tag:blogger.com,1999:blog-215401092024-03-13T23:51:58.353+02:00Отвъд думите/Sifon4o"Красиво бе това тресавище, когато отби от пътя със пейзажите банални."mogilskahttp://www.blogger.com/profile/09620072914150584812noreply@blogger.comBlogger449125tag:blogger.com,1999:blog-21540109.post-86663955874713767792022-10-19T12:06:00.003+02:002022-10-28T23:41:38.431+02:00Сезоните на любовта<p>Жената върви боса по опадалите листа. Дългата ѝ лятна рокля се влачи по земята. Стъпва бавно, тежко. Приведена е от кръста. Подпира се на чадър от прозрачен найлон с лилав кант. Който погледне как го е хванала, неволно се сеща за изящните дантелени чадърчета, дето ги е виждал само на картинка или в някой филм. </p><p>Косите ѝ са спуснати от двете страни на лицето. Ако се съди по фигурата и стойката ѝ, и по подпухналите крака, които се подават на всяка крачка изпод роклята, не ще да е много млада. В ръката си държи букет – невени, зеленяш и още някакви дребни цветя. Прилича на булка, закъсняла за сватбата си цял един живот. </p><p>Към нея се приближава увит в зимно яке дядо. Говори ѝ нещо.Тя само му махва с ръка и продължава да крета към подлеза. Той въздъхва, оглежда се. Това му е хубавото на големия град, никой не забелязва, че любимата му изглежда така странно. Това му е лошото на големия град – никой не спира да попита имат ли нужда от помощ. </p><p>Продължават да вървят двамата под есенните кестени – няколко стъпки напред една жена, която отказва да напусне лятото и малко след нея, един мъж, който вече живее в зимата. Стигат до стълбището на подлеза. Тогава тя се съгласява той да я хване за ръка. С другата я поглава по косата и бавничко слизат надолу по стълбата към долната земя. </p><p>Такива неща вчера.</p>mogilskahttp://www.blogger.com/profile/09620072914150584812noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21540109.post-54439132808162605762022-07-25T13:11:00.004+02:002022-07-25T16:10:16.681+02:00 Трета ода за гръцките баби<p>Гръцките баби от остров Порос сутрин изнасят клетки с канарчета и папагали на терасите. Бързат, докато не е толкова горещо, да приготвят пастицио или мусака и желе с праскови. После поливат плочниците, улиците и покривите на съседните къщи – да спечелят още поне 5 минути прохлада. </p><p>Следобед се крият в полутъмните стаи и чакат слънцето да се умори. Отслабнат ли лъчите му, обличат се в лилави, жълти и сини рокли, взимат си кученцата и тръгват към плажа. Бъбрят весело, закачат се с децата и влизат в морето хванати под ръка. Екстравагантните им шапки - от шапка идиотка с щампа на розички до сламени капели с гигантски панделки - се носят над водата и изпод тях се чуват кикот и подвиквания. </p><p>Притъмнее ли, отрупват масите на терасите си с лакомства, ходят си на гости и припяват на песните, които се чуват от таверните на пристанището. </p><p>Гръцките баби от остров Порос са селото, необходимо за отглеждането на едно дете, което и да е дете. Те винаги са там - пляскат и викат браво, докато то им показва как плува, черпят го с плодове и кроасани, дават му подаръци - книжки за оцветяване, флумастри и боички, дивят се на картините му, наричат го с нежни имена и загрижено питат иска ли втора вечеря. </p><p>От зоркия им поглед не убягва кога хлапето седи твърде близо до парапета на терасата, кога се опитва да пие морска вода или приближава ръба на кея без родител да го държи за ръка. Тогава бързо намират отговорния възрастен и по тона им се разбира, че нещо неправилно се случва и то трябва веднага да бъде поправено. Пак по тона им човек може да отгатне, че обсъждат помежду си безотговорните млади. </p><p>Щом се уверят, че детето е в безопасност, успокояват се и разказват за своите внуци. Не им пречи, че не разбираш езика им, важното е, че ги слушаш. </p><p>Въпреки че в началото поведението им на майки-орлици те е раздразнило, когато се разделяте откриваш, че ти се иска да ги прегърнеш. И по усмивката им познаваш, че те много, много добре го знаят. </p><p>Такива неща днес. </p><p>Прочетете: </p><p></p><ul style="text-align: left;"><li><a href="https://sifon4o.blogspot.com/2019/08/oda-za-grackite-babi.html" target="_blank">Първа ода за гръцките баби</a></li><li><a href="https://sifon4o.blogspot.com/2020/07/vtora-oda-za-grackite-babi.html" target="_blank">Втора ода за гръцките баби от остров Евия</a></li></ul><p></p>mogilskahttp://www.blogger.com/profile/09620072914150584812noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21540109.post-28065521423172315992022-05-30T15:13:00.001+02:002022-05-30T15:13:17.606+02:00Предвидливият Космос<p> В градината на мама цари покой и безгрижие. Слънце грее, лек ветрец къдри тревата и дон Фелипе е все по-убеден, че това е море. Котките спят под цъфналите маслини в големи саксии. Мама обаче поглежда Космоса и отива да завива разсада: "Буря идва." </p><p>Вдигам глава към небето - в далечината, над планината има само едно незначително по размер облаче в лошо настроение. И друго нищо. Поглеждам към мама неразбиращо, а тя се смее: "Виж Космоса - затваря се. Притъмняло му е."</p><p>След час всички раздразнителни и избухливи облаци, облечени в мътно сиво и тежко синьо, започват да се карат над градината на мама. Фучат, трещят, искри им излизат от очите от ярост и като не успяват да се разберат, разплакват се. </p><p>След още час се успокояват, преобличат се в сухи, светлосини дрехи и пускат слънцето да огледа терена. </p><p>От храстите стърчат плешивите глави на рози и божури, алеите са покрити с жълти, розови и червени листа. Ние и котките подаваме боязливо носове изпод навеса. Само Космосът отново е опънал врат и свеж, и усмихнат разтваря листа, пуска бръмбарите в главата си, мами котките да се отъркалят в него и си бъбри с облаците. </p><p>Такива неща вчера. </p>mogilskahttp://www.blogger.com/profile/09620072914150584812noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21540109.post-1797037378077314522022-05-16T13:18:00.004+02:002022-05-16T13:20:54.623+02:00"Тате-тате-виж!", "Да-тате." и трамваят<p>„Тате-тате-виж!“ е облечен с тениска и панталони на динозаври. Гони гълъбите по площада, показва на баща си как се ритат листа, как може да скача до небето и че облаците приличат на крокодил-куче-кон-чудовище. Превъзбуден е малко – работен ден е, той е здрав, не е на градина и е с баща си в центъра.</p><p>„Да-тате.“ чете нещо важно на телефона. Вероятно войната-газа-инфлацията-правителството-колата-футбола-фейсбук-мейл-от-шефа. Идва трамваят. Той протяга ръка, „Тате-тате-виж!“ се хваща и докато крещи „Сииин! Син еее!“ се качва. Вратите се затварят. Отнасят ги нанякъде. На площада оставаме зяпачи, бързащи и обичайно угрижени хора. Над нас стоят и чакат крокодил-куче-кон-чудовище. Не ни забелязват. После небесният трамвай ги отнася.</p><p>Такива неща днес.</p>
<p lang="bg-BG" style="font-variant-east-asian: normal; font-variant-numeric: normal; line-height: 100%; margin-bottom: 0in;">
<br />
