Thursday, May 18, 2017

Камионът, който прилича на Елвис

През последните година - две се случва така, че пътуваме предимно нощем. Тишина, мрак, никакво или почти никакво движение, фаровете на колата избутват тъмното с по няколко метра напред - все едно летиш или поне плаваш в голямото черно нищо и така е правилно, така е добре.
И изведнъж!
Иззад завоя се задава камион или пък, ако сме на магистрала, отдалеч се виждат светлините му, плуващи в нищото.

Някои камиони са с много светлини на покрива на кабината, с една вертикална, прогаряща очите лампа, монтирана под предното стъкло, с още няколко жълти, бели и червени лампи, сложени над фаровете. Приближават се към нас - бляскави, внушителни, вдъхващи страхопочитание.

Видя ли такъв камион, веднага ми заприличва на Елвис - уморен, тъжен и напълнял. Все още, когато се появява на сцената, момиченцата пищят и късат рокли. Той им се усмихва с белите си зъби, отблясъците от старата му слава ги замайват и те не чуват немощния глас, който от време на време отказва, не виждат шкембето, пристегнато колкото се може с колан. Пайетите и камъните по белия сатенен костюм са достатъчни, за да скрият Елвис и да изтикат напред Краля.

Камионът предупреждава отдалеч, че идва и е най-добре да се пазим от пътя му, защото е голям, тежък, уморен, спира трудно, сменя посоката си бавно, ако изобщо успее. Приближава се, залива ни със светлина, иска ни се да си затворим очите и без това нищо не виждаме. Той бърза, има цел, за която ние не знаем, няма и да разберем, и по-добре. Току-виж сме прозрели, че зад целия блясък на Краля, зад неговата внушителност, стои едно малко, недоспало човече, което натиска лостовете и бутоните на своята лъскава машина и я пришпорва, изстисква я до изтощение, само за да може най-сетне да стигне някъде, където да угаси светлините, да свали костюма и без да предупреждава за опасност да прегърне някой любим или да се сгуши в прегръдките му.

Камионът се разминава с нас, отминава ни, още не виждаме нищо освен бели, светли червейчета, които се гънат пред очите ни. Колата се люшка и се чува заглъхващия глас на Елвис:

We're caught in a trap
I can't walk out
Because I love you too much baby

Такива неща напоследък.

Wednesday, May 03, 2017

Покана за пътуване между тая и оная земя


Написах книга с кратки разкази. Казва се „Тая земя, оная земя“.

На 11 май, четвъртък, вече ще е достъпна за пипане, мирисане, четене и споделяне. В същия ден, от 18:30 часа, ще бъде и първото ѝ представяне пред публика.

Имам да ви разказвам за тази книга и бих искала да ви почета от нея. Затова...

Каня ви на среща в галерия „Кредо Бонум“ на 11 май, четвъртък, от 18:30 часа. Адресът е ул. „Славянска“ 2. Входът е откъм ул. „Бенковски“, срещу служебния вход на Народния театър.

Чуйте предварително запис на четири разказа от сборника.

Благодаря ви за вниманието. Заповядайте.

==========

Мария Донева за книгата: 

„Тая земя, оная земя“е книга за миговете. За всичко, което може да се случи между две съседни секунди. За чувствата, които приглушават нюансите си заедно със слънчевата светлина, пълзяща по стената в топъл следобед. За ярките, макар и понякога неосъзнати прозрения. За острите безпричинни чувства, след които всичко се променя, макар че нищо не се е случило.

Разказите на Иванка Могилска са очарователни със своята крехкост и краткост. Тяхната формула е – обикновени герои в обикновени обстоятелства посрещат най-яркия миг от живота си без предупреждение, а после дълго гледат след него. Разкази на ръба между ежедневното и магичното, топли, туптящи, живи, с въздействие, което после бавно отшумява в читателя.“


Какво прави съвсем истинска бяла лимузина в селски двор или парфюмерия "Николета"

Парфюмерия "Николета" е границата между циганската махала и останалата част на града. Четири циганета седят на тротоара пред отдавна неотваряната й врата, и си играят. Майките им си бъбрят наблизо. От време на време някоя проточва врат и души въздуха като котка. Всички деликатни аромати, които е предлагала "Николета", отдавна са измирисани, та сигурно проверяват жените на коя й е загоряла манджата - да си взима детето и да тича към къщи.

Светофарът на кръстовището светва зелено, префучаваме покрай тях, продължаваме си по пътя. Представям си как все пак един ден Николета, единствената дъщеря на престарелия собственик на парфюмерията, се връща в града за постоянно и я отваря отново. Само че вместо тоалетна вода "Янтра", одеколон "Бор", крем за бръснене "Каро" и дезодорант "Маргарита" подрежда по рафтовете "Шанел", "Анес-анес", различни малки шишенца в синьо, розово, червено и жълто, от които се носят непознати ухания. Те се процеждат през старата дограма, плъзват по улиците. Първо завладяват циганската махала, после и останалата част на града. Гъделичкат носовете, галят раменете, карат хората да ходят необичайно отпуснати и да се усмихват един на друг. Пред сивите сгради разцъфват алени и жълти рози, небето просветлява и вече не натиска града към земята, никой вече не изпитва мъка, досада и копнеж да се махне от това място, а само чиста радост от живота. 

