Thursday, September 14, 2017

Да си направим безкрайност

- Хайде да си направим безкрайност - казва по-голямото момиченце на по-малко, докато се разминаваме снощи в парка.
- Добре - съгласява се то.

А аз не смея да се обърна и да видя как безкрайността се появява и пораства, докато се отдалечавам от нея.

Такива неща снощи.

Saturday, September 09, 2017

Какво би казал човек и чай от липа

- Хихи, изглеждаш наполовина жълт от злоба, наполовина зелен от завист - подръпвам съседа за клона. - Човек би казал, че не преживяваш добре раздялата с тая хаймана лятото, дето е тръгнало на пътешествие чак до другата страна на света.

- Човек казва много излишни неща и често приписва на другите собствените си мисли и чувства - обърсва ми носа с едно листо съседът. 

- Ама аз... - надигам глас за плах протест, водата на печката изкипява, два гълъба кацат на перваза да проверят сервирала ли съм им обяда и настава един от онези моменти, в който най-разумно е да помълчим. 

Такива неща и чай от липа днес. 


Monday, August 21, 2017

Нетанцуваща двойка на улицата на август

Тази сутрин се озовах рано-рано на улицата на бебетата и август. Вървя си, забола слушалки в ушите. Кафенетата и магазините са затворени, в краката ми се петлеят първите жълти листа. По навик, като наближавам последния блок пред градинката, обръщам глава да погледам дърветата.

Виждам ги с периферното си зрение - тя е с гръб към мен, със синьо-зелена рокля без ръкави и обувки на невисок ток. Той е с една глава по-висок, не ме забелязва, гледа към нея. Толкова са близо един до друг, за момент си мисля, че танцуват. Хубаво ми става - двойка на средна възраст, която танцува на улицата на август в ранна, хладна утрин и отникъде не се чува музика. После ги подминавам и виждам, че не танцуват, ами държат някакъв чертеж.

Принудена съм да си пусна едно танго, за да поддържам баланса от поезия и проза във вселената.

Такива неща днес.

Friday, August 18, 2017

Кой ще ползва боя за коса

Намирам цели две жълти листа в главата на съседа.
- Хо-хо-хо, как е старче? - подкачам го аз. 
А той ме бръсва с един клон по косата и се подсмихва: 
- Ще видим другата пролет кой от двама ни ще ползва боя за коса. 

Такива неща днес. 

Monday, August 14, 2017

Бабата, която е август

Ако се случи да се разхождам по нея сутрин, наричам я "улицата на бебетата". Понеже дърветата са направили зелен тунел отгоре ѝ, а колите са малко, всички майки с колички се разхождат тук или седят на едно от двете кокетни кафенета.
Ако се случи да вървя по нея вечер, наричам я "улицата на чичо-дядовците". Насядали са пред входовете, пред витрините на магазините или направо на бордюра, на групички от по трима-четирима, пият бира и си говорят.
Днес минах по нея току преди обед. До малкото магазинче за плодове и зеленчуци в началото на улицата, и по точно до паянтовата пластмасова маса, на която продавачките пият кафе, седеше една баба. Дългата ѝ, вълниста коса, някога червена, сега беше по-скоро кахърно оранжева. Ноктите ѝ - лакирани с ярък лак. Лицето ѝ приличаше на намачкана хартия, а на носа ѝ бяха кацнали очила с рамки във формата на сърца. Зелени, но малко вече поолющени, поизбелели. Седеше с дамска чантичка в скута, с ръце върху чантичката, въздишаше и се усмихваше на нещо нейно си. Погледнах я с абсолютната увереност, че това е тазгодишният софийски август, приел човешки образ. Махнах му/ѝ и отминах.
Такива неща днес.

Thursday, August 03, 2017

Защо е щастие

Седим със съседа - аз на балкона, той до него, клатим си - аз краката, той клоните, и ядем бонбони. Или поне аз. На един клон каца малко свраче. За втори път идва толкова близо и аз за втори път нямам подръка нищо подходящо за почерпка. Съседът е по-добър домакин. Черпи го с един от квартирантите, които закъсняват с наема. Сврачето хапва буболечката, полюлява се на клона и се връща в гнездото на покрива.
Съседът ме гъделичка по босите крака, качени на парапета. Нищо особено не се случва. Лято е. Август е. Щастие заради самото щастие е.

Такива неща днес.

