Wednesday, December 09, 2015

Съседът и femme fatale

Три дни рева съседът, потънал в съмнения, терзания и нежелание да посрещне истината - парфюмът на зимата е, който му дразни ноздрите, тая femme fatale се връща отново, да му разкаже играта. Сутринта гледам, няма сълзи по клоните му, отърсил се е от лепкавата мъгла на страховете, готов е отново да му разбият сърцето, да му посипят главата със сняг, да го прегръщат, а да му е студено. Погалвам го по кривия клон - "Дръж се, момче, така си върви животът. И това ще мине." А той няма и листа да ми отговори "Хшшушшшшшхххх", само клати глава и ме бута да затварям прозореца, да влизам у дома.
Такива неща днес.

Friday, November 20, 2015

Какъв добър вокален педагог се оказа есента

Съседът го играе плешивата певица. Той - в ролята на плешивата, пилетата в клоните му - в ролята на певицата. Шарените зимни шалове, дето съхнат на балкона, са театрални завеси. Слънцето е прожектор. Свраката на бора е суфльор. Аз сервирам хапките за шведската маса след спектакъла - трохи с трохи, точно когато съседката от отсрещния блок примамва цялата публика - 10 - 20 гълъба - на перваза на своя прозорец.
Един фалшив тон не се долавя в добре спятия хор на деня. Всичко се подрежда перфектно за почитателите на обяда и изкуството.
Аз се прибирам в стаята и си мисля каква капризна мома беше есента, какъв добър вокален педагог се оказа.
Такива неща днес.

Sunday, November 08, 2015

Кога трябва да се научиш да шофираш

Точно започнеш да се притесняваш, че дълго време не си срещал някого, докато се шляеш по софийските улици, и разбираш, че човекът си е купил кола. Насочил се е към традиционната за възрастта му медитация по време на задръстване и е зарязал неуместния вече хазарт на случайните срещи, предизвикващи бучене в ушите, пеперуди в стомаха, неудобство, радост, гняв и прочее полезни разтърсвания.
Така, от задръстване на задръстване, си върви животът - мисля си аз, докато се разхождам из любимия си стар квартал, търся да зърна непорцелановата бяла котка с черно ухо, което изглежда като отчупено, и се опитвам да се сприятеля с един сприхав пудел. Напразни усилия на любовта - той ме ухапа, скарахме се и ето ме пак, помотвам се и се чудя дали не е време да се науча да шофирам.
==========
Припомнете си коя е непорцелановата бяла котка с черно ухо, което изглежда като отчупено. Тя е толкова красива, че си заслужава да й отделите внимание.

Sunday, November 01, 2015

Едно стихотворение се пише

***
Едно стихотворение се пише 
за три цигари време. 
С редакцията - пет. 

Понякога кутията е празна, 
но проблемът не е, 
че не стигат парите.

Thursday, October 15, 2015

Междусъседски отношения, правата на насекомите от Липия и езикът на любовта

Напоследък забелязах силно присъствие на бръмбари и други пълзящи и летящи миниатюрни твари, които се присламчват към прозореца на кухнята и чакат само да се отвори, за да влязат и да се заселят на топло. Аз от бръмбари не се страхувам, даже си отглеждам няколко в главата, но все пак можеше да изберат друго място, не точно кухнята.

Казвам на съседа, че не прави добре като ми прехвърля орди от пришълци с хигиенни навици и кухненски разбирания съвсем различни от моите, а той настоява за правата на свободно придвижване на насекомите от Липия. 

- Добре - преговарям аз - насочи ги поне към работната стая, не към кухнята! 

Веднага съм заподозряна, че готвя геноцид на липовите обитатели: 

- На балкона на работната ти стая - крещи съседът така, че чак листата му се разхвръчават - слагаш храна за синигерите, авлигите, гълъбите и свраките!

И е прав, не върви някак да изпратим гадинките сами да се сервират за вечеря. 
Опитваме се вече няколко сутрини да намерим решение на проблема. Видя ли пришълец в кухнята, отварям прозореца и го връщам внимателно на перваза. Съседът все повече прежълтява от злоба. Понякога вечер чука настоятелно по стъклото и иска да говорим. Подозирам, че целта му е само да вкара в кухнята някое и друго насекомо, но все пак отварям. Много искам да се разберем. 
Заставаме един срещу друг - човек срещу дърво - и изведнъж установяваме, че сме забравили и последната дума от езика на любовта. Помним само, че скоро идва зимата, за да наложи своята тишина. 

Такива неща днес. 