</p>mogilskahttp://www.blogger.com/profile/09620072914150584812noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21540109.post-91621736520350046322022-05-11T10:22:00.002+02:002022-05-11T10:22:23.912+02:00Ламята и най-малкият брат<p> Големият и средният брат не успели да опазят златната ябълка, защото заспали. Най-малкият брат бил фрийлансър. Решил да оползотвори времето вместо просто да чака нещо да се случи и си взел лаптопа - да работи, докато дойде ламята. </p><p>Когато тя се появила, бил свеж като краставичка и леко набрал на един клиент, който искал да му промени заданието в движение. </p><p>- Ти договор за купуване на земеделска продукция имаш ли? Капаро платила ли си? В какви срокове искаш да ти се издават златните ябълки? Всичко уточнено ли е? </p><p>- Н-не - заекнала ламята. </p><p>- Тогава с теб няма да работя, аман от клиенти, дето не знаят какво искат! - тръшнал капака на лаптопа, откъснал ябълката и си тръгнал към къщи. </p><p>Ламята пък отишла да чака да отворят библиотеката, за да потърси в речника множеството непознати думи, с които я залял младежът. Тя била коректна ламя, искала всичко да е както трябва, просто никой не ѝ бил казал как трябва всъщност. </p><p>Такива неща днес.</p>mogilskahttp://www.blogger.com/profile/09620072914150584812noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21540109.post-64387547100998913112022-02-14T14:22:00.006+02:002022-02-14T14:38:25.399+02:00Как изглежда любовта<p> В подлеза на хотел "Плиска", пред двата цветарски магазина, са изнесени десетки кофи с рози и лалета. Щендери и витрини са накичени с разкошно аранжирани букети. Вървиш и главата ти се замайва от цвят и аромат. </p><p>Цветарите си подхвърлят неразбираеми за простосмъртните закачки, суетят се около видимо объркани мъже, стиснали портфейлите си в ръка и им помагат да изберат как да изразят любовта си. </p><p>- На колко е години? - усмихва се под мустак циганинът от цветарския до стълбите срещу едричко, може-би-момче с шапка, маска и ръкавици. </p><p>- Дамата съпруга ли ви е? - подпитва внимателно русата цветарка от магазина в средата на подлеза господин със сив костюм и тежко палто. </p><p>- Вземи, баба, кокичета за мама - провиква се бабата с петте връзки кокичета в другия край на подлеза към едно учениче. </p><p>След цялото бъбрене, жужене, суетене, усмивки, пристъпяне от крак на крак, червено-оранжеви вълни от цветя, всеки грабва букета си и излиза от подлеза. А там, насред сивия площад, таман до нахиления и в делник, и в празник Радой Ралин, две циганки са пуснали музика и танцуват, стиснали по един наръч червени балони във формата на сърца. Вали сняг, фучат коли, хора излизат с торби от "Била"-та. </p><p>И си викам "Любовта, тая добре възпитана госпожа, която понякога се държи като разпасана госпожица, трябва да е с кожа бяла като сняг, устни алени като рози или като червени балони в снега и коса сива като обикновен делничен ден." </p><p><br /></p><p>Такива неща днес. </p>mogilskahttp://www.blogger.com/profile/09620072914150584812noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21540109.post-54500608426854880252022-02-11T13:55:00.000+02:002022-02-11T13:55:09.264+02:00Център за пътуване във времето<p> Вървя си аз покрай градинката на "Кристал" и какво да видя - висок човечец с бежов по-скоро-шлифер-отколкото-палто и синьо таке спира уверено пред оцелял монетен телефон, пуска стотинка, набира, изчаква малко - ту-туут - и започва да говори! Надявам се, че от другата страна търсеният човек наистина е вдигнал слушалката на домашния си телефон и му отговаря. Хубаво би било. </p><p>Може би трябва, за всеки случай, да се запише съобщение и да се пуска автоматично всеки път, когато някой се опита да набере несъществуващ вече номер на отдавна изхвърлен домашен телефон. Вместо женски глас, който информира дежурно "Номерът не съществува.", новината да се съобщава по-внимателно. </p><p>Например с топъл глас и усмивка един щастлив човек да казва: "Добър ден, вие се свързахте с център за пътуване във времето. Не затваряйте, вашето обаждане е важно за нас. На места е облачно, на места е слънчево и всички стари телефони, с непроведени по тях разговори все още съществуват някъде. Бъдете спокойни рано или късно, който трябва ще отговори на вашето обаждане. Ослушвайте се за птичи песни, специални изгреви и залези и малки изненади насред делничните дни. Благодарим ви."</p><p>Такива неща днес.</p>mogilskahttp://www.blogger.com/profile/09620072914150584812noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21540109.post-39629489102709198072021-11-16T11:45:00.004+02:002021-11-16T11:47:50.923+02:00Бледолилави хризантеми в градината на мама<p> Селският пейзаж е сиво с кално и тук-там ръждивочервени петна за разкош. Дърветата са голи и криви от студ. От неприбраните саксии висят измръзнали черно-кафяви стъбла. Къпинаците са без дантелени шалове - паяците са отишли да зимуват по таваните. Комините пушат. Прозорците на къщите светят от сутринта. Котките се гушат една в друга пред праговете, кучетата се оплакват едно на друго през дуварите. И насред целия категорично минорен опус в градината на мама сияят няколко бледолилави хризантеми. </p><p>Такива неща днес. </p>mogilskahttp://www.blogger.com/profile/09620072914150584812noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21540109.post-62956415863965135642021-07-01T16:14:00.003+02:002021-07-01T16:14:44.694+02:00Туристите, децата и морето<p> - Тук няма нищо! - промърморва недоволният турист и в този миг таверната на плажа, със стария платан зад нея, проскърцва ядовито, а снимката на дядото на таткото на Йоргос - как посреща клиенти зад тезгяха - пожълтява още малко. Морето само се подсмихва. </p><p>- То пък какво ли се случва в тоя град, ако ги няма туристите! - бъбрят си новодошлите, докато в този миг, в къщите около тях прохождат бебета, съседът целува жената на хазяина, един поет разтваря първата си стихосбирка, рибарят се прибира у дома. Морето се полюлява снизходително. </p><p>- Какъв невзрачен град! И колко грозни сгради! - възкликват тези, дето са били на островите и вече с нетърпение очакват завръщането у дома. В този миг децата в парка рисуват с тебешири къщи, улици и слънце. И море. </p>mogilskahttp://www.blogger.com/profile/09620072914150584812noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21540109.post-6527166101349272152021-05-08T14:44:00.004+02:002021-05-08T14:50:22.947+02:00Топлина и време<p>Малолетна котешка майка донесе на моята майка новородено коте. Тя ги настани в жълта касетка, застлана с шарена черга. "Не е на много сигурно място - каза мама - ама нямам къде. Къде са ти другите котета, мамо?", но черно-рижата си ближе бебето и се прави, че не разбира. </p><p>Спят двете рошави кълбета, сгушени едно в друго. Ние с дон Фелипе се повдигаме на пръсти да ги погледнем отдалече. После майката излиза - хапва, пийва вода и аха да се заиграе с един бръмбар в цветята, Фелипето я потупва по гръбчето - "Коте, отивай си при твоето коте." - и тя се връща. </p><p>Надвечер пръскачки жужат, тревата си отдъхва, цветята въздишат облекчено след жегата, дон Фелипе пее - въобще, насладата от живота в сантиметри рязко се повишава, когато мама надава вик: </p><p>- Хиии! Взе котето тоя разбойник! Ей, пусни! Пусни! - хуква тя към оградата, но едрият рижав котарак вече я е прескочил с новороденото в уста. </p><p>Природа, нито е добре да ѝ се месиш, нито можеш, ама ни е тъжно. Мълчим си, садим цветя, четем приказки - кой както може се прави, че не мисли за изяденото коте.</p><p>Малолетната котешка майка, която не е успяла да се пребори да си запази бебето, снове между касетката и градината. Мяука, оглежда се, потрепва с мустаци. Учудена изглежда, но то може да е и от шантавата окраска на муцуната ѝ - лявата ѝ страна е черна, дясната - наполовина рижа, наполовина бяла. </p><p>Даваме ѝ вечерта да си хапне повечко. Не е добре да се утешаваме с храна, но пък да сте виждали котка да отказва вечеря, закуска, обяд и хапване по всяко друго време на денонощието? </p><p>На сутринта я гледаме, че гони бръмбари в Космоса. Да! Космосът цъфна, ама само малкият. За големия било още рано, трябвало още топлина и време. </p><p>Такива неща тези дни в градината на мама.