В аптеката до нас божественото определено е на почит. (Припомни си как там разнищваха какво е бог.) Влизам аз и заварвам нервна, кихаща и кашляща маса народ пред касата. Едната от аптекарките се е хванала за косата, вторачила се е ужасено в компютъра и крещи по посока на склада:
"Боже, пак заби! Божеее, какъв ти беше кодът, божеее?"
Всички притихваме в очакване на божия глас, който ще внесе ред, яснота и опашката най-сетне ще помръдне. И той не закъснява.
- 32 905! Въведи ръчно 32 905 и всичко ще тръгне.
Така и става, всичко тръгва, опашката се стопява бързо. Аз се чудя на прибиране, защо не проявих смелост и не го питах тоя отзивчив бог има ли код за всеки, къде трябва да се въведе. После си казвам "Абе по-добре, току-виж, че ми беше отговорил!" и с леко сърце си помъквам торбите към последния етаж.
Такива неща днес.
===
Прочети още случки от аптеката:
Wednesday, January 30, 2019
Thursday, January 03, 2019
Трудът на джуджетата и великаните
Отиваме с дон Фелипе да купим подарък за детски рожден ден. Той си упражнява "р"-то, аз упражнявам офроуд с количка по някакъв спомен за тротоар. Целта ни е да стигнем до малкия магазин за дървени детски играчки, който отвориха наблизо преди два-три месеца. Достигаме апогея на нашите паралелни тренировки точно пред вратата му, на която е закачен лист с надпис "Дава се под наем".
Виждаме, че вътре все още има играчки и се приближаваме с надежда. В дъното на магазина стои мъж, който подозрително прилича на дядо Коледа по анцуг и събира в един чувал конструктори, багери, кукли и какви ли още не чудеса от рафтовете.
Почти сме залепили нос за витрината и гледаме жално. Дядо Коледа се обръща и аз с жест го питам дали все пак не работи. "Не" - поклаща глава той и се поглажда криво усмихнат по брадата. "Много съжалявам" - помахвам през стъклото и чупя пръсти, за да му покажа, че ние с дон Фелипе харесвахме много магазинчето му. Той вдига палец и продължава да пуска играчките в чувала, за да ги отнесе неясно къде.
Ние се затътряме към мола, за да установим, че в един забутан ъгъл, между всички пластмасови, пиукащи и светкащи неща все пак има и каквото ни трябва - цветни, ярки, дървени пъзели с големи части. Прибираме се, ама ни е чоглаво и единодушно пожелаваме на човека да намери място, където трудът на джуджетата се цени и подкрепя толкова, колкото и труда на великаните. А може би и повече.
Такива неща днес.
Виждаме, че вътре все още има играчки и се приближаваме с надежда. В дъното на магазина стои мъж, който подозрително прилича на дядо Коледа по анцуг и събира в един чувал конструктори, багери, кукли и какви ли още не чудеса от рафтовете.
Почти сме залепили нос за витрината и гледаме жално. Дядо Коледа се обръща и аз с жест го питам дали все пак не работи. "Не" - поклаща глава той и се поглажда криво усмихнат по брадата. "Много съжалявам" - помахвам през стъклото и чупя пръсти, за да му покажа, че ние с дон Фелипе харесвахме много магазинчето му. Той вдига палец и продължава да пуска играчките в чувала, за да ги отнесе неясно къде.
Ние се затътряме към мола, за да установим, че в един забутан ъгъл, между всички пластмасови, пиукащи и светкащи неща все пак има и каквото ни трябва - цветни, ярки, дървени пъзели с големи части. Прибираме се, ама ни е чоглаво и единодушно пожелаваме на човека да намери място, където трудът на джуджетата се цени и подкрепя толкова, колкото и труда на великаните. А може би и повече.
Такива неща днес.
Subscribe to:
Posts (Atom)