Monday, September 28, 2020

Шапката с противоречиви мисли или учената жаба

 В шапката на един дядо живеели куп противоречиви мисли. "Дали да не легна да си реша кръстословицата" се блъскала във "Време е да полееш доматите", което събуждало "Баба май криеше бисквити в шкафа зад брашното.", което настъпвало "Трябва да се прекопае пипера." 

- Ооо, заболя ме главата! - ядосал се дядото и пуснал шапката в реката. В главата му се настанила тишина. Успял да чуе най-сетне жуженето на пчелите, чуруликането на птичките, мърморенето на бабата. Свършил си всичката работа и полегнал под крушата да си решава кръстословицата. 

През това време една жаба се настанила в шапката му и внезапно добила неподозирани знания - къде се крият бисквитите, кога се поливат доматите и какво е кръстословица. И понеже другите жаби и толкова не знаели, станала най-учената в целия вир. 

Такива неща днес. 

Wednesday, September 16, 2020

Дупка между сезоните или възможност за мечтаене

След Миролюбово и преди Изворище има един прежълтял от летни тревоги хълм. На билото на хълма стои дърво. Все още младо и зелено. Сигурно, защото не обръща внимание на тревожния пейзаж наоколо, ами гледа с копнеж към морето. Морето, тоя ненаситник, се натиска с небето. Затова долу летят вълни, а горе плуват облаци. Къщите са с гръб към водата, за да се пазят от вятъра, нищо, че и двамата са далече. Навярно затова повечето са посивели преждевременно. 

Кой сезон е, никой не знае, а и него интересува. В началото на есента гледката е като в началото на лятото. Добре, че рядко минават пътници и няма кой да забележи тази дупка между сезоните, тази възможност за мечтаене и да я пропилее. 

Такива неща от лятото до есента и по-сетне. 

Friday, August 21, 2020

Нощни разговори

През деня улиците сякаш се разширяват - заради туристите. Къщите се отдалечават една от друга и се правят на неми и глухи до вечерта. Щом всички се приберат да спят, уличките отново отесняват, къщите допират покриви и започват да шушукат. За новата, в гръцката махала, дето така са я гримирали, че прилича на стара и пришълците умират да се снимат с нея. За най-възрастната от тях - обявили са я за събаряне. За момичето, дето се показва вече две сутрини на терасата на най-кипрата къща в града. Приличала на хубавицата Ставра, същата, дето живяла почти цял век и поискала да я погребат не в гробищата, а на хълма извън града, с лице към морето. За невъзпитаните деца, които се опитват да ги надраскат със спрейове, за пияниците, подпиращи се на каменните им стени. За старите времена, когато дебелите им зидове били пристан на големи семейства с чудни истории, а не лятна спирка за лекомислени летовници.
От време на време някой гларус ги прекъсва с вик и къщите утихват задълго. Ослушват се за стъпки - да не би някой да е буден и да ги чуе. После пак допират покриви и така чак до сутринта, когато туристите се втурват гладно към изгрева, баничарниците, кафенетата, плажовете и сергиите със сувенири и шумната им припряност прави всеки разговор невъзможен. Такива неща тези дни.

Thursday, August 13, 2020

Нова глава в историята на градината на мама

 В градината на мама остарява една котка. Опитват се да я изгонят от къщата откакто беше на годинка. 

Като се роди, мама помогна на нея и на четирите ѝ посестрими да изкарат зимата. Щом настъпи първата пролет от техния котешки живот, реши да ги сложи в кашона и да ги пусне в съседното село. (Така двете села си обменят котки всяка година, но това е тема на отделен разказ.) Добре, но Сара - тогава още си нямаше име, нали беше определена за изселване - изобщо не се появи в двора в деня, в който набутаха останалите ѝ сестри в кашона, натовариха ги на колата и ги пратиха да си търсят стопани в другото село. 

Завъртя се около краката на мама чак два дни по-късно. Получи храна, поспа в една саксия, погали се на татко и така остана в къщата. 

"Само да дойде пролетта и ще я изгоня - заканваше се мама поне шест-седем години поред. - Не мога през зимата, ще умре животното в тоя студ." Да, ама всяка пролет, като наближи денят на кашона и Сара изчезва. Появява се два дни по-късно, мяука, търка се в краката на стопанката и остава до следващата пролет. 

Куп красиви и здрави котки си заминаха. Някои в кашона, други в битка със съседски котки и кучета, трети, защото са си намерили стопани през улица или през две. Само Сара седи под сайванта, спи в саксиите, извежда всяка есен и пролет по едно котило и го оставя на човешките грижи. Тя е удивително незаинтересована от поколението си. Никога не знае какво да прави с децата си. Ако усеща опасност, обърква се кое коте да спаси. Най-често застава безпомощно между две мяукащи, пухакви топки и чака да става, каквото има да става. 

Мама казва, че е рядко глупава котка. Аз я гледам как завзема все по-голяма част от одеялото, дето съм си послала под черешата и силно се съмнявам в мамините думи. Никой да не те иска, ама ти да си седиш; да правиш куп поразии в къщата и в двора и да оцелееш; потомството ти да го гледа някой друг и да се грижи и за тебе, защото си майка - не може да ти липсва ум, друго е. 

"Оставка, Саро!" - викам ѝ. Тя ме поглежда, свива се на кълбо върху книгата ми и заспива. 

"А Писана какво животно беше! - въздъхва мама, спомняйки си своя отдавнашна, котешка любимка. - Рядко съм виждала толкова достойна котка. Ама рано си отиде." 

После идва дон Фелипе, с викове и ръкомахания прогонва Сара и мен от дебелата сянка, подрежда си играчките на одеялото и започва нова глава в историята на градината на мама. 

Такива неща вчера.

Saturday, August 01, 2020

Много шум за нищо по гръцки

Сутринта, по напечените вече улици, мина кола с монтиран отгоре мегафон. Този път гласът, който се лееше от него не предлагаше настойчиво карпузя и томатя, не подсещаше гръцките домакини да се отърват от старите си мебели, ами беше подхванал жизнерадостно друга тема. Разбрахме само, че ще има синема-театро днес. Какво ще играят, така и не проумяхме. На прибиране от плажа забелязах, че средиземноморските люляци са настръхнали в очакване, зокумите клатят глави и шушукат нещо, саксиените цветя са извили шии към небето, маслините и те са се фръцнали, не дават да ги погалиш. Огледах се наоколо. Домакините припряно прибираха пране от просторите. На някои места вдигаха тентите, на други ги спускаха повечко. Малкото почиващи бяха накацали по терасите, разпъваха шезлонгите и се гласяха да сядат с резен диня или с чаша в ръка. Учудена от тези трескави приготовления и повсеместни вълнения, вдигнах глава към небето. Облак идеше. И дъжд. Първият от един месец насам. "Ето го синема-театрото" - казах си. "- Ясно е и кое ще е представлението." Хванах Филипос за ръка и го приканих да се омитаме от сцената. Влязохме в къщата, метнахме торбите, грабнахме и ние по едно парче диня, докато небесният оркестър свиреше гръмовната си увертюра. Тамън се нагласихме, музикантите и актьорите се ометоха, слънце изгря, гугутките пак взеха да ни поучават от парапета на терасата. -Това е - викам - дон Фелипио, поне разбрахме как се е казвал спектакълът, дето го рекламираха тая сутрин с мегафона. "Много шум за нищо". Сега да се гласим да се връщаме на плажа. Такива неща днес.

Sunday, July 26, 2020

Явният живот на кино "Аполон"

Търговецът Скрилос определено е бил чешит. Тръгнал от Левкада по търговски дела и се върнал с ролки звукови филми и идеята да направи кино на острова. През 1928 година салонът бил построен и отворил врати за първите си посетители. Дали Скрилос е изрязвал сцените с целувки и прегръдки от лентите не знам. Дали се е пушело по време на прожекциите, колко пъти месечно фериботът е стоварвал на пристанището нови кутии с лента, кой е рисувал плакатите - не разбрах. Мога само да си представям възхода на кино "Аполон", трепетите на момчетата, когато на екрана се е появявала Лорин Бакол, мечтите на момичетата, докато са гледали как Скарлет примира в прегръдките на Рет Бътлър, държането за ръце в тъмния салон.

После ежедневието осветява лентата, образите от нея избледняват, киното на Скрилос запада, той самият остарява и "Аполон" затваря врати.

В началото на 90-те години децата му - синове ли са били или дъщери, и те ли са били чешити като баща си - решават да подновят семейния бизнес. Черно-бели снимки в рамки украсяват фоайето: Скрилос и жена му, между тях прожекционния апарат; щастливи двойки пред входа на киното; деца, които чакат за билет на касата. Хората идват да гледат как младият Ал Пачино оглавява фамилия Корлеоне, как Джулия Робъртс се превръща от Пепеляшка в принцеса и как Брус Уилис умира трудно.

Колко дълго може едно семейство да захранва с илюзии жителите на цял остров?

През 2004 година кметът на Левкада купува киното, което вече е истинска историческа и културна ценност за острова, и с общински пари то е ремонтирано основно - нова озвучителна система, модерен прожекционен апарат, меки, широки седалки.

Машината за приказки продължава да работи с нови сили, посещавана от местни и туристи.

12 години по-късно град Левкада е разтърсен от голямо земетресение, което разрушава много от традиционните къщи. Ден-два след него кино "Аполон" пламва, а след 10 минути огънят облизва и изяжда и цяла част от историческия квартал на града. Доброволци - дали е възможно да са били внуците на Скрилос - тичат с кофи да гасят киното. Кметът лично успява да спаси прожекционния апарат. Покривът, екранът, меките седалки - всичко изгаря. На снимки от пожара се вижда, че стената на фоайето, онази с историята на кино "Аполон" и семейство Скрилос, е непокътната. Човешки жертви няма, но общината решава, че къщите са с приоритет и започва да реставрира първо тях.

4 години след пожара, една туристка - моя милост - успява да се загуби по уличките на Левкада и докато си зяпа картата, да си чукне носа в жълта стена с мраморна плоча на нея: Dimotikos cinema Apolon  Вдигам глава и виждам останките от букви над зелената врата - APO.

Там, където е бил екранът днес има огромни зокуми. Цикламените им глави се показват над стените и се плезят на туристите. Околните къщи са изтърбушени, запазени са само фасадите им, и отвътре се строят наново.

Решавам да проверя кой е тоя Dimotikos и защо някогашното кино е полуразрушено и изоставено. Така научавам за Скрилос и явния живот на кино "Аполон". За тайния ще разчитам на въображението си и на това, което прожектират на изгорелия киноекран зокумите.

Такива неща тези дни.

Thursday, July 23, 2020

Кротък мрак и нежно подрънкване на мачти

Отдалеч, а и по-отблизо, прилича на остров. Но не е.
До 50-те - 60-те години на XX век хората са предпочитали да стигат до него по вода. Но път по суша е имало.
Архитектурата и атмосферата те заблуждават, че си в малък италиански град, пресичан тук-там от селски, френски улички. Но надписите са на гръцки.
Бабите и те са гръцки - от онези, дето са горгони, корени, русалки и добри готвачки едновременно. Оставят сгъваемите си столчета на брега, влизат в морето, сламените им шапки се приближават една до друга и изпод тях се чуват шепот, възгласи и кикот.
Следобед лицето на слънцето не се вижда, но лъчите му се протягат между хълмовете, изрусяват им бретоните и стигат чак до микроскопичните плажове сред скалите.
Времето се преструва, че не мърда, но камбаната на църквата го побутва напред на всеки час.
Затова навярно в плод и зеленчука, от който пазаруват яхтаджиите, работи най-бавният продавач на света; в близката таверна пъргава, млада хостеса с руса коса и силен грим посреща гостите вечер, а сутрин попрезряла дама с торбички под очите се чуди къде си е загубила перуката снощи.
Всяка привечер пухкав грък, облечен в бяло, разхожда покрай морето бял шпиц и се смее на дон Фелипе: "Епта, Филипос, епта! Би кеърфул уит май гърл." Което ще рече: "Ти си на две, момичето ми е на седем, Филипос, внимавай, не го дърпай за ушите и опашката, че ще те схруска!".
Всички са отворили капаците на прозорците, насядали са по терасите и гледат как яхтите влизат в залива и как се размиват очертанията на параклиса, построен на миниатюрен остров току до входа му.
Тийнейджърите се боричкат под колонадата на малкия кей и момчетата използват най-старото извинение, за да прегърнат момичетата - сграбчват ги и ги мятат във водата.
Изглежда като да съществува тоя град, в който са се строили стотици кораби и от който тръгват големите гръцки фамилии - корабопритежатели и мореплаватели. Но не е съвсем сигурно.
Затова не ти остава друго освен да си обещаеш, че ще се върнеш пак, ще седнеш на брега на Галаксиди без да помръдваш, за да гледаш слънцето, морето, каменните къщи, обградени с бугенвиля и хората зад капаците на прозорците и по терасите, които гледат към теб, докато заедно се превърнете в кротък мрак и нежно подрънкване на мачти.

Такива неща тези дни.

Thursday, July 16, 2020

Втора ода за гръцките баби

Гръцките баби от остров Евия не са като останалите. Носят оранжеви, сини и зелени рокли. Наливат от червено джезве кафе в малки чашки и си махат през оградите: "Калимера! - Калимерааа!". Къщите им са изрисувани с цъфнали дървета. В дворовете им греят нарове и череши и простички цветя с дълги имена.

Гръцките баби от остров Евия, минават покрай нашата къща и се усмихват на дон Фелипе. Бъбрят му нещо, смеят се и пляскат с ръце като момичета, когато той им отговаря.

"Еля! Еля, Филипеее!" - викат го през оградата, дават му парчета домашен кекс и възкликват учудено, като им каже "Евхаристо" с вече пълна уста.

Гръцките баби от остров Евия ловят риба с кълбо канап и кукичка и отнасят улова в къщи - да приготвят чорбата, докато внуците им се гонят по дървения кей, боричкат се и скачат във водата, хванати за ръце.

Гръцките баби от остров Евия напълно отговарят на името си. Приличат на малки слънца и пухкави облачета едновременно тези посбръчкани Еви, които огряват улиците, поливат дворовете и след като са се погрижили за своята райска градина, грабват широкополите си шапки и се понасят към плажа да нагледат капитаните на своите малки семейни флотилии.

Такива неща тези дни.

Прочетете и първата ода за гръцките баби.

Tuesday, July 14, 2020

Хорът на пренебрегнатите момичета

Чувам ги отдалече. Съскат, мърморят, припяват жално "Иуу, иуу, иуу...", а после вземат, че се ядосат и хленченето им премине в яростни викове "Иуууу! Фиууууу! Иуууу!", придружени от заканително плющене. Утихват за секунди. После горкото им хлипане се понася отново, преминава пак в огорчено съскане, мърморене, окайване, заканване и така цял ден и цяла нощ. Жали се на морето хорът на пренебрегнатите момичетата, красавиците, чиито бели рокли вятърът няма да развява тази година - яхтите за разходки на туристи, подредени на сушата, точно срещу пустия плаж и морето. Такива неща от вчера насам.

Monday, July 06, 2020

Как се появяват нови селища малко преди Кулата

Първо покрай колоните от коли, от двете страни на пътя, ще се появят сергии с освежителни напитки, нещица за хапване, гривни против комари, светещи топчета, цигари и прочее важни неща. По-предриемчивите ще направят няколко кафенета и един ресторант с българо-гръцки специалитети. След това ще построят хотели, за да има къде да отдъхват отиващите на почивка. И най-накрая, малко преди Кулата, ще се появят нови селища - Короново, Мало чакане, Големо кесане и Айдеминааме.

Такива неща днес и в следващите дни.

Monday, June 22, 2020

Една черна котка

В градината на мама жужат пчели, дон Фелипе пее, вятърът се учи да свири на улук, розите танцуват, кремовете пуфтят, превили тела от цвят, наровете едреят и показват червени усмивки, малките котета гонят бръмбар кутсузлия, мама плеви, татко люлее люлката, която не била люлка, ами хеликоптер, аз броя облаци, тиквите прегръщат със зелени пръсти това, дето щяло да е еко вигвам за внука, доматите дебелеят, картофите обменят клюки между долната и горната земя, всичко ври и кипи, всеки е зает със сериозни дела и търчи по задачи, само една черна котка е приседнала неподвижно в тревата и се опитва да погледне Космоса в жълтите очи. 

Такива неща тези дни. 

Friday, April 17, 2020

Временно положение с 3 удивителни

Мервам яркочервено петно в пряката преди магазина за плодове и зеленчуци и завивам веднага, не мога да не отговоря на настоятелната му покана да го разгледам. Приближавам се и какво да видя - градина с лалета. Десетки, не, направо стотици лалета, ограждат олющена двуетажна къща. От тези, дето скоро ще ги съборят, за да построят кооперации с мраморни стълби и моден цветарски магазин на нивото на улицата.
Навирили глави тия ми ти лалета, чак ги подали през мрежата, готови да напуснат градината и да тръгнат из града. Зейнали им устите за слънце, хич не ги е грижа, че маски трябват, че шляенето е забранено. Хем им се възхищавам, хем ми е смешно, хем яд ме хвана на тях, та трябваше да отместя поглед. Чак тогава видях, че пристройката до къщата е всъщност книжарница. На вратата ѝ беше оставена бележка, написана на ръка:

"Молим да ни извините, затваряме заради извънредното положение. Временно!!!"

Аз като видя 3 удивителни една след друга и спирам да чета, обаче в тези имаше толкова надежда, колкото непукизъм в червените глави на лалетата. Та си отбелязах, като мине временното, да отида да си купя тетрадки и моливи от тая книжарница.

Такива неща днес!!!

Monday, March 23, 2020

Новогодишни фойерверки през пролетта

Откакто обявиха извънредно положение съсед от близката кооперация гърми всяка вечер, около девет без десет, фойерверк. Да, един фойерверк. Нещо като "и този ден мина", "наздраве", "що не взема да си скина потника и да се маана от тоа живот", "спите ли", "беж, вирусе гаден, твойта м*м* коронска" и подобни.
В събота, около девет без десет, за първи път гръмна два фойерверка един след друг. Предположих, че това е неговият начин да отбележи идването на пролетта.
Вчера пак гръмна един.
Днеска обаче нула! Тишина! Сега се чудя как да тълкувам този знак. Като поражение или като подготовка за тържество - може в 00:00 часа да ни удави в пукот и шарени светлини с мисълта, че в отбелязаната отново Нова година ще му/ни провърви повече.

Такива неща днес.

Monday, March 16, 2020

Грабеж по време на извънредно положение

Жена с маска и ръкавици влиза в магазина, кара се с продавачките, че нямат това или онова и най-вече препарат за прозорци с пулверизатор. "Как ще измия сега? Защо не зареждате?" - сопва се и насочва показалец към продавачките. Те се стряскат, вдигат ръце, може да е жест за  "не знаем" или "за нямаме и това е", или за "съжаляваме", а може и просто да се предават пред този обвинителен пръст в синя латексова ръкавица. Прилича на насочен пистолет. Жената ограбва каквото може - добро настроение, усмивка, желание за работа - и си тръгва с плячката към дома.

Такива неща днес за десет минути пазаруване.

Thursday, February 20, 2020

Как си печелиш свободата

До Бялата кула в Солун стои една информационна табела, която разказва цялата ѝ история. Включително как била червена от кръв и черна от мръсотия, когато в нея се помещавал затворът. Не помня през коя година, директорът обещал на един от затворниците, че ще го освободи, ако пребоядиса кулата бяла. И човекът се съгласил. Пребоядисал я и си спечелил свободата.
Седяхме ние в подножието на кулата, измервахме я с поглед, цъкахме. Два въпроса не ми дават мира оттогава. Колко е била мръсна тая кула всъщност, че да обещаят на един човек да го освободят, ако я изчисти и боядиса сам? И! Как измерваш кога си изчистил и боядисал твоята лична кула, за да си спечелиш свободата?

Такива неща днес.

Friday, February 14, 2020

Какво е любовта

На покрива на нашата и отсрещната кооперация живеят много гълъби. Затова, ако искаш да си ползваш терасата, трябва да я чистиш и миеш редовно. Не помагат монтираните изкуствени гарги, навързаните като знамена найлонови торбички и овесените на връвчица, блещукащи дискове.
Тази сутрин виждам как лелята от отсрещната кооперация излиза на балкона с някаква чиния, хвърля трохи и останки от храна на съседния балкон и всички гълъби се скупчват на него. Тя се обръща и си влиза в стаята. Преди малко я виждам отново, показала се е на балконската врата, ръкомаха ядосано и гони гълъбите, накацали по собствения ѝ балкон.
Нещо такова е любовта - трябва да чистиш и подреждаш редовно, ако искаш да си я ползваш и да ти е приятно. И тя задължително се връща да ти напомни за себе си по неприятен начин, ако само я залъгваш, че се грижиш за нея.

Такива неща днес.

Wednesday, February 05, 2020

Кой прави най-хубава пача

На пазара в Солун свински глави висят на ченгели, климат към минувачите с очи като цепки и се усмихват. Под техния благосклонен поглед продавачи ни приканват да си купим прясна риба, да пробваме сиренето, да си вземем маслини, сладки, ядки, апетитна халва, нарязана като торта. Женски гласове ми шушнат, че мога да си купя невидени другаде обувки, чанти, блузи, сигурно не разбирам от мода, щом така се дърпам. - Сигурно е - уверявам ги.

Майсторът столар не ми обръща внимание, аз съм тая, дето се заплесва по изящните му творения. По-надолу - ателие за литографии, аха да си поговорим с жената в ателието, ама не посмяваме да си сложим оковите на езика, усмихваме си се и се оттегляме - тя навътре, при работната си маса, аз навън - към следващата пазарска уличка.

Леля на почтена възраст пие кафе на малка масичка между сергиите и натуриите. Стиснала е ръце между коленете, толкова е тясно, но пък порцелановата ѝ чаша е изрисувана цялата със сини цветчета. Има хора, дето умеят всеки сезон да превърнат в пролет. - Има, има - кимат доволно свинските глави - точно те правят най-хубава пача.

Аз пача не обичам, затова вероятно и никакво прозрение от тая разходка из солунския пазар не родих. Но ми се стори важно да се има предвид прасешкото мнение по кулинарните въпроси със свинско, освен всички останали новини.

Такива неща тези дни.

Friday, January 31, 2020

Приятен мартенски предиобяд според планетите

Целият квартал мирише на мекици. Синигерите са се сбрали на съвет под балкона ни и разгорещено обсъждат дали да следват уханието и да си изпросят една-две от бабата от отсрещната кооперация или да изчакат внучката да слезе в беседката на двора с мекица в ръка и да я поухажват. Кълвачът новодомец се обажда възмутено от съседното дърво: "Та-та-та-така не може! Тря-тря-трябва да се работи! Та-та-та-тарикати!" Отдолу котките го гледат, подсмихват се и се облизват. Коли ручат, деца реват, баби бутат пазарски колички с туби от минерална вода. В шивашко ателие "Вселена" жените носят пролетните рокли - да им ги поразширят, а във фризьорския салон обсъждат Риби в Рак или Телец в... зодията се губи в рученето на сешоара. Потъват важните въпроси в маловажните, отрязват ги, сушат ги, къдрят ги, изправят ги и после, който не работи може да яде, а ако може да работи, по-добре е да работи повече. Според планетите нещата винаги и всякак се развиват на добре.

Такива неща днес в приятен, мартенски предиобяд.