Wednesday, July 26, 2017

Хората, които стояха прави на плажа

Пътуваме, вали, гърми, а от двете страни на пътя слънчогледи, прескочили мантинелите, вдигат зелени палци за стоп. Като пристигнахме и се настанихме, оказа се, че в съседство живеят семейство щъркели. Майка, баща и три щъркелчета в тийнейджърска възраст. Точно ги учеха да летят. Застават трите мъника на покрива на близката къща и започват да се кумят. Престрашава се един - литва, аха да се запознае отблизо с комина и успява да се издигне навреме, кръжи, снишава се, издига се пак. Вторият го гледа, гледа пък и той разперва криле. Правят кръгчета над покрива както аз едно време, докато се учех да карам колело, правех кръгчета пред блока. Третият обаче не помръдва. Потраква с човка, почесва се. Другите двама се връщат, застават до него и сигурно нещо го подбъзикват, защото той все пак разпрерва криле и също кръжи известно време над покрива. После упражнението по летене приключва и родителите им ги черпят с каквото са хванали в дерето. Една привечер пък, както си стоим на брега, и някой до нас казва: "Виж, дядовото делфини!" Мълвата се понася по малкия плаж и след минута всички сме се изправили и следим как трите делфина приближават, приближават, гмуркат се, похапват вероятно и после се отдалечават. Слънцето залязва зад хълма, хората стоят прави, ухилени, не поместват поглед от морето, благост и радост струи от всички. Чак се забърква човек делфините ли да гледа или тая рядка картина. И последно, преди тръгване решихме да видим накъде води кривата пътека в дясно след Дарданелите (улицата, не проливът), и попаднахме в рачешкия квартал. Скали, вода, водорасли, жива душа няма наоколо, а ако си затвориш устата и си отвориш ушите, се чува непрекъснато, многогласно "чат-трак-чат". Под всеки камък кротко живеят по няколко рака с различна големина. Поседнахме преди път, мълчим си, зяпаме морето и те любопитно изпълзяват изпод камъните, гледат ни и не спират да мърдат антенките си. "Чао, раци!" - опитвам се да бъда вежлива аз накрая, но явно съм доста шумна за техния вкус, та всички бързо се изпокриват. След това пак пътуваме, но по пътя има само слънчогледи с примерно поведение, които не напускат нивите, уморени испанци, похапващи сладолед на бензиностанцията и новини кой на кого какво направил. Проверих за всеки случай, но никъде, никой не съобщаваше, че на един затънтен плаж, толкова малък, че чак не представлява интерес за "бизнесмьените", всички хора стояха прави, с озарени лица и гледаха приближаването и отдалечаването на делфините по залез. И понеже ми се стори важно, реших да ви го кажа аз. Такива неща тези дни.

Tuesday, June 27, 2017

Политическият модел в градината на мама

Градината на мама е арена на политически игри, на която всеки от участниците излиза, пълен с обещания и добри намерения.

Космосът например (така и не свикнах да му викам "ешолция") обещава да колонизира нови и нови градински земи и да даде възможност на всички оцелели след колонизацията твари да му се възхищават безкрайно. Майка ми пък обещава да го ограничи до едно петно от лявата страна на пътеката, която минава покрай кладенеца, в замяна на въздух за магданоза, тиквичките и още няколко вида зелен електорат.

Тютюнчето - малко лилаво цвете с големи амбиции - възнамерява да атакува космоса в гръб и да разшири териториите си. Новото поколение котета обаче имат други планове - пълно изкореняване на тютюнджийството, буквално. Единствената тяхна инициатива за унищожаване на растения, която майка ми одобрява.


Thursday, June 22, 2017

Непознати в кухнята или периодите на съседа

Напоследък в кухнята ми гъмжи от непознати. Тази сутрин влизам и гледам една пеперуда с оранжева рокля на черни пръски инспектира колко добре са измити чиниите в сушилника. Снощи два бръмбара се нанесоха на лампата, а някакво друго насекомо, с вид на стара мома със зелена нощница от изкуствена коприна, се чудеше дали при чашите ще му е по-удобно или да се намести и то на лампата.

