Топлина и време

Малолетна котешка майка донесе на моята майка новородено коте. Тя ги настани в жълта касетка, застлана с шарена черга. "Не е на много сигурно място - каза мама - ама нямам къде. Къде са ти другите котета, мамо?", но черно-рижата си ближе бебето и се прави, че не разбира.  

Спят двете рошави кълбета, сгушени едно в друго. Ние с дон Фелипе се повдигаме на пръсти да ги погледнем отдалече. После майката излиза - хапва, пийва вода и аха да се заиграе с един бръмбар в цветята, Фелипето я потупва по гръбчето - "Коте, отивай си при твоето коте." - и тя се връща. 

Надвечер пръскачки жужат, тревата си отдъхва, цветята въздишат облекчено след жегата, дон Фелипе пее - въобще, насладата от живота в сантиметри рязко се повишава, когато мама надава вик: 

- Хиии! Взе котето тоя разбойник! Ей, пусни! Пусни! - хуква тя към оградата, но едрият рижав котарак вече я е прескочил с новороденото в уста. 

Природа, нито е добре да ѝ се месиш, нито можеш, ама ни е тъжно. Мълчим си, садим цветя, четем приказки - кой както може се прави, че не мисли за изяденото коте.

Малолетната котешка майка, която не е успяла да се пребори да си запази бебето, снове между касетката и градината. Мяука, оглежда се, потрепва с мустаци. Учудена изглежда, но то може да е и от шантавата окраска на муцуната ѝ - лявата ѝ страна е черна, дясната - наполовина рижа, наполовина бяла. 

Даваме ѝ вечерта да си хапне повечко. Не е добре да се утешаваме с храна, но пък да сте виждали котка да отказва вечеря, закуска, обяд и хапване по всяко друго време на денонощието? 

На сутринта я гледаме, че гони бръмбари в Космоса. Да! Космосът цъфна, ама само малкият. За големия било още рано, трябвало още топлина и време. 

Такива неща тези дни в градината на мама.

Любов и великолепие в градината на мама

 Градината на мама е любов и великолепие. 

Полите на лалетата са овехтели, увиснали и всеки момент ще се изхлузят. Белите анемони се фръцкат пред тях с изгладените си рокли на харбалички - с такива ни обличаха за празничните концерти в детската градина.

Зад тях е балът на дебютантките - лилави, жълти и оранжеви теменужки са допрели глави, шушукат си, хихикат и тръпнат в очакване на първите целувки на пчелите. 

Срещу тях, в другия край на градината, напъпилите ириси поглеждат с крайчеца на зелените си очи към термометъра, окачен на чимшира - вчера беше 30 градуса, днес е 26, още един такъв ден и ще се осмелят да демонстрират жълто-лилавите си деколтета. 

По-нататък до пътеката, върху покрития с ламарина кладенец, се кипрят няколко мушката и посивял похотлив мъх, който все гледа да се намести в чужда саксия. 

Над тях се усмихва срамежливо нарово дръвче. 

Пред него се е наместила юката скандалджийка - чака да мине дон Фелипе, че да го бодне по дупето. 

Срещу нея, точно на последния завой на пътеката, има празно място. Засега там спят котките, но скоро ще се появи космосът и те ще стоят, ще го съзерцават и от време на време ще бъркат да вадят от него самозабравили се бръмбари. 

Всичко цъфти, поклаща се, зеленее, хубавее, разсъблича се, закача се, прави планове, чурулика, жужи, пищи, смее се. 

След като е поляла градината мама сяда, поглежда я и въздъхва: 

           - Гледай дамското сърце - превило се е от цвят, едно листо не му е останало. Много ме е яд, че бялото изчезна, остана само червеното. 

Завъртам глава и наистина - сърце до сърце превиват стъблата на най-ниското цвете. И все червени. Tака е, мисля си - минава време, белите сърца поемат радостта, обичта, мъката, разпукват се, покълват пак, напъпват, разцъфват - прелестни, предизвикателно червени и готови да продължат да туптят в градината на любовта. 

Такива неща по Великден.