</p>mogilskahttp://www.blogger.com/profile/09620072914150584812noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21540109.post-54485355152690201382021-05-03T15:26:00.008+02:002021-05-03T15:37:02.501+02:00Любов и великолепие в градината на мама<p> Градината на мама е любов и великолепие. </p><p>Полите на лалетата са овехтели, увиснали и всеки момент ще се изхлузят. Белите анемони се фръцкат пред тях с изгладените си рокли на харбалички - с такива ни обличаха за празничните концерти в детската градина.</p><p>Зад тях е балът на дебютантките - лилави, жълти и оранжеви теменужки са допрели глави, шушукат си, хихикат и тръпнат в очакване на първите целувки на пчелите. </p><p>Срещу тях, в другия край на градината, напъпилите ириси поглеждат с крайчеца на зелените си очи към термометъра, окачен на чимшира - вчера беше 30 градуса, днес е 26, още един такъв ден и ще се осмелят да демонстрират жълто-лилавите си деколтета. </p><p>По-нататък до пътеката, върху покрития с ламарина кладенец, се кипрят няколко мушката и посивял похотлив мъх, който все гледа да се намести в чужда саксия. </p><p>Над тях се усмихва срамежливо нарово дръвче. </p><p>Пред него се е наместила юката скандалджийка - чака да мине дон Фелипе, че да го бодне по дупето. </p><p>Срещу нея, точно на последния завой на пътеката, има празно място. Засега там спят котките, но скоро ще се появи космосът и те ще стоят, ще го съзерцават и от време на време ще бъркат да вадят от него самозабравили се бръмбари. </p><p>Всичко цъфти, поклаща се, зеленее, хубавее, разсъблича се, закача се, прави планове, чурулика, жужи, пищи, смее се. </p><p>След като е поляла градината мама сяда, поглежда я и въздъхва: </p><p> - Гледай дамското сърце - превило се е от цвят, едно листо не му е останало. Много ме е яд, че бялото изчезна, остана само червеното. </p><p>Завъртам глава и наистина - сърце до сърце превиват стъблата на най-ниското цвете. И все червени. Tака е, мисля си - минава време, белите сърца поемат радостта, обичта, мъката, разпукват се, покълват пак, напъпват, разцъфват - прелестни, предизвикателно червени и готови да продължат да туптят в градината на любовта. </p><p>Такива неща по Великден.</p><p><br /></p><p><br /></p><p><br /></p>mogilskahttp://www.blogger.com/profile/09620072914150584812noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21540109.post-30967213118286865512021-04-08T11:23:00.006+02:002021-04-08T11:28:52.192+02:00История за истински приятели завинаги<div><div>Момчето не разбра съвсем откъде се появи котката Надин. Един зимен следобед, като се прибираха от разходка, тя - в запечатан бял плик - изпадна от пощенската кутия. Мама му обясни, че това е писмо и много се учуди като разбра, че е за него. Кой ли му беше писал? Двамата бързо се прибраха, разкъсаха плика и оттам изпадна първата пощенска картичка с котката Надин. </div><div><br /></div><div>Момчето я хареса, свикна с нея и очакваше с нетърпение да се появи отново. Тя пристигаше винаги с нова картичка, която майка му слагаше на най-ниския рафт на библиотеката. Така то можеше да я взима, когато си поиска, да моли всеки възрастен, който е наоколо, да му я прочете пак и след това дълго да гали котката Надин по гръбчето. </div><div><br /></div><div>Понякога тя дремеше върху купчина книги с шарени корици. Друг път пиеше чай с нейния приятел заека в нарисуваната гора. Трети път точно се събуждаше от сън, протягаше се до другия край на земята и заспиваше отново, защото там беше още нощ. </div><div>Веднъж се появи в компанията на малко завеян скакалец, който момчето заля с вода. Той се набръчка от недоволство и изчезна безследно заедно с едното ъгълче на картичката. </div><div><br /></div><div>Момчето се радваше на историите на котката Надин, обсъждаше ги с майка си и тъгуваше, че не може да ѝ отговори. Имаше толкова да ѝ разказва, но адресите на пликовете винаги бяха различни, обясняваше му мама и четеше: от детския отдел на библиотеката, от магазина за мляко на съседната улица, от ателието на художника. Просто не знаеха докъде да изпратят писмото. </div><div><br /></div><div>Един ден котката Надин се появи на пощенска картичка с капитанска шапка, бодро застанала зад руля на нов-новеничък кораб. Разказваше, че тръгва на дълго морско пътешествие, ще плава цяло лято, а на плика пишеше "адрес на подател: третата вълна".</div><div>Ура! То можеше да брои до три, дори до шест! Сега оставаше най-сетне да отидат на море, за да изпрати по вълните своите истории на котката Надин и да станат истински приятели завинаги. </div></div>mogilskahttp://www.blogger.com/profile/09620072914150584812noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21540109.post-55947669694931843462021-03-17T14:35:00.006+02:002021-03-17T14:35:38.404+02:00 Всички тези чудеса <p><span style="white-space: pre;"> </span>Един сапунен мехур кацна на главата на плешивия, угрижен господин, който вървеше по най-кривата уличка в квартала. И о, чудо! Господинът мигом изправи рамена, усмихна се и закрачи твърдо и решително сякаш има на главата си лъвска грива. </p><p><span style="white-space: pre;"> </span>Друг сапунен мехур спря върху носа на едно чихуахуа на съседната улица. Красавицата на квартала точно излизаше да го разходи. Изведнъж на рамото ѝ дотежа, кучето изскочи от розовата чантичка, в която го беше сложила стопанката му и запристъпва тежко и безстрашно по тротоара, сякаш е санбернар на почтена възраст. </p><p><span style="white-space: pre;"> </span>Трети сапунен мехур седна на пухкаво облаче и над малкия, квартален площад изгря слънце. </p><p><span style="white-space: pre;"> </span>Десетки сапунени мехури се спряха в клоните на близкото дърво и то сякаш се раззелени. </p><p><span style="white-space: pre;"> </span>Точно тогава на площадчето стъпи господинът с невидимата лъвска грива. А също и кварталната красавица, която тичаше след своето уж пораснало чихуахуа. Двамата се сблъскаха и преди да успеят да се скарат два сапунени мехура ги чукнаха по носовете и ги разсмяха. </p><p><span style="white-space: pre;"> </span>Стотици сапунени мехури се спуснаха над малкия площад. Децата, които досега го прекосяваха безмълвно заедно с родителите си, за да се приберат за обяд се разскачаха, разпищяха. Започнаха да гонят мехурите, опитваха се да ги уловят, танцуваха, пееха, боричкаха се. </p><p><span style="white-space: pre;"> </span>Майките пристъпваха насред детския кикот и врява, споглеждаха се смутено и чакаха някоя да сложи ред. Но никоя не продумваше. </p><p><span style="white-space: pre;"> </span>Плешивият с лъвската грива и красавицата се измъкнаха от навалицата хваните за ръце и продължиха да търчат заедно след чихуахуато, което се мислеше за санбернар. Майките започнаха да се поподсмихват. Първо се пробваха да прикрият усмивката си, но а отвореше някоя уста да сгълчи дечурлигата и да напомни, че времето за обяд отдавна мина, а започваше да се смее с глас. Така целият площад се изпълни със смях, весели писъци, почти слънце, почти пролет и шарени сапунени мехури. </p><p><span style="white-space: pre;"> </span>Никой не се сети да вдигне глава нагоре, към старата сива кооперация, където на третия етаж, на терасата, седеше момчето. То въртеше ръчката на една риба-играчка, от чиято уста излизаха сапунени мехури, гледаше доволно надолу и разправяше на майка си за всички тези чудеса. </p><p><br /></p><p><br /></p>mogilskahttp://www.blogger.com/profile/09620072914150584812noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21540109.post-80742824191816175312021-03-01T21:47:00.006+02:002021-03-01T21:48:21.640+02:00Раненият дракон<p>