Интровертната ми душа се гърчи в мъки цяла нощ и половин ден, пък после се реших! Подадох глава през прозореца, за да обясня на съседа, че то бива социален живот, то може любов и приятелство, ама хайде да си спазваме границите на личното пространство. Но! Погали ме по носа миризмата на липа, видях как няколко калинки пъплят по клоните и десетки пчели се пъхат в цветовете, така че навън стърчат само дебеличките им космати дупета. Сетих се как потракваше с клони през зимата и никой не искаше да го навести, почесах се, повъртях се, подръпнах го за близкото листо, пък се прибрах. Така де... всеки си има периоди. Но ако някой има остра нужда от нови приятели - изпращам симпатични, миниатюрни непознати в буркани до посочен адрес.

Такива неща днес.

Friday, June 16, 2017

Съседът цъфна и се влюби

Големи новини! Съседът цъфна и се влюби! Обаче нещастно.

Вчера гледам една сойка го наобикаля. Подскочи на някое клонче, после на друго, поклаща глава, върти опашка, като че иска да се нанася. На съседа му се завъртя главата от нейното внимание. Разкърши се, показа ѝ най-хубавите си клони, повдигна листа - да види тя колко липов цвят се крие под тях. И като замириса на липа, и като зажужаха пчели - любовен облак обгърна блока и цялата градина.

Само дето на свраките, които живеят над нас и от време на време се занасят със съседа, тая работа изобщо не им хареса.

- Та-та-та-та-та! - закрещя първата.
- Та-та-та-та-та-та-та-тааа! - не се забави втората.

Простреляха любовния облак, прогониха сойката, посдърпаха се със съседа и всяка тръгна по нейни си работи.

Тая сутрин забелязах,

Thursday, June 08, 2017

Защо съседът не може да се скрие в кухнята

За всички, които напоследък питат как е съседът - добре е. Малко се е сдухал. Липовият му цвят вече се вижда, но още не ухае и е малък, блед. Но подозирам, че не това е основният проблем. Онзи ден имаше буря и вятърът така се беше разярил, че направо щеше да му откъсне главата и съседът къде, къде пъхна се колкото можеше през кухненския прозорец и право у нас. Аз бих го пуснала и целия вътре, само че не става така в живота. Който се превие твърде от страх или от малодушие, може и да успее да се скрие, но цената на измъкването му ще е твърде висока. Дървото например влиза в кухнята само нацепено и за да отиде в печката. А у нас даже и печка на дърва няма. Съвсем напусто ще си изгние съседът. Опитах се да му го обясня и повече не се е пробвал да влезе вътре. Разбра ме и хем го е страх, хем го е срам, хем се учи да се бори сам с капризите на времето. Стискайте му палци. Такива неща днес.

Thursday, May 18, 2017

Камионът, който прилича на Елвис

През последните година - две се случва така, че пътуваме предимно нощем. Тишина, мрак, никакво или почти никакво движение, фаровете на колата избутват тъмното с по няколко метра напред - все едно летиш или поне плаваш в голямото черно нищо и така е правилно, така е добре.
И изведнъж!
Иззад завоя се задава камион или пък, ако сме на магистрала, отдалеч се виждат светлините му, плуващи в нищото.

Някои камиони са с много светлини на покрива на кабината, с една вертикална, прогаряща очите лампа, монтирана под предното стъкло, с още няколко жълти, бели и червени лампи, сложени над фаровете. Приближават се към нас - бляскави, внушителни, вдъхващи страхопочитание.

Видя ли такъв камион, веднага ми заприличва на Елвис - уморен, тъжен и напълнял. Все още, когато се появява на сцената, момиченцата пищят и късат рокли. Той им се усмихва с белите си зъби, отблясъците от старата му слава ги замайват и те не чуват немощния глас, който от време на време отказва, не виждат шкембето, пристегнато колкото се може с колан. Пайетите и камъните по белия сатенен костюм са достатъчни, за да скрият Елвис и да изтикат напред Краля.

Камионът предупреждава отдалеч, че идва и е най-добре да се пазим от пътя му, защото е голям, тежък, уморен, спира трудно, сменя посоката си бавно, ако изобщо успее. Приближава се, залива ни със светлина, иска ни се да си затворим очите и без това нищо не виждаме. Той бърза, има цел, за която ние не знаем, няма и да разберем, и по-добре. Току-виж сме прозрели, че зад целия блясък на Краля, зад неговата внушителност, стои едно малко, недоспало човече, което натиска лостовете и бутоните на своята лъскава машина и я пришпорва, изстисква я до изтощение, само за да може най-сетне да стигне някъде, където да угаси светлините, да свали костюма и без да предупреждава за опасност да прегърне някой любим или да се сгуши в прегръдките му.

