Приказка по действителен случай, 21
„В гърдите ти живее птичка“ - каза майката на момчето и то започна да стъпва по-внимателно, за да не я уплаши. - „Когато се смееш, птичката пее, разперва криле и те гъделичка по цялото тяло. Когато си тъжен, тя мълчи, почуква с клюн по сърцето ти и то се свива. Когато си ядосан, натежава като камък, блъска се в гърдите ти, пада изтощена и те дърпа надолу-надолу в най-тъмното тъмно с малко червено по краищата.“
Такива смешки приказва мама и момчето хем се смее, хем се ослушва навътре – пърхат ли крила, чуват ли се песни, има ли достатъчно място, да не ѝ е тясно на птичката? И за всеки случай, започва да ѝ говори. Обещава ѝ, че ще бъдат приятели и никога няма да се делят, и ще си споделят играчките. Той ще ѝ даде жълтия самосвал с големите гуми, а тя ще му даде шарено перце. Той ще ѝ покаже най-новите си книжки, тя ще му донесе бяло облаче. Така ще си другаруват и в никакво най-тъмно тъмно с малко червено по краищата няма да пропадат. Нали? Нали?
Но чува само как птичката чурулика, нищо не обещава, на крайчеца на сърцето му е седнала, люшка се безгрижно и си играе с жълтия самосвал с големите гуми.
Зимата е дълга, дните се влачат, момчето не разбира защо никъде не излизат и с приятели не се срещат. От студ пръстите измръзват в ръкавиците, та и колело не карат. Понякога птичката мълчи, струва му се, че е избягала. Затова кара майка си да долепва ухо до гърдите му и да проверява там ли е? Как е?
Друг път не може да разбере гъделичкане ли е или свиване на сърцето, това, дето го кара да оставя птичката да си играе с новите книжки и старите играчки, а той самият да разперва криле и да отлита на юг. Надява се само мама, като влезе в стаята, да не открие размяната.