====
Прочети още: 

Tuesday, October 06, 2015

Есенни чудеса, мухи и котки в градината на мама

Под навеса в градината на мама живеят две бели котета с уши като крила на пеперуди, две - прилични на тигърчета, и едно хранениче, дошло чак от запустелия двор през три къщи, което още се чуди живее ли му се или тая твърде сложна работа е само за големи.
Гледам ги сутринта, сгушили се на възглавницата на пейката - смешен котешки кадаиф, от който стърчат уши и опашки - топлят се. Съвсем близо до тях, на една греда, накацали десетки мухи - бавни, оглупели от студа. Чакат да се случи чудо, да ги отмине есента, да ги забрави зимата. И то се случва.
От време на време от косматия куп на пейката се протяга по някоя лапа, забърсва най-близката муха и си я пъха в устата. Мляскане и блажени гърлени звуци се разнасят. После настава тишина.
Нови мухи с готовност заемат местата на старите.
Котетата са щастливи, че закуската се сервира сама.
Мухите са доволни - намерили са спасение.
А аз седя, пия кафе и си мисля, че изразът "лапам мухи" придобива съвсем нов смисъл през есента.
Такива неща днес.

Thursday, October 01, 2015

Граматиката на есента

Уеднаквяваме късите и дългите тирета - средни стават, едни такива неугледни и куцички. Пренебрегваме кавичките - пропиват се сигурно от мъка, че са забравени, губят си еша, появяват се самотни и твърде самоуверени, за да им повярва човек, на неподходящи места.
Оставяме главните букви да нахалстват, да се бутат в началото на всяка дума. Комбинираме ги нарочно - главни букви с по няколко удивителни - за да го заболи събеседника ни глава и да се откаже по-бързо да търси път през целия тоя хаос на полубългарски, получужд език. И успяваме.
Все по-често си представям десетки нарушени граматически, правописни и пунктуационни правила, които си събират куфарите и ни напускат. Оставят ни да се справяме сами с все по-големите разминавания между това, което искаме да напишем; това, което пишем и това, което всъщност се разбира, и с надежда се настаняват в граматиката на есента.
Такива неща днес.

Thursday, September 24, 2015

Сбъркано същество е човекът

Сбъркано същество е човекът. Само той успява да превърне пърхащите пеперуди (в стомаха си) в гъсеници.

Tuesday, September 08, 2015

В градината избухнаха безредици

Тази сутрин в градината на майка ми избухнаха безредици!
Един бръмбар се заклещи в космоса (много красиво цвете, с благ характер). Две от котките нападнаха кьоравите кучета в лехата с пипер и раниха няколко стръка, заради което мама ги погна с викове. Така откри паметника на неумелия градинар, издигнат й от нахалните латинки - симпатични цветя с лошия навик да завладяват бързо цялата градина и да задушават всички останали растения, ако няма кой да ги спре. Паметникът представляваше голямо петно присмехулно ококорени латинки, стиснали в смъртоносна прегръдка едно гнездо тиквички. Възмутена от това произведение на изкуството, разположено съвсем не където трябва, тя опрости котешките прегрешения и се съсредоточи върху изкореняването на нахалниците.
Точно в този момент най-любимата домашна котка реши да представи домочадието си в двора. Докато ги въвеждаше в обществото, малка кафяво-сива совичка дойде, измъкна една мишка изпод котешките муцуни и си замина.
Заваля и се прибрахме с всички котки под навеса. Бръмбарът заспа в космоса, латинките решиха да дадат развод по взаимно съгласие на тиквичките. По време на всички тези политически актове с огромно значение за бъдещото мирно и благополучно развитие на нашата малка зелена държава една роза лежеше, заровила лице в пръстта. Като отидох да проверя колко е счупена и може ли да се превърже, установих, че нищо й няма, здрава е, просто така е пораснала. Все забравям, че някои същества предпочитат да забият глава в земята вместо да навирят нос към облаците.
Междувременно спря да вали. Грейна слънце. Всичко се забрави. Всеки тръгна по свои си дела - един да зоби малини от храстите, друг да плеви, трети да готви. Аз се възползвах от момента да си допълня списъка с неща, които не бива да правя, когато порасна.
Наситено си живеем тук, интензивно. Сега пак заваля. Онази шашава роза, дето расте надолу, ако не се задуши, ще се удави. Мина пощаджийката. И две пеперуди.
Политическият живот замря окончателно. Поуката от цялата тая история отиде да шляпа в локвите. Малките котета се завряха да спят в обувките на баща ми. От време на време някой от балоните на точки, закачени под навеса за рождения ми ден, гръмко се сбогува със света.
Такива неща днес.

Wednesday, August 26, 2015

Суматохата по посрещането

След ревливата Камчия, мърлявият Синеморец. Подбесват се всички като подочуват, че тая фльорца есента може да дойде по-рано.