Камионът се разминава с нас, отминава ни, още не виждаме нищо освен бели, светли червейчета, които се гънат пред очите ни. Колата се люшка и се чува заглъхващия глас на Елвис:

We're caught in a trap
I can't walk out
Because I love you too much baby

Такива неща напоследък.

Wednesday, May 03, 2017

Покана за пътуване между тая и оная земя


Написах книга с кратки разкази. Казва се „Тая земя, оная земя“.

На 11 май, четвъртък, вече ще е достъпна за пипане, мирисане, четене и споделяне. В същия ден, от 18:30 часа, ще бъде и първото ѝ представяне пред публика.

Имам да ви разказвам за тази книга и бих искала да ви почета от нея. Затова...

Каня ви на среща в галерия „Кредо Бонум“ на 11 май, четвъртък, от 18:30 часа. Адресът е ул. „Славянска“ 2. Входът е откъм ул. „Бенковски“, срещу служебния вход на Народния театър.

Чуйте предварително запис на четири разказа от сборника.

Благодаря ви за вниманието. Заповядайте.

==========

Мария Донева за книгата: 

„Тая земя, оная земя“е книга за миговете. За всичко, което може да се случи между две съседни секунди. За чувствата, които приглушават нюансите си заедно със слънчевата светлина, пълзяща по стената в топъл следобед. За ярките, макар и понякога неосъзнати прозрения. За острите безпричинни чувства, след които всичко се променя, макар че нищо не се е случило.

Разказите на Иванка Могилска са очарователни със своята крехкост и краткост. Тяхната формула е – обикновени герои в обикновени обстоятелства посрещат най-яркия миг от живота си без предупреждение, а после дълго гледат след него. Разкази на ръба между ежедневното и магичното, топли, туптящи, живи, с въздействие, което после бавно отшумява в читателя.“


Какво прави съвсем истинска бяла лимузина в селски двор или парфюмерия "Николета"

Парфюмерия "Николета" е границата между циганската махала и останалата част на града. Четири циганета седят на тротоара пред отдавна неотваряната й врата, и си играят. Майките им си бъбрят наблизо. От време на време някоя проточва врат и души въздуха като котка. Всички деликатни аромати, които е предлагала "Николета", отдавна са измирисани, та сигурно проверяват жените на коя й е загоряла манджата - да си взима детето и да тича към къщи.

Светофарът на кръстовището светва зелено, префучаваме покрай тях, продължаваме си по пътя. Представям си как все пак един ден Николета, единствената дъщеря на престарелия собственик на парфюмерията, се връща в града за постоянно и я отваря отново. Само че вместо тоалетна вода "Янтра", одеколон "Бор", крем за бръснене "Каро" и дезодорант "Маргарита" подрежда по рафтовете "Шанел", "Анес-анес", различни малки шишенца в синьо, розово, червено и жълто, от които се носят непознати ухания. Те се процеждат през старата дограма, плъзват по улиците. Първо завладяват циганската махала, после и останалата част на града. Гъделичкат носовете, галят раменете, карат хората да ходят необичайно отпуснати и да се усмихват един на друг. Пред сивите сгради разцъфват алени и жълти рози, небето просветлява и вече не натиска града към земята, никой вече не изпитва мъка, досада и копнеж да се махне от това място, а само чиста радост от живота. 

Докато подреждам щастливите бъднини на града, минаваме през едно близко село. Виждам в двора на една от къщите съвсем истинска бяла лимузина, покрита криво-ляво с бял чаршаф, затиснат с две автомобилни гуми отгоре. Доказателство, че някой очаква с нетърпение Николета, също като мен, и се готви да я посрещне.

Такива неща вчера.

Tuesday, April 25, 2017

Леконравните капани на пролетта

Откакто се разлисти, съседът изпадна в особено състояние. Върти леко глава  наляво - надясно, листата му потрепват. Приличат на зелени шумолящи фусти на весели госпожици - току се замятат от вятъра на една страна и оголват клони, пък после се хвърлят на другата - да ги погали слънцето.