<style type="text/css">
@page { size: 8.5in 11in; margin: 0.79in }
p { margin-bottom: 0.1in; direction: ltr; color: #000000; line-height: 115%; orphans: 2; widows: 2; background: transparent }
p.western { font-family: "Liberation Serif", "Times New Roman", serif; font-size: 12pt; so-language: en-US }
p.cjk { font-family: "Noto Serif CJK SC"; font-size: 12pt; so-language: zh-CN }
p.ctl { font-family: "FreeSans"; font-size: 12pt; so-language: hi-IN }
</style>
</p><p align="left" class="western" lang="bg-BG" style="font-variant: normal; letter-spacing: normal; line-height: 100%; margin-bottom: 0in; orphans: 2; widows: 2;"><span face="Arial, sans-serif" style="font-size: 12pt;"><b><i>Приказка по действителен случай, 23</i></b></span></p><p align="left" class="western" lang="bg-BG" style="font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: normal; letter-spacing: normal; line-height: 100%; margin-bottom: 0in; orphans: 2; widows: 2;"><span face="Arial, sans-serif" style="font-size: 12pt;"><br /></span></p><p align="left" class="western" lang="bg-BG" style="font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: normal; letter-spacing: normal; line-height: 100%; margin-bottom: 0in; orphans: 2; widows: 2;"><span face="Arial, sans-serif" style="font-size: 12pt;">Не
беше сигурно чии гласове звучат
по-заплашително – драконовските или
детските. Драконите бяха вързани, децата
бяха много. Тичаха по парковите алеи,
дърпаха драконите за опашките, после с
писък бягаха към оградите, връщаха се,
пъхаха слама в отворените драконовски
усти и пак с пищене се криеха зад майките
и бащите си.</span></p>
<p align="left" class="western" lang="bg-BG" style="font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: normal; letter-spacing: normal; line-height: 100%; margin-bottom: 0in; orphans: 2; widows: 2;">
<span face="Arial, sans-serif"><span style="font-size: small;"> Възрастните,
които не помнеха гъдела от това да се
страхуваш, докато си почти уверен, че
нищо лошо няма да ти се случи, със сгърчено
лице и пристъп на внезапно главоболие
извеждаха хлапетата си навън. </span></span>
</p>
<p align="left" class="western" lang="bg-BG" style="font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: normal; letter-spacing: normal; line-height: 100%; margin-bottom: 0in; orphans: 2; widows: 2;">
<span face="Arial, sans-serif"><span style="font-size: small;"> Останалите
се подсмихваха, снимаха с фотоапарати
и телефони пищящите мъници и гледаха
да не ги изпуснат зад огражденията. </span></span>
</p>
<p align="left" class="western" lang="bg-BG" style="font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: normal; letter-spacing: normal; line-height: 100%; margin-bottom: 0in; orphans: 2; widows: 2;">
<span face="Arial, sans-serif"><span style="font-size: small;"> Момчето
първо се страхуваше най-истински. После,
като разбра от майка си, че драконите
бълват огън или вода само през нощта,
започна да се страхува по-приятно, като
всички останали. </span></span>
</p>
<p align="left" class="western" lang="bg-BG" style="font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: normal; letter-spacing: normal; line-height: 100%; margin-bottom: 0in; orphans: 2; widows: 2;">
<span face="Arial, sans-serif"><span style="font-size: small;"> Обикаляха
двамата парка, четяха имената на
драконите, дърпаха ги за опашката,
храниха ги със слама, галиха ги по главата
– всичко, както си му е редът – докато
не стигнаха до червен дракон, изправен
на двата си крака, със свити крила и
подозрително блестящи очи. </span></span>
</p>
<p align="left" class="western" lang="bg-BG" style="font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: normal; letter-spacing: normal; line-height: 100%; margin-bottom: 0in; orphans: 2; widows: 2;">
<span face="Arial, sans-serif"><span style="font-size: small;"> -
Този плаче – посочи го момчето.</span></span></p>
<p align="left" class="western" lang="bg-BG" style="font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: normal; letter-spacing: normal; line-height: 100%; margin-bottom: 0in; orphans: 2; widows: 2;">
<span face="Arial, sans-serif"><span style="font-size: small;"> -
Плаче – съгласи се майката.</span></span></p>
<p align="left" class="western" lang="bg-BG" style="font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: normal; letter-spacing: normal; line-height: 100%; margin-bottom: 0in; margin-left: 0.5in; orphans: 2; widows: 2;">
<span face="Arial, sans-serif"><span style="font-size: small;">-
Защо?</span></span></p>
<p align="left" class="western" lang="bg-BG" style="font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: normal; letter-spacing: normal; line-height: 100%; margin-bottom: 0in; margin-left: 0.5in; orphans: 2; widows: 2;">
<span face="Arial, sans-serif"><span style="font-size: small;">-
Сигурно си е наранил крилата, виж как
са свити.</span></span></p>
<p align="left" class="western" lang="bg-BG" style="font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: normal; letter-spacing: normal; line-height: 100%; margin-bottom: 0in; orphans: 2; widows: 2;">
<span face="Arial, sans-serif"><span style="font-size: small;">Двамата
седнаха на една бала слама, за да измислят
как да му помогнат. То много за мислене
нямаше, трябваше да разгънат крилото,
да проверят има ли счупено, да го
превържат, да дадат на горкото същество
вода и да разберат какво яде, освен
сладки малки момченца, за да го нахранят
– да има сили да оздравее. </span></span>
</p>
<p align="left" class="western" lang="bg-BG" style="font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: normal; letter-spacing: normal; line-height: 100%; margin-bottom: 0in; orphans: 2; widows: 2;">
<span face="Arial, sans-serif"><span style="font-size: small;"> Само
че пазачите на драконите бяха трима,
маскирани, със свъсени вежди – обикаляха
по алеите и се караха на всеки, който се
опиташе да прекрачи огражденията. Ако
опитаха дори само да докоснат крилата
на дракона, те щяха да ги забележат, да
им се скарат и да ги изхвърлят от парка
– така твърдеше майката. </span></span>
</p>
<p align="left" class="western" style="line-height: 100%; margin-bottom: 0in; orphans: 2; widows: 2;">
<span style="font-variant: normal;"><span style="color: black;"><span face="Arial, sans-serif"><span style="font-size: small;"><span style="letter-spacing: normal;"><span lang="bg-BG"><span style="font-style: normal;"><span style="font-weight: normal;"> Затова
момчето, което не можеше да мисли много
дълго, все пак беше само на три, реши да
действа. Докато мама се разсейваше със
сапунените мехури, които хвърчаха
наоколо, то отиде при най-близкия пазач
и му обясни, че дракона го боли крилото
и трябва да му се помогне. „Защото не
оставяме ей така, без помощ, никоя живинка,
която има нужда от нея, нали?“ Пазачът
смутено обеща непременно да се погрижи
за дракона и облекчено предаде момчето
на развеселената му майка, която предложи
в чест на доброто дело да си купят
сладолед. Момчето се съгласи и двамата
тръгнаха към изхода. Хапнаха по една
топка малинов, мента с шоколад и боровинки
с бисквити, обиколиха свободната от
дракони част от парка, поседяха на пейка.
