Google Tag

Thursday, May 18, 2017

Камионът, който прилича на Елвис

През последните година - две се случва така, че пътуваме предимно нощем. Тишина, мрак, никакво или почти никакво движение, фаровете на колата избутват тъмното с по няколко метра напред - все едно летиш или поне плаваш в голямото черно нищо и така е правилно, така е добре.
И изведнъж!
Иззад завоя се задава камион или пък, ако сме на магистрала, отдалеч се виждат светлините му, плуващи в нищото.

Някои камиони са с много светлини на покрива на кабината, с една вертикална, прогаряща очите лампа, монтирана под предното стъкло, с още няколко жълти, бели и червени лампи, сложени над фаровете. Приближават се към нас - бляскави, внушителни, вдъхващи страхопочитание.

Видя ли такъв камион, веднага ми заприличва на Елвис - уморен, тъжен и напълнял. Все още, когато се появява на сцената, момиченцата пищят и късат рокли. Той им се усмихва с белите си зъби, отблясъците от старата му слава ги замайват и те не чуват немощния глас, който от време на време отказва, не виждат шкембето, пристегнато колкото се може с колан. Пайетите и камъните по белия сатенен костюм са достатъчни, за да скрият Елвис и да изтикат напред Краля.

Камионът предупреждава отдалеч, че идва и е най-добре да се пазим от пътя му, защото е голям, тежък, уморен, спира трудно, сменя посоката си бавно, ако изобщо успее. Приближава се, залива ни със светлина, иска ни се да си затворим очите и без това нищо не виждаме. Той бърза, има цел, за която ние не знаем, няма и да разберем, и по-добре. Току-виж сме прозрели, че зад целия блясък на Краля, зад неговата внушителност, стои едно малко, недоспало човече, което натиска лостовете и бутоните на своята лъскава машина и я пришпорва, изстисква я до изтощение, само за да може най-сетне да стигне някъде, където да угаси светлините, да свали костюма и без да предупреждава за опасност да прегърне някой любим или да се сгуши в прегръдките му.

Камионът се разминава с нас, отминава ни, още не виждаме нищо освен бели, светли червейчета, които се гънат пред очите ни. Колата се люшка и се чува заглъхващия глас на Елвис:

We're caught in a trap
I can't walk out
Because I love you too much baby

Такива неща напоследък.

Wednesday, May 03, 2017

Покана за пътуване между тая и оная земя


Написах книга с кратки разкази. Казва се „Тая земя, оная земя“.

На 11 май, четвъртък, вече ще е достъпна за пипане, мирисане, четене и споделяне. В същия ден, от 18:30 часа, ще бъде и първото ѝ представяне пред публика.

Имам да ви разказвам за тази книга и бих искала да ви почета от нея. Затова...

Каня ви на среща в галерия „Кредо Бонум“ на 11 май, четвъртък, от 18:30 часа. Адресът е ул. „Славянска“ 2. Входът е откъм ул. „Бенковски“, срещу служебния вход на Народния театър.

Чуйте предварително запис на четири разказа от сборника.

Благодаря ви за вниманието. Заповядайте.

==========

Мария Донева за книгата: 

„Тая земя, оная земя“е книга за миговете. За всичко, което може да се случи между две съседни секунди. За чувствата, които приглушават нюансите си заедно със слънчевата светлина, пълзяща по стената в топъл следобед. За ярките, макар и понякога неосъзнати прозрения. За острите безпричинни чувства, след които всичко се променя, макар че нищо не се е случило.

Разказите на Иванка Могилска са очарователни със своята крехкост и краткост. Тяхната формула е – обикновени герои в обикновени обстоятелства посрещат най-яркия миг от живота си без предупреждение, а после дълго гледат след него. Разкази на ръба между ежедневното и магичното, топли, туптящи, живи, с въздействие, което после бавно отшумява в читателя.“


Какво прави съвсем истинска бяла лимузина в селски двор или парфюмерия "Николета"

Парфюмерия "Николета" е границата между циганската махала и останалата част на града. Четири циганета седят на тротоара пред отдавна неотваряната й врата, и си играят. Майките им си бъбрят наблизо. От време на време някоя проточва врат и души въздуха като котка. Всички деликатни аромати, които е предлагала "Николета", отдавна са измирисани, та сигурно проверяват жените на коя й е загоряла манджата - да си взима детето и да тича към къщи.

Светофарът на кръстовището светва зелено, префучаваме покрай тях, продължаваме си по пътя. Представям си как все пак един ден Николета, единствената дъщеря на престарелия собственик на парфюмерията, се връща в града за постоянно и я отваря отново. Само че вместо тоалетна вода "Янтра", одеколон "Бор", крем за бръснене "Каро" и дезодорант "Маргарита" подрежда по рафтовете "Шанел", "Анес-анес", различни малки шишенца в синьо, розово, червено и жълто, от които се носят непознати ухания. Те се процеждат през старата дограма, плъзват по улиците. Първо завладяват циганската махала, после и останалата част на града. Гъделичкат носовете, галят раменете, карат хората да ходят необичайно отпуснати и да се усмихват един на друг. Пред сивите сгради разцъфват алени и жълти рози, небето просветлява и вече не натиска града към земята, никой вече не изпитва мъка, досада и копнеж да се махне от това място, а само чиста радост от живота. 

Докато подреждам щастливите бъднини на града, минаваме през едно близко село. Виждам в двора на една от къщите съвсем истинска бяла лимузина, покрита криво-ляво с бял чаршаф, затиснат с две автомобилни гуми отгоре. Доказателство, че някой очаква с нетърпение Николета, също като мен, и се готви да я посрещне.

Такива неща вчера.