Google Tag

Saturday, March 21, 2009

Тихо

* * *

Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.

Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.

И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.

Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.

Добромир Тонев

Wednesday, March 04, 2009

СТИХОВЕ

ОПИТИ
Прощавай, но ...
Искам да кажа.
Сега. Веднага.
После ще забравя:
за неизразимото...
За него...
Искам да кажа.
Сега.
Иначе ще бъде
не това, а някаква друга история.
Ще се е случила
на някой друг,
в друго време.
Тогава
(дори и да искам)
какво бих могла да кажа?
Освен, че не беше това.
А исках, исках да кажа...
Плаче ми се...
Дали затова не забравям?
Плаче ми се.
Но...
После ще трябва
да си измия очите -
да видя думите
преди да ги изговоря.
И пак няма да е това.
Сълзите ще са прочистили мисълта
и... няма да е това!
Не това е,
което исках да кажа.
Прощавай.
А исках...
... За неизразимото,
което кръстихме,
макар да няма име.
Прощавай.
Прощавай,
но и сега
не е това,
не това е,
което исках да кажа.