Google Tag

Monday, February 27, 2006

БЕЗЗАГЛАВНА ПРИКАЗКА






Едно време хората живеели не на стада, а на ята. И не били съвсем хора, а по-скоро птици-хора. Реели се винаги заедно между звездите и планетите и не говорели, а четели мислите си. Веднъж водачът на ятото видял в далечината да проблясва нещо с чуден бледожълт цвят. Той помислил, че може някоя птица-човек да се е загубила и да се лута самотна из космоса и затова повел ятото си към нея. Летели, летели и стигнали до огромна бледожълта топка със сивкави отенъци. На нея нямало никого, но птиците-хора решили да си починат и да почакат обитателите на кълбото. Чакали, чакали, никой не идвал... Само цветът на топката се стопявал и там, където изчезвал ставало студено. Птиците-хора все повече се притискали една в друга. Най-накрая цялото ято трябвало да се събере на едно тънко бледожълто кравайче. Точно на върха на кравайчето седяла, на половин опашка, една много любопитна птица-човек. Тя все се въртяла и оглеждала. Изведнъж пред очите й се мернало някакво синьо-зелено петно. Протегнала врат да го разгледа по-добре и паднала в нищото. От изненада забравила да размаха крила или да призове приятелите си на помощ. Падала, падала, падала докато най-накрая се оказала на земята. Поогледала се тя. Поотръскала се. Била се приземила на най-високия хълм с най-красивото дърво. Станало тъмно и птицата-човек видяла високо в небето онази бледожълта топка, на която били останали нейните приятели. Не можела да полети към нея, защото крилата й се били повредили при падането. Топката била много далече, за да може само с мисъл да извика своите и затова птицата-човек седнала под дървото и запяла. Песен без думи. Нещо като плач. Като вик. Всяка нощ стояла птицата-човек под дървото и пеела. Виждала как топката се смалява и увеличава безброй пъти, но никой не идвал да я спаси. Дървото, под което пеела птицата-човек, все по-трудно издържало неземната песен и решило да помогне. То наговорило всички останали дървета по земята да пеят и танцуват заедно с птицата-човек, за да може така да го чуят неговите приятели и да дойдат да го приберат. Съгласили се дърветата. Дошла нощта и те запели и затанцували всички вкупом. (Така се родил ураганът.) На сутринта дървото видяло, че само са навредили на птицата-човек. Всички нейни сини като морето пера били опадали. На мястото на крилата имало ръце, а на мястото на опашката крака. Човекът лежал неподвижно. Със затворени очи. От мъка листата на дървото станали жълти, червени и кафяви. Започнали да падат. Дървото плачело. Другите дървета, като видели това необичайно явление, помислили че дървото го прави нарочно, само за да има рокля различна от тяхната и от завист започнали и те да се преобличат в жълто, червено и кафяво, а после да се събличат съвсем...Така се родила есента. Падналите листа стоплили човека и той се събудил. Закрепил няколко листа един за друг и си направил дреха. Събрал перата, заровил ги под дървото и тръгнал на път. Обикалял по цялата земя. Събирал плодове и корени. Палел огън. (Всички птици-хора на луната били измрели от студ и перата им се носели из пространството. От тях се родила зимата.) Напрягал всички сили, за да оцелее. Най-накрая човекът стигнал до морето. Седнал изтощен на пясъка. Цветът на вълните му напомнял нещо много познато. За първи път от години вдигнал глава към небето. Видял луната и си спомнил за птиците-хора. Отворил уста. Опитал да запее. Не излязъл нито звук. Отново се опитал да запее и... заплакал. Сълзите му падали във водата. Те били толкова горещи, че морските обитатели се уплашили за живота си. Показала се на повърхността тяхната принцеса - русалка - да види кой смее да притеснява поданниците й. - Защо плачеш? - попитала тя човека. Той разказал своята история. - Слушала съм да казват, че плуването е същото като летенето и ако ти се научиш да плуваш сигурно ще можеш и отново да пееш щом смяташ, че може да пее само този, който може да лети. Искаш ли да те науча? Съгласил се човекът. Русалката го научила да плува и двамата обикаляли всички морета. Човекът разгледал цялото морско дъно. Най-сетне излезли на брега и щом паднала нощта той се опитал да запее. Запял, но песента му била слаба и не можела да стигне много надалеч. Пеел и плачел и за да му помогне русалката запяла с него. Нейната песен била силна и много напомняла песента на птиците-хора. Човекът заспал на пясъка от изтощение, а русалката останала да бди над съня му. Гледало го и си мислела, че за да пее заедно с него и да разгледа всички земи, за които той й разказал би дала цялото си кралство. Докато той спял тя се гмурнала във водата и помолила рибата-меч да я целуне по опашката. Рибата-меч се подчинила на заповедта на господарката си. Когато русалката се добрала до брега на мястото на опашката й имало крака. Събудил се човекът. Зарадвал се, че няма да броди сам по земята. Тръгнали двамата. Стигнали до дървото, под което някога човекът бил заровил своите пера. Сега там растяло жито. Те събирали макове и синчец из житото и се гонели, падали, разпилявали цветята. Веднъж носовете им се докоснали. От допира през телата им минала искра и те се боричкали и галели, за да им е светло и топло. Скоро след това жената започнала да се променя. Ставала все по-голяма и по-голяма. Мъжът се грижел за нея. Напомняла му за бледожълтото кълбо, което се смалявало и разширявало. Научил се да прави хляб от житото, за да я храни. Завел я да легне в една пещера, за да й е топло. Девет месеца по-късно жената започнала да пее. Пеела и никой не смеел да влезе при нея, но всички земни и морски обитатели слушали застинали песента й. Когато жената млъкнала друг неуверен, тъничък гласец подел песента. Втурнал се мъжът в пещерата и видял, че жената държи дете в ръцете си. Взел го. Изнесъл го навън. Обърнал го към луната, за да може птиците-хора да дойдат и да ги отведат във вълшебните си владения, където всички се разбират само с мисъл. Птиците-хора не дошли, но човекът си върнал надеждата. Успял чрез своето дете да си върне изгубената песен. Вече било въпрос на време птиците-хора да се върнат...

Tuesday, February 21, 2006

СТИХОВЕ ("ДНК") V



ЗА СМЪРТТА?


зеленото, което...
което очите ти...
очите ти не поискаха...
по-искаха да видят друго...
другото лице на жената...
жената скри в зениците си...
зениците й се разшириха...
широкото поле,което погълна...
погълна времето...
времето, в което ти...
ти бягаше...
бягаше по брега...
брегът се сливаше с другия бряг и се получаваше...
получи се най-сетне писмото...
писмото, заради което птицата...
птицата не можа да спре...
спря я стената...
стената с твърде тясната пролука...
пролуката, която сложи точка...
точката на края на гората...
гората бе зеленото...
зеленото, което ти...
...

Friday, February 17, 2006

ОГРАДАТА (разказ? приказка?)

Беше остарял. Побелял. Полусляп. Косите му се спускаха по рамената. Приличаше на преоблечен дядо Коледа, но мечтата му оставаше същата. Да премине оградата. Да се върне там, където хората сънуват. Последното, което помнеше преди оградата беше една огромна,тъмна, тресяща се кутия. Затворен е вътре. Пътува с нея в нищото, което е черно и непрогледно и отнякъде върху му се сипят светкавици. Обръща се на една страна. Готов е да заспи, но му пречи някаква светлина в другия край на кутията. Тръгва към нея и вижда човек, който върви срещу него. Вървят един срещу друг без да спират, а кутията не спира да се тресе... Накрая те си чукват носовете един в друг и той вижда, че отсрещния мъж ужасно прилича на него. Гледат се в очите. Правят едни и същи движения. Непознатият е извън кутията. Стои в нищото, както той самият е стъпил на пода. Сяда от изумление. И непознатият сяда. И двамата са скръстили ръце на коленете си, но под ръцете на непознатия минава път. Виждат се камъчета и храсти. "Какъв е тоя път през нищото?Искам и аз да стоя в нищото и да пътувам през него без тресяща се кутия." - така си мисли той и е вече навън. Стои под един пилон. А на върха на пилона свети огромен прожектор. Той е под прожектора и гледа нагоре към нахалното му око. Оглежда се наоколо и вижда силуетите на други кутии, само че спрели. Чуди се къде са непознатите, които висят в нищото и ги управляват. Пак гледа нагоре към прожектора. Вали сняг. Снежинките са огромни. Приличат на падащи от небето бели парчета плат. Гледа ги и се смее. Падат около него, върху него. Всичко побелява. В черното нищо свети само този прожектор. В кръга от светлина всичко е бяло и се чува смях. Вижда се отстрани: седи под прожектора, гледа нагоре и се смее. Смехът се носи през нищото и на него му се струва, че всичко се върти, защото той се вижда от всички страни без да помръдва дори...
Намерили го на железопътната линия. И го докарали тук. Зад оградата.
Зад оградата всяка сутрин и всяка вечер им дават хапчета и те заспиват - спокойни и доволни.
Веднъж се опита да скрие хапчетата, но го хванаха и не му позволиха да излезе. А за него беше важно да е близо до оградата. От другата й страна бяха тресящите се кутии, хората пътуващи в нищото,а също и някакви странни животни, които се появяваха по околните пейки само в летните вечери и той едва различаваше силуетите им - едно тяло с мъжка и женска глава и преплетени мъжки и женски ръце. Дори понякога се опитваше да долови странния им език, който му се струваше изграден не от думи, а от шепот и стонове и му се струваше така интересен...
Животът зад оградата беше скучен. Правеха всеки ден едно и също.Пиеха едни и същи хапчета. Не сънуваха. Единствен той имаше разрешение да излиза следобед и да застава до оградата. Сядаше до нея. Опираше главата си на някоя от железните пречки и гледаше. Гледаше как сънищата се разхождат необезпокоявани от другата страна на оградата без да го забелязват и мечтаеше да отиде при тях. Бяха му казали, че е невъзможно някой да премине през оградата. И той им вярваше. Никой не може да се изкатери по нея или да я разруши - беше убеден в това. Щом можеха да спрат сънищата те бяха всесилни за него.
