Wednesday, December 29, 2010

Музикално отклонение с новогодишни елементи

Zat You, Santa Claus?

или иначе казано: къде са ми подаръците?

Monday, December 20, 2010

Коледна приказка

Мечтата на трамвая

Трамваят искаше да бъде коледен, но все не му се получаваше. Ватманът не се сещаше да го украси с разноцветни лампички и да пусне весела музика. Караше, говореше по телефона, псуваше останалите шофьори. Хората, увити в палтата си, стискаха устни, защото ъгълчетата им бяха така увиснали, че аха и да се изплъзнат от лицата им.
Три поредни години трамваят тръпнеше от нетърпение да дойде коледа и после я прекарваше тъжен и замислен в студеното депо. Тази година щеше да се случи същото. Вече дори не се надяваше.

Точно в празничния ден заваля сняг още от сутринта. Натрупа. Трамваят взе няколко пътника от първа спирка и се приготви за последната си обиколка на града. Беше малко разсеян, чарковете го боляха, пуфтеше и се клатушкаше. Хората стискаха устни. Ватманът спореше с някого по телефона. Точно на завоя гласът му стана необичайно писклив и тревожен, трамваят усети как нещо ниско и твърдо се блъска в предницата му, всичките леви колела излязоха леко от релсите и той се наклони на една страна. Ватманът уплашено изскочи през вратите, хората се скупчиха на предния прозорец. Един млад и стреснат шофьор се щураше около колата си и трамвая и размахваше безпомощно ръце.

След първоначалната суматоха, изпълнена с ъс закани, вайкания и коментари, хората се умълчаха. Трябваше да чакат КАТ и автобус, който да ги закара по домовете им. Спирката беше отдалечена, нямаше таксита. Всички, включително и младият, стреснат шофьор, влязоха в трамвая. Там беше топло и светло. Започнаха да си говорят. Навън снегът продължаваше да натрупва. Трамваят скоро се сдоби с празнична снежно бяла шапка. Фаровете и аварийните му светлини примигваха в червено, оранжево и жълто и дори хвърляха леки отблясъци върху белите клони на дърветата. От вътрешността му се чуха смехове. Околните прозорци светеха, хората празнуваха. Трамваят знаеше, че вероятно повече никога няма да излезе из града. Не знаеше къде отиват всички като него, никой в депото не говореше за това, но нямаше значение. Мигаше радостно с аварийки и металното му, омазано с масло сърце се пръскаше от щастие, защото беше най-коледният трамвай в града.

Tuesday, December 07, 2010

Отклонение



Новата ми книга "Иначе казано" вече е в ръцете ми, в книжарниците и на щанда на издателство "Жанет-45" на "Панаира на книгата".

Премиерата ще бъде скоро.

Приятно четене :) :) :) :) :) :) :) :)

Wednesday, December 01, 2010

Стихове - "Иначе казано"

РУСКА РУЛЕТКА

Толкова дълго
пътуват думите
от устата ти
до ухото ми,
че не зная още
протегнатата ти ръка
“здравей” ли е,
или “довиждане”.
Или и двете.

Friday, November 26, 2010

Тихо




M.Glenwood

Monday, November 15, 2010

Отклонение

Приказки по телефона в четвъртък!



Ако не си успял да слушаш приказки по телефона през септември, сега е моментът.
Представяме книгата-албум, събрала приказките и фотографии, направени по време на събитието.

На твое разположение ще са и двата фотьойла, така че можеш отново да поседнеш и да чакаш звъна на телефона.
Ще те изненадаме с нови истории, съчинени на специален уъркшоп и дори ще се опитаме да демонстрираме колко бързо и лесно може да се измисли нова приказка.

В общи линии ще те забавляваме.

