Thursday, January 03, 2019

Трудът на джуджетата и великаните

Отиваме с дон Фелипе да купим подарък за детски рожден ден. Той си упражнява "р"-то, аз упражнявам офроуд с количка по някакъв спомен за тротоар. Целта ни е да стигнем до малкия магазин за дървени детски играчки, който отвориха наблизо преди два-три месеца. Достигаме апогея на нашите паралелни тренировки точно пред вратата му, на която е закачен лист с надпис "Дава се под наем".

Виждаме, че вътре все още има играчки и се приближаваме с надежда. В дъното на магазина стои мъж, който подозрително прилича на дядо Коледа по анцуг и събира в един чувал конструктори, багери, кукли и какви ли още не чудеса от рафтовете.

Почти сме залепили нос за витрината и гледаме жално. Дядо Коледа се обръща и аз с жест го питам дали все пак не работи. "Не" - поклаща глава той и се поглажда криво усмихнат по брадата. "Много съжалявам" - помахвам през стъклото и чупя пръсти, за да му покажа, че ние с дон Фелипе харесвахме много магазинчето му. Той вдига палец и продължава да пуска играчките в чувала, за да ги отнесе неясно къде.

Ние се затътряме към мола, за да установим, че в един забутан ъгъл, между всички пластмасови, пиукащи и светкащи неща все пак има и каквото ни трябва - цветни, ярки, дървени пъзели с големи части. Прибираме се, ама ни е чоглаво и единодушно пожелаваме на човека да намери място, където трудът на джуджетата се цени и подкрепя толкова, колкото и труда на великаните. А може би и повече.

Такива неща днес.

Tuesday, December 25, 2018

За глупостта и епизодичните роли - коледно отклонение

Когато бях малка, си мислех, че всички герои в книгите са умни. Щом са заслужили да ги разкажат, значи не може да са глупави, нали? Това е било вероятно заради приказките, в които глупавият герой - най-малкият син, най-малката дъщеря - всъщност винаги излизат умни, добри, работливи и си намират щастието именно заради тези си качества. В детските ми очи да си глупав беше непростимо. Помня, че се почувствах лично обидена и предадена, когато осъзнах, че глупаците съвсем не са рядкост в книгите.

Като студентка, докато се мъчех над действените анализи на не една и две пиеси, научих, че често накрая се променя някой от епизодичните герои, не главният. Епизодик е натоварен да носи надеждата и светлината, след като главните герои са се провалили в това начинание.

Когато бях малка/много-млада, си пожелавах да стана легенда.
Сега си пожелавам здраве. За мен и за всички, които обичам. Струва ми се, че останалото можем да си набавим сами. Като тези глупави герои от книгите, които печелят накрая. Или като епизодиците, които остават на сцената след като са изнесени труповете, след опустошенията, разделите, несполуките и всички значими драми, преживени от главните герои.

Честита Коледа на всички епизодици, главни герои, глупаци и умници. Бъдете здрави.

Такива неща днес.

Monday, December 03, 2018

Всички сме в мъглата

Обсъждам със съседа някои лични въпроси, които ме тревожат. Той, леко раздразнен, поклаща позамръзнали останки от листа:
- Не виждаш ли, че всички сме в мъглата! Прави каквото трябва според теб и позволи другите да направят каквото трябва според тях, и като се проясни ще наместиш нещата.
То хубаво, мисля си аз, докато зяпам изоставеното гнездо в клоните му, пълно със сняг - малко бяло петно в общата сивота - ама като страдам от липса на доверие.
Съседът мълчи. Аз роня трохи на гълъбите на перваза на прозореца, слагам семена на синигерите на балкона (разделям ги, че много се карат, чак до бой стигат) и изпълнена с мъгливи съмнения се прибирам у дома.
Такива неща днес.

Monday, October 15, 2018

Ехото на вятъра

Дон Фелипе се научи да маха за "здравей" и "довиждане", но го прави след като обмисли добре дали иска да отговори на поздрава, или не. Понякога вдига ръка доста след като човекът е отминал.
Днес влизам в кухнята, а той седи срещу прозореца и наблюдава как съседът му маха с клони. После дървото се успокоява и дон Фелипе решава да му отговори - вдига ръка, разперва пръсти, маха и се усмихва. Все едно ехото на вятъра живее у дома. 

