Thursday, April 08, 2021

История за истински приятели завинаги

Момчето не разбра съвсем откъде се появи котката Надин. Един зимен следобед, като се прибираха от разходка, тя - в запечатан бял плик - изпадна от пощенската кутия. Мама му обясни, че това е писмо и много се учуди като разбра, че е за него. Кой ли му беше писал? Двамата бързо се прибраха, разкъсаха плика и оттам изпадна първата пощенска картичка с котката Надин. 

Момчето я хареса, свикна с нея и очакваше с нетърпение да се появи отново. Тя пристигаше винаги с нова картичка, която майка му слагаше на най-ниския рафт на библиотеката. Така то можеше да я взима, когато си поиска, да моли всеки възрастен, който е наоколо, да му я прочете пак и след това дълго да гали котката Надин по гръбчето. 

Понякога тя дремеше върху купчина книги с шарени корици. Друг път пиеше чай с нейния приятел заека в нарисуваната гора. Трети път точно се събуждаше от сън, протягаше се до другия край на земята и заспиваше отново, защото там беше още нощ. 
Веднъж се появи в компанията на малко завеян скакалец, който момчето заля с вода. Той се набръчка от недоволство и изчезна безследно заедно с едното ъгълче на картичката. 

Момчето се радваше на историите на котката Надин, обсъждаше ги с майка си и тъгуваше, че не може да ѝ отговори. Имаше толкова да ѝ разказва, но адресите на пликовете винаги бяха различни, обясняваше му мама и четеше: от детския отдел на библиотеката, от магазина за мляко на съседната улица, от ателието на художника. Просто не знаеха докъде да изпратят писмото. 

Един ден котката Надин се появи на пощенска картичка с капитанска шапка, бодро застанала зад руля на нов-новеничък кораб. Разказваше, че тръгва на дълго морско пътешествие, ще плава цяло лято, а на плика пишеше "адрес на подател: третата вълна".
Ура! То можеше да брои до три, дори до шест! Сега оставаше най-сетне да отидат на море, за да изпрати по вълните своите истории на котката Надин и да станат истински приятели завинаги. 

Wednesday, March 17, 2021

Всички тези чудеса

Един сапунен мехур кацна на главата на плешивия, угрижен господин, който вървеше по най-кривата уличка в квартала. И о, чудо! Господинът мигом изправи рамена, усмихна се и закрачи твърдо и решително сякаш има на главата си лъвска грива. 

Друг сапунен мехур спря върху носа на едно чихуахуа на съседната улица. Красавицата на квартала точно излизаше да го разходи. Изведнъж на рамото ѝ дотежа, кучето изскочи от розовата чантичка, в която го беше сложила стопанката му и запристъпва тежко и безстрашно по тротоара, сякаш е санбернар на почтена възраст. 

Трети сапунен мехур седна на пухкаво облаче и над малкия, квартален площад изгря слънце. 

Десетки сапунени мехури се спряха в клоните на близкото дърво и то сякаш се раззелени. 

Точно тогава на площадчето стъпи господинът с невидимата лъвска грива. А също и кварталната красавица, която тичаше след своето уж пораснало чихуахуа. Двамата се сблъскаха и преди да успеят да се скарат два сапунени мехура ги чукнаха по носовете и ги разсмяха. 

Стотици сапунени мехури се спуснаха над малкия площад. Децата, които досега го прекосяваха безмълвно заедно с родителите си, за да се приберат за обяд се разскачаха, разпищяха. Започнаха да гонят мехурите, опитваха се да ги уловят, танцуваха, пееха, боричкаха се. 

Майките пристъпваха насред детския кикот и врява, споглеждаха се смутено и чакаха някоя да сложи ред. Но никоя не продумваше. 

Плешивият с лъвската грива и красавицата се измъкнаха от навалицата хваните за ръце и продължиха да търчат заедно след чихуахуато, което се мислеше за санбернар. Майките започнаха да се поподсмихват. Първо се пробваха да прикрият усмивката си, но а отвореше някоя уста да сгълчи дечурлигата и да напомни, че времето за обяд отдавна мина, а започваше да се смее с глас. Така целият площад се изпълни със смях, весели писъци, почти слънце, почти пролет и шарени сапунени мехури. 

