Tuesday, November 16, 2021

Бледолилави хризантеми в градината на мама

 Селският пейзаж е сиво с кално и тук-там ръждивочервени петна за разкош. Дърветата са голи и криви от студ. От неприбраните саксии висят измръзнали черно-кафяви стъбла. Къпинаците са без дантелени шалове - паяците са отишли да зимуват по таваните. Комините пушат. Прозорците на къщите светят от сутринта. Котките се гушат една в друга пред праговете, кучетата се оплакват едно на друго през дуварите. И насред целия категорично минорен опус в градината на мама сияят няколко бледолилави хризантеми. 

Такива неща днес. 

Thursday, July 01, 2021

Туристите, децата и морето

 - Тук няма нищо! - промърморва недоволният турист и в този миг таверната на плажа, със стария платан зад нея, проскърцва ядовито, а снимката на дядото на таткото на Йоргос - как посреща клиенти зад тезгяха - пожълтява още малко. Морето само се подсмихва. 

- То пък какво ли се случва в тоя град, ако ги няма туристите! - бъбрят си новодошлите, докато в този миг, в къщите около тях прохождат бебета, съседът целува жената на хазяина, един поет разтваря първата си стихосбирка, рибарят се прибира у дома. Морето се полюлява снизходително. 

- Какъв невзрачен град! И колко грозни сгради! - възкликват тези, дето са били на островите и вече с нетърпение очакват завръщането у дома. В този миг децата в парка рисуват с тебешири къщи, улици и слънце. И море. 

Saturday, May 08, 2021

Топлина и време

Малолетна котешка майка донесе на моята майка новородено коте. Тя ги настани в жълта касетка, застлана с шарена черга. "Не е на много сигурно място - каза мама - ама нямам къде. Къде са ти другите котета, мамо?", но черно-рижата си ближе бебето и се прави, че не разбира.  

Спят двете рошави кълбета, сгушени едно в друго. Ние с дон Фелипе се повдигаме на пръсти да ги погледнем отдалече. После майката излиза - хапва, пийва вода и аха да се заиграе с един бръмбар в цветята, Фелипето я потупва по гръбчето - "Коте, отивай си при твоето коте." - и тя се връща. 

Надвечер пръскачки жужат, тревата си отдъхва, цветята въздишат облекчено след жегата, дон Фелипе пее - въобще, насладата от живота в сантиметри рязко се повишава, когато мама надава вик: 

- Хиии! Взе котето тоя разбойник! Ей, пусни! Пусни! - хуква тя към оградата, но едрият рижав котарак вече я е прескочил с новороденото в уста. 

Природа, нито е добре да ѝ се месиш, нито можеш, ама ни е тъжно. Мълчим си, садим цветя, четем приказки - кой както може се прави, че не мисли за изяденото коте.

Малолетната котешка майка, която не е успяла да се пребори да си запази бебето, снове между касетката и градината. Мяука, оглежда се, потрепва с мустаци. Учудена изглежда, но то може да е и от шантавата окраска на муцуната ѝ - лявата ѝ страна е черна, дясната - наполовина рижа, наполовина бяла. 

Даваме ѝ вечерта да си хапне повечко. Не е добре да се утешаваме с храна, но пък да сте виждали котка да отказва вечеря, закуска, обяд и хапване по всяко друго време на денонощието? 

На сутринта я гледаме, че гони бръмбари в Космоса. Да! Космосът цъфна, ама само малкият. За големия било още рано, трябвало още топлина и време. 

Такива неща тези дни в градината на мама.

Monday, May 03, 2021

Любов и великолепие в градината на мама

 Градината на мама е любов и великолепие. 

Полите на лалетата са овехтели, увиснали и всеки момент ще се изхлузят. Белите анемони се фръцкат пред тях с изгладените си рокли на харбалички - с такива ни обличаха за празничните концерти в детската градина.

Зад тях е балът на дебютантките - лилави, жълти и оранжеви теменужки са допрели глави, шушукат си, хихикат и тръпнат в очакване на първите целувки на пчелите. 

Срещу тях, в другия край на градината, напъпилите ириси поглеждат с крайчеца на зелените си очи към термометъра, окачен на чимшира - вчера беше 30 градуса, днес е 26, още един такъв ден и ще се осмелят да демонстрират жълто-лилавите си деколтета. 

По-нататък до пътеката, върху покрития с ламарина кладенец, се кипрят няколко мушката и посивял похотлив мъх, който все гледа да се намести в чужда саксия. 