Годините минаваха, той седеше - залепен за оградата и гледаше живота на чуждите сънища. Струваше му се, че би могъл да ги изсънува по-интересно, по-красиво, че неговите сънища биха били по-полезни за хората. Чакаше деня, в който ще го пуснат да се върне обратно. Дори за миг не се усъмняваше, че може никога повече да не сънува. Чакаше. Времето минаваше. Беше толкова възрастен, че вече не се интересуваха от него. Не беше заплаха. Считаха, че не може да сънува и дори престанаха да му дават хапчета. Оставяха го по цял ден да седи до оградата.
Една вечер никой не дойде да го прибере. Той реши да се възползва. Никога не беше оставал до оградата нощем. Облегна се удобно. Затвори очи. Засънува. Пред него профучаваха тресящи се кутии, през грохота им долавяше звуци на акордеон и цигулка. Искаше да мине през кутиите, да стигне до акордеона и цигулката. Може би там щеше да срещне непознатия, който управляваше всички пътеки, пресичащи нищото. Престраши се и провря ръка през оградата...После рамото, после главата, оказа се, че може да се промуши целия. Затича без да се обръща. Запромъква се между кутиите. Беше вече стар и бавен, полусляп и една от тях го блъсна...големият прожектор се мярна пред очите му...И се събуди.
Седеше до оградата. Главата му се беше ударила в желязната пречка. Валеше сняг. Той си спомни съня. Провря едната си ръка. После рамото. После главата. Можеше да излезе! През всичките години на очакване до оградата...Желанието му е било изпълнимо...дори твърде лесно изпълнимо...не е разбрал?...или не е пожелал?...Беше като замаян. Огледа се внимателно. Пред него беше нищото и в него се виждаха далечни очертания на сгради...зад него беше оградата и светещите прозорци на сградата, в която заграбваха човешките сънища. Повъртя се до оградата. Прозорците все повече му приличаха на лукави очи, които го викат и му обещават нов сън...по- хубав от кутиите и непознатия и музиката, по-хубав от прожектора и смеха...Провря ръката си през оградата. После рамото. После главата. Върна се на обичайното си място. Седна. Затвори очи.Облегна се. За пръв път усети колко е студена оградата. Студена като пилона, под който стоеше тогава...Но прожектора вече го нямаше и от небето падаха снежинки като парчета плат с неясен цвят и той се опитваше да се смее, но парчетата го затрупваха и затрупваха и почти нищо не се чуваше вече - само стон или шепот като шепота на странните същества, които някой друг сънуваше и чиито силуети той виждаше в летните вечери. Даже му се струваше, че би могъл да стигне до тях...ако не е оградата...дори в съня му... Опита да се да се събуди, но всичко му тежеше, а железните орнаменти на оградата се впиваха в челото му...все по-навътре и по-навътре...не можеше да помръдне, а за да се събудиш трябва да можеш да избягаш от тъмното...Снегът го затрупваше. Оградата пробиваше главата му. Нищото вече беше запълнено с железни решетки, в които се блъскаше...Вече не искаше да сънува. Само да се събуди, да седи до оградата и да гледа сънищата на другите. Но оградата не му даваше да мръдне и все повече го пристягаше и вече нямаше друго наоколо освен железни решетки, които се впиваха в кожата му. После решетките станаха толкова, че го смазаха съвсем...и той изчезна. Разтопи се в нищото заедно с непознатия, кутиите и музиката.
На сутринта не намериха стареца. Само оградата бе странно деформирана...