Главен виновник за проекта: Албена Баева
Фотографи: Жоро Аранжоро и Рене Беекман
Автори на приказки:
Ангелина Рангелова, Иванка Могилска, Андро Стубел, Албена и Гергана
Баеви
Гласове на приказките: Златин Цветков и Ирина Андреева


20:30 ч.
Четвъртък, 18. 11. 2010
Арт клуб
ул. "Иван-Асен II" 6

Monday, November 01, 2010

Стихове - "Иначе казано"

ОЧАКВАНЕ

Живея на една улица,
която привечер се превръща в най-тихата улица на тоя град.
Всяка вечер ми се обаждаш
и казваш:
- Няма те в целия шум -
между хората, които се блъскат,
в колите, трамваите, заведенията
и по всички улици – няма те.
Всяка вечер ти отговарям:
- В къщи съм. Подреждам. Хартии, дрехи, чинии, улици.
Гледам през прозореца –
няма никакви хора.
Вероятно се блъскат по ъглите,
нали знаеш – на следващия
непременно нещо ще им се случи.
Гледам я –
най-тихата улица привечер –
и си мечтая
прозорецът ми да е на ъгъл.

Thursday, October 28, 2010

Тихо


Анимация за усмив и всеки Одисей от всяко време. :)

Tuesday, October 19, 2010

Тихо



The Big One

Lucia Mascuillo

Sunday, October 03, 2010

Градски приказки - Град в калъф

Има едно малко момиченце, което обикаля съвсем само из града. Понякога свири на цигулка пред Шератон докато другите момиченца отдавна спят.
Преди свиреше и на Попа, но вечер там има толкова много хора, че не остава място за музика. Понякога, стиснало здраво дръжката на калъфа, забило поглед пред себе си, бърза по улиците и ако не отскочите навреме, вероятно ще мине и през вас. Ако успеете да се дръпнете в страни, ще ви се изплези за благодарност.

Нощем то се потътря с цигулката към една от старите къщи на „Графа”. Там живее с лудата си баба, която го кара дори лятно време да носи сандалите с чорапи. Къщата им прилича на гардероб – тясна, дълга и тъмна.

Когато се прибере, вади от джоба всички събрани пари. Оставя ги на масата и се прибира в своята стая. Там има слаба лампа, легло и дълга бяла стена. Облича си пижамата и заедно с калъфа, в който е цигулката, се мушва под завивките. Повдига капака и от вътре изскачат всички хора, които са й хвърляли пари през деня.

Силуетите им се удължават и започват да крачат по стените. И понеже сега има време за себе си, момиченцето започва да ги разпитва. Госпожата с кожено манто и пазарска чанта си признава, че напоследък мисли само как да осъществи мечтата си – да се качи на бял кон и някой да я снима. Мъжът със синята шапка повтаря непрекъснато: „Ако бях местил офицер на d5!”, а един автобус японци почти изличават всички от стената със светкавиците на фотоапаратите си.

После момиченцето заспива. Защото утре рано ще отиде на уроци, след това на училище. После ще остане да свири до късно по улиците и площадите. И чак вечерта ще може да си почине.
Станало ви е симпатично и искате да си поговорите с него? Не го правете на улицата. Най-много да ви се присмее, ако изобщо ви обърне внимание. Просто бръкнете в джоба си. Извадете няколко монети и влезте заедно с тях в калъфа.

Monday, September 20, 2010

Тихо





Fernando Juarez

Monday, September 06, 2010

Приказки по телефона - 9, 10, 11 септември.



Ако тези три дни, видите на улицата стар фотьойл с малко шкафче и телефон, поставени до него, съветвам ви да седнете. В мига, в който го направите телефонът ще започне да звъни. Съветвам ви да го вдигнете. Така ще можете да чуете приказки по телефона, написани от моя милост - Иванка Могилска, Андрей Симеонов, Ангелина Рангелова и Гергана Баева. Разказани са специално за вас от актьорите Ирина Андреева и Златин Цветков.

А идеята, организацията и реализацията на цялото начинание е на художничката Албена Баева. Проектът се осъщестява с подкрепата на Национален фонд “Култура”, Фондация „Арт Офис”, Сдружение „Терра Алтера” и Роботев.ком.