Обсъдиха неволите на пленниците, какво
е бунтовник и как може драконите – ама
добрите – да превземат света. На връщане
минаха отново покрай зоната с пленените
дракони. </span></span></span></span></span></span></span></span>
</p>
<p align="left" class="western" style="line-height: 100%; margin-bottom: 0in; orphans: 2; widows: 2;">
<span style="font-variant: normal;"><span style="color: black;"><span face="Arial, sans-serif"><span style="font-size: small;"><span style="letter-spacing: normal;"><span lang="bg-BG"><span style="font-style: normal;"><span style="font-weight: normal;"> Слънцето
вече се беше скрило и лъчите му не
блестяха в очите на ранения дракон. </span></span></span></span></span></span></span></span>
</p>
<p align="left" class="western" style="line-height: 100%; margin-bottom: 0in; margin-left: 0.5in; orphans: 2; widows: 2;">
<span style="font-variant: normal;"><span style="color: black;"><span face="Arial, sans-serif"><span style="font-size: small;"><span style="letter-spacing: normal;"><span lang="bg-BG"><span style="font-style: normal;"><span style="font-weight: normal;">-
Виж! Не плаче! - посочи го щастливо момчето
и двамата с мама се качиха в </span></span></span></span></span></span></span></span></p>
<p align="left" class="western" lang="bg-BG" style="font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: normal; letter-spacing: normal; line-height: 100%; margin-bottom: 0in; orphans: 2; widows: 2;">
<span face="Arial, sans-serif"><span style="font-size: small;">тролея.
То не видя как пазачите подканват децата
да напуснат парка, после изключват тока,
крилата на всички дракони увисват
спокойно надолу и само няколко сапунени
мехура се пукват безгрижно в настъпилата
блажена тишина. </span></span>
</p><br /><p></p>mogilskahttp://www.blogger.com/profile/09620072914150584812noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21540109.post-74209078170983893062021-02-10T12:14:00.004+02:002021-02-10T12:24:37.180+02:00Джобни сънища
<style type="text/css">
@page { size: 8.5in 11in; margin: 0.79in }
p { margin-bottom: 0.1in; line-height: 115%; background: transparent }
</style>
<p lang="bg-BG" style="line-height: 100%; margin-bottom: 0in;"><b><i>Приказка по действителен случай 22</i></b></p><p lang="bg-BG" style="line-height: 100%; margin-bottom: 0in;"><br /></p><p lang="bg-BG" style="line-height: 100%; margin-bottom: 0in;">В джобовете на новото яке момчето носеше сладки сънища. От време на време изваждаше някой, гризваше крайче от него и пак го прибираше. Затова, докато вървеше към детската градина, около него хвърчаха дракони вместо коли, зелената супа му даваше вълшебни сили, дървената лъжица за готвене беше остър меч, а гевгирът – здравият шлем, с който героят влизаше в бой, пръскаше лошите с огън (но внимателно, за да не ги боли) и след това черпеше всички с шоколадов сладолед с мента – любимият на татко му.</p><p lang="bg-BG" style="line-height: 100%; margin-bottom: 0in;">„Ах, какво засмяно момченце!“ - радваха му се бабките по улицата, докато профучаваше покрай тях с невидимия си космически кораб.</p><p lang="bg-BG" style="line-height: 100%; margin-bottom: 0in;">„Все си пее това дете, забелязала ли си?“ - побутва месарят колежката си от „Плод и зеленчука“, докато момчето ги подминава с балон в едната ръка и парченце сладък сън за великани в другата. Майка му все му прави забележка, че не се говори и пее с пълна уста, но сънят е невидим, така че устата му все едно е празна, нали така?</p><p lang="bg-BG" style="line-height: 100%; margin-bottom: 0in;">Когато се прибират в къщи след детска и майка му поглежда новото яке, направо извиква от удивление. Ами че то съвсем не е жълто като най-топлото слънце, каквото беше сутринта! Цветът му е по-скоро на много нацупен есенен ден и поизгнили вече есенни листа. Върху джобовете вече не се виждат главите на двете мечета, на които момчето дърпаше ушетата сутринта! Муцуните им са покрити с нещо зелено и спечено.</p><p lang="bg-BG" style="line-height: 100%; margin-bottom: 0in;">- Каква е тая свинщина? - ядосва се мама, докато го кара да си свали якето, да го натъпче в пералнята, да донесе препарат и да излее една капачка от него в дозатора. Момчето свършва послушно всичко и после, докато хрупат моркови ѝ разяснява цялата работа. Зеленото спечено е супата, която дава вълшебни сили – искал и мечетата да станат супер герои, за да се бият заедно срещу лошите. Цветът на якето е такъв, защото отскочил до луната, където, както знаят и двамата от анимационните филмчета, има много пясък и нямало как да се опази да не се нацапа. А и това си било чудна предпазна мярка срещу драконовски посегателства – драконите много кихат от пясък и изобщо не могат да припарят и да те изядат. И най-вече, въздъхнало момчето, ти ми каза сутринта да си оставя сладките сънища за довечера, но на мен ми се ядеше нещо сладичко и затова си ги сложих в джоба. И даже част от тях още са там.</p><p lang="bg-BG" style="line-height: 100%; margin-bottom: 0in;">Докато майката се чудела какво да отговори, кратката програма на пералнята свършила – чул се предупредителният сигнал, че вратата вече може да се отваря. Когато я открехнали, оттам изхвръкнали няколко хълцащи от сапунената пяна дракони, един лъскав космически кораб и десетки пеперуди. Поискали и те по един морков – всички знаят, че от морковите очите стават силни и виждат чак в кухните на отсрещния блок кой е направил кекс за следобедна закуска и кюфтета за вечеря – изхрупали го и се скрили под възглавницата, да почакат момчето да си легне и да ги сънува. А якето отново било жълто, жълто като най-топлото слънце и от джобовете му се усмихвали две мечета с раздърпани ушета.</p><p lang="bg-BG" style="line-height: 100%; margin-bottom: 0in;">==</p><p lang="bg-BG" style="line-height: 100%; margin-bottom: 0in;">Прочетете <a href="https://sifon4o.blogspot.com/search/label/%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D0%B8%20%D0%BF%D0%BE%20%D0%B4%D0%B5%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BD%20%D1%81%D0%BB%D1%83%D1%87%D0%B0%D0%B9" target="_blank"><b>всички приказки по действителен случай</b></a>.</p>mogilskahttp://www.blogger.com/profile/09620072914150584812noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21540109.post-82249322544998647992021-01-19T11:53:00.005+02:002021-01-19T11:54:48.417+02:00Момчето и птичката<p>
<style type="text/css">
@page { size: 8.5in 11in; margin: 0.79in }
p { margin-bottom: 0.1in; line-height: 115%; background: transparent }
</style>
