Преялият облак и песента

Излязло едно момче с майка си и бух, нагазило цялото в нещо сивкаво, лепкаво и пуфтящо. 

- Ааааа, какво е товаааа? - писнало хлапето. Застинало, не смее да помръдне. Напред погледне - нищо не вижда, назад погледне - пак същото. 

Обяснила майката, че това е голям, лаком облак. Преял е, издуло му се е шкембето, натежало е и го е дръпнало почти до земята. Затова се е излегнал над тротоарите, разлял се е между къщите, от устата му излизат кълбенца, пуфти, сумти и чака да му мине. И за да не се страхува детето ѝ, запознала ги: 

- Момченце, това е мъгла. 

- Мъгла, това е момченце. Хайде сега да вървим. Няма как хем по облак да ходиш, хем всичко ясно да виждаш. Ще се оправим. 

Хванала сина си за ръка, тръгнали. Пеели колкото сила имат - като се носи песента зад тях, пътечка прави - значи ще намерят пътя обратно. Толкова весело им било, че облакът надигнал любопитно глава да ги види, разтанцувал се, спрял да пуфти, олекнало му на шкембето и се върнал отново горе на небето. 

Долу на земята пак изгряло слънце и всичко се виждало ясно. Само дето хората не ходели по облаците, ами сериозни и умислени се качвали в автобуса и се чудели, откъде се чува тая песен, дето така, ама така им пречи да си стоят сериозни, сиви и пуфтящи.