Нова глава в историята на градината на мама

 В градината на мама остарява една котка. Опитват се да я изгонят от къщата откакто беше на годинка. 

Като се роди, мама помогна на нея и на четирите ѝ посестрими да изкарат зимата. Щом настъпи първата пролет от техния котешки живот, реши да ги сложи в кашона и да ги пусне в съседното село. (Така двете села си обменят котки всяка година, но това е тема на отделен разказ.) Добре, но Сара - тогава още си нямаше име, нали беше определена за изселване - изобщо не се появи в двора в деня, в който набутаха останалите ѝ сестри в кашона, натовариха ги на колата и ги пратиха да си търсят стопани в другото село. 

Завъртя се около краката на мама чак два дни по-късно. Получи храна, поспа в една саксия, погали се на татко и така остана в къщата. 

"Само да дойде пролетта и ще я изгоня - заканваше се мама поне шест-седем години поред. - Не мога през зимата, ще умре животното в тоя студ." Да, ама всяка пролет, като наближи денят на кашона и Сара изчезва. Появява се два дни по-късно, мяука, търка се в краката на стопанката и остава до следващата пролет. 

Куп красиви и здрави котки си заминаха. Някои в кашона, други в битка със съседски котки и кучета, трети, защото са си намерили стопани през улица или през две. Само Сара седи под сайванта, спи в саксиите, извежда всяка есен и пролет по едно котило и го оставя на човешките грижи. Тя е удивително незаинтересована от поколението си. Никога не знае какво да прави с децата си. Ако усеща опасност, обърква се кое коте да спаси. Най-често застава безпомощно между две мяукащи, пухакви топки и чака да става, каквото има да става. 

Мама казва, че е рядко глупава котка. Аз я гледам как завзема все по-голяма част от одеялото, дето съм си послала под черешата и силно се съмнявам в мамините думи. Никой да не те иска, ама ти да си седиш; да правиш куп поразии в къщата и в двора и да оцелееш; потомството ти да го гледа някой друг и да се грижи и за тебе, защото си майка - не може да ти липсва ум, друго е. 

"Оставка, Саро!" - викам ѝ. Тя ме поглежда, свива се на кълбо върху книгата ми и заспива. 

"А Писана какво животно беше! - въздъхва мама, спомняйки си своя отдавнашна, котешка любимка. - Рядко съм виждала толкова достойна котка. Ама рано си отиде." 

После идва дон Фелипе, с викове и ръкомахания прогонва Сара и мен от дебелата сянка, подрежда си играчките на одеялото и започва нова глава в историята на градината на мама. 

Такива неща вчера.