Ни синигер припарва до съседа, ни сойка, пък и той не ги примамва - обградил се отвсякъде с фусти, стои си, подсмихва се и се поклаща. Свраките не го подкачат, заобикалят го. Не съм забелязала тълпи от бежанци - калинки и бръмбари - да търчат към кухненския прозорец, ама странна ми иде работата.

Излизам с чая на терасата - да си побъбрим по съседски, а той - дървото му с дърво! - се хили:

"Нали знаеш, новите хора и познанства лесно завъртат и на дървото главата, трябва му време да отсее шумата от цвета и да се върне укротено, уморено и поумняло при старите си приятели. Не можеш да помогнеш на някой, който не е узрял за помощта."

И аз си изпивам мълчаливо чая, преглъщайки недългата си лекция за леконравните капани на пролетта.

Такива неща днес.

Tuesday, April 18, 2017

Видео от четенето ми като гост на "Поети в кадър"


Разказвам истории и чета стихове като гост на "Поети в кадър". Между тях са и три разказа от "Тая земя, оная земя". Други четири, чуйте на страницата на книгата


Благодаря на Димитър Григоров и Роберт Леви. 
На вас приятно гледане/слушане.

Thursday, April 06, 2017

Времето и мястото на срещата

Пътувам си вчера в автобуса и гледам на спирката на Орлов мост една баба - сухичка такава, с къса коса, лилав суичър, зелени дънки и кецове - попрецъфтял люляк в ранната пролет. Стои си, наблюдава хората и се усмихва. Не ми изглежда като да чака автобус или по-добри дни. Друга ще да е работата.  

Продължаваме надолу и на светофара преди Софийския виждам един дядо - с малко занесена усмивка, белокос, със син шлифер - прави странни движения, все едно танцува. Добре, че светофарът настоява на червеното - да имам време да го позяпам. Сетих се, че така се държат майсторите по източни бойни изкуства в старите филми. Не ми изглежда луд, друга ще да е работата. 

Може тези двамата, преди двадесет години, да са се разбрали "След половин час на "Царевец". После животът им е завъртял стрелките в друга посока и сега приближават предпазливо към мястото на срещата, подготвят се, всеки по своему и се надяват другият да дойде навреме. 

Такива неща вчера. 

Wednesday, March 22, 2017

Златната рокля на съседа

За съседа времето между зимата и лятото обикновено е мъчително. Докато другите дървета сменят тоалет след тоалет - бял, зелен, розов, той горкият се свива до прозореца, задръстеняк с акне, зимни дрехи, врабчета и бръмбари в главата.

Но днес го гледам - нахилил се, изпъчил се, поздравява околните като английската кралица и по всичко личи, че тази година ще бъде най-популярният ученик в училището на пролетта. 

Откъде - чудя се - тази самоувереност? Да не би да е пораснал, да не би да е проумял, че на всеки му идва времето и няма какво да страда заради късното си разхубавяване. Оглеждам го оттук-оттам, радвам му се, и какво да видя - нанесли се в главата му два паяка. Опънали мрежите си между клоните, слънцето минава през тях, позлатява ги и съседът се кипри с блестяща рокля, докато другите още си крият пъпките. 

Такива неща по въпросите на модата, вътрешната сила, хармония и самоувереност днес.

=========

Прочети какво прави съседът миналата пролет:

Monday, March 13, 2017

Как минава човешката слава, стари къщи и медузи

Улица "Гебедже" е малка, крива, с пет-шест къщички с дворчета от едната и от другата страна. Или по-скоро с останки от къщички. Вървя си аз по нея, надничам в хорските градинки и бързо-бързо стигам до улица "Съветът на Европа" - лъскава, с нови кооперации и магазини. "Гебедже" е бившето име на село Белослав, което било известно със своето сладководно езеро, пълно с риби и раци. Преди години някой велик ум решава, че в името на плановата икономика трябва да свърже езерото на Гебедже с варненското езеро и с Черно море. Речено-сторено. Водите на езерото стават сладко-солени, всички живеещи в него сладководни гадинки измират и днес там плуват само медузи. Какво се е случило с плановата икономика знаете. И така, стоя на ъгъла, на който се срещат двете улици и съзерцавам една от къщите - отдавна изоставена. Изтърбушената й входна врата и дворът, осеян с боклуци, са откъм "Гебедже". Затворените й очи - продълговати прозорци с изгнили дървени капаци - са обърнати към "Съветът на Европа". Личи си, че е била правена не само с пари и за пари, но и с мерак, и за радост. Гледам я, гледам я, ама не мога стоя цял ден под знака "Стоп" на тоя ъгъл, и аз работа си имам. Пресичам. Обръщам се още веднъж да я погледна, защото другият път на нейно място вероятно ще има я паркинг, я нещо, в което виреят само медузи и си продължавам по пътя, мърморейки Sic transit gloria mundi. Такива неща днес.