Никой не се сети да вдигне глава нагоре, към старата сива кооперация, където на третия етаж, на терасата, седеше момчето. То въртеше ръчката на една риба-играчка, от чиято уста излизаха сапунени мехури, гледаше доволно надолу и разправяше на майка си за всички тези чудеса. 



Monday, March 01, 2021

Раненият дракон

Приказка по действителен случай, 23


Не беше сигурно чии гласове звучат по-заплашително – драконовските или детските. Драконите бяха вързани, децата бяха много. Тичаха по парковите алеи, дърпаха драконите за опашките, после с писък бягаха към оградите, връщаха се, пъхаха слама в отворените драконовски усти и пак с пищене се криеха зад майките и бащите си.

Възрастните, които не помнеха гъдела от това да се страхуваш, докато си почти уверен, че нищо лошо няма да ти се случи, със сгърчено лице и пристъп на внезапно главоболие извеждаха хлапетата си навън.

Останалите се подсмихваха, снимаха с фотоапарати и телефони пищящите мъници и гледаха да не ги изпуснат зад огражденията.

Момчето първо се страхуваше най-истински. После, като разбра от майка си, че драконите бълват огън или вода само през нощта, започна да се страхува по-приятно, като всички останали.

Обикаляха двамата парка, четяха имената на драконите, дърпаха ги за опашката, храниха ги със слама, галиха ги по главата – всичко, както си му е редът – докато не стигнаха до червен дракон, изправен на двата си крака, със свити крила и подозрително блестящи очи.

          - Този плаче – посочи го момчето.

          - Плаче – съгласи се майката.

- Защо?

- Сигурно си е наранил крилата, виж как са свити.

Двамата седнаха на една бала слама, за да измислят как да му помогнат. То много за мислене нямаше, трябваше да разгънат крилото, да проверят има ли счупено, да го превържат, да дадат на горкото същество вода и да разберат какво яде, освен сладки малки момченца, за да го нахранят – да има сили да оздравее.

Само че пазачите на драконите бяха трима, маскирани, със свъсени вежди – обикаляха по алеите и се караха на всеки, който се опиташе да прекрачи огражденията. Ако опитаха дори само да докоснат крилата на дракона, те щяха да ги забележат, да им се скарат и да ги изхвърлят от парка – така твърдеше майката.

Затова момчето, което не можеше да мисли много дълго, все пак беше само на три, реши да действа. Докато мама се разсейваше със сапунените мехури, които хвърчаха наоколо, то отиде при най-близкия пазач и му обясни, че дракона го боли крилото и трябва да му се помогне. „Защото не оставяме ей така, без помощ, никоя живинка, която има нужда от нея, нали?“ Пазачът смутено обеща непременно да се погрижи за дракона и облекчено предаде момчето на развеселената му майка, която предложи в чест на доброто дело да си купят сладолед. Момчето се съгласи и двамата тръгнаха към изхода. Хапнаха по една топка малинов, мента с шоколад и боровинки с бисквити, обиколиха свободната от дракони част от парка, поседяха на пейка. Обсъдиха неволите на пленниците, какво е бунтовник и как може драконите – ама добрите – да превземат света. На връщане минаха отново покрай зоната с пленените дракони.

Слънцето вече се беше скрило и лъчите му не блестяха в очите на ранения дракон.

- Виж! Не плаче! - посочи го щастливо момчето и двамата с мама се качиха в 

тролея. То не видя как пазачите подканват децата да напуснат парка, после изключват тока, крилата на всички дракони увисват спокойно надолу и само няколко сапунени мехура се пукват безгрижно в настъпилата блажена тишина.


Wednesday, February 10, 2021

Джобни сънища

Приказка по действителен случай 22


В джобовете на новото яке момчето носеше сладки сънища. От време на време изваждаше някой, гризваше крайче от него и пак го прибираше. Затова, докато вървеше към детската градина, около него хвърчаха дракони вместо коли, зелената супа му даваше вълшебни сили, дървената лъжица за готвене беше остър меч, а гевгирът – здравият шлем, с който героят влизаше в бой, пръскаше лошите с огън (но внимателно, за да не ги боли) и след това черпеше всички с шоколадов сладолед с мента – любимият на татко му.

„Ах, какво засмяно момченце!“ - радваха му се бабките по улицата, докато профучаваше покрай тях с невидимия си космически кораб.