Такива неща днес.

Friday, September 28, 2018

Бакшишът на лятото

Пътуваме през затворен град, който е като магазин за плажни надуваеми играчки - работи само през лятото. Празни улици, заковани капаци, пусти заведения - през витрината на едно видях забравена на барплота чаша, пълна с мидички.

Останали са двама-трима души - последни клиенти на масата на лятото. То е потропвало нервно по барплота, хвърляло им е неприязнени погледи, носело е бира с капки дъжд в нея.

Най-накрая - капнало от умора - лятото им е поднесло десерта, комплимент от заведението, с малко повече ром и авгостувско слънце в края на септември и е избягало без да дочака бакшиша си.

Онези двама-трима последни, настоятелни клиенти, са се пробудили с натежали глава, препили с море, преяли с пътешествия. Огледали са се наоколо - сезонните градове изглеждат остарели и в недобро здраве през есента - оставили са чашата с бакшиша на барплота и с гузни стъпки, гонени от вятъра, са напуснали града.

Такива неща миналата седмица.

Monday, September 10, 2018

Ламята, която влезе в дядовата ръкавичка

В търсене на нови възможности - в личен и професионален план - ламята стигнала до приказката за дядовата ръкавичка. Покашляла се, побутнала изтумбения ѝ палец:

- Хъм-хъм, има ли някой? Кой живее тук? 
- Аз съм мишчица гризанка. 
- Аз съм зайко байко. 
- Аз съм кумичка лисичка. 
- Аз съм мецан и много мразя да ме будят от зимен сън. 
- А ти кой си? - попитали в един глас животните. 
- Аз съм ламя. Може ли да живея при вас? 
- Такова животно не сме виждали - извикали в един глас обитателите на ръкавичката. - Покажи си главата на ей тоя разпорен шев, да те видим и ще решим. 
- Коя глава? - объркала се ламята. 
- Че ти колко имаш? 
- Две. 
- Покажи ни тази, която си харесваш повече. 

Ламята показала срамежливо усмихнатата си дясна глава там, където ѝ казали животните. Бузите ѝ били леко зачервени от вълнение, дишала учестено и миглите ѝ приличали на пеперуди в полет. 

- Каква си хубава, каква си весела! Влизай при нас, царски ще си живеем - посместили се животните. 

Влязла ламята в ръкавичката. Запушила с опашка разпраното място, за да не навява сняг вътре, да не им духа на останалите, а тя самата не усещала никакъв студ. Първо, защото била щастлива, че си е намерила приятели и второ, защото опашката ѝ била покрита с люспи, които били чудесна топлоизолация. 

Записали я животните на горска кухня, за да получава редовно пюрета (открехнали я, че има чудни пюрета от ябълка златна превъзходна), говорели си, смеели се. Идея си нямали, че в края на приказката дядото ще си намери ръкавичката, ще им разкаже колко опасно и коварно същество е ламята, и те ще я прогонят. Нейните мъки ще започнат отново, а всички останали животни ще се оглеждат гузно и ще се опитват да се убедят, че все пак добре са направили като са взели превантивни мерки и са изгонили най-милия и грижовен звяр, който познават. 

Такива неща днес. 


Tuesday, September 04, 2018

Изчистване имиджа на ламята

"Проблемът с принцесите е много сериозен - мърмореше ламята, докато си събираше багажа. - Аз искам да развивам малък бизнес - продажба на сандвичи и закуски - обществото ме обвинява в трафик на хора и неприемливи готварски практики. Отивам да кандидатствам за кредит, банковият служител вади няколко тома приказки от цял свят и ми вика "Много ви е лошо кредитното досие." Не може така да се живее."

Тя най-сетне стегна куфарите, успя да натика вътре и любимата си плюшена принцеса, бутна камъка на входа на пещерата на излизане и тръгна към дома на един още млад, непредубеден, неизвестен автор на приказки, разкази и романи, с когото беше сключила договор за изчистване на имиджа срещу слава и многобройни читатели.

Такива неща днес.