Велека, обезумяла от нетърпение, така се хвърлила в прегръдките на морето през дъждовните дни, че го разкъсала на две. Едната му половина е мътна, кална, горестна, другата още синя, лятна, игрива. Казаха, че до ден-два ще си върне невъзмутимия вид.

Улиците и те пощурели - гиздят се с гердани от прелетни птици и плюят куфари, автомобили, летовници с кисел вид.
Дърветата вече са готови да си оскубят листата. Добре, че смокините още запазват достойнство и не падат с писъци преди да ги е откъснал човек.

Голяма суматоха за посрещането на една мома, чиято хубост преминава бързо и после се превръща в сприхаво, зло женище.

Saturday, August 22, 2015

"Следсбогуване" на украински


Чудеса се случват това лято с някои от нещата, които съм писала. С част от тях вече се похвалих, за други не съм разказвала още, но едно от най-хубавите е появата на Юлия Полтавец, която превежда стиховете ми на украински. Надявам се не след дълго да видя сбирката й издадена.
Благодаря.



ПІСЛЯ ПРОЩАННЯ
Не сказав ти мені, що робити
з усім, що буде потім:
предметами, вулицями, людьми…
Не сказав мені, як будуть ставитись
до мене.
Не сказав, як мені ставитися
до них.
Не сказав ти мені, чи ними володіти
чи їх відпускати,
їх виправляти чи ними нехтувати,
їх слухати чи говорити,
їх пам’ятати чи забувати,
їх проганяти чи чекати.
Не сказав ти мені, чи там ще будеш ти,
усупереч усім.

Превод на украински: Юлия Полтавец






СЛЕДСБОГУВАНЕ
Не ми каза какво да правя
с всичко, което идва после:
предметите, улиците, хората…
Не ми каза как ще се отнасят
с мен.
Не ми каза как да се отнасям
с тях.
Не ми каза да ги притежавам ли
или да ги пускам,
да ги чупя или да ги поправям,
да ги слушам или да говоря,
да ги помня или да забравям,
да ги гоня или да ги чакам.
Не ми каза там ли ще си,
въпреки всичките.

Thursday, August 13, 2015

Непорцелановата бяла котка с черно ухо

Понякога много ми липсва непорцелановата бяла котка с черно ухо, което изглежда като отчупено. Тя живееше в къщата срещу старата ми квартира. Не я пускаха да излиза. Не можеше да се подаде дори на перваза, защото на прозореца имаше комарник. Виждах обаче как ноздрите й се разширяват и поема всички улични миризми, и попадналите върху мрежата слънчеви лъчи. Изглеждаше жадна за навън. Когато поливах цветята, заставаше неподвижна и ме гледаше втренчено. И аз я гледах. Мисля, че се обичахме.
Сега живея на последния етаж и над мен има несговорчиво семейство свраки. (Не се изразявам метафорично, съвсем истински са.) Съседите от отсрещния блок си другаруват с гълъбите. Направили са им хранилка. Бабата им дава хляб и зрънца за обяд, дядото за вечеря. За всеки случай пернатите проверяват дали нещо не се е появило в хранилката и сутрин и следобед.
Аз, нали съм новодошла, реших да засвидетелствам на близките съседи по дърво и покрив добрите си чувства. Направих редичка от залци на перваза на балкона - за следобедна закуска - и зачаках. Гълъбите не дойдоха, свраките не ме уважиха, но един синигер пристигна още вчера. Огледа се. Взе едно парче хляб, голямо колкото главата му и отлитна. После пак се върна. Взе друго. После извика приятел на помощ. А днес дойдоха цели три синигерчета. Гледам ги как изучават балкона и поглеждат към прозореца ми. И не мърдам. Само от време на време си мисля, че сега в ролята на непорцелановата бяла котка с черно ухо, което изглежда като отчупено, съм аз.
Такива неща днес.

Tuesday, August 11, 2015

С кого ще си тръгне смокинята

Има една смокиня на стената в Созопол, която се покланя на морето и търпеливо го чака да я погали и отведе със себе си. Дъждът и вятърът обаче - отявлени манипулатори - все по-често се заиграват с нея. Скоро тя ще се поддаде на лукавото им шушнене и ще тръгне с първата срещната вълна.
Не само такива неща днес.


====
Започнах да публикувам подобни дребникажи във Facebook профила си преди около година. Пиша за съседските ми отношения с липата пред прозореца, за бялата непорцеланова котка с едно черно ухо, което прилича на отчупено, споделям кратки истории от пътувания. 

Напоследък все повече хора ми казват, че ги четат и им се радват. Затова реших да ги събера на едно място в блога. Да са лесни за намиране, ако на някого му се прииска да си ги припомни. 