„Все си пее това дете, забелязала ли си?“ - побутва месарят колежката си от „Плод и зеленчука“, докато момчето ги подминава с балон в едната ръка и парченце сладък сън за великани в другата. Майка му все му прави забележка, че не се говори и пее с пълна уста, но сънят е невидим, така че устата му все едно е празна, нали така?

Когато се прибират в къщи след детска и майка му поглежда новото яке, направо извиква от удивление. Ами че то съвсем не е жълто като най-топлото слънце, каквото беше сутринта! Цветът му е по-скоро на много нацупен есенен ден и поизгнили вече есенни листа. Върху джобовете вече не се виждат главите на двете мечета, на които момчето дърпаше ушетата сутринта! Муцуните им са покрити с нещо зелено и спечено.

- Каква е тая свинщина? - ядосва се мама, докато го кара да си свали якето, да го натъпче в пералнята, да донесе препарат и да излее една капачка от него в дозатора. Момчето свършва послушно всичко и после, докато хрупат моркови ѝ разяснява цялата работа. Зеленото спечено е супата, която дава вълшебни сили – искал и мечетата да станат супер герои, за да се бият заедно срещу лошите. Цветът на якето е такъв, защото отскочил до луната, където, както знаят и двамата от анимационните филмчета, има много пясък и нямало как да се опази да не се нацапа. А и това си било чудна предпазна мярка срещу драконовски посегателства – драконите много кихат от пясък и изобщо не могат да припарят и да те изядат. И най-вече, въздъхнало момчето, ти ми каза сутринта да си оставя сладките сънища за довечера, но на мен ми се ядеше нещо сладичко и затова си ги сложих в джоба. И даже част от тях още са там.

Докато майката се чудела какво да отговори, кратката програма на пералнята свършила – чул се предупредителният сигнал, че вратата вече може да се отваря. Когато я открехнали, оттам изхвръкнали няколко хълцащи от сапунената пяна дракони, един лъскав космически кораб и десетки пеперуди. Поискали и те по един морков – всички знаят, че от морковите очите стават силни и виждат чак в кухните на отсрещния блок кой е направил кекс за следобедна закуска и кюфтета за вечеря – изхрупали го и се скрили под възглавницата, да почакат момчето да си легне и да ги сънува. А якето отново било жълто, жълто като най-топлото слънце и от джобовете му се усмихвали две мечета с раздърпани ушета.

==

Прочетете всички приказки по действителен случай.

Tuesday, January 19, 2021

Момчето и птичката

Приказка по действителен случай, 21


„В гърдите ти живее птичка“ - каза майката на момчето и то започна да стъпва по-внимателно, за да не я уплаши. - „Когато се смееш, птичката пее, разперва криле и те гъделичка по цялото тяло. Когато си тъжен, тя мълчи, почуква с клюн по сърцето ти и то се свива. Когато си ядосан, натежава като камък, блъска се в гърдите ти, пада изтощена и те дърпа надолу-надолу в най-тъмното тъмно с малко червено по краищата.“

Такива смешки приказва мама и момчето хем се смее, хем се ослушва навътре – пърхат ли крила, чуват ли се песни, има ли достатъчно място, да не ѝ е тясно на птичката? И за всеки случай, започва да ѝ говори. Обещава ѝ, че ще бъдат приятели и никога няма да се делят, и ще си споделят играчките. Той ще ѝ даде жълтия самосвал с големите гуми, а тя ще му даде шарено перце. Той ще ѝ покаже най-новите си книжки, тя ще му донесе бяло облаче. Така ще си другаруват и в никакво най-тъмно тъмно с малко червено по краищата няма да пропадат. Нали? Нали?

Но чува само как птичката чурулика, нищо не обещава, на крайчеца на сърцето му е седнала, люшка се безгрижно и си играе с жълтия самосвал с големите гуми.

Зимата е дълга, дните се влачат, момчето не разбира защо никъде не излизат и с приятели не се срещат. От студ пръстите измръзват в ръкавиците, та и колело не карат. Понякога птичката мълчи, струва му се, че е избягала. Затова кара майка си да долепва ухо до гърдите му и да проверява там ли е? Как е? 

Друг път не може да разбере гъделичкане ли е или свиване на сърцето, това, дето го кара да оставя птичката да си играе с новите книжки и старите играчки, а той самият да разперва криле и да отлита на юг. Надява се само мама, като влезе в стаята, да не открие размяната.