Програма

09.09.2010, 18.00-21.00 Попа + пред кино Одеон
10.09.2010, 18.00-21.00 Царевец + езерото Ариана
11.09.2010, 18.00-21.00 Телефоните + стълбите на Ректората

Wednesday, September 01, 2010

Стихове - "Иначе казано"

ONLINE


Когато сутрин ти напише името
друга жена си ти,
друг сезон са миглите ти...

Monday, August 30, 2010

Отклонение

В неделя бях гост на предаването "Радиоавтограф" с водещ Лучия Синигерска, което се излъчва по радио "България".

Можете да го чуете на сайта на радиото. Първото предаване е "Срещи с вас". Ако не ви се слуша, просто кликнете с мишката някъде по средата на звуковия файл и ще стигнете до мен. :)

Wednesday, August 18, 2010

Градски приказки - Магазинът за шапки

Магазинът за шапки беше със скромна табела. Слънцето беше премахнало всяко цветно петно от нея. На малката витрина се мъдреха няколко пластмасови глави, обгърнати от истински произведения на изкуството – шапки с периферия, с пера, с панделки, бомбета, воалетки. На вратата имаше катинар. Изглеждаше, сякаш никой не е влизал от години. Само шапките грееха със странно ярки цветове, сякаш току-що изложени.

Понякога някой изнервен и уморен бизнесмен поглеждаше надолу от прозорците на офиса си и виждаше тази... барачка, самотна и схлупена. „Само загрозява гледката – мислеха си. Кога ли ще я съборят?” После продължаваха да се занимават с важните си дела.
Но се случваше и да видят как разни хора влизат и излизат от магазинчето. „Това противоречи на всички правила на бизнеса – въздъхваха. Кога ли ще фалират?” Ако имаха време да се вгледат внимателно, щяха да видят, че клиентите не са съвсем обикновени.

Те всички бяха възрастни, леко приведени. Със спокойни, благи лица. Жените имаха дори леко червило на устните. Някои от тях носеха плетени на една кука дантелени ръкавици. Държаха мъжете си под ръка. Махаха косъмчетата от сакото им и оправяха цветето в петлицата.

Не гледаха настрани. За тях двата мола и бизнес сградата не съществуваха. Влизаха в магазинчето, където пиеха чай, ядяха сладко от порцеланови чинийки и докато слънчевите лъчи ловяха прашинки по килима, си говореха за вечеринки от минали дни, за спомени от някоя война, за малките си победи и за не толкова големите загуби. Никога за настоящето, за порастналите си деца и разпилените по света внуци. Пробваха шапки. Смееха се тихичко. Понякога пускаха плочи на един стар грамофон и правеха по две-три стъпки из малкото магазинче. После си тръгваха. Оставаше шапкарката. Прозрачна от старост и крехкост. Докато слушаше историите им и ги гледаше как танцуват, тя правеше шапки. Вплиташе всяка дума в модела, цвета, бодовете, гарнитурата. Почистваше след гостите. Слагаше новите шапки на витрината, заключваше старателно вратата и се стопяваше някъде между двата мола, бизнес сградата и хората без шапки.

Wednesday, August 04, 2010

Тихо




Игор Олейников, руснак, илюстратор, аниматор
Останалото трябва да се види.

Sunday, August 01, 2010

Стихове - "Иначе казано"

МАРШРУТИ


Трябва й една улица.
Няма я на картата.
Никой не я е снимал.
Безименна е.
„Знам, че я има –
ядосва се –
и не мога да проумея!”
И мърморейки,
за пореден път
минава по нея.

Friday, July 30, 2010

Отклонение

Току-що разбрах, че издателство "Жанет-45" ще издаде новата ми стихосбирка - "Иначе казано".

Може да се каже, че Иванка Могилска е радостна и доволна и скоро ще благодари поименно на всички, които й помогнаха да извади книга от хаотичния си ръкопис.

Очаквайте на есен "Иначе казано".


:)

Tuesday, July 20, 2010

Тихо





Алиса и всичките й (не)възможни светове. Илюстрации на Ясен Гюзелев

Saturday, July 03, 2010

Отклонение

Какво мислят авторите, преводачите, редакторите, коректорите, оформителите
за казуса Читанка и за работата си в България?