Над тях се усмихва срамежливо нарово дръвче. 

Пред него се е наместила юката скандалджийка - чака да мине дон Фелипе, че да го бодне по дупето. 

Срещу нея, точно на последния завой на пътеката, има празно място. Засега там спят котките, но скоро ще се появи космосът и те ще стоят, ще го съзерцават и от време на време ще бъркат да вадят от него самозабравили се бръмбари. 

Всичко цъфти, поклаща се, зеленее, хубавее, разсъблича се, закача се, прави планове, чурулика, жужи, пищи, смее се. 

След като е поляла градината мама сяда, поглежда я и въздъхва: 

           - Гледай дамското сърце - превило се е от цвят, едно листо не му е останало. Много ме е яд, че бялото изчезна, остана само червеното. 

Завъртам глава и наистина - сърце до сърце превиват стъблата на най-ниското цвете. И все червени. Tака е, мисля си - минава време, белите сърца поемат радостта, обичта, мъката, разпукват се, покълват пак, напъпват, разцъфват - прелестни, предизвикателно червени и готови да продължат да туптят в градината на любовта. 

Такива неща по Великден.




Thursday, April 08, 2021

История за истински приятели завинаги

Момчето не разбра съвсем откъде се появи котката Надин. Един зимен следобед, като се прибираха от разходка, тя - в запечатан бял плик - изпадна от пощенската кутия. Мама му обясни, че това е писмо и много се учуди като разбра, че е за него. Кой ли му беше писал? Двамата бързо се прибраха, разкъсаха плика и оттам изпадна първата пощенска картичка с котката Надин. 

Момчето я хареса, свикна с нея и очакваше с нетърпение да се появи отново. Тя пристигаше винаги с нова картичка, която майка му слагаше на най-ниския рафт на библиотеката. Така то можеше да я взима, когато си поиска, да моли всеки възрастен, който е наоколо, да му я прочете пак и след това дълго да гали котката Надин по гръбчето. 

Понякога тя дремеше върху купчина книги с шарени корици. Друг път пиеше чай с нейния приятел заека в нарисуваната гора. Трети път точно се събуждаше от сън, протягаше се до другия край на земята и заспиваше отново, защото там беше още нощ. 
Веднъж се появи в компанията на малко завеян скакалец, който момчето заля с вода. Той се набръчка от недоволство и изчезна безследно заедно с едното ъгълче на картичката. 

Момчето се радваше на историите на котката Надин, обсъждаше ги с майка си и тъгуваше, че не може да ѝ отговори. Имаше толкова да ѝ разказва, но адресите на пликовете винаги бяха различни, обясняваше му мама и четеше: от детския отдел на библиотеката, от магазина за мляко на съседната улица, от ателието на художника. Просто не знаеха докъде да изпратят писмото. 

Един ден котката Надин се появи на пощенска картичка с капитанска шапка, бодро застанала зад руля на нов-новеничък кораб. Разказваше, че тръгва на дълго морско пътешествие, ще плава цяло лято, а на плика пишеше "адрес на подател: третата вълна".
Ура! То можеше да брои до три, дори до шест! Сега оставаше най-сетне да отидат на море, за да изпрати по вълните своите истории на котката Надин и да станат истински приятели завинаги. 

Wednesday, March 17, 2021

Всички тези чудеса

Един сапунен мехур кацна на главата на плешивия, угрижен господин, който вървеше по най-кривата уличка в квартала. И о, чудо! Господинът мигом изправи рамена, усмихна се и закрачи твърдо и решително сякаш има на главата си лъвска грива. 

Друг сапунен мехур спря върху носа на едно чихуахуа на съседната улица. Красавицата на квартала точно излизаше да го разходи. Изведнъж на рамото ѝ дотежа, кучето изскочи от розовата чантичка, в която го беше сложила стопанката му и запристъпва тежко и безстрашно по тротоара, сякаш е санбернар на почтена възраст. 

Трети сапунен мехур седна на пухкаво облаче и над малкия, квартален площад изгря слънце. 

Десетки сапунени мехури се спряха в клоните на близкото дърво и то сякаш се раззелени. 

Точно тогава на площадчето стъпи господинът с невидимата лъвска грива. А също и кварталната красавица, която тичаше след своето уж пораснало чихуахуа. Двамата се сблъскаха и преди да успеят да се скарат два сапунени мехура ги чукнаха по носовете и ги разсмяха. 

