Thursday, October 22, 2020

Бой и живот, живот и бой

В автобуса върви сутрешният блок на някакво радио. Слушател на възраст 50+ разпалено убеждава водещата, че всички да са равни - това е смърт! 

"Може би искате да кажете еднакви, а не равни?" - деликатно се намесва тя. 

"Еднакви, равни, за мен е едно и също - снизходително обяснява слушателят - синоними, омоними, натам бием!" - завършва тържествено и затваря телефона. 

Ама така си е, мисля си, докато се прибирам към къщи, то дали ще биеш, или ще галиш, жестът е един и същ, само силата на замаха е различна. Синоними, омоними - друга е граматиката на ежедневието, все по-малко място има в нея за внимание към езика, което помага за дисциплина на мисълта. Бой и живот, живот и бой са ни напълно достатъчни. Не ли? 

Такива неща днес.

Monday, September 28, 2020

Шапката с противоречиви мисли или учената жаба

 В шапката на един дядо живеели куп противоречиви мисли. "Дали да не легна да си реша кръстословицата" се блъскала във "Време е да полееш доматите", което събуждало "Баба май криеше бисквити в шкафа зад брашното.", което настъпвало "Трябва да се прекопае пипера." 

- Ооо, заболя ме главата! - ядосал се дядото и пуснал шапката в реката. В главата му се настанила тишина. Успял да чуе най-сетне жуженето на пчелите, чуруликането на птичките, мърморенето на бабата. Свършил си всичката работа и полегнал под крушата да си решава кръстословицата. 

През това време една жаба се настанила в шапката му и внезапно добила неподозирани знания - къде се крият бисквитите, кога се поливат доматите и какво е кръстословица. И понеже другите жаби и толкова не знаели, станала най-учената в целия вир. 

Такива неща днес. 

Wednesday, September 16, 2020

Дупка между сезоните или възможност за мечтаене

След Миролюбово и преди Изворище има един прежълтял от летни тревоги хълм. На билото на хълма стои дърво. Все още младо и зелено. Сигурно, защото не обръща внимание на тревожния пейзаж наоколо, ами гледа с копнеж към морето. Морето, тоя ненаситник, се натиска с небето. Затова долу летят вълни, а горе плуват облаци. Къщите са с гръб към водата, за да се пазят от вятъра, нищо, че и двамата са далече. Навярно затова повечето са посивели преждевременно. 

Кой сезон е, никой не знае, а и него интересува. В началото на есента гледката е като в началото на лятото. Добре, че рядко минават пътници и няма кой да забележи тази дупка между сезоните, тази възможност за мечтаене и да я пропилее. 

Такива неща от лятото до есента и по-сетне. 

Friday, August 21, 2020

Нощни разговори

През деня улиците сякаш се разширяват - заради туристите. Къщите се отдалечават една от друга и се правят на неми и глухи до вечерта. Щом всички се приберат да спят, уличките отново отесняват, къщите допират покриви и започват да шушукат. За новата, в гръцката махала, дето така са я гримирали, че прилича на стара и пришълците умират да се снимат с нея. За най-възрастната от тях - обявили са я за събаряне. За момичето, дето се показва вече две сутрини на терасата на най-кипрата къща в града. Приличала на хубавицата Ставра, същата, дето живяла почти цял век и поискала да я погребат не в гробищата, а на хълма извън града, с лице към морето. За невъзпитаните деца, които се опитват да ги надраскат със спрейове, за пияниците, подпиращи се на каменните им стени. За старите времена, когато дебелите им зидове били пристан на големи семейства с чудни истории, а не лятна спирка за лекомислени летовници.
От време на време някой гларус ги прекъсва с вик и къщите утихват задълго. Ослушват се за стъпки - да не би някой да е буден и да ги чуе. После пак допират покриви и така чак до сутринта, когато туристите се втурват гладно към изгрева, баничарниците, кафенетата, плажовете и сергиите със сувенири и шумната им припряност прави всеки разговор невъзможен. Такива неща тези дни.