Анкетата е на Бистра Иванова и Енея Вородецки и можете да я попълните тук

Аз вече го направих. :)

Friday, July 02, 2010

Градски приказки - Чадър

Тъмно е. Вали. Духа. Бързам към спирката, за да сваря последния рейс. Нямам чадър. Джапам из локвите. Вода се стича вече и под якето ми, по гърба. С последни усилия браня една пластмасова папка с документи от подгизване.

Криво ми е. Студено ми е. Няма хора. И коли почти няма. Ако не валеше толкова, сигурно щях да се разплача. Толкова съм обсебена от мокрото и усещането за студ, че не забелязвам, как вадичките са спрели да се стичат по носа и брадичката ми.

До мен върви мъж. На около четиресет. Носи чадър. Не, не. Опитва се да върви в крак с мен и да го крепи над главата ми. Сепвам се. От колко време върви така, не знам. Запознаваме се.
„Ако позволите, госпожице.”... „В каква пососка сте?”... „Живея наблизо”... „Правя пирожки. До халите. Това работя.”...

Забелязвам, че едното му рамо е мокро. Мънкам смутено. Наближаваме спирката. Даже виждам автобуса си как светка с фарове на завоя. Мъжът върви до мен. Стигаме спирката. Автобусът точно спира. Благодаря и се втурвам към вратите му. Мъжът ме дръпва за ръкава, докато вече се качвам по стълбите на автобуса. Обръщам се. Той тиква чадъра си в ръката ми, докато вратите се затварят и без да имам време за протести, го чувам да казва: „За после”. Сядам до прозореца. Виждам как го подминавам, докато прави опити да не стъпва в локвите и да покрие глава с якето си.
Папката ми е спасена. Якето ми е мокро, косата ми – слепнала за главата, а аз усмихната, слизам на моята спирка, разтварям чадъра и тръгвам към къщи.

На другата сутрин минавам покрай пирожките на халите. Чадърът, сгънат и опакован, предавам на продавачката. Дали му знам името на мъжа? Не, не го знам. А тя как да го знае, кой е, там работят няколко! Пък и никой от тях не живее наблизо. Всичките са по кварталите. Да не съм се объркала? Не, не. Не съм. Ще го познаете. Единственият, който е дошъл на работа с мокро яке.


(Поредица от градски приказки ще бъдат включени в проекта на Албена Баева "Универсална среща" през месец септември. Ослушвайте се докато вървите по софийските улици, сигурна съм, че ще ви се обадят и ще поискате да ги чуете. )

Saturday, June 19, 2010

Тихо

А не варварин

"Щастлив съм,
че съм се родил човек, а не животно,
мъж, а не жена, елин, а не варварин..."



Когато дойде пролет и зелената трева
готова е да проговори,
аз съжалявам, много ми е мъчно,
че елин аз не съм.
Когато ябълковите дървета зреят
и се люлее бавно тежкия им плод,
от вятъра полъхнат,
аз съжалявам, много ми е мъчно,
че елин аз не съм.
Когато зимата при нас пристигне -
покрие ни със своя лед и студ,
превърне ни на сенки слепи,
които плуват, без да виждат своя път
(подобно риби в океан огромен),
аз съжалявам, много ми е мъчно,
че елин аз не съм.

Когато "съм", когато "съществувам"
и щом за тези две неща не съжалявам,
тогава много, много ми е мъчно,
че бих могъл да бъда елин,
но все пак елин аз не съм!

Никита Станеску

Monday, June 07, 2010

Отклонение




Поезия от куфара и домашни бисквити
на 10 юни, от 18:30 ч.
в "Куфара" - ул. "20ти април"18, пресечка на бул. "Македония"

Заповядайте! :)

Tuesday, June 01, 2010

Стихове

ПО БРАТЯ ГРИМ

Разхождахме се
с разкопчани якета.
И джобът ми тежеше.
После ципът ти
се закопча за моя
и подозирам, че точно тогава
ги загубихме –
камъчетата за на връщане.