</p><p lang="bg-BG" style="line-height: 100%; margin-bottom: 0in;"><b><i><span face="Arial, sans-serif"><span style="font-size: small;">Пр</span></span><span face="Arial, sans-serif" style="font-size: 12pt;">иказка по действителен случай, 21</span></i></b></p><p lang="bg-BG" style="line-height: 100%; margin-bottom: 0in;"><b><i><span face="Arial, sans-serif" style="font-size: 12pt;"><br /></span></i></b></p><p lang="bg-BG" style="line-height: 100%; margin-bottom: 0in;">„В гърдите ти живее птичка“ - каза майката на момчето и то започна да стъпва по-внимателно, за да не я уплаши. - „Когато се смееш, птичката пее, разперва криле и те гъделичка по цялото тяло. Когато си тъжен, тя мълчи, почуква с клюн по сърцето ти и то се свива. Когато си ядосан, натежава като камък, блъска се в гърдите ти, пада изтощена и те дърпа надолу-надолу в най-тъмното тъмно с малко червено по краищата.“</p><p lang="bg-BG" style="line-height: 100%; margin-bottom: 0in;">Такива смешки приказва мама и момчето хем се смее, хем се ослушва навътре – пърхат ли крила, чуват ли се песни, има ли достатъчно място, да не ѝ е тясно на птичката? И за всеки случай, започва да ѝ говори. Обещава ѝ, че ще бъдат приятели и никога няма да се делят, и ще си споделят играчките. Той ще ѝ даде жълтия самосвал с големите гуми, а тя ще му даде шарено перце. Той ще ѝ покаже най-новите си книжки, тя ще му донесе бяло облаче. Така ще си другаруват и в никакво най-тъмно тъмно с малко червено по краищата няма да пропадат. Нали? Нали?</p><p lang="bg-BG" style="line-height: 100%; margin-bottom: 0in;">Но чува само как птичката чурулика, нищо не обещава, на крайчеца на сърцето му е седнала, люшка се безгрижно и си играе с жълтия самосвал с големите гуми.</p><p lang="bg-BG" style="line-height: 100%; margin-bottom: 0in;">Зимата е дълга, дните се влачат, момчето не разбира защо никъде не излизат и с приятели не се срещат. От студ пръстите измръзват в ръкавиците, та и колело не карат. Понякога птичката мълчи, струва му се, че е избягала. Затова кара майка си да долепва ухо до гърдите му и да проверява там ли е? Как е? </p><p lang="bg-BG" style="line-height: 100%; margin-bottom: 0in;">Друг път не може да разбере гъделичкане ли е или свиване на сърцето, това, дето го кара да оставя птичката да си играе с новите книжки и старите играчки, а той самият да разперва криле и да отлита на юг. Надява се само мама, като влезе в стаята, да не открие размяната.</p><p lang="bg-BG" style="line-height: 100%; margin-bottom: 0in;"><br /></p><p></p>mogilskahttp://www.blogger.com/profile/09620072914150584812noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21540109.post-13344546312738804412020-12-21T16:14:00.004+02:002020-12-21T16:19:23.187+02:00Непоискана приказка <p><b><i>Приказка по действителен случай, 20 </i></b></p><p><br /></p><p>Скиташе по света една непоискана приказка. В нея снегът очакваше да завали; децата час по час поглеждаха ту към прозореца, ту към шейните си; бабите вадеха кекса от фурната, а котките все още не го бяха обърнали; чудовищата се приготвяха да изядат добрите с филия с масло и не подозираха, че те самите ще бъдат изядени или поне победени; влюбените се гледаха жадно и се надяваха на финала да заживеят щастливо до дълбоки старини; елхите намигаха с блещукащи, гримирани в червено, златно и сребърно очи; дядо Коледа беше вдигнал крак да се качи на шейната; приятелите се готвеха да се съберат и да се смеят заедно до болки в корема; подаръците още бяха изненада и затова всичките бяха хубави; болните чакаха да оздравеят, здравите не знаеха, че ще се разболеят; пътуващите предвкусваха радостта от пристигането, заминаващите хем тъгуваха, хем се вълнуваха и никъде не си намираха място; луната и слънцето си намигаха; морето беше все в лятно настроение и всички, всички живееха както можеха, понякога и както им се щеше, в една непоискана приказка, която се надяваше да я улови някой и да я разкаже, за да се случи каквото има да се случва и да продължи нататък. </p><p>====</p><div><div><br /></div><div>Всеки ден, от днес до 21 декември, разказвах на младежа у дома и на вас по една нова приказка. Тази е последната. Цъкнете на <a href="https://sifon4o.blogspot.com/search/label/%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D0%B8%20%D0%BF%D0%BE%20%D0%B4%D0%B5%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BD%20%D1%81%D0%BB%D1%83%D1%87%D0%B0%D0%B9" target="_blank">етикет "приказки по действителен случай" и ги прочетете всичките</a>. Още по-хубаво би било да ги прочетете на децата си и да ми пишете, ако са им харесали... или ако не са. Благодаря. </div></div>mogilskahttp://www.blogger.com/profile/09620072914150584812noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21540109.post-30593679500198527922020-12-20T15:34:00.006+02:002020-12-20T15:37:39.762+02:00Частите на деня <p><i><b> Приказка по действителен случай, 19</b></i></p><p><br /></p><p>Викове - тревожни ли, радостни ли, не е съвсем ясно - чупят черупката на съня. Майката изпълзява от него директно в студения, полутъмен свят. Даже ѝ трябват няколко секунди да се сети, че е в спалнята. Обаче момчето няма няколко секунди. Спешно е! Важно е! Трябва да се разбере от всички моментално! От снощи знае, че "моментално" значи веднага. </p><p>Какво да разберат - питат поспаланковците родители. Главите им се въртят, очите им залепват, умът им още се разхожда в земята на сънищата. </p><p>Видях част от деня! - скача върху тях момчето. Коя част? - продължават да му задават въпроси, нищо не разбират, кое не е ясно, защо не са скочили да я видят и те, какво се излежават, бог знае къде са другите части, трябва да ги намерят... ама какво се чуди, те възрастните са доста бавни. - Тази с небето и облаците обяснява им, както се налага да се обяснява на всички пораснали. </p><p>Понеже те продължават да се излежават, издърпва завивката хваща ги за ръце и ги води в неговата стая. Кара ги да се приближат до прозореца, да се наведат и да погледнат в процепа на щората. Ето там се вижда част от деня - тази с небето и облаците. Обаче не е сигурно къде са останалите. Ами ако ги е разместил някой? Ако се е загубило някое парче? Затова баща му го повдига, момчето дръпва щората нагоре и чак тогава се успокоява - вижда се вече, че навън е целият ден.</p><div>====</div><div><div><br /></div><div>Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във <a href="https://www.facebook.com/mogilska/" target="_blank">фейсбук профила ми</a>.</div></div>mogilskahttp://www.blogger.com/profile/09620072914150584812noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21540109.post-53829736461795748162020-12-19T15:55:00.003+02:002020-12-19T15:59:43.260+02:00Мечтата на лампата <div><b><i>Приказка по действителен случай, 18</i></b></div><div><br /></div>Лампата мечтаеше да бъде дърво. Гледаше как кокетно се поклаща брезата срещу прозореца и от време на време примигваше унило. Как може да се сравни нежното полюляване от вятъра с това да те блъснат с топка по изящния лампион и да се разтресеш цялата от страх, че ще се чупиш! Кой например ще се сети да облече една лампа в красива жълта рокля? Или в зелена? А брезата си сменя тоалетите два пъти годишно! Несправедливо е устроен светът! <div><br /><div>Тя крееше. Стъклото на лампиона ѝ помътняваше. Един паяк си изплете паяжина върху ѝ. Въобще, нещата отиваха на зле, при това без никой в дома да забележи! Лампата се чувстваше пренебрегната, ненужна. Светеше без желание и даже не можа да се разстрои както трябва, когато една вечер жената и момчето донесоха някаква натрапница. Не лампа като лампа, а дълга лента с малки крушки. Ходеха до нея час по час, натискаха едно копче и крушките мигаха ту бавно, ту бързо. Коя себеуважаваща се лампа примигва така? </div><div><br /></div><div>На следващата вечер момчето и майка му струпаха на пода купчина блестящи гирлянди и започнаха да ги лепят по стените. Увиваха се в тях, смееха се, пищяха, пееха. Накрая им останаха два късички - зелени. Взеха стол, покатериха се и ги увесиха на лампата. </div></div><div><br /></div><div>"Прилича на дърво" - засмя се момчето. </div><div>"Прилича" - съгласи се майка му. </div><div><br /></div><div>"Значи все пак станах бреза!" - въздъхна доволно лампата. И от щастие ли, от блясъка в зелените реснички на гирляндите ли, тя засия с топлата, зелена светлина на пролетта. </div><div><br /></div><div><div>====</div><div><div><br /></div><div>Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във <a href="https://www.facebook.com/mogilska/" target="_blank">фейсбук профила ми</a>.