Thursday, October 26, 2017

Да срещнеш Туве Янсон или поводи за безпричинно щастие

Клатушкам се с тролея, примижавам като котка и опъвам врат - да събера повече от слънчевите лъчи, които влизат през прозореца, когато на седалката срещу мен сяда Туве Янсон.
Забравям и слънце, и щастие, и циганско-лятно блаженство и я зяпвам невъзпитано. Тя е! Същата! Ами сега? Много искам да ѝ кажа нещо. Обаче как? Не мога току-така да заговарям непознати. От друга страна, тя не е непозната - толкова спомени имам с нея. И все пак... "Здравейте, госпожо Янсон, искам да ви кажа..." - не върви. Освен това не съм сигурна, че мога да изрека нещо особено умно в момента. Дали да не я поканя на мълчаливо капучино в парка? Не, това е още по-нахално. А може би само да я пипна по ръката? Обаче как да ѝ обясня защо я пипам, тази непозната жена? "Казвали ли са ви, че приличате на Туве Янсон?" или "Обичате ли Туве Янсон?", или "Добър ден, искате ли да пием капучино в парка и да ви прочета разказа за Филифьонката? А! Вие много добре го знаете този разказ! Знаех си, знаех си, госпожо Туве, че сте вие!"

И се усещам, че докато трескаво превъртам сценарии в главата си, съм я зяпнала невъздържано, алчно. Направо съм заградила пространството около нея с любопитен, жаден поглед и никой не може да мине покрай нас. Още малко и съм готова да я изям! Много се засрамвам от себе си. Налагам си да обърна глава към прозореца и да си мисля за други неща. И все пак - да срещнеш Туве Янсон в ден, в който си щастлив без причина, не е ли това възхитително? На следващата спирка дамата става, за да слезе. Минава покрай мен, пипва ме по рамото и ми пожелава хубав ден.
"Хубав ден и на вас, госпожо Янсон, хубав ден!" - промърморвам изненадано аз, но тя вече е изчезнала. Не я виждам на спирката, нито на улицата.

Есен е, слънчево е, уж няма конкретен повод за щастие, но щастие има. Какъв по-хубав момент да си препрочете човек разказа за Филифьонката. Оставям го тук, за да си го припомните и вие.

Такива неща днес.

No comments: