Google Tag

Monday, December 21, 2020

Непоискана приказка

Приказка по действителен случай, 20 


Скиташе по света една непоискана приказка. В нея снегът очакваше да завали; децата час по час поглеждаха ту към прозореца, ту към шейните си; бабите вадеха кекса от фурната, а котките все още не го бяха обърнали; чудовищата се приготвяха да изядат добрите с филия с масло и не подозираха, че те самите ще бъдат изядени или поне победени; влюбените се гледаха жадно и се надяваха на финала да заживеят щастливо до дълбоки старини; елхите намигаха с блещукащи, гримирани в червено, златно и сребърно очи; дядо Коледа беше вдигнал крак да се качи на шейната; приятелите се готвеха да се съберат и да се смеят заедно до болки в корема; подаръците още бяха изненада и затова всичките бяха хубави; болните чакаха да оздравеят, здравите не знаеха, че ще се разболеят; пътуващите предвкусваха радостта от пристигането, заминаващите хем тъгуваха, хем се вълнуваха и никъде не си намираха място; луната и слънцето си намигаха; морето беше все в лятно настроение и всички, всички живееха както можеха, понякога и както им се щеше, в една непоискана приказка, която се надяваше да я улови някой и да я разкаже, за да се случи каквото има да се случва и да продължи нататък. 

====


Всеки ден, от днес до 21 декември, разказвах на младежа у дома и на вас по една нова приказка. Тази е последната. Цъкнете на етикет "приказки по действителен случай" и ги прочетете всичките. Още по-хубаво би било да ги прочетете на децата си и да ми пишете, ако са им харесали... или ако не са. Благодаря. 

Sunday, December 20, 2020

Частите на деня

 Приказка по действителен случай, 19


Викове - тревожни ли, радостни ли, не е съвсем ясно - чупят черупката на съня. Майката изпълзява от него директно в студения, полутъмен свят. Даже ѝ трябват няколко секунди да се сети, че е в спалнята. Обаче момчето няма няколко секунди. Спешно е! Важно е! Трябва да се разбере от всички моментално! От снощи знае, че "моментално" значи веднага. 

Какво да разберат - питат поспаланковците родители. Главите им се въртят, очите им залепват, умът им още се разхожда в земята на сънищата. 

Видях част от деня! - скача върху тях момчето. Коя част? - продължават да му задават въпроси, нищо не разбират, кое не е ясно, защо не са скочили да я видят и те, какво се излежават, бог знае къде са другите части, трябва да ги намерят... ама какво се чуди, те възрастните са доста бавни. - Тази с небето и облаците обяснява им, както се налага да се обяснява на всички пораснали. 

Понеже те продължават да се излежават, издърпва завивката хваща ги за ръце и ги води в неговата стая. Кара ги да се приближат до прозореца, да се наведат и да погледнат в процепа на щората. Ето там се вижда част от деня - тази с небето и облаците. Обаче не е сигурно къде са останалите. Ами ако ги е разместил някой? Ако се е загубило някое парче? Затова баща му го повдига, момчето дръпва щората нагоре и чак тогава се успокоява  - вижда се вече, че навън е целият ден.

====

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

Saturday, December 19, 2020

Мечтата на лампата

Приказка по действителен случай, 18

Лампата мечтаеше да бъде дърво. Гледаше как кокетно се поклаща брезата срещу прозореца и от време на време примигваше унило. Как може да се сравни нежното полюляване от вятъра с това да те блъснат с топка по изящния лампион и да се разтресеш цялата от страх, че ще се чупиш! Кой например ще се сети да облече една лампа в красива жълта рокля? Или в зелена? А брезата си сменя тоалетите два пъти годишно! Несправедливо е устроен светът! 

Тя крееше. Стъклото на лампиона ѝ помътняваше. Един паяк си изплете паяжина върху ѝ. Въобще, нещата отиваха на зле, при това без никой в дома да забележи! Лампата се чувстваше пренебрегната, ненужна. Светеше без желание и даже не можа да се разстрои както трябва, когато една вечер жената и момчето донесоха някаква натрапница. Не лампа като лампа, а дълга лента с малки крушки. Ходеха до нея час по час, натискаха едно копче и крушките мигаха ту бавно, ту бързо. Коя себеуважаваща се лампа примигва така? 

На следващата вечер момчето и майка му струпаха на пода купчина блестящи гирлянди и започнаха да ги лепят по стените. Увиваха се в тях, смееха се, пищяха, пееха. Накрая им останаха два късички - зелени. Взеха стол, покатериха се и ги увесиха на лампата. 

"Прилича на дърво" - засмя се момчето. 
"Прилича" - съгласи се майка му. 

"Значи все пак станах бреза!" - въздъхна доволно лампата. И от щастие ли, от блясъка в зелените реснички на гирляндите ли, тя засия с топлата, зелена светлина на пролетта. 

====

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.


Friday, December 18, 2020

Къде наистина живее дядо Коледа

Приказка по действителен случай, 17


В една сутрин, дето беше само за сгушване под завивките, момчето настоя да излязат навън. 
Ама че свяяят! 

Едно глухарче беше подало пухеста глава насред зимата. При това упорито не даваше да му издухат пухчетата, та трябваше да го перне с ръкавица. 
Котките не бягаха като го видят, а го гледаха втренчено, излегнати върху шахтите. Изпод опашките им излизаше пара. 
Три врабчета обикаляха градинката пред блок 145 и се преструваха на увлечени в разговор. Всъщност чакаха с надежда свраката да забрави някой залък от разпиления край оградата хляб. 
Боклукчийският камион отвори уста, за да закуси със съдържанието на няколко кофи и момчето усети, че май отдавна не си е мил зъбите. 

Всеки си имаше тайна и я беше извел да подиша на спокойствие, надявайки се другите да са сънени и да не я забележат. Само то си нямаше. За да се успокои изяде една кифличка с маково семе. Понеже това не помогна, унищожи и две овесени бисквити. След което така му се доспа, че реши все пак да послуша настояванията на сутринта и да се приберат да полегне. 

И точно преди да завият по тяхната улица видя, че продавачът от съседния магазин извежда дядо Коледа през вратата и го окачва на въжена стълба високо, високо, чак под табелата "хранителни стоки". 

Момчето се усмихна доволно и двадесет минути по-късно вече летеше насън върху пухче от глухарче, над облаци от пара и разправяше на всички котки, които черпеха врабчетата с трохи, докато свраките си миеха зъбите, че знае къде наистина живее дядо Коледа.

====

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

Wednesday, December 16, 2020

Две приказки, почти три, в една

 Приказка по действителен случай, 16


Хулиганите ритнали оградата, част от нея хвръкнала и се закачила за клона на дървото. То обаче тъкмо се карало с вятъра. Отметнало глава възмутено, оградата литнала нагоре и се загубила в небето. Затова тази приказка свършила и започнала втората. В нея хулигани изобщо нямало, ограда също. Под и около дървото си играели деца. Катерели се по ствола, правели хамбургери от листа, връзвали си люлка, броели точките на калинките, които се щурали наоколо. Много добре си живеели. 

Един ден обаче дошли важните хора, които се грижат за парковете, градините и детските площадки. Те искали да отрежат дървото, за да направят детска площадка. 

- Не искамее! - крещели децата. - Ние си имаме дърво! 

- А не, не! Не може - отговаряли загрижено важните хора - трябва да ви е по-удобно, за да се забавлявате и нищо да не ви притеснява. 

- Ние се забавлявамее! - прегръщали дървото децата. 

- Да, но с детска площадка ще се забавлявате повече! Ние сме възрастни и най-добре знаем - отсекли дървото важните хора с един замах. 

Точно тогава оная част от ограда, която била изчезнала в небесата в първата приказка, паднала във втората и разгонила важните хора. 

Децата продължили да си играят около пъна на отсеченото дърво. Редели си сервиза за чай върху му, правели си магазин, рисували или облакътени на него си разказвали приказки. Малко преди да пораснат и да спрат да се събират около пъна, забелязали, че от него се е източил нов филиз. Но това вече е начало на трета приказка, така че просто ще ги оставим да му се радват.

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

Tuesday, December 15, 2020

Тайният копнеж на свраката

Приказка по действителен случай, 15


Свраката започнала да каца всеки ден на синия парапет пред големия прозорец на малкия дворец на третия етаж. Наднича с едното око вътре в стаята, подскача два пъти, наднича с другото око, размахва неодобрително крила и отлита. 

Царицата баба много се притеснила. Лош знак е това! Вярно, не е гарван, сврака е, но пак - лоша поличба! Сигурно инфантът е омагьосан. Завидял му е някой грозноват, кривокрак принц и е призовал тъмните сили да му сторят злина. 

Или! Вещица е чула как придворният лекар въздъхва, докато го преглежда: "Той е съвършен!" и е решила да го вземе при себе си, да го осинови и посвети в своите вещерства. 

Или! Или! Просто им завижда някой за хубавото дете и за цялото щастие, дето ги е сполетяло и призовава съдбата да им донесе бог знае какви неприятности. 

Царицата майка гледала да не дава ухо на тези мрачни предположения. Пишела в магическата си кутия, играела си с инфанта и наблюдавала свраката. Даже двамата ѝ оставили храна на перваза, което царицата баба приела като бунт срещу властта и много се обидила. Даже използвала това, че птицата въобще не забелязала храната, за да нанесе победоносен удар: 

- Аз нали ви казах! Магия е това! Не яде! Коя птица през зимата ще ѝ дадеш храна, пък тя няма да я ще, освен омагьосаната!

Свраката продължавала да идва и да наблюдава стаята. Царицата баба не смеела да я изгони, за да не си навлече гнева на останалите членове на царското семейство и най-вече на инфанта. Във въздуха витаели мрак и напрежение, които дори миризмата на коледни сладки не можела да прогони. 

Една вечер, тъкмо се прибрали от разходка, царицата баба и царицата майка спорели пак за свраката, инфантът се промъкнал в стаята и я видял. Лампичките на елхата светкали в тъмното, коледните топки хвърляли лъчисти отблясъци по стените, позлатените орехчета и сребърните снежинки блестели примамливо, свраката потрепвала с крила, залепена на прозореца и погледът ѝ бил изпълнен с копнеж. 

Преди да си легне, докато проветрявали покоите му, инфантът оставил на перваза няколко лъскави играчки. Като се събудил на сутринта вече ги нямало. Той разказал на цариците тайната на свраката и после всички заедно похапнали коледни сладки с мляко. Хубаво им било, весело, а царицата баба не се сдържала да каже, че ей на бил се откупил нейният принц от злото с добро. Да, да. 

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.












Monday, December 14, 2020

За какво е приказката

Приказка по действителен случай, 14


Тая приказка е много своенравна - не иска да излезе и това си е. От сутринта сме я замъчили. Всичко започна с едно цвете с бодли, което не е роза, не е на храст и е доста нахално. Къса чорапогащниците на бабите, като минават покрай него на път за магазина, закача по-малките деца и те реват, а майките им се карат. Въобще, цвете разбойник откъдето и да го погледнем. Побутвахме го оттук, подръпвахме го оттам - дано се раздвижи, да тръгне историята нанакъде, да се заплете, да се разплете, а то - нищо. 

Мислихме заедно, мислихме поотделно, подкрепихме се с полезни бонбони, за да ни дойдат силите, но ни дойде само настроението за разходка. Разходихме се и на прибиране влязохме в коридороподобния цветарски магазин в подлеза по желание на момчето, което би трябвало да е участник в тази приказка. ако я имаше. Пак по негово желание си взехме една роза и я заведохме в къщи. По пътя - нали слухтя откъде ще се покаже най-накрая тая приказка - чух го да шушне на розата, че ще я заведе при слънчогледа. То хубаво, ама слънчеголедът живя у нас десетина дни в началото на ноември и после пое към вечните слънчогледови полета. 

Точно да попитам защо подвежда така момичето, спънах се, забавих крачка и се сетих! Приказката не е за бодливото цвете, а за градината, в която съжителствали щастливо всички цветя, от всички сезони, независимо кога били откъснати и дали въобще били живи. Тя се намирала в главата на едно момче, което било още толкова малко, че времето изобщо не го забелязвало. И това е. 

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.


Sunday, December 13, 2020

Отвлечените баби

Приказка по действителен случай, 13


Момчето седеше на пейка в неприветливата градинка и клатеше крака напред-назад. Отдалеч се чуваше бученето на колите. От малко по-близо прегракналите улични кучета, а от още по-близо майка му, която казва: 

"Вдигни си краката, да не ги оближат вълните. Време е да тръгваме, капитане!"

Момчето скача и хваща руля, майката дърпа въженцето на сирената и кучетата в пристанището занемяват. Корабът се отлепя от брега и докато мигнат вече се промушват между надвиснали над тях скали, които маалко приличат на олющени панелни блокове, за да излязат отново в морската шир. Навеждат се надолу и си показват един на друг проблясващите гърбове на акулите, пищят от възторг, когато пръски от фонтана на дружелюбен кит стига до тях, подскачат и тропат с крака, докато той им махва с опашка за довиждане. 

- Може ли малко по-тихо! - сопват се две възрастни жени зад гърбовете им. Кога и как са се качили на кораба и защо не са в камбуза да белят картофи и да ги пържат за капитана не е ясно. 

Двамата снишават гласове, шушукат си, докато корабът се превръща в подводница. Слезли са в тъмното на морето, за да търсят Екзофталмус Птеригохрилис Хафнери. (Капитанът още се затруднява да произнесе името му, затова помежду си го наричат рибата с лампата.) Виждат как тя просветва пред тях и аха да го стигнат, една рецепта за паниран карфиол, която бабите си споделят ги отделя от Хрили и ги изтласква на повърхността. Където капитанът се превръща в машинист и подкарва влака към гара "У дома", защото е време за обяд, а бабите - всички знаят - готвят най-вкусно. 

Неприветливата градинка опустява и никому не хрумва, че две баби са отвлечени с подводница в източните квартали на София.

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.



Saturday, December 12, 2020

Тайната на рисуваната бутилка

 Приказка по действителен случай, 12


Рисуваната бутилка живееше върху скрина. Всички останали бутилки - зелени и кафяви - живееха вътре в него. Обикновената стъклария дрънчеше възмутено против цветовете на наглецата, одумваше я за поведението ѝ и я наричаше безсрамница. Рисуваната бутилка стоеше кротко на мястото си и като че беше в неведение за страстите, които предизвиква. През няколко дни стопаните  носеха цветя и ги подреждаха в нея. То това им беше болката на останалите. 

Преди, когато се върнеше с цветя от градината, стопанката просто бъркаше в скрина, вадеше първата попаднала ѝ бутилка, пълнеше я с вода и я ползваше за ваза. Така всички негови обитатели от втори и трети рафт имаха шанса да се почувстват като актьори на сцената, като художници, току-що завършили нов шедьовър, като нещо различно от бутилки за домати за готвене, домати за сок и плодов сок. И това ги правеше щастливи. 

Но после децата донесоха натрапницата - били я изрисували в детската градина - и стопанката пощуря. Сложи я на почетно място върху скрина и само в нея редеше букетите си. Дали защото ѝ беше удобно да се пресегне и да я вземе, дали защото децата се бяха старали да я оцветят във всички цветове на дъгата - бутилките в скрина роптаеха, гадаеха, аха и ще се напукат от яд. С нищо друго не се занимаваха, чак соковете им се вкиснаха. Щом се усетиха, стопаните бързо-бързо ги извадиха, изпразниха и ги оставиха да прашасват в тъмния и студен шкаф на балкона. Горките бутилки, оплакваха нещастната си съдба, обвиняваха рисуваната си посестрима, жалеха се една на друга. Нито от вътрешността на скрина, нито от шкафа можеха да видят, че тя е с по-широко гърло от техните и в нея просто могат да се подредят повече цветя.

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

Friday, December 11, 2020

Клубът с тайното име

Приказка по действителен случай, 11


Печката беше стара, но с бодър дух. Белите ѝ бузи блестяха, бронзираните ѝ крачета бяха изящни и здрави, а на двете ѝ малки врати, и на голямата, висяха дръжки като листа на цвете. Когато дядото пъхаше въглища и дърва в нея и затваряше горната вратичка, през решетката се виждаше как примигва и се облизва хитрушата. После започваше да пее: "Бум-бум-бум! Пук! Псссццц! Бум-бум-бум! Пук! Псссццц!". Не след дълго в песента ѝ се включваше и оранжевият чайник: "Фиуу-фиуу-фиуу". Котката додаваше: "Мъррр-рръммм-мъррр-рръм". 

Дядото не се стърпяваше, скокваше, хващаше бабата през кръста и танцуваше с нея из стаята. Или по-скоро той танцуваше, а бабата го спъваше. Хич не я биваше в танците горката, но дядото и печката го знаеха и не ѝ придиряха. Забавляваха се. Малката стая се изпълваше със смях и възклицания. Печката се разгорещяваше, бузите ѝ почервеняваха, струваше ѝ се, че ако размаха всичките си врати и вратички ще литне. 

Обаче не го правеше веднага. Харесваше ѝ с дядото и бабата, не искаше да ги оставя на студено. Той я чистеше всяка сутрин, изнасяше пепелта, внасяше сухи дърва. Тя лъскаше бузите ѝ и мажеше с много приятен крем бронзираните ѝ крачета.

Та изчакваше ги да се натанцуват, да се уморят, да си легнат и хубавичко да заспят. След това се отпускаше и от цялата радост и вълнение ставаше лека, лека. Издигаше се нагоре, промушваше се през комина и отиваше да се срещне с останалите членове на клуба на оцелелите стари печки на дърва с тайното име "Щастливите певици". Шушукането и кискането им огласяше небето, а бабите, дядовците, децата и животните - всички сънуваха падащи звезди с медени звънчета на лъчите.

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

Thursday, December 10, 2020

Много грижовно момче

Приказка по действителен случай, 10


Тролеят мърмори, мучи, ръмжи през целия път. Като спира и отваря врати да изплюе пътниците, пищи високо и жално. Сигурно го боли коремът! Какво друго да е? Пъхти по нанагорнището към следващата спирка и ако знаеше думата "астматик", щеше да кажеш, че се возите в тролей астматик, но ти още не я знаеш. Затова питаш майка си: 

- Защо е сърдит тролеят, мамо? 
- Защото не си е доспал. Станал е рано-рано, за да работи. 
- Ти знаеш ли какво казва? 
- "Ох, ах, пуф! Спи ми сеее! Ох, ах, пуф! Спи ми сеее! Ох, ах, пуф! Сссс..."

Става ти жал за него. Потупваш го по перваза на прозореца, погалваш му стъклото и обещаваш утре сутрин да се успиш, за да не му се налага да става рано и да те кара до детската градина. Може би затова, зарадван от думите ти, той се спуска по нанадолнището утихнал и бърз. 

- Сега вече е добъъър - крещиш ти. Пътниците се обръщат, гледат те и ти се усмихват, а ти им се плезиш, защото не искаш никой да знае, че всъщност си едно много грижовно момче. 

===
Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми

Wednesday, December 09, 2020

Последното пътешествие на листата

Приказка по действителен случай, 9

Една нощ есента се сети, че е забравила да провери опадали ли са всички листа на дърветата в града и се върна обратно. Зимата излезе в няколко часова почивка и я остави да си свърши работата. 

На сутринта всички листа лежаха на земята мокри, смачкани и кални. Снегът, който ги беше затискал до вчера, се беше стопил и те потрепваха в опит да се издигнат над земята за последно. Не успяваха дори последно обрулените от есента. Лепкавите телца на опадалите по-рано ги притискаха и дърпаха надолу. 

Момчето ги гледаше и се чудеше как да им помогне. Майка му каза, че нямат нужда от помощ и е най-добре да си лежат цяла зима на земята, за да я нахранят и да ѝ помогнат да се събуди отново здрава и силна през пролетта, но всеки знае, че ако храната изглежда грозно, децата не я ядат. 

Затова то взе стол и се качи до най-горния рафт на шкафа, където мама държеше боите за храна. После напълни няколко буркана с вода и разтвори във всеки по една боичка - синя, червена, лилава, зелена. Огледа се предпазливо - да не би някой да се появи и да му попречи - излезе на балкона и изсипа цветната вода върху полегналите на земята листа. Преди да излязат за разходка се промъкна до гардероба, взе сешоара за пътуване на мама - знаеше, че е с батерии - и го пъхна в раницата. 

Когато излязоха, го показа на мама и ѝ обясни какво е намислил. Малко се страхуваше, че ще му се кара, но тя много се смя. Човек никога не може да е сигурен с възрастните. 
После двамата застанаха сред шарения есенен килим. Той пусна сешоара и двамата гледаха как листата подскачат, издигат се над земята и полягат отново доволни, цветни и спокойни, че ще помогнат на земята да е отново силна и зелена през пролетта. 

====

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми

Tuesday, December 08, 2020

Как се получи знамето на радостта

Приказка по действителен случай, 8


Една панделка се разхождала из града с ееей такива гумени ботуши. Цопкала безгрижно в локвите и се гънела от кеф на всички страни. Подскачала, тичала, ама по едно време ѝ омръзнало. Искало ѝ се да сподели с някого кефа от калните пръски, сумтящите, оцапани минувачи, мокрите стъпки от гумените ботуши невидимки. Огледала се и забелязала една много симпатична пръчка с чатал да лежи наблизо. Отишла при нея, запознали се и панделката я поканила да скачат заедно в локвите. 

Пръчката на драго сърце би поскачала, обаче нямала ботуши. А майка ѝ строго била забранила цопкане в локвите без тях. 

Замислила се синята панделка и го измислила! Дала гумените ботуши на пръчката и я прегърнала с единия си край през врата. 

- Я, какво странно знаме! - подсмихвали се хората, но двете приятелки се смеели толкова високо и безгрижно, че изобщо не ги чували. Забавлявали се, докато не останала неизцопкана локва в целия град.  

====

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми

Monday, December 07, 2020

Момчето и слънцето, което беше приятел на всички

Приказка по действителен случай, 7


Момчето седеше в тревата, с лице срещу калния паркинг, с гръб към улицата, хората, детската площадка. Ако можеше да е само гръб, цялото гръб - сърдит, тъжен и неодобрителен - щеше да е най-добре. И почти го беше постигнало, обаче! 

Появи се отнякъде едно нахално слънце. Промъкна си бледите, късно-есенни пипала между шала и яката на якето и го погъделичка по врата. Момчето помръдна на една страна, помръдна на друга, но слънчевите пръсти настоятелно се завираха, където не им е работа. Един мъ бръкна в ушето, друг го погъделичка по бузата, трети се плъзна ехеее чак към гушката му, а четвърти започна упорито да почуква по шапката - "Какво си я нахлупил, сваляй я и ела да си играем." 

- Не могаа! - ревна момчето. - Моят приятел вече не ми е приятел, играе си и с други децаа. Тука ще си стояяяя, махай сееее. 

Ако имаше магаренце наблизо, слънцето щеше много да се зачуди дали то не говори вместо момчето. Но нямаше. 

Седеше малкото момченце като мидена черупка, от която току-що бяха извадили бисерчето и не знаеше как да спре да плаче. 

Добре, че слънцето има опит с рисунките по сърдити гърбове. Нарисува му първо слънчево зайче, после море, после кораб, на който момчето може да се качи и да отплава, и  сладолед голям колкото мъката му - да яде, да яде, да му втръсне и да разбере, че с нищо не бива да се прекалява. 

Момченцето се засмя. Избърса си нослето, намести си шапката и хукна пак да тича и да играе. Боричкат се със слънцето, бърборят си, пеят си, но по едно време то започва да се отдалечава. 

- Къде отиваш? А? Къде? 

- Отивам от другата страна на земята, където живеят още деца и ме чакат да си играем. Аз съм слънце, на всички съм приятел. 

- Може ли така? - учуди се момчето. 

- Най-вече така може - усмихна се то и преди да изчезнe съвсем го погъделичка за последен път слънцето под носа, за да изкиха момчето и последните останки от тъга и да се прибере спокойно у дома. 

====

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми

Sunday, December 06, 2020

Розови, жълти, сини и червени лампички

 Приказка по действителен случай, 6


В един сив ден, под сиво небе, на сива улица, покрита със сиво-кафяви листа, на прозореца на първия етаж на сива кооперация, светеха розови, жълти, сини и червени лампички. Светлината им беше нежна, упорита, слаба и затова съвсем непрактична, но пък много привлекателна. 

Момчето се спря и ги гледа, гледа, гледа. 

Забеляза ги отдалече. Може би защото и то беше в сиво настроение. Майка му и тя мълчеше в същия цвят, докато се разхождаха по улиците, след като за стотен път я беше питал кога ще дойдат приятелите му у дома и тя за хиляден път му беше обяснила, че е забранено. Защо и как той не беше много наясно. Виждаше, че и възрастните са по-нещастни от обикновено, но ги извиняваше, все пак не са те виновни, че са се родили възрастни. Така им се е случило. Но чак да забраняват приятелите, това... 

Сиянието на розовите лампички се сливаше със сиянието на сините, двете се разливаха в топлината на жълтите и червените и разтопяваха всичките сиви мисли на момчето и майка му. Седяха си двамата под прозореца, държаха се за ръка и си мълчаха шарено. 

Точно когато им се струваше, че по-хубаво не може да бъде, на прозореца се появи момиченце и им помаха. И те му помахаха. Двете деца се плезеха, правеха си знаци с ръце и смешни физиономии, въртяха се, танцуваха, говореха все едно между тях нямаше стъкло и забрана и голям сив ден с пуста сива улица. Аха да просветлее небето над тях и да пробие през него нежна жълта светлина, и на прозореца се показа бабата на момиченцето. Размаха пръст срещу зяпачите на улицата, изгаси лампичките, хвана внучката си за ухото и я скри зад завесите. 

Момчето и майка му се спогледаха, почакаха малко и си тръгнаха. Не можаха да видят как една малка ръчичка се промъква изпод дантелените перденца, щраква ключа и лампичките отново засияват в очакване на приятели и публика.

====

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми

Saturday, December 05, 2020

Коледна мистерия в парка

Приказка по действителен случай, 5


Търкалят се по склона една оранжева и една червена топка. Тъкмо заискрят цветовете им между побелелите дървета и пак се скрият. Покажат се, скрият се, покажат се скрият се, ала не стават големи и бели - както всяка нормална топка, която се търкаля в снега. 

Вижда ги катеричката, чуди се - каква ще е тая работа. Вика съседите - може те да знаят. Четири катерици - наредили се на алеята, махат с опашки, клатят глави и всяка вика: 

- Ох, дали става за ядене това? 

Идват свраките да проверят кой вдига повече врява от тях. Катериците им сочат червеното и оранжевото кълбо, които се приближават и видните декораторки изкрещяват убедено: 

- Татататататата! Коледната украса на парка е това! Татататаа!

Гълъбите - инспектори по чистотата и безопасността - идват да проверят в изправност ли е украсата, има ли нещо излишно по нея, нещо опасно, дето могат да изкълват или оакат в името на общото благо. 

Червената и оранжевата топка приближават, приближават. 

Сойките подскачат по високите дървета и заядливо подвикват: 

- Ама каква коледна украса за парк е това? Защо няма синьо като на нашите крила? Защо няма бяло, като на сврачешките коремчета? Защо няма зелено като боровете, златно като звездите? Какви са тия крещящи цветове? Съсипаха ни гората! 

Чуват ги жабите и рибите в езерото и надигат глави да видят - къде е тая коледна красота, която предизвиква толкова шумна радост и още по-шумно възмущение.

Движат се коледните топки, излезли са вече на алеята, макар и в далечния ѝ край. Носят се право към живущите в зоната на езерото с лилиите, приближават, издължават се, изтъняват, добиват съвсем не обли очертания. Свраките и сойките хич и не им обръщат внимание, заети със спорове по естетически въпроси. Катеричките, замижават и пищят. Рибите плясват презрително с опашки и се връщат на дълбокото. Жабите подскачат три пъти против уроки и изкрякват. 

Двама души - с червено и оранжево яке - теглени от кучетата си, минават, заболи нос в телефоните си, без да чуват и звук от цялата тази суматоха, и се скриват зад завоя. Животните и птиците се оглеждат - пропуснали са нещо - и се разотиват без да са разбрали какво е станало. 

Паркът утихва. Чак се чува как дърветата въздъхват с облекчение и от клоните им се посипва малко сняг. Атмосфера на коледна мистерия остава да витае във въздуха и да чака някой да я забележи, да я улови и да я занесе у дома. 

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми

Thursday, December 03, 2020

Коледният сладкиш на магарето

Приказка по действителен случай, 4


Паркирало си едно магаренце каручката някъде в края на пролетта, началото на лятото, слязло, огледало се и заревало. Тръгнало било за коледен сладкиш, а пък стигнало до дърво с праскови. Още малко и ще каже някой, че морето голямото, надменното, необщителното е наблизо и се готви да го плесне под опашката. 

- Така е - измяукал от близкия дувар един котарак - като се возиш на каручката вместо да я теглиш, всичко се обърква. Спри да ревеш, че ще стреснеш дърветата, ще им окапят листата и хоп, ще се озовем в есента. 

Ококорило се магарето срещу му - такъв котарак не било виждало. Опашката му висяла чак до земята и на нея били закачени щипки. На врата му -  синьо шалче, в козината му - шарени рибки. 

- Какъв котарак си ти? - полюбопитствало то. 

- Плюшен - измяукал рижкото и скокнал на гърба му. Хайде сега, впрегни се ти в каруцата, а пък аз ще седна в нея да държа юздите и да ти показвам пътя. 

Послушало го магаренцето. Впрегнало се, затеглило, тежко му било. "Нищо, нищо - мислело си - какви хубави гледки има по пътя, ще гледам, ще се разсейвам, пък котаракът ще ме заведе при коледния сладкиш." 

Да, ама не станало точно така. 

Заплющяла котешката опашка по гърба му, забивали се щипките в хълбоците му. Аха да спре и да се оплаче, котаракът дръпнал юздите: 

- Слушай, магаре - изсъскал той - много се бавиш, я дай да ти сложа капаци на очите, по-бързо ще стигнем. 

 Нали било за добро, съгласило се магарето. Тръгнали пак. Налага го котаракът с опашка - помага му да стигнат по-бързо, а пред него - само прашен, скучен път се вижда. Теглило, теглило магарето, останало съвсем без сили и спряло. Огледало се, нищо не видяло и заревало. 

- Псст! - скарал му се котаракът - Ще те чуе момчето, ще дойде и ще изяде коледния сладкиш. Вече сме близо недей сега да правиш магарешки работи.

Да, ама станало почти точно така. 

Чуло магарешкия рев момчето, дошло и хоп свалило котарака от каручката, развързало му шала и му вързало опашката за врата. После разпрегнало магарето, махнало му капаците от очите, гушнало го, завило го със синия шал и го зауспокоявало: 

 - Спокойно магаренце, спокойно. На декември е моят рожден ден и после става лято. Ще ходим двамата на плаж и да се къпем в морето. 

Свят му се завило на магаренцето като го чуло - нали точно от лятото идвало, но момчето не спирало да бърбори и то лека-полека се унесло. Сънувало, че тегли каручка, в каручката коледен сладкиш, а до него върви момчето. Още малко им остава и ще минат покрай дувара, на който вече не седи котаракът, ще завият покрай края на пролетта, за да стигнат в началото на лятото, където ги очаква морето - голямото, топлото, дружелюбното и да се почерпят тримата както подобава.

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми

Wednesday, December 02, 2020

Проблемът с лилавото делфинче

Приказка по действителен случай, 3

Проблемът с настаняването на лилавото делфинче придобиваше застрашителни размери. Нямаше как да остане да живее сам-само в албума със стикери. Какъв е смисълът да пазиш цял празен албум за едно делфинче? 

Единият възрастен искаше да го изхвърли. Другият - да го залепи на блузата на детето за награда. Да, обаче точно този ден нямаше поводи за награждаване. Пък и стикерите лесно се отлепват от блузите и залепват за килима, за чорапите, за чаршафите. 
- Стикер октопод ми беше залепнал на панталоните, на дупето - противопостави се на идеята единият възрастен. 
Детето изобщо беше забравило за албума, а и никой не го  попита какво да направят с последния стикер. 

Делфинчето се оглеждаше наоколо с лилава усмивка и чакаше да види какво ще стане. Всичките му приятели отдавна вече бяха залепени и около него бяха останали само бели петна с техните очертания. "Все едно са ме залепили да плувам в небето" - казваше си то. 

Албумът със стикери се подмяташе по масата. После падна под нея. След това един динозавър го изрита толкова силно, че отиде чак под дивана. И проблемът изглеждаше решен. Лилавото делфинче плуваше в небето под дивана, албумът не заемаше никакво място и по панталоните на едининя и другия възрастен не залепваха стикери. 

Един ден обаче откъм стаята се чу вой, под дивана се навря дълга, дълга пръчка и тайнствена, непреодолима сила засмука албума. Щом го видя, другият възрастен изключи прахосмукачката, дръпна го от тръбата и го подаде на детето. 
То го запрелиства, видя делфинчето и много се зарадва. Седна на малкото си столче пред масата за рисуване и поиска чист лист. 
- Какво ще правиш? - попита единият възрастен. 
- На делфинчето му трябва море, за да има къде да живее. Ще му нарисувам. 
Така проблемът с настаняването на лилавото делфинче беше разрешен. 

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми

Tuesday, December 01, 2020

Почти направен снежен човек

Приказка по действителен случай, 2


"Този сняг не става за снежен човек" - чу да казват снежния човек, който чакаше да бъде направен. И се натъжи. Хората отминаха, а той остана да лежи под формата на пръхкав сняг под боровете в парка. Аха да започне да се самосъжалява и даже още по-лошо да развие комплекс за незначителност още преди да е създаден и катеричка тупна върху снежното петно, което трябваше да е лицето му. Остави следи от двете си лапки и с един скок се озова пак на дървото. Така снежният човек се сдоби с очи и настроението му значително се подобри. Много му харесваше да гледа под полите на дърветата - тъмнозелени фусти с бели дантели. 

Отнякъде долетя сврака. Клюнът ѝ ровичкаше под снега, от който трябваше да е направено тялото му и го гъделичкаше. Снежният човек се учуди. Излизаше, че дори да не е съвсем оформен, даже да е по-скоро невидим, пак може да му е хубаво и да се радва. Изключително успокоителна мисъл, защото радостта е смисълът на живота на снежните човеци. Когато тя изчезне, те се стопяват. 

По обяд дойдоха двама мъже със зелени гащеризони, смешни плетени шапки и големи лопати и започнаха да събират снега от алеите на купчини. Трупаха го точно там, където лежеше ненаправеният снежен човек. Така той расна, порасна, напълня, само дето беше малко безформен. За късмет, един от мъжете си забрави плетената шапка върху него. Сега единственото, което му липсваше бяха деца. Че кой се радва на снега и на снежните човеци повече от тях? И той зачака. Беше сигурен, че ще се появят. Часовете минаваха. Започваше да притъмнява и почти направеният снежен човек се разтревожи. Ами ако все пак не дойдат деца? Ако утре изгрее слънце и го разтопи преди да е зарадвал поне едно хлапе? Ще пропилял живота си напразно. 

Вече беше тъмно, когато две фигури се заклатушкаха по алеята срещу него. Приближаваха, приближаваха. Чуваше ги как се смеят и си говорят нещо. После ниската фигурка го видя, изпищя от възторг и се втурна към него. 

- Мамо, мамо! Виж каква голяяяма купчина, ела да си направим снежен човек!

- Този сняг не става за това - чу отново почти направеният снежен човек и сърцето му щеше да се пръсне. - Но става за снежни ангели!

Жената и детето се хвърлиха върху него с широко разперени ръце и крака и се смяха, смяха, смяха. После станаха и все така  със смях отнесоха полепналия по гърба им снежен човек у дома, където той се разтопи щастлив.  

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

Monday, November 30, 2020

Полянка за снежни човеци

Приказка по действителен случай, 1


Небето - перлено сиво, дърветата - сребърни, земята - бяла. Поглежда момчето през прозореца и му се иска хем да ахне, хем да изписука. 
    - Ахсук! Ахсук! - хвърля се да се облича и след минути вече е навън. Държи майка си за ръка, стъпва в снега и току се обръща да провери оставя ли следи. От време на време трие очи и плюе. Много му харесва снегът, но много го дразнят снежинките! Непрекъснато му се завират в очите, в устата, в носа. Според майка му искат да си дружат с него, но не знаят как да подходят. Според него, ако искаш да си приятел с някого - прегръщаш го и му дърпаш играчките, не му се вреш в устата. Тя трябва да е свободна, в случай, че те почерпят с бонбон. 

Небето - хулиган, който цели всички със снежинки, дърветата - заядливци, дето ти изсипват сняг във врата, земята - капан до капан от снежни дупки. Избира момчето само неутъпкани места и дърпа майка си за ръката да вървят по тях. Търчи напред, оглежда се - търси полянка, на която да направят снежен човек. Тук поглежда, там поглежда - навсякъде коли, шахти, плюещи плочки. Уморява се, натъжава се и ах! - разрешава на мама да го отведе в къщи. Пият чай, ядат малиново сладко и какво да види момчето - полянката за снежен човек била на тяхната терасата. Ура!

Небето - бяло като косата на дядо, дърветата - рошави като баба, земята - цялата в стъпки от малки крачета. Ще излязат хората да вървят по своите важни дела и ще се зачудят "Къде ли е ходило това дете толкова рано сутринта?", "Какво пък толкова важно има да търси в тоя сняг?" На нито един възрастен няма да му хрумне да търси полянка за снежни човеци, затова и няма да я намери. Само момчето ще си играе там, докато дойде пролетта. 

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

Friday, November 27, 2020

Преялият облак и песента

Излязло едно момче с майка си и бух, нагазило цялото в нещо сивкаво, лепкаво и пуфтящо. 

- Ааааа, какво е товаааа? - писнало хлапето. Застинало, не смее да помръдне. Напред погледне - нищо не вижда, назад погледне - пак същото. 

Обяснила майката, че това е голям, лаком облак. Преял е, издуло му се е шкембето, натежало е и го е дръпнало почти до земята. Затова се е излегнал над тротоарите, разлял се е между къщите, от устата му излизат кълбенца, пуфти, сумти и чака да му мине. И за да не се страхува детето ѝ, запознала ги: 

- Момченце, това е мъгла. 

- Мъгла, това е момченце. Хайде сега да вървим. Няма как хем по облак да ходиш, хем всичко ясно да виждаш. Ще се оправим. 

Хванала сина си за ръка, тръгнали. Пеели колкото сила имат - като се носи песента зад тях, пътечка прави - значи ще намерят пътя обратно. Толкова весело им било, че облакът надигнал любопитно глава да ги види, разтанцувал се, спрял да пуфти, олекнало му на шкембето и се върнал отново горе на небето. 

Долу на земята пак изгряло слънце и всичко се виждало ясно. Само дето хората не ходели по облаците, ами сериозни и умислени се качвали в автобуса и се чудели, откъде се чува тая песен, дето така, ама така им пречи да си стоят сериозни, сиви и пуфтящи. 

Wednesday, November 18, 2020

Преспа сняг, която те не могат да изтръскат

 Наредени един до друг. Сгушени. Главите им в крилете. Настръхнали сиви топки, като забравена и овехтяла коледна украса. Гълъбите.

Гледаше ги всеки ден. Къде отиват нощем, не знаеше. Сутрин си бяха там. Наредени един до друг. Сгушени. Понякога се отръскваха от случайно паднал сняг. Тя само ги наблюдаваше. Не им хвърляше трохи. Не можеш да хвърлиш трохи върху жица. А те си стояха на жицата. По цял ден. Беше забравила, че могат да летят. Крилата, според нея, бяха за прегръщане.

Това, което не знаеше е, че и те я гледаха. Не знаеха къде отива нощем, но сутрин си беше там. Те имаха опит. Помнеха, че понякога, подобни същества, а именно човеци, отварят прозорците си и ронят хляб по перваза за тях. Тя не го правеше. Само седеше и ги наблюдаваше. Никой не се показваше зад нея. 

Понякога, нощем, минаваха и ѝ оставяха по нещо – замръзнало клонче от дърво, незнайно как оцеляло листо. Веднъж дори ѝ оставиха по едно перо. Само дето тя май не забеляза. Иначе би трябвало да реагира, нали? Да отвори прозореца. Да им нарони трохи и да се сприятелят. Нали? Нали така става? Така правят човеците. Градските гълъби много добре знаеха. Всички в квартала правеха така. Разменяха си неща. Понякога се прегръщаха. Понякога допираха лицата си едно до друго. Гълъбите бяха опитвали това. Нощем. Тайно. За да видят какво е. Нищо особено всъщност – човките им бяха твърди и когато ги допираха, се чуваше едно леко – „трак”. Но много добре знаеха какво е да се прегръщаш. Нали сега си стояха така – един до друг – прегърнати върху жицата. Бореха се със снега. 

Под краката им минаваха разговорите на квартала. Всички тези: „ - Ало? Госпожа Андонова ли е? Ние сме от фирма „Травел и брак”, правим проучване и бихме искали да ви зададем няколко въпроса. Ако отговорите, ще спечелите награда за...” и в този миг от отсрещната страна се чуваше едно леко „трак”; или пък „Ало? Мамо, загубих си джи ес ема, обаждам ти се да не се притесняваш, аз...”; а често и „Ало? Ще си дойдете ли тази събота и неделя? Да ви чакам ли? – Не ни чакай, мамо, ние имаме...” и още едно „трак”, но безшумно, само в единия край на линията. 

Гълъбите дори не подозираха, че последният разговор е на жената, която ги наблюдава. Само свиваха измръзналите си крачка около гласа ѝ, течащ по жицата, и се сгушваха още по-плътно един до друг. Понякога си мислеха колко е хубаво, че имат крила, с които да се прегръщат през зимата и да отръскват снега, който ги посипва. Защото можеше, можеше, да са като хората, на чиито глави понякога – забелязали са го това – се посипва цяла преспа сняг, която те не могат да изтръскат. 


 

Tuesday, November 10, 2020

Врата в стената, а зад вратата - море

В тъмното живеел един дядо. Много добре му било. Понякога си представял, че е слънчево, той лежи в хамак под черешата и мравунки му гъделичкат големия пръст на крака. Понякога, че има печка, в нея гори огън, върху ѝ свирука чайник, а бабата слага на масата кекс с боровинково сладко. Веднъж си представил, че играе с багери, кубчета, коли и скача на батут. 

- Я! - рекъл си - щом имам играчки, значи имам и внуче! Чакай да му се обадя. 

Огледал се дядото за телефон и видял, че под краката му, вместо под, има стена. В стената - мъничка врата. Навел се, отворил я, надникнал с едно око вътре и какво да види през прага? Море! Обадил се на внучето и му казал бързо да си взима тебеширите и да идва да рисуват по стената. Дошло внучето, нарисували двамата една по-голяма врата, отворили я и хоп! озовали се на плажа. Там играли заедно, правили пясъчни замъци, пляскали с ръце и крака във водата - много весело им било. А и слънцето светело така ярко, че нищо не се виждало и дядото можел спокойно да си представя каквото си ще.

Такива неща снощи. 

п.с. Приказката е започната по този начин от дон Фелипе и продължава с море и врата в стената на пода, специално по негово желание.

Monday, October 26, 2020

Доматът бежанец

 Един домат - бежанец от зеленчуковата в цветната градина на мама - се е разположил между тагетиса и умирающо, храстовидно цвете с непроизносимо име. Отметнал рошава зелена глава надясно, разперил два израстъка наляво - мама му се заканва, че ще го изсели на бунището, а той се хили, цъфти и пет пари не дава. Вчера повдигна листа и ми показа самодоволно продукцията си - малки зелени домати по никое време. 

Моментално му беше издадено разрешение за постоянно пребиваване. Заплахата за изселване беше снета, а част от продукцията - иззета. Една котка застана на стража - да го варди от буболечки. Тагетисът се опита най-сетне да завърже контакт, само цветето с непроизносимо име се поклати снизходително: "Не се бутай, младежо, не се тикай. Нищо не може да опази и най-ербап домата от настъпващите студове." 

А зеленият цъфти, радва се и доказва, че за мераклията всяко време е подходящо да даде плод. 

Такива неща в средата на есента. 

Thursday, October 22, 2020

Бой и живот, живот и бой

В автобуса върви сутрешният блок на някакво радио. Слушател на възраст 50+ разпалено убеждава водещата, че всички да са равни - това е смърт! 

"Може би искате да кажете еднакви, а не равни?" - деликатно се намесва тя. 

"Еднакви, равни, за мен е едно и също - снизходително обяснява слушателят - синоними, омоними, натам бием!" - завършва тържествено и затваря телефона. 

Ама така си е, мисля си, докато се прибирам към къщи, то дали ще биеш, или ще галиш, жестът е един и същ, само силата на замаха е различна. Синоними, омоними - друга е граматиката на ежедневието, все по-малко място има в нея за внимание към езика, което помага за дисциплина на мисълта. Бой и живот, живот и бой са ни напълно достатъчни. Не ли? 

Такива неща днес.

Monday, September 28, 2020

Шапката с противоречиви мисли или учената жаба

 В шапката на един дядо живеели куп противоречиви мисли. "Дали да не легна да си реша кръстословицата" се блъскала във "Време е да полееш доматите", което събуждало "Баба май криеше бисквити в шкафа зад брашното.", което настъпвало "Трябва да се прекопае пипера." 

- Ооо, заболя ме главата! - ядосал се дядото и пуснал шапката в реката. В главата му се настанила тишина. Успял да чуе най-сетне жуженето на пчелите, чуруликането на птичките, мърморенето на бабата. Свършил си всичката работа и полегнал под крушата да си решава кръстословицата. 

През това време една жаба се настанила в шапката му и внезапно добила неподозирани знания - къде се крият бисквитите, кога се поливат доматите и какво е кръстословица. И понеже другите жаби и толкова не знаели, станала най-учената в целия вир. 

Такива неща днес. 

Wednesday, September 16, 2020

Дупка между сезоните или възможност за мечтаене

След Миролюбово и преди Изворище има един прежълтял от летни тревоги хълм. На билото на хълма стои дърво. Все още младо и зелено. Сигурно, защото не обръща внимание на тревожния пейзаж наоколо, ами гледа с копнеж към морето. Морето, тоя ненаситник, се натиска с небето. Затова долу летят вълни, а горе плуват облаци. Къщите са с гръб към водата, за да се пазят от вятъра, нищо, че и двамата са далече. Навярно затова повечето са посивели преждевременно. 

Кой сезон е, никой не знае, а и него интересува. В началото на есента гледката е като в началото на лятото. Добре, че рядко минават пътници и няма кой да забележи тази дупка между сезоните, тази възможност за мечтаене и да я пропилее. 

Такива неща от лятото до есента и по-сетне. 

Friday, August 21, 2020

Нощни разговори

През деня улиците сякаш се разширяват - заради туристите. Къщите се отдалечават една от друга и се правят на неми и глухи до вечерта. Щом всички се приберат да спят, уличките отново отесняват, къщите допират покриви и започват да шушукат. За новата, в гръцката махала, дето така са я гримирали, че прилича на стара и пришълците умират да се снимат с нея. За най-възрастната от тях - обявили са я за събаряне. За момичето, дето се показва вече две сутрини на терасата на най-кипрата къща в града. Приличала на хубавицата Ставра, същата, дето живяла почти цял век и поискала да я погребат не в гробищата, а на хълма извън града, с лице към морето. За невъзпитаните деца, които се опитват да ги надраскат със спрейове, за пияниците, подпиращи се на каменните им стени. За старите времена, когато дебелите им зидове били пристан на големи семейства с чудни истории, а не лятна спирка за лекомислени летовници.
От време на време някой гларус ги прекъсва с вик и къщите утихват задълго. Ослушват се за стъпки - да не би някой да е буден и да ги чуе. После пак допират покриви и така чак до сутринта, когато туристите се втурват гладно към изгрева, баничарниците, кафенетата, плажовете и сергиите със сувенири и шумната им припряност прави всеки разговор невъзможен. Такива неща тези дни.

Thursday, August 13, 2020

Нова глава в историята на градината на мама

 В градината на мама остарява една котка. Опитват се да я изгонят от къщата откакто беше на годинка. 

Като се роди, мама помогна на нея и на четирите ѝ посестрими да изкарат зимата. Щом настъпи първата пролет от техния котешки живот, реши да ги сложи в кашона и да ги пусне в съседното село. (Така двете села си обменят котки всяка година, но това е тема на отделен разказ.) Добре, но Сара - тогава още си нямаше име, нали беше определена за изселване - изобщо не се появи в двора в деня, в който набутаха останалите ѝ сестри в кашона, натовариха ги на колата и ги пратиха да си търсят стопани в другото село. 

Завъртя се около краката на мама чак два дни по-късно. Получи храна, поспа в една саксия, погали се на татко и така остана в къщата. 

"Само да дойде пролетта и ще я изгоня - заканваше се мама поне шест-седем години поред. - Не мога през зимата, ще умре животното в тоя студ." Да, ама всяка пролет, като наближи денят на кашона и Сара изчезва. Появява се два дни по-късно, мяука, търка се в краката на стопанката и остава до следващата пролет. 

Куп красиви и здрави котки си заминаха. Някои в кашона, други в битка със съседски котки и кучета, трети, защото са си намерили стопани през улица или през две. Само Сара седи под сайванта, спи в саксиите, извежда всяка есен и пролет по едно котило и го оставя на човешките грижи. Тя е удивително незаинтересована от поколението си. Никога не знае какво да прави с децата си. Ако усеща опасност, обърква се кое коте да спаси. Най-често застава безпомощно между две мяукащи, пухакви топки и чака да става, каквото има да става. 

Мама казва, че е рядко глупава котка. Аз я гледам как завзема все по-голяма част от одеялото, дето съм си послала под черешата и силно се съмнявам в мамините думи. Никой да не те иска, ама ти да си седиш; да правиш куп поразии в къщата и в двора и да оцелееш; потомството ти да го гледа някой друг и да се грижи и за тебе, защото си майка - не може да ти липсва ум, друго е. 

"Оставка, Саро!" - викам ѝ. Тя ме поглежда, свива се на кълбо върху книгата ми и заспива. 

"А Писана какво животно беше! - въздъхва мама, спомняйки си своя отдавнашна, котешка любимка. - Рядко съм виждала толкова достойна котка. Ама рано си отиде." 

После идва дон Фелипе, с викове и ръкомахания прогонва Сара и мен от дебелата сянка, подрежда си играчките на одеялото и започва нова глава в историята на градината на мама. 

Такива неща вчера.

Saturday, August 01, 2020

Много шум за нищо по гръцки

Сутринта, по напечените вече улици, мина кола с монтиран отгоре мегафон. Този път гласът, който се лееше от него не предлагаше настойчиво карпузя и томатя, не подсещаше гръцките домакини да се отърват от старите си мебели, ами беше подхванал жизнерадостно друга тема. Разбрахме само, че ще има синема-театро днес. Какво ще играят, така и не проумяхме. На прибиране от плажа забелязах, че средиземноморските люляци са настръхнали в очакване, зокумите клатят глави и шушукат нещо, саксиените цветя са извили шии към небето, маслините и те са се фръцнали, не дават да ги погалиш. Огледах се наоколо. Домакините припряно прибираха пране от просторите. На някои места вдигаха тентите, на други ги спускаха повечко. Малкото почиващи бяха накацали по терасите, разпъваха шезлонгите и се гласяха да сядат с резен диня или с чаша в ръка. Учудена от тези трескави приготовления и повсеместни вълнения, вдигнах глава към небето. Облак идеше. И дъжд. Първият от един месец насам. "Ето го синема-театрото" - казах си. "- Ясно е и кое ще е представлението." Хванах Филипос за ръка и го приканих да се омитаме от сцената. Влязохме в къщата, метнахме торбите, грабнахме и ние по едно парче диня, докато небесният оркестър свиреше гръмовната си увертюра. Тамън се нагласихме, музикантите и актьорите се ометоха, слънце изгря, гугутките пак взеха да ни поучават от парапета на терасата. -Това е - викам - дон Фелипио, поне разбрахме как се е казвал спектакълът, дето го рекламираха тая сутрин с мегафона. "Много шум за нищо". Сега да се гласим да се връщаме на плажа. Такива неща днес.

Sunday, July 26, 2020

Явният живот на кино "Аполон"

Търговецът Скрилос определено е бил чешит. Тръгнал от Левкада по търговски дела и се върнал с ролки звукови филми и идеята да направи кино на острова. През 1928 година салонът бил построен и отворил врати за първите си посетители. Дали Скрилос е изрязвал сцените с целувки и прегръдки от лентите не знам. Дали се е пушело по време на прожекциите, колко пъти месечно фериботът е стоварвал на пристанището нови кутии с лента, кой е рисувал плакатите - не разбрах. Мога само да си представям възхода на кино "Аполон", трепетите на момчетата, когато на екрана се е появявала Лорин Бакол, мечтите на момичетата, докато са гледали как Скарлет примира в прегръдките на Рет Бътлър, държането за ръце в тъмния салон.

После ежедневието осветява лентата, образите от нея избледняват, киното на Скрилос запада, той самият остарява и "Аполон" затваря врати.

В началото на 90-те години децата му - синове ли са били или дъщери, и те ли са били чешити като баща си - решават да подновят семейния бизнес. Черно-бели снимки в рамки украсяват фоайето: Скрилос и жена му, между тях прожекционния апарат; щастливи двойки пред входа на киното; деца, които чакат за билет на касата. Хората идват да гледат как младият Ал Пачино оглавява фамилия Корлеоне, как Джулия Робъртс се превръща от Пепеляшка в принцеса и как Брус Уилис умира трудно.

Колко дълго може едно семейство да захранва с илюзии жителите на цял остров?

През 2004 година кметът на Левкада купува киното, което вече е истинска историческа и културна ценност за острова, и с общински пари то е ремонтирано основно - нова озвучителна система, модерен прожекционен апарат, меки, широки седалки.

Машината за приказки продължава да работи с нови сили, посещавана от местни и туристи.

12 години по-късно град Левкада е разтърсен от голямо земетресение, което разрушава много от традиционните къщи. Ден-два след него кино "Аполон" пламва, а след 10 минути огънят облизва и изяжда и цяла част от историческия квартал на града. Доброволци - дали е възможно да са били внуците на Скрилос - тичат с кофи да гасят киното. Кметът лично успява да спаси прожекционния апарат. Покривът, екранът, меките седалки - всичко изгаря. На снимки от пожара се вижда, че стената на фоайето, онази с историята на кино "Аполон" и семейство Скрилос, е непокътната. Човешки жертви няма, но общината решава, че къщите са с приоритет и започва да реставрира първо тях.

4 години след пожара, една туристка - моя милост - успява да се загуби по уличките на Левкада и докато си зяпа картата, да си чукне носа в жълта стена с мраморна плоча на нея: Dimotikos cinema Apolon  Вдигам глава и виждам останките от букви над зелената врата - APO.

Там, където е бил екранът днес има огромни зокуми. Цикламените им глави се показват над стените и се плезят на туристите. Околните къщи са изтърбушени, запазени са само фасадите им, и отвътре се строят наново.

Решавам да проверя кой е тоя Dimotikos и защо някогашното кино е полуразрушено и изоставено. Така научавам за Скрилос и явния живот на кино "Аполон". За тайния ще разчитам на въображението си и на това, което прожектират на изгорелия киноекран зокумите.

Такива неща тези дни.

Thursday, July 23, 2020

Кротък мрак и нежно подрънкване на мачти

Отдалеч, а и по-отблизо, прилича на остров. Но не е.
До 50-те - 60-те години на XX век хората са предпочитали да стигат до него по вода. Но път по суша е имало.
Архитектурата и атмосферата те заблуждават, че си в малък италиански град, пресичан тук-там от селски, френски улички. Но надписите са на гръцки.
Бабите и те са гръцки - от онези, дето са горгони, корени, русалки и добри готвачки едновременно. Оставят сгъваемите си столчета на брега, влизат в морето, сламените им шапки се приближават една до друга и изпод тях се чуват шепот, възгласи и кикот.
Следобед лицето на слънцето не се вижда, но лъчите му се протягат между хълмовете, изрусяват им бретоните и стигат чак до микроскопичните плажове сред скалите.
Времето се преструва, че не мърда, но камбаната на църквата го побутва напред на всеки час.
Затова навярно в плод и зеленчука, от който пазаруват яхтаджиите, работи най-бавният продавач на света; в близката таверна пъргава, млада хостеса с руса коса и силен грим посреща гостите вечер, а сутрин попрезряла дама с торбички под очите се чуди къде си е загубила перуката снощи.
Всяка привечер пухкав грък, облечен в бяло, разхожда покрай морето бял шпиц и се смее на дон Фелипе: "Епта, Филипос, епта! Би кеърфул уит май гърл." Което ще рече: "Ти си на две, момичето ми е на седем, Филипос, внимавай, не го дърпай за ушите и опашката, че ще те схруска!".
Всички са отворили капаците на прозорците, насядали са по терасите и гледат как яхтите влизат в залива и как се размиват очертанията на параклиса, построен на миниатюрен остров току до входа му.
Тийнейджърите се боричкат под колонадата на малкия кей и момчетата използват най-старото извинение, за да прегърнат момичетата - сграбчват ги и ги мятат във водата.
Изглежда като да съществува тоя град, в който са се строили стотици кораби и от който тръгват големите гръцки фамилии - корабопритежатели и мореплаватели. Но не е съвсем сигурно.
Затова не ти остава друго освен да си обещаеш, че ще се върнеш пак, ще седнеш на брега на Галаксиди без да помръдваш, за да гледаш слънцето, морето, каменните къщи, обградени с бугенвиля и хората зад капаците на прозорците и по терасите, които гледат към теб, докато заедно се превърнете в кротък мрак и нежно подрънкване на мачти.

Такива неща тези дни.

Thursday, July 16, 2020

Втора ода за гръцките баби

Гръцките баби от остров Евия не са като останалите. Носят оранжеви, сини и зелени рокли. Наливат от червено джезве кафе в малки чашки и си махат през оградите: "Калимера! - Калимерааа!". Къщите им са изрисувани с цъфнали дървета. В дворовете им греят нарове и череши и простички цветя с дълги имена.

Гръцките баби от остров Евия, минават покрай нашата къща и се усмихват на дон Фелипе. Бъбрят му нещо, смеят се и пляскат с ръце като момичета, когато той им отговаря.

"Еля! Еля, Филипеее!" - викат го през оградата, дават му парчета домашен кекс и възкликват учудено, като им каже "Евхаристо" с вече пълна уста.

Гръцките баби от остров Евия ловят риба с кълбо канап и кукичка и отнасят улова в къщи - да приготвят чорбата, докато внуците им се гонят по дървения кей, боричкат се и скачат във водата, хванати за ръце.

Гръцките баби от остров Евия напълно отговарят на името си. Приличат на малки слънца и пухкави облачета едновременно тези посбръчкани Еви, които огряват улиците, поливат дворовете и след като са се погрижили за своята райска градина, грабват широкополите си шапки и се понасят към плажа да нагледат капитаните на своите малки семейни флотилии.

Такива неща тези дни.

Прочетете и първата ода за гръцките баби.

Tuesday, July 14, 2020

Хорът на пренебрегнатите момичета

Чувам ги отдалече. Съскат, мърморят, припяват жално "Иуу, иуу, иуу...", а после вземат, че се ядосат и хленченето им премине в яростни викове "Иуууу! Фиууууу! Иуууу!", придружени от заканително плющене. Утихват за секунди. После горкото им хлипане се понася отново, преминава пак в огорчено съскане, мърморене, окайване, заканване и така цял ден и цяла нощ. Жали се на морето хорът на пренебрегнатите момичетата, красавиците, чиито бели рокли вятърът няма да развява тази година - яхтите за разходки на туристи, подредени на сушата, точно срещу пустия плаж и морето. Такива неща от вчера насам.

Monday, July 06, 2020

Как се появяват нови селища малко преди Кулата

Първо покрай колоните от коли, от двете страни на пътя, ще се появят сергии с освежителни напитки, нещица за хапване, гривни против комари, светещи топчета, цигари и прочее важни неща. По-предриемчивите ще направят няколко кафенета и един ресторант с българо-гръцки специалитети. След това ще построят хотели, за да има къде да отдъхват отиващите на почивка. И най-накрая, малко преди Кулата, ще се появят нови селища - Короново, Мало чакане, Големо кесане и Айдеминааме.

Такива неща днес и в следващите дни.

Monday, June 22, 2020

Една черна котка

В градината на мама жужат пчели, дон Фелипе пее, вятърът се учи да свири на улук, розите танцуват, кремовете пуфтят, превили тела от цвят, наровете едреят и показват червени усмивки, малките котета гонят бръмбар кутсузлия, мама плеви, татко люлее люлката, която не била люлка, ами хеликоптер, аз броя облаци, тиквите прегръщат със зелени пръсти това, дето щяло да е еко вигвам за внука, доматите дебелеят, картофите обменят клюки между долната и горната земя, всичко ври и кипи, всеки е зает със сериозни дела и търчи по задачи, само една черна котка е приседнала неподвижно в тревата и се опитва да погледне Космоса в жълтите очи. 

Такива неща тези дни. 

Friday, April 17, 2020

Временно положение с 3 удивителни

Мервам яркочервено петно в пряката преди магазина за плодове и зеленчуци и завивам веднага, не мога да не отговоря на настоятелната му покана да го разгледам. Приближавам се и какво да видя - градина с лалета. Десетки, не, направо стотици лалета, ограждат олющена двуетажна къща. От тези, дето скоро ще ги съборят, за да построят кооперации с мраморни стълби и моден цветарски магазин на нивото на улицата.
Навирили глави тия ми ти лалета, чак ги подали през мрежата, готови да напуснат градината и да тръгнат из града. Зейнали им устите за слънце, хич не ги е грижа, че маски трябват, че шляенето е забранено. Хем им се възхищавам, хем ми е смешно, хем яд ме хвана на тях, та трябваше да отместя поглед. Чак тогава видях, че пристройката до къщата е всъщност книжарница. На вратата ѝ беше оставена бележка, написана на ръка:

"Молим да ни извините, затваряме заради извънредното положение. Временно!!!"

Аз като видя 3 удивителни една след друга и спирам да чета, обаче в тези имаше толкова надежда, колкото непукизъм в червените глави на лалетата. Та си отбелязах, като мине временното, да отида да си купя тетрадки и моливи от тая книжарница.

Такива неща днес!!!

Monday, March 23, 2020

Новогодишни фойерверки през пролетта

Откакто обявиха извънредно положение съсед от близката кооперация гърми всяка вечер, около девет без десет, фойерверк. Да, един фойерверк. Нещо като "и този ден мина", "наздраве", "що не взема да си скина потника и да се маана от тоа живот", "спите ли", "беж, вирусе гаден, твойта м*м* коронска" и подобни.
В събота, около девет без десет, за първи път гръмна два фойерверка един след друг. Предположих, че това е неговият начин да отбележи идването на пролетта.
Вчера пак гръмна един.
Днеска обаче нула! Тишина! Сега се чудя как да тълкувам този знак. Като поражение или като подготовка за тържество - може в 00:00 часа да ни удави в пукот и шарени светлини с мисълта, че в отбелязаната отново Нова година ще му/ни провърви повече.

Такива неща днес.

Monday, March 16, 2020

Грабеж по време на извънредно положение

Жена с маска и ръкавици влиза в магазина, кара се с продавачките, че нямат това или онова и най-вече препарат за прозорци с пулверизатор. "Как ще измия сега? Защо не зареждате?" - сопва се и насочва показалец към продавачките. Те се стряскат, вдигат ръце, може да е жест за  "не знаем" или "за нямаме и това е", или за "съжаляваме", а може и просто да се предават пред този обвинителен пръст в синя латексова ръкавица. Прилича на насочен пистолет. Жената ограбва каквото може - добро настроение, усмивка, желание за работа - и си тръгва с плячката към дома.

Такива неща днес за десет минути пазаруване.

Thursday, February 20, 2020

Как си печелиш свободата

До Бялата кула в Солун стои една информационна табела, която разказва цялата ѝ история. Включително как била червена от кръв и черна от мръсотия, когато в нея се помещавал затворът. Не помня през коя година, директорът обещал на един от затворниците, че ще го освободи, ако пребоядиса кулата бяла. И човекът се съгласил. Пребоядисал я и си спечелил свободата.
Седяхме ние в подножието на кулата, измервахме я с поглед, цъкахме. Два въпроса не ми дават мира оттогава. Колко е била мръсна тая кула всъщност, че да обещаят на един човек да го освободят, ако я изчисти и боядиса сам? И! Как измерваш кога си изчистил и боядисал твоята лична кула, за да си спечелиш свободата?

Такива неща днес.

Friday, February 14, 2020

Какво е любовта

На покрива на нашата и отсрещната кооперация живеят много гълъби. Затова, ако искаш да си ползваш терасата, трябва да я чистиш и миеш редовно. Не помагат монтираните изкуствени гарги, навързаните като знамена найлонови торбички и овесените на връвчица, блещукащи дискове.
Тази сутрин виждам как лелята от отсрещната кооперация излиза на балкона с някаква чиния, хвърля трохи и останки от храна на съседния балкон и всички гълъби се скупчват на него. Тя се обръща и си влиза в стаята. Преди малко я виждам отново, показала се е на балконската врата, ръкомаха ядосано и гони гълъбите, накацали по собствения ѝ балкон.
Нещо такова е любовта - трябва да чистиш и подреждаш редовно, ако искаш да си я ползваш и да ти е приятно. И тя задължително се връща да ти напомни за себе си по неприятен начин, ако само я залъгваш, че се грижиш за нея.

Такива неща днес.

Wednesday, February 05, 2020

Кой прави най-хубава пача

На пазара в Солун свински глави висят на ченгели, климат към минувачите с очи като цепки и се усмихват. Под техния благосклонен поглед продавачи ни приканват да си купим прясна риба, да пробваме сиренето, да си вземем маслини, сладки, ядки, апетитна халва, нарязана като торта. Женски гласове ми шушнат, че мога да си купя невидени другаде обувки, чанти, блузи, сигурно не разбирам от мода, щом така се дърпам. - Сигурно е - уверявам ги.

Майсторът столар не ми обръща внимание, аз съм тая, дето се заплесва по изящните му творения. По-надолу - ателие за литографии, аха да си поговорим с жената в ателието, ама не посмяваме да си сложим оковите на езика, усмихваме си се и се оттегляме - тя навътре, при работната си маса, аз навън - към следващата пазарска уличка.

Леля на почтена възраст пие кафе на малка масичка между сергиите и натуриите. Стиснала е ръце между коленете, толкова е тясно, но пък порцелановата ѝ чаша е изрисувана цялата със сини цветчета. Има хора, дето умеят всеки сезон да превърнат в пролет. - Има, има - кимат доволно свинските глави - точно те правят най-хубава пача.

Аз пача не обичам, затова вероятно и никакво прозрение от тая разходка из солунския пазар не родих. Но ми се стори важно да се има предвид прасешкото мнение по кулинарните въпроси със свинско, освен всички останали новини.

Такива неща тези дни.

Friday, January 31, 2020

Приятен мартенски предиобяд според планетите

Целият квартал мирише на мекици. Синигерите са се сбрали на съвет под балкона ни и разгорещено обсъждат дали да следват уханието и да си изпросят една-две от бабата от отсрещната кооперация или да изчакат внучката да слезе в беседката на двора с мекица в ръка и да я поухажват. Кълвачът новодомец се обажда възмутено от съседното дърво: "Та-та-та-така не може! Тря-тря-трябва да се работи! Та-та-та-тарикати!" Отдолу котките го гледат, подсмихват се и се облизват. Коли ручат, деца реват, баби бутат пазарски колички с туби от минерална вода. В шивашко ателие "Вселена" жените носят пролетните рокли - да им ги поразширят, а във фризьорския салон обсъждат Риби в Рак или Телец в... зодията се губи в рученето на сешоара. Потъват важните въпроси в маловажните, отрязват ги, сушат ги, къдрят ги, изправят ги и после, който не работи може да яде, а ако може да работи, по-добре е да работи повече. Според планетите нещата винаги и всякак се развиват на добре.

Такива неща днес в приятен, мартенски предиобяд.