</div></div></div><div><br /></div><div><br /></div>mogilskahttp://www.blogger.com/profile/09620072914150584812noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21540109.post-4244575245320684932020-12-18T17:03:00.005+02:002020-12-18T17:09:44.337+02:00Къде наистина живее дядо Коледа<div><b><i>Приказка по действителен случай, 17</i></b></div><div><br /></div><div><br /></div><div><div>В една сутрин, дето беше само за сгушване под завивките, момчето настоя да излязат навън. </div><div>Ама че свяяят! </div><div><br /></div><div>Едно глухарче беше подало пухеста глава насред зимата. При това упорито не даваше да му издухат пухчетата, та трябваше да го перне с ръкавица. </div><div>Котките не бягаха като го видят, а го гледаха втренчено, излегнати върху шахтите. Изпод опашките им излизаше пара. </div><div>Три врабчета обикаляха градинката пред блок 145 и се преструваха на увлечени в разговор. Всъщност чакаха с надежда свраката да забрави някой залък от разпиления край оградата хляб. </div><div>Боклукчийският камион отвори уста, за да закуси със съдържанието на няколко кофи и момчето усети, че май отдавна не си е мил зъбите. </div><div><br /></div><div>Всеки си имаше тайна и я беше извел да подиша на спокойствие, надявайки се другите да са сънени и да не я забележат. Само то си нямаше. За да се успокои изяде една кифличка с маково семе. Понеже това не помогна, унищожи и две овесени бисквити. След което така му се доспа, че реши все пак да послуша настояванията на сутринта и да се приберат да полегне. </div><div><br /></div><div>И точно преди да завият по тяхната улица видя, че продавачът от съседния магазин извежда дядо Коледа през вратата и го окачва на въжена стълба високо, високо, чак под табелата "хранителни стоки". </div><div><br /></div><div>Момчето се усмихна доволно и двадесет минути по-късно вече летеше насън върху пухче от глухарче, над облаци от пара и разправяше на всички котки, които черпеха врабчетата с трохи, докато свраките си миеха зъбите, че знае къде наистина живее дядо Коледа.</div></div><div><br /></div><div>====</div><div><div><br /></div><div>Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във <a href="https://www.facebook.com/mogilska/" target="_blank">фейсбук профила ми</a>.</div></div><div><br /></div>mogilskahttp://www.blogger.com/profile/09620072914150584812noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21540109.post-62788607853442517302020-12-16T21:59:00.005+02:002020-12-16T22:04:47.852+02:00Две приказки, почти три, в една<p><b><i> Приказка по действителен случай, 16</i></b></p><p><b><i><br /></i></b></p><p>Хулиганите ритнали оградата, част от нея хвръкнала и се закачила за клона на дървото. То обаче тъкмо се карало с вятъра. Отметнало глава възмутено, оградата литнала нагоре и се загубила в небето. Затова тази приказка свършила и започнала втората. В нея хулигани изобщо нямало, ограда също. Под и около дървото си играели деца. Катерели се по ствола, правели хамбургери от листа, връзвали си люлка, броели точките на калинките, които се щурали наоколо. Много добре си живеели. </p><p>Един ден обаче дошли важните хора, които се грижат за парковете, градините и детските площадки. Те искали да отрежат дървото, за да направят детска площадка. </p><p>- Не искамее! - крещели децата. - Ние си имаме дърво! </p><p>- А не, не! Не може - отговаряли загрижено важните хора - трябва да ви е по-удобно, за да се забавлявате и нищо да не ви притеснява. </p><p>- Ние се забавлявамее! - прегръщали дървото децата. </p><p>- Да, но с детска площадка ще се забавлявате повече! Ние сме възрастни и най-добре знаем - отсекли дървото важните хора с един замах. </p><p>Точно тогава оная част от ограда, която била изчезнала в небесата в първата приказка, паднала във втората и разгонила важните хора. </p><p>Децата продължили да си играят около пъна на отсеченото дърво. Редели си сервиза за чай върху му, правели си магазин, рисували или облакътени на него си разказвали приказки. Малко преди да пораснат и да спрат да се събират около пъна, забелязали, че от него се е източил нов филиз. Но това вече е начало на трета приказка, така че просто ще ги оставим да му се радват.</p><div>===</div><div><br /></div><div>Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във <a href="https://www.facebook.com/mogilska/" target="_blank">фейсбук профила ми</a>.</div><div><br /></div>mogilskahttp://www.blogger.com/profile/09620072914150584812noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21540109.post-88181079495532521052020-12-15T16:55:00.011+02:002020-12-15T17:04:27.457+02:00Тайният копнеж на свраката <div><b><i>Приказка по действителен случай, 15</i></b></div><div><b><i><br /></i></b></div><div><br /></div><div>Свраката започнала да каца всеки ден на синия парапет пред големия прозорец на малкия дворец на третия етаж. Наднича с едното око вътре в стаята, подскача два пъти, наднича с другото око, размахва неодобрително крила и отлита. </div><div><br /></div><div>Царицата баба много се притеснила. Лош знак е това! Вярно, не е гарван, сврака е, но пак - лоша поличба! Сигурно инфантът е омагьосан. Завидял му е някой грозноват, кривокрак принц и е призовал тъмните сили да му сторят злина. </div><div><br /></div><div>Или! Вещица е чула как придворният лекар въздъхва, докато го преглежда: "Той е съвършен!" и е решила да го вземе при себе си, да го осинови и посвети в своите вещерства. </div><div><br /></div><div>Или! Или! Просто им завижда някой за хубавото дете и за цялото щастие, дето ги е сполетяло и призовава съдбата да им донесе бог знае какви неприятности. </div><div><br /></div><div>Царицата майка гледала да не дава ухо на тези мрачни предположения. Пишела в магическата си кутия, играела си с инфанта и наблюдавала свраката. Даже двамата ѝ оставили храна на перваза, което царицата баба приела като бунт срещу властта и много се обидила. Даже използвала това, че птицата въобще не забелязала храната, за да нанесе победоносен удар: </div><div><br /></div><div>- Аз нали ви казах! Магия е това! Не яде! Коя птица през зимата ще ѝ дадеш храна, пък тя няма да я ще, освен омагьосаната!</div><div><br /></div><div>Свраката продължавала да идва и да наблюдава стаята. Царицата баба не смеела да я изгони, за да не си навлече гнева на останалите членове на царското семейство и най-вече на инфанта. Във въздуха витаели мрак и напрежение, които дори миризмата на коледни сладки не можела да прогони. </div><div><br /></div><div>Една вечер, тъкмо се прибрали от разходка, царицата баба и царицата майка спорели пак за свраката, инфантът се промъкнал в стаята и я видял. Лампичките на елхата светкали в тъмното, коледните топки хвърляли лъчисти отблясъци по стените, позлатените орехчета и сребърните снежинки блестели примамливо, свраката потрепвала с крила, залепена на прозореца и погледът ѝ бил изпълнен с копнеж. </div><div><br /></div><div>Преди да си легне, докато проветрявали покоите му, инфантът оставил на перваза няколко лъскави играчки. Като се събудил на сутринта вече ги нямало. Той разказал на цариците тайната на свраката и после всички заедно похапнали коледни сладки с мляко. Хубаво им било, весело, а царицата баба не се сдържала да каже, че ей на бил се откупил нейният принц от злото с добро. Да, да. </div><div><br /></div><div>===</div><div><br /></div><div>Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във <a href="https://www.facebook.com/mogilska/" target="_blank">фейсбук профила ми</a>.