Полянка за снежни човеци

Приказка по действителен случай, 1

Небето - перлено сиво, дърветата - сребърни, земята - бяла. Поглежда момчето през прозореца и му се иска хем да ахне, хем да изписука. 

    - Ахсук! Ахсук! - хвърля се да се облича и след минути вече е навън. Държи майка си за ръка, стъпва в снега и току се обръща да провери оставя ли следи. От време на време трие очи и плюе. Много му харесва снегът, но много го дразнят снежинките! Непрекъснато му се завират в очите, в устата, в носа. Според майка му искат да си дружат с него, но не знаят как да подходят. Според него, ако искаш да си приятел с някого - прегръщаш го и му дърпаш играчките, не му се вреш в устата. Тя трябва да е свободна, в случай, че те почерпят с бонбон. 

Небето - хулиган, който цели всички със снежинки, дърветата - заядливци, дето ти изсипват сняг във врата, земята - капан до капан от снежни дупки. Избира момчето само неутъпкани места и дърпа майка си за ръката да вървят по тях. Търчи напред, оглежда се - търси полянка, на която да направят снежен човек. Тук поглежда, там поглежда - навсякъде коли, шахти, плюещи плочки. Уморява се, натъжава се и ах! - разрешава на мама да го отведе в къщи. Пият чай, ядат малиново сладко и какво да види момчето - полянката за снежен човек била на тяхната терасата. Ура!

Небето - бяло като косата на дядо, дърветата - рошави като баба, земята - цялата в стъпки от малки крачета. Ще излязат хората да вървят по своите важни дела и ще се зачудят "Къде ли е ходило това дете толкова рано сутринта?", "Какво пък толкова важно има да търси в тоя сняг?" На нито един възрастен няма да му хрумне да търси полянка за снежни човеци, затова и няма да я намери. Само момчето ще си играе там, докато дойде пролетта. 

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

Преялият облак и песента

Излязло едно момче с майка си и бух, нагазило цялото в нещо сивкаво, лепкаво и пуфтящо. 

- Ааааа, какво е товаааа? - писнало хлапето. Застинало, не смее да помръдне. Напред погледне - нищо не вижда, назад погледне - пак същото. 

Обяснила майката, че това е голям, лаком облак. Преял е, издуло му се е шкембето, натежало е и го е дръпнало почти до земята. Затова се е излегнал над тротоарите, разлял се е между къщите, от устата му излизат кълбенца, пуфти, сумти и чака да му мине. И за да не се страхува детето ѝ, запознала ги: 

- Момченце, това е мъгла. 

- Мъгла, това е момченце. Хайде сега да вървим. Няма как хем по облак да ходиш, хем всичко ясно да виждаш. Ще се оправим. 

Хванала сина си за ръка, тръгнали. Пеели колкото сила имат - като се носи песента зад тях, пътечка прави - значи ще намерят пътя обратно. Толкова весело им било, че облакът надигнал любопитно глава да ги види, разтанцувал се, спрял да пуфти, олекнало му на шкембето и се върнал отново горе на небето. 

Долу на земята пак изгряло слънце и всичко се виждало ясно. Само дето хората не ходели по облаците, ами сериозни и умислени се качвали в автобуса и се чудели, откъде се чува тая песен, дето така, ама така им пречи да си стоят сериозни, сиви и пуфтящи. 

Преспа сняг, която те не могат да изтръскат

 Наредени един до друг. Сгушени. Главите им в крилете. Настръхнали сиви топки, като забравена и овехтяла коледна украса. Гълъбите.

Гледаше ги всеки ден. Къде отиват нощем, не знаеше. Сутрин си бяха там. Наредени един до друг. Сгушени. Понякога се отръскваха от случайно паднал сняг. Тя само ги наблюдаваше. Не им хвърляше трохи. Не можеш да хвърлиш трохи върху жица. А те си стояха на жицата. По цял ден. Беше забравила, че могат да летят. Крилата, според нея, бяха за прегръщане.

Това, което не знаеше е, че и те я гледаха. Не знаеха къде отива нощем, но сутрин си беше там. Те имаха опит. Помнеха, че понякога, подобни същества, а именно човеци, отварят прозорците си и ронят хляб по перваза за тях. Тя не го правеше. Само седеше и ги наблюдаваше. Никой не се показваше зад нея. 

Понякога, нощем, минаваха и ѝ оставяха по нещо – замръзнало клонче от дърво, незнайно как оцеляло листо. Веднъж дори ѝ оставиха по едно перо. Само дето тя май не забеляза. Иначе би трябвало да реагира, нали? Да отвори прозореца. Да им нарони трохи и да се сприятелят. Нали? Нали така става? Така правят човеците. Градските гълъби много добре знаеха. Всички в квартала правеха така. Разменяха си неща. Понякога се прегръщаха. Понякога допираха лицата си едно до друго. Гълъбите бяха опитвали това. Нощем. Тайно. За да видят какво е. Нищо особено всъщност – човките им бяха твърди и когато ги допираха, се чуваше едно леко – „трак”. Но много добре знаеха какво е да се прегръщаш. Нали сега си стояха така – един до друг – прегърнати върху жицата. Бореха се със снега. 

Под краката им минаваха разговорите на квартала. Всички тези: „ - Ало? Госпожа Андонова ли е? Ние сме от фирма „Травел и брак”, правим проучване и бихме искали да ви зададем няколко въпроса. Ако отговорите, ще спечелите награда за...” и в този миг от отсрещната страна се чуваше едно леко „трак”; или пък „Ало? Мамо, загубих си джи ес ема, обаждам ти се да не се притесняваш, аз...”; а често и „Ало? Ще си дойдете ли тази събота и неделя? Да ви чакам ли? – Не ни чакай, мамо, ние имаме...” и още едно „трак”, но безшумно, само в единия край на линията. 

Гълъбите дори не подозираха, че последният разговор е на жената, която ги наблюдава. Само свиваха измръзналите си крачка около гласа ѝ, течащ по жицата, и се сгушваха още по-плътно един до друг. Понякога си мислеха колко е хубаво, че имат крила, с които да се прегръщат през зимата и да отръскват снега, който ги посипва. Защото можеше, можеше, да са като хората, на чиито глави понякога – забелязали са го това – се посипва цяла преспа сняг, която те не могат да изтръскат. 

 

Врата в стената, а зад вратата - море

В тъмното живеел един дядо. Много добре му било. Понякога си представял, че е слънчево, той лежи в хамак под черешата и мравунки му гъделичкат големия пръст на крака. Понякога, че има печка, в нея гори огън, върху ѝ свирука чайник, а бабата слага на масата кекс с боровинково сладко. Веднъж си представил, че играе с багери, кубчета, коли и скача на батут. 

- Я! - рекъл си - щом имам играчки, значи имам и внуче! Чакай да му се обадя. 

Огледал се дядото за телефон и видял, че под краката му, вместо под, има стена. В стената - мъничка врата. Навел се, отворил я, надникнал с едно око вътре и какво да види през прага? Море! Обадил се на внучето и му казал бързо да си взима тебеширите и да идва да рисуват по стената. Дошло внучето, нарисували двамата една по-голяма врата, отворили я и хоп! озовали се на плажа. Там играли заедно, правили пясъчни замъци, пляскали с ръце и крака във водата - много весело им било. А и слънцето светело така ярко, че нищо не се виждало и дядото можел спокойно да си представя каквото си ще.

Такива неща снощи. 

п.с. Приказката е започната по този начин от дон Фелипе и продължава с море и врата в стената на пода, специално по негово желание.