Thursday, August 13, 2020

Нова глава в историята на градината на мама

 В градината на мама остарява една котка. Опитват се да я изгонят от къщата откакто беше на годинка. 

Като се роди, мама помогна на нея и на четирите ѝ посестрими да изкарат зимата. Щом настъпи първата пролет от техния котешки живот, реши да ги сложи в кашона и да ги пусне в съседното село. (Така двете села си обменят котки всяка година, но това е тема на отделен разказ.) Добре, но Сара - тогава още си нямаше име, нали беше определена за изселване - изобщо не се появи в двора в деня, в който набутаха останалите ѝ сестри в кашона, натовариха ги на колата и ги пратиха да си търсят стопани в другото село. 

Завъртя се около краката на мама чак два дни по-късно. Получи храна, поспа в една саксия, погали се на татко и така остана в къщата. 

"Само да дойде пролетта и ще я изгоня - заканваше се мама поне шест-седем години поред. - Не мога през зимата, ще умре животното в тоя студ." Да, ама всяка пролет, като наближи денят на кашона и Сара изчезва. Появява се два дни по-късно, мяука, търка се в краката на стопанката и остава до следващата пролет. 

Куп красиви и здрави котки си заминаха. Някои в кашона, други в битка със съседски котки и кучета, трети, защото са си намерили стопани през улица или през две. Само Сара седи под сайванта, спи в саксиите, извежда всяка есен и пролет по едно котило и го оставя на човешките грижи. Тя е удивително незаинтересована от поколението си. Никога не знае какво да прави с децата си. Ако усеща опасност, обърква се кое коте да спаси. Най-често застава безпомощно между две мяукащи, пухакви топки и чака да става, каквото има да става. 

Мама казва, че е рядко глупава котка. Аз я гледам как завзема все по-голяма част от одеялото, дето съм си послала под черешата и силно се съмнявам в мамините думи. Никой да не те иска, ама ти да си седиш; да правиш куп поразии в къщата и в двора и да оцелееш; потомството ти да го гледа някой друг и да се грижи и за тебе, защото си майка - не може да ти липсва ум, друго е. 

"Оставка, Саро!" - викам ѝ. Тя ме поглежда, свива се на кълбо върху книгата ми и заспива. 

"А Писана какво животно беше! - въздъхва мама, спомняйки си своя отдавнашна, котешка любимка. - Рядко съм виждала толкова достойна котка. Ама рано си отиде." 

После идва дон Фелипе, с викове и ръкомахания прогонва Сара и мен от дебелата сянка, подрежда си играчките на одеялото и започва нова глава в историята на градината на мама. 

Такива неща вчера.

Saturday, August 01, 2020

Много шум за нищо по гръцки

Сутринта, по напечените вече улици, мина кола с монтиран отгоре мегафон. Този път гласът, който се лееше от него не предлагаше настойчиво карпузя и томатя, не подсещаше гръцките домакини да се отърват от старите си мебели, ами беше подхванал жизнерадостно друга тема. Разбрахме само, че ще има синема-театро днес. Какво ще играят, така и не проумяхме. На прибиране от плажа забелязах, че средиземноморските люляци са настръхнали в очакване, зокумите клатят глави и шушукат нещо, саксиените цветя са извили шии към небето, маслините и те са се фръцнали, не дават да ги погалиш. Огледах се наоколо. Домакините припряно прибираха пране от просторите. На някои места вдигаха тентите, на други ги спускаха повечко. Малкото почиващи бяха накацали по терасите, разпъваха шезлонгите и се гласяха да сядат с резен диня или с чаша в ръка. Учудена от тези трескави приготовления и повсеместни вълнения, вдигнах глава към небето. Облак идеше. И дъжд. Първият от един месец насам. "Ето го синема-театрото" - казах си. "- Ясно е и кое ще е представлението." Хванах Филипос за ръка и го приканих да се омитаме от сцената. Влязохме в къщата, метнахме торбите, грабнахме и ние по едно парче диня, докато небесният оркестър свиреше гръмовната си увертюра. Тамън се нагласихме, музикантите и актьорите се ометоха, слънце изгря, гугутките пак взеха да ни поучават от парапета на терасата. -Това е - викам - дон Фелипио, поне разбрахме как се е казвал спектакълът, дето го рекламираха тая сутрин с мегафона. "Много шум за нищо". Сега да се гласим да се връщаме на плажа. Такива неща днес.