Стотици сапунени мехури се спуснаха над малкия площад. Децата, които досега го прекосяваха безмълвно заедно с родителите си, за да се приберат за обяд се разскачаха, разпищяха. Започнаха да гонят мехурите, опитваха се да ги уловят, танцуваха, пееха, боричкаха се. 

Майките пристъпваха насред детския кикот и врява, споглеждаха се смутено и чакаха някоя да сложи ред. Но никоя не продумваше. 

Плешивият с лъвската грива и красавицата се измъкнаха от навалицата хваните за ръце и продължиха да търчат заедно след чихуахуато, което се мислеше за санбернар. Майките започнаха да се поподсмихват. Първо се пробваха да прикрият усмивката си, но а отвореше някоя уста да сгълчи дечурлигата и да напомни, че времето за обяд отдавна мина, а започваше да се смее с глас. Така целият площад се изпълни със смях, весели писъци, почти слънце, почти пролет и шарени сапунени мехури. 

Никой не се сети да вдигне глава нагоре, към старата сива кооперация, където на третия етаж, на терасата, седеше момчето. То въртеше ръчката на една риба-играчка, от чиято уста излизаха сапунени мехури, гледаше доволно надолу и разправяше на майка си за всички тези чудеса. 



Monday, March 01, 2021

Раненият дракон

Приказка по действителен случай, 23


Не беше сигурно чии гласове звучат по-заплашително – драконовските или детските. Драконите бяха вързани, децата бяха много. Тичаха по парковите алеи, дърпаха драконите за опашките, после с писък бягаха към оградите, връщаха се, пъхаха слама в отворените драконовски усти и пак с пищене се криеха зад майките и бащите си.

Възрастните, които не помнеха гъдела от това да се страхуваш, докато си почти уверен, че нищо лошо няма да ти се случи, със сгърчено лице и пристъп на внезапно главоболие извеждаха хлапетата си навън.

Останалите се подсмихваха, снимаха с фотоапарати и телефони пищящите мъници и гледаха да не ги изпуснат зад огражденията.

Момчето първо се страхуваше най-истински. После, като разбра от майка си, че драконите бълват огън или вода само през нощта, започна да се страхува по-приятно, като всички останали.

Обикаляха двамата парка, четяха имената на драконите, дърпаха ги за опашката, храниха ги със слама, галиха ги по главата – всичко, както си му е редът – докато не стигнаха до червен дракон, изправен на двата си крака, със свити крила и подозрително блестящи очи.

          - Този плаче – посочи го момчето.

          - Плаче – съгласи се майката.

- Защо?

- Сигурно си е наранил крилата, виж как са свити.

Двамата седнаха на една бала слама, за да измислят как да му помогнат. То много за мислене нямаше, трябваше да разгънат крилото, да проверят има ли счупено, да го превържат, да дадат на горкото същество вода и да разберат какво яде, освен сладки малки момченца, за да го нахранят – да има сили да оздравее.

Само че пазачите на драконите бяха трима, маскирани, със свъсени вежди – обикаляха по алеите и се караха на всеки, който се опиташе да прекрачи огражденията. Ако опитаха дори само да докоснат крилата на дракона, те щяха да ги забележат, да им се скарат и да ги изхвърлят от парка – така твърдеше майката.

Затова момчето, което не можеше да мисли много дълго, все пак беше само на три, реши да действа. Докато мама се разсейваше със сапунените мехури, които хвърчаха наоколо, то отиде при най-близкия пазач и му обясни, че дракона го боли крилото и трябва да му се помогне. „Защото не оставяме ей така, без помощ, никоя живинка, която има нужда от нея, нали?“ Пазачът смутено обеща непременно да се погрижи за дракона и облекчено предаде момчето на развеселената му майка, която предложи в чест на доброто дело да си купят сладолед. Момчето се съгласи и двамата тръгнаха към изхода. Хапнаха по една топка малинов, мента с шоколад и боровинки с бисквити, обиколиха свободната от дракони част от парка, поседяха на пейка. Обсъдиха неволите на пленниците, какво е бунтовник и как може драконите – ама добрите – да превземат света. На връщане минаха отново покрай зоната с пленените дракони.

Слънцето вече се беше скрило и лъчите му не блестяха в очите на ранения дракон.

- Виж! Не плаче! - посочи го щастливо момчето и двамата с мама се качиха в 

тролея. То не видя как пазачите подканват децата да напуснат парка, после изключват тока, крилата на всички дракони увисват спокойно надолу и само няколко сапунени мехура се пукват безгрижно в настъпилата блажена тишина.