Thursday, May 20, 2010

Тихо




Много добър анимационен филм
на Свилен Димитров - THE AIR ACE

Monday, May 03, 2010

Стихове

ЕЖЕДНЕВНО

Подът е толкова чист –
сърце не ти дава да стъпиш.
Колебаеш се –
да летиш над него
или просто да излезеш.

Tuesday, April 20, 2010

Тихо

Non stop

Когато в два часа
сутринта
пред крайпътния супермаркет
спре автобус с пътници,
които обясняват
със знаци,
че търсят нещо
за спомен
и това е посленият им шанс -
на двайсет километра
от границата -
продавачките започват
да търсят
все по-скъпи спомени.


Отправна точка

Работникът,
който поправя на
магистралата
рекламната табела
"Добре дошли
в рая" -
не идва от там.


Оля Стоянова
"Пътна карта", 2003

Thursday, April 01, 2010

Стихове

* * *

Не може да й напише
най-красивото,
защото знае –
ще му се иска
и други да го прочетат
и тогава
няма да е нейно
(нито негово)
най-красивото...

Sunday, March 21, 2010

Тихо



The Man with the Telescope

Вижте още илюстрации http://www.amateurillustrator.com/galleries/displayimage.php?pos=-14243

Monday, March 01, 2010

Градски приказки - Хвърчилото

Слънчево е. На фона на облаците от последните дни е ослепяващо. Затова или заради сравнително ранния час, ходя с притворени очи.
На любимата ми улица е настанала суматоха. Виждам ги отдалече. Суетят се. Гледат нагоре. Викат си нещо, обсъждат. Две деца подсмърчат наблизо.
Принудена съм да отворя очи. Широко. И да погледна нагоре. Като всички.

Между слънчевите лъчи, покривите на старите къщи и увисналите кабели за високоскоростен интернет и над петстотин канала-вземете-само-сега го виждам. Хвърчило. Шарено. Като дъга. Вятърът го люлее, слънцето го топли, то се подрусва щастливо и се плези на мъжете, които се почесват по сънените глави точно под него.
Заплело се на хлапетата хвърчилото и мъжете, вместо да бързат за работа седят и се чудят – как да го свалят. Обсъждат го със сериозността на агенти на тайна мисия, от която зависят човешки животи.

Уж бързам за работа, а не мога да си тръгна. Оглеждам се. Един дядо се е провесил на прозореца на близката къща и гледа любопитно към групичката мъже. Четирима. Небръснати. Недоспали. С димящи, пластмасови чашки в ръка. Сговарят се. Отиват под прозореца. Искат от дядкото стълба. Как той има точно такава двураменна стълба ли? Стара къща с високи тавани, с дълбоко мазе, с любопитен, белокос дядко – всичко ще се намери.

Взимат стълбата, слагат я. Двама държат. Най-високият се катери. Аз и хлапетата стоим зяпнали, невярващи. А мъжът вече слиза с хвърчило в ръка. Останалите връщат стълбата. Дядкото ги потупва по раменете. Хлапетата взимат хвърчилото и хукват нанякъде. Някъде, където няма кабели.
Аз си стоя. Потърквам очи. Самичка съм на улицата. Дядкото ме зяпа от мястото си до прозореца. Продължавам към офиса.
Слънчево е. Ослепяващо. Очите ми са широко отворени. И там, ако някой погледне, ще види четирима мъже да пускат хвърчила.

Sunday, February 21, 2010

Тихо





Ester Garcia Cortes

Monday, February 01, 2010

СТИХОВЕ

***

Избягва сблъсъците
не, защото е кристална.
Не, защото някой
ще я удари
точно в центъра
на крехкото сърце,
ще я напука,
раздроби
и хиляди парчета „тя”
ще свършат в кофата.
Избягва сблъсъците,
защото счупят ли я –
реже.

Sunday, January 31, 2010

Отклонение

Моя милост беше гост на предаването "Думите" с Нина Александрова. Можете да свалите файла с интервюто от тук.

