Friday, August 21, 2020

Нощни разговори

През деня улиците сякаш се разширяват - заради туристите. Къщите се отдалечават една от друга и се правят на неми и глухи до вечерта. Щом всички се приберат да спят, уличките отново отесняват, къщите допират покриви и започват да шушукат. За новата, в гръцката махала, дето така са я гримирали, че прилича на стара и пришълците умират да се снимат с нея. За най-възрастната от тях - обявили са я за събаряне. За момичето, дето се показва вече две сутрини на терасата на най-кипрата къща в града. Приличала на хубавицата Ставра, същата, дето живяла почти цял век и поискала да я погребат не в гробищата, а на хълма извън града, с лице към морето. За невъзпитаните деца, които се опитват да ги надраскат със спрейове, за пияниците, подпиращи се на каменните им стени. За старите времена, когато дебелите им зидове били пристан на големи семейства с чудни истории, а не лятна спирка за лекомислени летовници.
От време на време някой гларус ги прекъсва с вик и къщите утихват задълго. Ослушват се за стъпки - да не би някой да е буден и да ги чуе. После пак допират покриви и така чак до сутринта, когато туристите се втурват гладно към изгрева, баничарниците, кафенетата, плажовете и сергиите със сувенири и шумната им припряност прави всеки разговор невъзможен. Такива неща тези дни.

Thursday, August 13, 2020

Нова глава в историята на градината на мама

 В градината на мама остарява една котка. Опитват се да я изгонят от къщата откакто беше на годинка. 

Като се роди, мама помогна на нея и на четирите ѝ посестрими да изкарат зимата. Щом настъпи първата пролет от техния котешки живот, реши да ги сложи в кашона и да ги пусне в съседното село. (Така двете села си обменят котки всяка година, но това е тема на отделен разказ.) Добре, но Сара - тогава още си нямаше име, нали беше определена за изселване - изобщо не се появи в двора в деня, в който набутаха останалите ѝ сестри в кашона, натовариха ги на колата и ги пратиха да си търсят стопани в другото село. 

Завъртя се около краката на мама чак два дни по-късно. Получи храна, поспа в една саксия, погали се на татко и така остана в къщата. 

"Само да дойде пролетта и ще я изгоня - заканваше се мама поне шест-седем години поред. - Не мога през зимата, ще умре животното в тоя студ." Да, ама всяка пролет, като наближи денят на кашона и Сара изчезва. Появява се два дни по-късно, мяука, търка се в краката на стопанката и остава до следващата пролет. 

Куп красиви и здрави котки си заминаха. Някои в кашона, други в битка със съседски котки и кучета, трети, защото са си намерили стопани през улица или през две. Само Сара седи под сайванта, спи в саксиите, извежда всяка есен и пролет по едно котило и го оставя на човешките грижи. Тя е удивително незаинтересована от поколението си. Никога не знае какво да прави с децата си. Ако усеща опасност, обърква се кое коте да спаси. Най-често застава безпомощно между две мяукащи, пухакви топки и чака да става, каквото има да става. 

Мама казва, че е рядко глупава котка. Аз я гледам как завзема все по-голяма част от одеялото, дето съм си послала под черешата и силно се съмнявам в мамините думи. Никой да не те иска, ама ти да си седиш; да правиш куп поразии в къщата и в двора и да оцелееш; потомството ти да го гледа някой друг и да се грижи и за тебе, защото си майка - не може да ти липсва ум, друго е. 

"Оставка, Саро!" - викам ѝ. Тя ме поглежда, свива се на кълбо върху книгата ми и заспива. 

"А Писана какво животно беше! - въздъхва мама, спомняйки си своя отдавнашна, котешка любимка. - Рядко съм виждала толкова достойна котка. Ама рано си отиде." 

После идва дон Фелипе, с викове и ръкомахания прогонва Сара и мен от дебелата сянка, подрежда си играчките на одеялото и започва нова глава в историята на градината на мама. 

Такива неща вчера.

Saturday, August 01, 2020

Много шум за нищо по гръцки

Сутринта, по напечените вече улици, мина кола с монтиран отгоре мегафон. Този път гласът, който се лееше от него не предлагаше настойчиво карпузя и томатя, не подсещаше гръцките домакини да се отърват от старите си мебели, ами беше подхванал жизнерадостно друга тема. Разбрахме само, че ще има синема-театро днес. Какво ще играят, така и не проумяхме. На прибиране от плажа забелязах, че средиземноморските люляци са настръхнали в очакване, зокумите клатят глави и шушукат нещо, саксиените цветя са извили шии към небето, маслините и те са се фръцнали, не дават да ги погалиш. Огледах се наоколо. Домакините припряно прибираха пране от просторите. На някои места вдигаха тентите, на други ги спускаха повечко. Малкото почиващи бяха накацали по терасите, разпъваха шезлонгите и се гласяха да сядат с резен диня или с чаша в ръка. Учудена от тези трескави приготовления и повсеместни вълнения, вдигнах глава към небето. Облак идеше. И дъжд. Първият от един месец насам. "Ето го синема-театрото" - казах си. "- Ясно е и кое ще е представлението." Хванах Филипос за ръка и го приканих да се омитаме от сцената. Влязохме в къщата, метнахме торбите, грабнахме и ние по едно парче диня, докато небесният оркестър свиреше гръмовната си увертюра. Тамън се нагласихме, музикантите и актьорите се ометоха, слънце изгря, гугутките пак взеха да ни поучават от парапета на терасата. -Това е - викам - дон Фелипио, поне разбрахме как се е казвал спектакълът, дето го рекламираха тая сутрин с мегафона. "Много шум за нищо". Сега да се гласим да се връщаме на плажа. Такива неща днес.