Google Tag

Friday, July 30, 2010

Отклонение

Току-що разбрах, че издателство "Жанет-45" ще издаде новата ми стихосбирка - "Иначе казано".

Може да се каже, че Иванка Могилска е радостна и доволна и скоро ще благодари поименно на всички, които й помогнаха да извади книга от хаотичния си ръкопис.

Очаквайте на есен "Иначе казано".


:)

Tuesday, July 20, 2010

Тихо





Алиса и всичките й (не)възможни светове. Илюстрации на Ясен Гюзелев

Saturday, July 03, 2010

Отклонение

Какво мислят авторите, преводачите, редакторите, коректорите, оформителите
за казуса Читанка и за работата си в България?


Анкетата е на Бистра Иванова и Енея Вородецки и можете да я попълните тук

Аз вече го направих. :)

Friday, July 02, 2010

Градски приказки - Чадър

Тъмно е. Вали. Духа. Бързам към спирката, за да сваря последния рейс. Нямам чадър. Джапам из локвите. Вода се стича вече и под якето ми, по гърба. С последни усилия браня една пластмасова папка с документи от подгизване.

Криво ми е. Студено ми е. Няма хора. И коли почти няма. Ако не валеше толкова, сигурно щях да се разплача. Толкова съм обсебена от мокрото и усещането за студ, че не забелязвам, как вадичките са спрели да се стичат по носа и брадичката ми.

До мен върви мъж. На около четиресет. Носи чадър. Не, не. Опитва се да върви в крак с мен и да го крепи над главата ми. Сепвам се. От колко време върви така, не знам. Запознаваме се.
„Ако позволите, госпожице.”... „В каква пососка сте?”... „Живея наблизо”... „Правя пирожки. До халите. Това работя.”...

Забелязвам, че едното му рамо е мокро. Мънкам смутено. Наближаваме спирката. Даже виждам автобуса си как светка с фарове на завоя. Мъжът върви до мен. Стигаме спирката. Автобусът точно спира. Благодаря и се втурвам към вратите му. Мъжът ме дръпва за ръкава, докато вече се качвам по стълбите на автобуса. Обръщам се. Той тиква чадъра си в ръката ми, докато вратите се затварят и без да имам време за протести, го чувам да казва: „За после”. Сядам до прозореца. Виждам как го подминавам, докато прави опити да не стъпва в локвите и да покрие глава с якето си.
Папката ми е спасена. Якето ми е мокро, косата ми – слепнала за главата, а аз усмихната, слизам на моята спирка, разтварям чадъра и тръгвам към къщи.

На другата сутрин минавам покрай пирожките на халите. Чадърът, сгънат и опакован, предавам на продавачката. Дали му знам името на мъжа? Не, не го знам. А тя как да го знае, кой е, там работят няколко! Пък и никой от тях не живее наблизо. Всичките са по кварталите. Да не съм се объркала? Не, не. Не съм. Ще го познаете. Единственият, който е дошъл на работа с мокро яке.


(Поредица от градски приказки ще бъдат включени в проекта на Албена Баева "Универсална среща" през месец септември. Ослушвайте се докато вървите по софийските улици, сигурна съм, че ще ви се обадят и ще поискате да ги чуете. )