Така че дребникажите вече ще се появяват и тук. Първо, в следващите няколко седмици, тези, които вече съм написала и публикувала във Facebook. После - съвсем нови. 

Благодаря за вниманието и приятно четене. 


Saturday, August 08, 2015

Живеем в главата на съседа

Вече имам чувството, че живеем в главата на съседа, толкова се е раззеленил и е пораснал. Добре, че в нея има предимно вятър и синигери, та е просторно, диша се. А и се разбираме отлично.
Отварям прозореца, а той ми подава един зелен клон за здрасти.
- Здравей, съседе! - казвам и хващам с ръка меките му листа.
А той ми отговаря: 
- Хшшушшшшшхххх.
Голяма любов сме, как ще го оставя за цяло лято не знам.
Такива неща днес.

Wednesday, July 01, 2015

Стихове

Бележка, написана от продавача на пици, който работи в подлеза на метрото

„Моля, не хвърляйте храна на птиците.
Объркват бетона с небе.
Мислят трохите за бели облаци,
крилата им се превръщат
в смачкани билети за изпуснат влак
и колкото и да им роните
винаги остават гладни."



Monday, June 01, 2015

Вечерта слиза, слиза - стихове




*** 
Вечерта слиза, слиза,
пада 
от бялата земя
на черната
и се загубва
в тъмното.

Monday, May 04, 2015

Стихове

***
Заместиха го с машина. 
Затова пазачът на фара
се премести
на най-тъмната улица
в своя град - 
да упътва нощем 
с фенерче
закъснелите. 

Thursday, March 26, 2015

Къщите, поляните и пролетта

Alice in Wonderland - Julia Sarda

Пролет е. Къщите отесняват и е време да се сменят с поляни. 



Friday, March 06, 2015

Нито едно стихотворение


Татко си е загубил оръжието -
това са чули двете му дъщери
през притворената врата на кухнята -
и тайно преравят шкафове и долапи,
преподреждат играчките,
подозират мама -
може да го е изхвърлила по погрешка.
Бащата не забелязва
тревожното им усърдие,
не пита, както обикновено,
може ли да се включи в играта.
Потупва ги разсеяно по главите,
влиза сутрин в кухнята
и отчаяно шепне на жена си:
"И тази нощ нищо.
От една година не съм написал
нито едно стихотворение."

Friday, February 20, 2015

Недоразумение с яркочервен кон

Седял в изящната си черно-бяла къща, грацилен черно-бял човечец. Пиел чай, четял книги и общо взето всичко му било наред.
Един ден решил да отиде на разходка и в полето до къщата си срещнал красив яркочервен кон.
Двамата бързо се сприятелили и започнали да прекарват все повече време заедно.
Само дето конят не спирал
 да расте. Заемал все повече място в къщата. Чупел порцелановите чаши за чай, събарял картините.
Това смущавало грацилния черно-бял човечец, но останалите му приятели така харесвали госта. Особено дамите. Той се излягал
в хола, а те сядали отгоре му, шушукали си и пиели чай.
Не спирал да расте яркочервеният кон. Опашката му излизала през вратата, копитата през прозорците, а гривата през комина. Завземал цялото пространство.
Затова приятелят му се принудил да го помоли да си тръгне. Конят размахал яркочервена опашка за сбогом и препуснал в галоп. Ставал все по-малък и по-малък, докато не се превърнал в малка червена точица на черно-белия хоризонт. После изчезнал съвсем.




В общи линии това е книжката на Мари Дорлеанс "Гостът". Харесаха ми илюстрациите. Внимателно изрисуваните чашки, шкафчета, картини, мебели, килими и все по-разрастващото се недоразумение - червеният, рушащ всичко конКойто - разбираме в края на историята - всъщност олицетворявал страховете на черно-белия човечец. (Под "разбираме" имам предвид тези читатели, които знаят немски. На мен се наложи да ми превеждат.)

Потърсих си историята и книжката и на друг език, но нямах особен късмет. Намерих само френско издание (френският също не е от силните ми страни), както и едно интервю с авторката, в което тя обяснява, че червеният кон бил фантазиите и натрапчивите мисли на черно-белия човечец.

За мен лично конят си остана олицетворение на страховете. За теб може да е нещо съвсем друго. Във всеки случай идеята на книжката и изпълнението й много ми харесаха. Вече се оглеждам отдалеч за моите яркочервени коне, сприятелявам се с тях, но не ги каня у дома, а ги пускам на свобода. Да си спестя недоразуменията.

Sunday, February 01, 2015

Стихове

*** 
Не се изричаше
каквото трябва да се изрече.
След обяда
оставаха само трохи по масата. 
През отворения прозорец
влизаха врабчета.
Цирикаха радостно,
пируваха,
натежаваха,
докато мислите й
отлитаха на юг.