Thursday, February 09, 2006

СЪБИРАЧИТЕ (разказ? приказка?)

Събирачите не искали нищо. Събирали каквото можели от миговете.
Просто не знаели, че може да си поискат нещо повече. Струвало им се доста нагло. Все пак... в един ден и една нощ има достатъчно мигове, които да си уловиш и запазиш.
“Джобовете ни са пълни – казвали двамата – какво повече да поискаме? А и да поискаме, кой ще ни го даде? А и да ни го даде, къде ще го сложим с тези пълни джобове? Нищо не можем да изхвърлим. Не се знае кога кой миг ще ни потрябва. А ако го хвърлиш веднъж няма как да си го купиш от магазина, разбирате ли?”
Отбягвали ги. Никой не искал да има нещо общо с тях...Ами ако неискането е заразно?
Но те били добре... Ходели с пълни джобове... Чувствали се щастливи.
Не мога да реша - какво може да се случи с хора, които нищо не искат?
Освен изведнъж някой да им разкрие тайната на найлоновите торбички! И факта, че в тях човек може да си прибира разни неща и винаги да ги носи със себе си...
И те прехвърлили богатствата си в найлонови торбички. Само че торбичките не издържали тежестта. Скъсали се и миговете се разсипали.
Те двамата не видели какво се случва, защото били заети да тъпчат джобовете си с различни непотребни неща, които изведнъж им се приискали. Загубили всичко. И когато им станало студено и потърсили един-два мига, за да ги подържат в ръцете си да се стоплят, се оказало, че торбите са празни. Вместо да започнат да събират отначало продължили да трупат купчини непотребни нещица, за да запалят огън. Оказало се обаче, че огънят от тях угасва твърде бързо. Трябвало да събират все повече и повече непотребности, за да могат да се стоплят. Джобовете им отдавна не стигали. Нямало как да носят всичко със себе си затова се установили на едно място, запалили огън и примъквали към него всичко, което можели да намерят. Минало много време. Били толкова заети да се грижат за поддръжката на топлината, че не се забелязвали вече.
Веднъж осъмнали с изгаснал огън. Нямало повече нищо за горене. Били опустошили цялата местност.
Чувствали се твърде уморени, за да тръгнат отново на път. Прилепили се един до друг, за да се стоплят. Помислили, че това е първият миг от години, който си струва да приберат в джоба си. Но джобовете им били скъсани. Затова хванали мига за опашката и отлетели за земята, в която ги очаквали всички загубени мигове.

Monday, February 06, 2006

СТИХОВЕ ("ДНК") IV


...

Забравянето на
старите рани
като ослепяване.
Белегът остава
и само ти
не го виждаш.



СЕЗОН

Недовършени мисли...
Неказани думи....
Закъснели постъпки...
Лавина.

Времето си играе на зима.

Thursday, February 02, 2006

СТИХОВЕ ("ДНК") III


...

(Ако лудостта е дар,
кой би могъл да се
възползва разумно от него?)

Птиците с прерязани крила
крещят най-страшно.
Те не признават поражение.
Опитват се отново
и отново да политнат,
залутани в задънените улици
на времето.



...

[да хванеш черна котка в тъмна стая,
когато котката я няма]

Виждала ли си очи
на черна котка, дебнеща в тъмното?

Тя съществува
в детските ни тайни.
Опиташ ли навън
да я извадиш
ще те одраска със изострения нокът
на пропуснатото време.