Градината на мама е любов и великолепие.
Полите на лалетата са овехтели, увиснали и всеки момент ще се изхлузят. Белите анемони се фръцкат пред тях с изгладените си рокли на харбалички - с такива ни обличаха за празничните концерти в детската градина.
Зад тях е балът на дебютантките - лилави, жълти и оранжеви теменужки са допрели глави, шушукат си, хихикат и тръпнат в очакване на първите целувки на пчелите.
Срещу тях, в другия край на градината, напъпилите ириси поглеждат с крайчеца на зелените си очи към термометъра, окачен на чимшира - вчера беше 30 градуса, днес е 26, още един такъв ден и ще се осмелят да демонстрират жълто-лилавите си деколтета.
По-нататък до пътеката, върху покрития с ламарина кладенец, се кипрят няколко мушката и посивял похотлив мъх, който все гледа да се намести в чужда саксия.
Над тях се усмихва срамежливо нарово дръвче.
Пред него се е наместила юката скандалджийка - чака да мине дон Фелипе, че да го бодне по дупето.
Срещу нея, точно на последния завой на пътеката, има празно място. Засега там спят котките, но скоро ще се появи космосът и те ще стоят, ще го съзерцават и от време на време ще бъркат да вадят от него самозабравили се бръмбари.
Всичко цъфти, поклаща се, зеленее, хубавее, разсъблича се, закача се, прави планове, чурулика, жужи, пищи, смее се.
След като е поляла градината мама сяда, поглежда я и въздъхва:
- Гледай дамското сърце - превило се е от цвят, едно листо не му е останало. Много ме е яд, че бялото изчезна, остана само червеното.
Завъртам глава и наистина - сърце до сърце превиват стъблата на най-ниското цвете. И все червени. Tака е, мисля си - минава време, белите сърца поемат радостта, обичта, мъката, разпукват се, покълват пак, напъпват, разцъфват - прелестни, предизвикателно червени и готови да продължат да туптят в градината на любовта.
Такива неща по Великден.
No comments:
Post a Comment