</div><div><br /></div><div><br /></div><div><br /></div><div><br /></div><div><br /></div><div><br /></div><div><br /></div><div><br /></div><div><br /></div><div><br /></div><div><br /></div><div><br /></div><div>. </div>mogilskahttp://www.blogger.com/profile/09620072914150584812noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21540109.post-86528484860986096232020-12-14T22:41:00.010+02:002020-12-15T16:57:23.431+02:00За какво е приказката <p><b><i>Приказка по действителен случай, 14</i></b></p><p><br /></p><p>Тая приказка е много своенравна - не иска да излезе и това си е. От сутринта сме я замъчили. Всичко започна с едно цвете с бодли, което не е роза, не е на храст и е доста нахално. Къса чорапогащниците на бабите, като минават покрай него на път за магазина, закача по-малките деца и те реват, а майките им се карат. Въобще, цвете разбойник откъдето и да го погледнем. Побутвахме го оттук, подръпвахме го оттам - дано се раздвижи, да тръгне историята нанакъде, да се заплете, да се разплете, а то - нищо. </p><p>Мислихме заедно, мислихме поотделно, подкрепихме се с полезни бонбони, за да ни дойдат силите, но ни дойде само настроението за разходка. Разходихме се и на прибиране влязохме в коридороподобния цветарски магазин в подлеза по желание на момчето, което би трябвало да е участник в тази приказка. ако я имаше. Пак по негово желание си взехме една роза и я заведохме в къщи. По пътя - нали слухтя откъде ще се покаже най-накрая тая приказка - чух го да шушне на розата, че ще я заведе при слънчогледа. То хубаво, ама слънчеголедът живя у нас десетина дни в началото на ноември и после пое към вечните слънчогледови полета. </p><p>Точно да попитам защо подвежда така момичето, спънах се, забавих крачка и се сетих! Приказката не е за бодливото цвете, а за градината, в която съжителствали щастливо всички цветя, от всички сезони, независимо кога били откъснати и дали въобще били живи. Тя се намирала в главата на едно момче, което било още толкова малко, че времето изобщо не го забелязвало. И това е. </p><div><p>===</p><p>Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във <a href="https://www.facebook.com/mogilska/" target="_blank">фейсбук профила ми</a>.</p></div><div><br /></div>mogilskahttp://www.blogger.com/profile/09620072914150584812noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21540109.post-38671089760790694862020-12-13T15:24:00.007+02:002020-12-15T16:57:42.349+02:00Отвлечените баби<div><b><i>Приказка по действителен случай, 13</i></b></div><div><br /></div><div><br /></div><div>Момчето седеше на пейка в неприветливата градинка и клатеше крака напред-назад. Отдалеч се чуваше бученето на колите. От малко по-близо прегракналите улични кучета, а от още по-близо майка му, която казва: </div><div><br /></div><div>"Вдигни си краката, да не ги оближат вълните. Време е да тръгваме, капитане!"</div><div><br /></div><div>Момчето скача и хваща руля, майката дърпа въженцето на сирената и кучетата в пристанището занемяват. Корабът се отлепя от брега и докато мигнат вече се промушват между надвиснали над тях скали, които маалко приличат на олющени панелни блокове, за да излязат отново в морската шир. Навеждат се надолу и си показват един на друг проблясващите гърбове на акулите, пищят от възторг, когато пръски от фонтана на дружелюбен кит стига до тях, подскачат и тропат с крака, докато той им махва с опашка за довиждане. </div><div><br /></div><div>- Може ли малко по-тихо! - сопват се две възрастни жени зад гърбовете им. Кога и как са се качили на кораба и защо не са в камбуза да белят картофи и да ги пържат за капитана не е ясно. </div><div><br /></div><div>Двамата снишават гласове, шушукат си, докато корабът се превръща в подводница. Слезли са в тъмното на морето, за да търсят Екзофталмус Птеригохрилис Хафнери. (Капитанът още се затруднява да произнесе името му, затова помежду си го наричат рибата с лампата.) Виждат как тя просветва пред тях и аха да го стигнат, една рецепта за паниран карфиол, която бабите си споделят ги отделя от Хрили и ги изтласква на повърхността. Където капитанът се превръща в машинист и подкарва влака към гара "У дома", защото е време за обяд, а бабите - всички знаят - готвят най-вкусно. </div><div><br /></div><div>Неприветливата градинка опустява и никому не хрумва, че две баби са отвлечени с подводница в източните квартали на София.</div><div><br /></div><div><p>===</p><p>Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във <a href="https://www.facebook.com/mogilska/" target="_blank">фейсбук профила ми</a>.</p></div><div><br /></div><div><br /></div>mogilskahttp://www.blogger.com/profile/09620072914150584812noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21540109.post-77502242082633625232020-12-12T23:03:00.004+02:002020-12-15T16:57:59.818+02:00Тайната на рисуваната бутилка<p> <b><i>Приказка по действителен случай, 12</i></b></p><p><b><i><br /></i></b></p><p>Рисуваната бутилка живееше върху скрина. Всички останали бутилки - зелени и кафяви - живееха вътре в него. Обикновената стъклария дрънчеше възмутено против цветовете на наглецата, одумваше я за поведението ѝ и я наричаше безсрамница. Рисуваната бутилка стоеше кротко на мястото си и като че беше в неведение за страстите, които предизвиква. През няколко дни стопаните носеха цветя и ги подреждаха в нея. То това им беше болката на останалите. </p><p>Преди, когато се върнеше с цветя от градината, стопанката просто бъркаше в скрина, вадеше първата попаднала ѝ бутилка, пълнеше я с вода и я ползваше за ваза. Така всички негови обитатели от втори и трети рафт имаха шанса да се почувстват като актьори на сцената, като художници, току-що завършили нов шедьовър, като нещо различно от бутилки за домати за готвене, домати за сок и плодов сок. И това ги правеше щастливи. </p><p>Но после децата донесоха натрапницата - били я изрисували в детската градина - и стопанката пощуря. Сложи я на почетно място върху скрина и само в нея редеше букетите си. Дали защото ѝ беше удобно да се пресегне и да я вземе, дали защото децата се бяха старали да я оцветят във всички цветове на дъгата - бутилките в скрина роптаеха, гадаеха, аха и ще се напукат от яд. С нищо друго не се занимаваха, чак соковете им се вкиснаха. Щом се усетиха, стопаните бързо-бързо ги извадиха, изпразниха и ги оставиха да прашасват в тъмния и студен шкаф на балкона. Горките бутилки, оплакваха нещастната си съдба, обвиняваха рисуваната си посестрима, жалеха се една на друга. Нито от вътрешността на скрина, нито от шкафа можеха да видят, че тя е с по-широко гърло от техните и в нея просто могат да се подредят повече цветя.</p><p>===</p><p>Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във <a href="https://www.facebook.com/mogilska/" target="_blank">фейсбук профила ми</a>.</p>mogilskahttp://www.blogger.com/profile/09620072914150584812noreply@blogger.com0