Wednesday, January 20, 2010

Тихо




Chagall, "Kain and Avel"

Tuesday, January 05, 2010

Тихо

Ето какво не излиза от главата ми последните две седмици.
Ако ви ужаси дължината му, четете го по малко всеки ден. Ако сте смел, просто го вдишайте.

Бълнуванията на славния, високоблагороден, многострадален и достпочтен рицар Тристан фон Деменциус, с които той милостиво благоволи да ни удостои, като ги изричаше,
измъчван от ужасяваща и необяснима треска, на 11 ноември 1183 година в планинската крепост Ирренбург, записани прилежно, с подходящо смирено усърдие и с божия помощ от неговия несъщ брат.


Когато идва корабът, какви платна ще вдига?
Аз го очаквам вече единадесети ден.
Очаквам кораба си,
моят кораб не пристига.
Така далеч морето е от мен.

Пристигат други кораби, моряци полуголи
пренасят бляскави оръжия и скъпи платове,
гълчавата овална се издига като болест,
а корабите ходят по водата,
всесилни като богове.

Тук дълги седмици лежах на своя одър
и пих отварите на всякакви треви:
аз постоянно бдя,
аз трябва да съм бодър –
да не пропусна кораба, когато се яви.

На пръсти преминават покрай мен жените,
малиновите залезни жени в малинов плен
и шепотът молителен до мен долита –
те пак шептят
легендата за мен.

Къде е моят кораб и защо се бави?
Какви платна над бездната плющят?
Ако са бели – значи съм простен и съм избавен.
А черни ли са –
значи прокълнат.

Сезон на смърт,
вилнее трескавото глухо лято,
гранитените мои сводове руши
над езерцата ми с цвета на кръв пролята
край зъбери със зинали души.

Самотни са стените ми и плесен се протяга,
като дете около мен пълзи.
Отвън се гънат и шумят
сред оскверняващата влага
бръшляни сбръчкани и хиляди лози.

Отплуват други кораби, понесли вести,
които другаде
очаква някой друг.
Но няма кой морето да премести.
Така далеч морето е от тук.

Жените все така легендата повтарят,
прекръстят се и се разбягат в смут.
Защото тука
аз съм господарят
и мога да съм колкото си искам луд.

Защото те измислиха легендата за мене –
легендата за вечната любов.
А въздухът притиска ме,
тежи като видение
и се изплъзва грапав и суров.

Заклевах ги:
- Морето преместете! –
и гледах корабите как стоят.
Така далеч от мене е морето,
а корабът отдавна е на път.

С платна от мрак светът се стича
към светлата световна глеч.
На този свят живях,
тъй както ще прилича
на всеки мъж със моя сан, съдба и меч.

Не мене са обичали, не мен, а него – легендарния,
от тях създаден и възпят.
Набързо преобърнаха чираците бездарни
изкуството на любовта в любовен занаят.

Дали на онзи кораб аз съм бил тогава?
Като че ли не бях, но може и да съм.
След дълъг път е тъй,
все нещо се забравя...
А може и да съм разказал някой сън.

Изолда не я помня, спомням си мълвата.
Но сигурно се е очаквало това...
Не знам, но знам,
че преживяната любов е свята,
дори да е била единствено мълва.

Защо вселената
не идва вече,
защо не чувам глухия й глас?
Морето е от мен така далече,
така далеч съм от морето аз.

Светът е вест, която може би не ще науча,
изгубила се
в зеленеещия дим.
Да, аз обикнах уморената си участ
на постоянно чакащ и любим.

Израства корабът в огромен ритъм
на летни, слети, тлеещи тела
и щом зад призрачното слънце го повикам,
той ще се отзове
на моето „Ела!”

Ела, му казвам тихичко, тук трябваше да си отдавна.
Ти знаеш туй, което аз не знам,
не ми го казвай,
сам ще разгадая твойта тайна.
Изпратен с вест, лъжа понесъл си насам.

Какво да си говорим още, тръгвай, залезът е ярък
и много лесно може да ме заблуди.
Жените все така легендата повтарят.
Изгаря слънцето.
Морето по-далеч е от преди.



Георги Рупчев, „Инстинкт за неприспособимост”, Военно издателство, 2007