БЕЗЗАГЛАВНА ПРИКАЗКА

Едно време хората живеели не на стада, а на ята. И не били съвсем хора, а по-скоро птици-хора. Реели се винаги заедно между звездите и планетите и не говорели, а четели мислите си. Веднъж водачът на ятото видял в далечината да проблясва нещо с чуден бледожълт цвят. Той помислил, че може някоя птица-човек да се е загубила и да се лута самотна из космоса и затова повел ятото си към нея. Летели, летели и стигнали до огромна бледожълта топка със сивкави отенъци. На нея нямало никого, но птиците-хора решили да си починат и да почакат обитателите на кълбото. Чакали, чакали, никой не идвал... Само цветът на топката се стопявал и там, където изчезвал ставало студено. Птиците-хора все повече се притискали една в друга. Най-накрая цялото ято трябвало да се събере на едно тънко бледожълто кравайче. Точно на върха на кравайчето седяла, на половин опашка, една много любопитна птица-човек. Тя все се въртяла и оглеждала. Изведнъж пред очите й се мернало някакво синьо-зелено петно. Протегнала врат да го разгледа по-добре и паднала в нищото. От изненада забравила да размаха крила или да призове приятелите си на помощ. Падала, падала, падала докато най-накрая се оказала на земята. Поогледала се тя. Поотръскала се. Била се приземила на най-високия хълм с най-красивото дърво. Станало тъмно и птицата-човек видяла високо в небето онази бледожълта топка, на която били останали нейните приятели. Не можела да полети към нея, защото крилата й се били повредили при падането. Топката била много далече, за да може само с мисъл да извика своите и затова птицата-човек седнала под дървото и запяла. Песен без думи. Нещо като плач. Като вик. Всяка нощ стояла птицата-човек под дървото и пеела. Виждала как топката се смалява и увеличава безброй пъти, но никой не идвал да я спаси. Дървото, под което пеела птицата-човек, все по-трудно издържало неземната песен и решило да помогне. То наговорило всички останали дървета по земята да пеят и танцуват заедно с птицата-човек, за да може така да го чуят неговите приятели и да дойдат да го приберат. Съгласили се дърветата. Дошла нощта и те запели и затанцували всички вкупом. (Така се родил ураганът.) На сутринта дървото видяло, че само са навредили на птицата-човек. Всички нейни сини като морето пера били опадали. На мястото на крилата имало ръце, а на мястото на опашката крака. Човекът лежал неподвижно. Със затворени очи. От мъка листата на дървото станали жълти, червени и кафяви. Започнали да падат. Дървото плачело. Другите дървета, като видели това необичайно явление, помислили че дървото го прави нарочно, само за да има рокля различна от тяхната и от завист започнали и те да се преобличат в жълто, червено и кафяво, а после да се събличат съвсем...Така се родила есента. Падналите листа стоплили човека и той се събудил. Закрепил няколко листа един за друг и си направил дреха. Събрал перата, заровил ги под дървото и тръгнал на път. Обикалял по цялата земя. Събирал плодове и корени. Палел огън. (Всички птици-хора на луната били измрели от студ и перата им се носели из пространството. От тях се родила зимата.) Напрягал всички сили, за да оцелее. Най-накрая човекът стигнал до морето. Седнал изтощен на пясъка. Цветът на вълните му напомнял нещо много познато. За първи път от години вдигнал глава към небето. Видял луната и си спомнил за птиците-хора. Отворил уста. Опитал да запее. Не излязъл нито звук. Отново се опитал да запее и... заплакал. Сълзите му падали във водата. Те били толкова горещи, че морските обитатели се уплашили за живота си. Показала се на повърхността тяхната принцеса - русалка - да види кой смее да притеснява поданниците й. - Защо плачеш? - попитала тя човека. Той разказал своята история. - Слушала съм да казват, че плуването е същото като летенето и ако ти се научиш да плуваш сигурно ще можеш и отново да пееш щом смяташ, че може да пее само този, който може да лети. Искаш ли да те науча? Съгласил се човекът. Русалката го научила да плува и двамата обикаляли всички морета. Човекът разгледал цялото морско дъно. Най-сетне излезли на брега и щом паднала нощта той се опитал да запее. Запял, но песента му била слаба и не можела да стигне много надалеч. Пеел и плачел и за да му помогне русалката запяла с него. Нейната песен била силна и много напомняла песента на птиците-хора. Човекът заспал на пясъка от изтощение, а русалката останала да бди над съня му. Гледало го и си мислела, че за да пее заедно с него и да разгледа всички земи, за които той й разказал би дала цялото си кралство. Докато той спял тя се гмурнала във водата и помолила рибата-меч да я целуне по опашката. Рибата-меч се подчинила на заповедта на господарката си. Когато русалката се добрала до брега на мястото на опашката й имало крака. Събудил се човекът. Зарадвал се, че няма да броди сам по земята. Тръгнали двамата. Стигнали до дървото, под което някога човекът бил заровил своите пера. Сега там растяло жито. Те събирали макове и синчец из житото и се гонели, падали, разпилявали цветята. Веднъж носовете им се докоснали. От допира през телата им минала искра и те се боричкали и галели, за да им е светло и топло. Скоро след това жената започнала да се променя. Ставала все по-голяма и по-голяма. Мъжът се грижел за нея. Напомняла му за бледожълтото кълбо, което се смалявало и разширявало. Научил се да прави хляб от житото, за да я храни. Завел я да легне в една пещера, за да й е топло. Девет месеца по-късно жената започнала да пее. Пеела и никой не смеел да влезе при нея, но всички земни и морски обитатели слушали застинали песента й. Когато жената млъкнала друг неуверен, тъничък гласец подел песента. Втурнал се мъжът в пещерата и видял, че жената държи дете в ръцете си. Взел го. Изнесъл го навън. Обърнал го към луната, за да може птиците-хора да дойдат и да ги отведат във вълшебните си владения, където всички се разбират само с мисъл. Птиците-хора не дошли, но човекът си върнал надеждата. Успял чрез своето дете да си върне изгубената песен. Вече било въпрос на време птиците-хора да се върнат...