В подлеза на хотел "Плиска", пред двата цветарски магазина, са изнесени десетки кофи с рози и лалета. Щендери и витрини са накичени с разкошно аранжирани букети. Вървиш и главата ти се замайва от цвят и аромат.
Цветарите си подхвърлят неразбираеми за простосмъртните закачки, суетят се около видимо объркани мъже, стиснали портфейлите си в ръка и им помагат да изберат как да изразят любовта си.
- На колко е години? - усмихва се под мустак циганинът от цветарския до стълбите срещу едричко, може-би-момче с шапка, маска и ръкавици.
- Дамата съпруга ли ви е? - подпитва внимателно русата цветарка от магазина в средата на подлеза господин със сив костюм и тежко палто.
- Вземи, баба, кокичета за мама - провиква се бабата с петте връзки кокичета в другия край на подлеза към едно учениче.
След цялото бъбрене, жужене, суетене, усмивки, пристъпяне от крак на крак, червено-оранжеви вълни от цветя, всеки грабва букета си и излиза от подлеза. А там, насред сивия площад, таман до нахиления и в делник, и в празник Радой Ралин, две циганки са пуснали музика и танцуват, стиснали по един наръч червени балони във формата на сърца. Вали сняг, фучат коли, хора излизат с торби от "Била"-та.
И си викам "Любовта, тая добре възпитана госпожа, която понякога се държи като разпасана госпожица, трябва да е с кожа бяла като сняг, устни алени като рози или като червени балони в снега и коса сива като обикновен делничен ден."
Такива неща днес.
