоните, на дупето - противопостави се на идеята единият възрастен. 

Детето изобщо беше забравило за албума, а и никой не го  попита какво да направят с последния стикер. 

Делфинчето се оглеждаше наоколо с лилава усмивка и чакаше да види какво ще стане. Всичките му приятели отдавна вече бяха залепени и около него бяха останали само бели петна с техните очертания. "Все едно са ме залепили да плувам в небето" - казваше си то. 

Албумът със стикери се подмяташе по масата. После падна под нея. След това един динозавър го изрита толкова силно, че отиде чак под дивана. И проблемът изглеждаше решен. Лилавото делфинче плуваше в небето под дивана, албумът не заемаше никакво място и по панталоните на едининя и другия възрастен не залепваха стикери. 

Един ден обаче откъм стаята се чу вой, под дивана се навря дълга, дълга пръчка и тайнствена, непреодолима сила засмука албума. Щом го видя, другият възрастен изключи прахосмукачката, дръпна го от тръбата и го подаде на детето. 

То го запрелиства, видя делфинчето и много се зарадва. Седна на малкото си столче пред масата за рисуване и поиска чист лист. 

- Какво ще правиш? - попита единият възрастен. 

- На делфинчето му трябва море, за да има къде да живее. Ще му нарисувам. 

Така проблемът с настаняването на лилавото делфинче беше разрешен. 

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми. 

Почти направен снежен човек

Приказка по действителен случай, 2

"Този сняг не става за снежен човек" - чу да казват снежния човек, който чакаше да бъде направен. И се натъжи. Хората отминаха, а той остана да лежи под формата на пръхкав сняг под боровете в парка. Аха да започне да се самосъжалява и даже още по-лошо да развие комплекс за незначителност още преди да е създаден и катеричка тупна върху снежното петно, което трябваше да е лицето му. Остави следи от двете си лапки и с един скок се озова пак на дървото. Така снежният човек се сдоби с очи и настроението му значително се подобри. Много му харесваше да гледа под полите на дърветата - тъмнозелени фусти с бели дантели. 

Отнякъде долетя сврака. Клюнът ѝ ровичкаше под снега, от който трябваше да е направено тялото му и го гъделичкаше. Снежният човек се учуди. Излизаше, че дори да не е съвсем оформен, даже да е по-скоро невидим, пак може да му е хубаво и да се радва. Изключително успокоителна мисъл, защото радостта е смисълът на живота на снежните човеци. Когато тя изчезне, те се стопяват. 

По обяд дойдоха двама мъже със зелени гащеризони, смешни плетени шапки и големи лопати и започнаха да събират снега от алеите на купчини. Трупаха го точно там, където лежеше ненаправеният снежен човек. Така той расна, порасна, напълня, само дето беше малко безформен. За късмет, един от мъжете си забрави плетената шапка върху него. Сега единственото, което му липсваше бяха деца. Че кой се радва на снега и на снежните човеци повече от тях? И той зачака. Беше сигурен, че ще се появят. Часовете минаваха. Започваше да притъмнява и почти направеният снежен човек се разтревожи. Ами ако все пак не дойдат деца? Ако утре изгрее слънце и го разтопи преди да е зарадвал поне едно хлапе? Ще пропилял живота си напразно. 

Вече беше тъмно, когато две фигури се заклатушкаха по алеята срещу него. Приближаваха, приближаваха. Чуваше ги как се смеят и си говорят нещо. После ниската фигурка го видя, изпищя от възторг и се втурна към него. 

- Мамо, мамо! Виж каква голяяяма купчина, ела да си направим снежен човек!

- Този сняг не става за това - чу отново почти направеният снежен човек и сърцето му щеше да се пръсне. - Но става за снежни ангели!

Жената и детето се хвърлиха върху него с широко разперени ръце и крака и се смяха, смяха, смяха. После станаха и все така  със смях отнесоха полепналия по гърба им снежен човек у дома, където той се разтопи щастлив.  

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.