Преспа сняг, която те не могат да изтръскат

 Наредени един до друг. Сгушени. Главите им в крилете. Настръхнали сиви топки, като забравена и овехтяла коледна украса. Гълъбите.

Гледаше ги всеки ден. Къде отиват нощем, не знаеше. Сутрин си бяха там. Наредени един до друг. Сгушени. Понякога се отръскваха от случайно паднал сняг. Тя само ги наблюдаваше. Не им хвърляше трохи. Не можеш да хвърлиш трохи върху жица. А те си стояха на жицата. По цял ден. Беше забравила, че могат да летят. Крилата, според нея, бяха за прегръщане.

Това, което не знаеше е, че и те я гледаха. Не знаеха къде отива нощем, но сутрин си беше там. Те имаха опит. Помнеха, че понякога, подобни същества, а именно човеци, отварят прозорците си и ронят хляб по перваза за тях. Тя не го правеше. Само седеше и ги наблюдаваше. Никой не се показваше зад нея. 

Понякога, нощем, минаваха и ѝ оставяха по нещо – замръзнало клонче от дърво, незнайно как оцеляло листо. Веднъж дори ѝ оставиха по едно перо. Само дето тя май не забеляза. Иначе би трябвало да реагира, нали? Да отвори прозореца. Да им нарони трохи и да се сприятелят. Нали? Нали така става? Така правят човеците. Градските гълъби много добре знаеха. Всички в квартала правеха така. Разменяха си неща. Понякога се прегръщаха. Понякога допираха лицата си едно до друго. Гълъбите бяха опитвали това. Нощем. Тайно. За да видят какво е. Нищо особено всъщност – човките им бяха твърди и когато ги допираха, се чуваше едно леко – „трак”. Но много добре знаеха какво е да се прегръщаш. Нали сега си стояха така – един до друг – прегърнати върху жицата. Бореха се със снега. 

Под краката им минаваха разговорите на квартала. Всички тези: „ - Ало? Госпожа Андонова ли е? Ние сме от фирма „Травел и брак”, правим проучване и бихме искали да ви зададем няколко въпроса. Ако отговорите, ще спечелите награда за...” и в този миг от отсрещната страна се чуваше едно леко „трак”; или пък „Ало? Мамо, загубих си джи ес ема, обаждам ти се да не се притесняваш, аз...”; а често и „Ало? Ще си дойдете ли тази събота и неделя? Да ви чакам ли? – Не ни чакай, мамо, ние имаме...” и още едно „трак”, но безшумно, само в единия край на линията. 

Гълъбите дори не подозираха, че последният разговор е на жената, която ги наблюдава. Само свиваха измръзналите си крачка около гласа ѝ, течащ по жицата, и се сгушваха още по-плътно един до друг. Понякога си мислеха колко е хубаво, че имат крила, с които да се прегръщат през зимата и да отръскват снега, който ги посипва. Защото можеше, можеше, да са като хората, на чиито глави понякога – забелязали са го това – се посипва цяла преспа сняг, която те не могат да изтръскат.