Sunday, July 26, 2020

Явният живот на кино "Аполон"

Търговецът Скрилос определено е бил чешит. Тръгнал от Левкада по търговски дела и се върнал с ролки звукови филми и идеята да направи кино на острова. През 1928 година салонът бил построен и отворил врати за първите си посетители. Дали Скрилос е изрязвал сцените с целувки и прегръдки от лентите не знам. Дали се е пушело по време на прожекциите, колко пъти месечно фериботът е стоварвал на пристанището нови кутии с лента, кой е рисувал плакатите - не разбрах. Мога само да си представям възхода на кино "Аполон", трепетите на момчетата, когато на екрана се е появявала Лорин Бакол, мечтите на момичетата, докато са гледали как Скарлет примира в прегръдките на Рет Бътлър, държането за ръце в тъмния салон.

После ежедневието осветява лентата, образите от нея избледняват, киното на Скрилос запада, той самият остарява и "Аполон" затваря врати.

В началото на 90-те години децата му - синове ли са били или дъщери, и те ли са били чешити като баща си - решават да подновят семейния бизнес. Черно-бели снимки в рамки украсяват фоайето: Скрилос и жена му, между тях прожекционния апарат; щастливи двойки пред входа на киното; деца, които чакат за билет на касата. Хората идват да гледат как младият Ал Пачино оглавява фамилия Корлеоне, как Джулия Робъртс се превръща от Пепеляшка в принцеса и как Брус Уилис умира трудно.

Колко дълго може едно семейство да захранва с илюзии жителите на цял остров?

През 2004 година кметът на Левкада купува киното, което вече е истинска историческа и културна ценност за острова, и с общински пари то е ремонтирано основно - нова озвучителна система, модерен прожекционен апарат, меки, широки седалки.

Машината за приказки продължава да работи с нови сили, посещавана от местни и туристи.

12 години по-късно град Левкада е разтърсен от голямо земетресение, което разрушава много от традиционните къщи. Ден-два след него кино "Аполон" пламва, а след 10 минути огънят облизва и изяжда и цяла част от историческия квартал на града. Доброволци - дали е възможно да са били внуците на Скрилос - тичат с кофи да гасят киното. Кметът лично успява да спаси прожекционния апарат. Покривът, екранът, меките седалки - всичко изгаря. На снимки от пожара се вижда, че стената на фоайето, онази с историята на кино "Аполон" и семейство Скрилос, е непокътната. Човешки жертви няма, но общината решава, че къщите са с приоритет и започва да реставрира първо тях.

4 години след пожара, една туристка - моя милост - успява да се загуби по уличките на Левкада и докато си зяпа картата, да си чукне носа в жълта стена с мраморна плоча на нея: Dimotikos cinema Apolon  Вдигам глава и виждам останките от букви над зелената врата - APO.

Там, където е бил екранът днес има огромни зокуми. Цикламените им глави се показват над стените и се плезят на туристите. Околните къщи са изтърбушени, запазени са само фасадите им, и отвътре се строят наново.

Решавам да проверя кой е тоя Dimotikos и защо някогашното кино е полуразрушено и изоставено. Така научавам за Скрилос и явния живот на кино "Аполон". За тайния ще разчитам на въображението си и на това, което прожектират на изгорелия киноекран зокумите.

Такива неща тези дни.