Monday, March 06, 2017

Онова чувство и обувките

На жълта, позапусната гаричка, нисък младеж със слънчеви очила и сив костюм чака влака. Косата му е гелосана, ризата му е розова, обувките - кафяви, туристически, чисти, но с обелени носове. Поврътва се той, поглежда спрелия гаров часовник, после обувките си. Прави две-три крачки, гледайки в краката си, спира, подръпва сакото, оправя му реверите.

- Спокойно, господине, изглеждате съвсем приемливо нелепо и дори очарователно - не му казвам аз, докато го гледам от купето на нашия влак. - Когато се върнете тук след време, пак костюмиран, но с нови, официални обувки, ще се чувствате по същия начин. Разбирате ли, не е от обувките това.

Влакът ни тръгва. На съседната гара, един циганин слиза, мята куфара си - кожен, на колелца - на каруцата, с която го чака жена му и потеглят нанякъде.
Хоп, троп, пуф, паф - трака влака на пролетта и отминава нататък през понадигналата се като след невярна болест планина.

Такива неща днес.

Saturday, February 25, 2017

Пътят до пролетта

Нощес на съседа му се счупил един клон. Не е бил много голям, все така красиво си е дървото, и здраво изглежда. Само на счупеното място едно светло петно се е облещило като око - плаче, та чак цялата корона потръпва.

- Какво стана, момче? Не съм те чула да тропаш по стъклото за помощ тая нощ, значи вятър не е имало. Как успя да се опазиш здрав в обсебващите прегръдки на зимата, да се изплъзнеш цял от тираничната й любов и току преди пролетта да се предадеш?

Той само клати глава и ме почуква с едно малко клонче по носа. Погалвам го и аз, и го оставям. Няма как да му помогна. Дълго след като си е отишъл някой обичан или някой вече нелюбим, следите от любовта остават по нас, в нас и трябва да мине време, да се освободим от ненужното, за да спрем да ги следваме, да намерим вярната пътека и да стигнем сами, когато сме готови, до пролетта. 

Такива неща днес.

=============
Прочети още истории със съседа:

Friday, February 17, 2017

Прелетна птица, която прави всичко наобратно

- Ти си като прелетна птица, която върши всичко наобратно - подкачи ме тази сутрин съседът. - Стане ли топло, започваш да правиш планове накъде да отлетиш. Ощипах го по един от клоните и се прибрах вътре. Такива неща днес.

Sunday, January 15, 2017

Защо е умна зимата

Разтъжи се зимата, разкисна се, разсополиви се. Капчуците заплакаха, а блоковете с облекчение хвърлиха белите си калпаци на земята. Синигерите и те не устояха на тая вълна от кишави емоции и заподскачаха по балкона, подмятайки една мандарина. Цвърчене, пищене, шум от раздрани калпаци и подсмърчане огласят неделята. Дясната страна на короната на съседа плаче, лявата се поклаща доволно и се задява със свраките, които я пощят - нали се е поразмръзнало, пъплят гадинки под кората на клоните. После зимата изважда черната си кърпа, избърсва носа на капчуците, скрива останките от мандарината, завива свраките и заледява всяка тъга. Умна е тя, знае - най-важно е да си дадеш време, спокойствие и тишина. Такива неща днес.

Wednesday, January 04, 2017

Три синигерски дупета и истината

Тая сутрин, като влязох в кухнята и погледнах към прозореца, видях три жълти, перушинести дупета с вирнати нагоре синьо-кафяви опашки, залепени за стъклото. Оставила съм снощи трохи на перваза и синигерите дошли да закусват. - Разбра ли най-сетне - хили ми се съседът, докато побутва едното пиле с клон по крилото - каквото и да правиш един ще ти види дъ-то, друг ще ти види лицето, и като разправят за това на другите всеки ще е казал истината. Яж си закуската, храни синигерите, изтръсквай ми главата от сняг, като натрупа и не се занимавай с каквото не можеш да промениш. Такива неща днес.