Докато подреждам щастливите бъднини на града, минаваме през едно близко село. Виждам в двора на една от къщите съвсем истинска бяла лимузина, покрита криво-ляво с бял чаршаф, затиснат с две автомобилни гуми отгоре. Доказателство, че някой очаква с нетърпение Николета, също като мен, и се готви да я посрещне.

Такива неща вчера.

Tuesday, April 25, 2017

Леконравните капани на пролетта

Откакто се разлисти, съседът изпадна в особено състояние. Върти леко глава  наляво - надясно, листата му потрепват. Приличат на зелени шумолящи фусти на весели госпожици - току се замятат от вятъра на една страна и оголват клони, пък после се хвърлят на другата - да ги погали слънцето.

Ни синигер припарва до съседа, ни сойка, пък и той не ги примамва - обградил се отвсякъде с фусти, стои си, подсмихва се и се поклаща. Свраките не го подкачат, заобикалят го. Не съм забелязала тълпи от бежанци - калинки и бръмбари - да търчат към кухненския прозорец, ама странна ми иде работата.

Излизам с чая на терасата - да си побъбрим по съседски, а той - дървото му с дърво! - се хили:

"Нали знаеш, новите хора и познанства лесно завъртат и на дървото главата, трябва му време да отсее шумата от цвета и да се върне укротено, уморено и поумняло при старите си приятели. Не можеш да помогнеш на някой, който не е узрял за помощта."

И аз си изпивам мълчаливо чая, преглъщайки недългата си лекция за леконравните капани на пролетта.

Такива неща днес.

Tuesday, April 18, 2017

Видео от четенето ми като гост на "Поети в кадър"


Разказвам истории и чета стихове като гост на "Поети в кадър". Между тях са и три разказа от "Тая земя, оная земя". Други четири, чуйте на страницата на книгата


Благодаря на Димитър Григоров и Роберт Леви. 
На вас приятно гледане/слушане.

Thursday, April 06, 2017

Времето и мястото на срещата

Пътувам си вчера в автобуса и гледам на спирката на Орлов мост една баба - сухичка такава, с къса коса, лилав суичър, зелени дънки и кецове - попрецъфтял люляк в ранната пролет. Стои си, наблюдава хората и се усмихва. Не ми изглежда като да чака автобус или по-добри дни. Друга ще да е работата.  

Продължаваме надолу и на светофара преди Софийския виждам един дядо - с малко занесена усмивка, белокос, със син шлифер - прави странни движения, все едно танцува. Добре, че светофарът настоява на червеното - да имам време да го позяпам. Сетих се, че така се държат майсторите по източни бойни изкуства в старите филми. Не ми изглежда луд, друга ще да е работата. 

Може тези двамата, преди двадесет години, да са се разбрали "След половин час на "Царевец". После животът им е завъртял стрелките в друга посока и сега приближават предпазливо към мястото на срещата, подготвят се, всеки по своему и се надяват другият да дойде навреме. 

Такива неща вчера. 

Wednesday, March 22, 2017

Златната рокля на съседа

За съседа времето между зимата и лятото обикновено е мъчително. Докато другите дървета сменят тоалет след тоалет - бял, зелен, розов, той горкият се свива до прозореца, задръстеняк с акне, зимни дрехи, врабчета и бръмбари в главата.

Но днес го гледам - нахилил се, изпъчил се, поздравява околните като английската кралица и по всичко личи, че тази година ще бъде най-популярният ученик в училището на пролетта. 

Откъде - чудя се - тази самоувереност? Да не би да е пораснал, да не би да е проумял, че на всеки му идва времето и няма какво да страда заради късното си разхубавяване. Оглеждам го оттук-оттам, радвам му се, и какво да видя - нанесли се в главата му два паяка. Опънали мрежите си между клоните, слънцето минава през тях, позлатява ги и съседът се кипри с блестяща рокля, докато другите още си крият пъпките. 

Такива неща по въпросите на модата, вътрешната сила, хармония и самоувереност днес.

=========

Прочети какво прави съседът миналата пролет:

Monday, March 13, 2017

Как минава човешката слава, стари къщи и медузи

Улица "Гебедже" е малка, крива, с пет-шест къщички с дворчета от едната и от другата страна. Или по-скоро с останки от къщички. Вървя си аз по нея, надничам в хорските градинки и бързо-бързо стигам до улица "Съветът на Европа" - лъскава, с нови кооперации и магазини. "Гебедже" е бившето име на село Белослав, което било известно със своето сладководно езеро, пълно с риби и раци. Преди години някой велик ум решава, че в името на плановата икономика трябва да свърже езерото на Гебедже с варненското езеро и с Черно море. Речено-сторено. Водите на езерото стават сладко-солени, всички живеещи в него сладководни гадинки измират и днес там плуват само медузи. Какво се е случило с плановата икономика знаете. И така, стоя на ъгъла, на който се срещат двете улици и съзерцавам една от къщите - отдавна изоставена. Изтърбушената й входна врата и дворът, осеян с боклуци, са откъм "Гебедже". Затворените й очи - продълговати прозорци с изгнили дървени капаци - са обърнати към "Съветът на Европа". Личи си, че е била правена не само с пари и за пари, но и с мерак, и за радост. Гледам я, гледам я, ама не мога стоя цял ден под знака "Стоп" на тоя ъгъл, и аз работа си имам. Пресичам. Обръщам се още веднъж да я погледна, защото другият път на нейно място вероятно ще има я паркинг, я нещо, в което виреят само медузи и си продължавам по пътя, мърморейки Sic transit gloria mundi. Такива неща днес.