Момчето не разбра съвсем откъде се появи котката Надин. Един зимен следобед, като се прибираха от разходка, тя - в запечатан бял плик - изпадна от пощенската кутия. Мама му обясни, че това е писмо и много се учуди като разбра, че е за него. Кой ли му беше писал? Двамата бързо се прибраха, разкъсаха плика и оттам изпадна първата пощенска картичка с котката Надин.
Момчето я хареса, свикна с нея и очакваше с нетърпение да се появи отново. Тя пристигаше винаги с нова картичка, която майка му слагаше на най-ниския рафт на библиотеката. Така то можеше да я взима, когато си поиска, да моли всеки възрастен, който е наоколо, да му я прочете пак и след това дълго да гали котката Надин по гръбчето.
Понякога тя дремеше върху купчина книги с шарени корици. Друг път пиеше чай с нейния приятел заека в нарисуваната гора. Трети път точно се събуждаше от сън, протягаше се до другия край на земята и заспиваше отново, защото там беше още нощ.
Веднъж се появи в компанията на малко завеян скакалец, който момчето заля с вода. Той се набръчка от недоволство и изчезна безследно заедно с едното ъгълче на картичката.
Момчето се радваше на историите на котката Надин, обсъждаше ги с майка си и тъгуваше, че не може да ѝ отговори. Имаше толкова да ѝ разказва, но адресите на пликовете винаги бяха различни, обясняваше му мама и четеше: от детския отдел на библиотеката, от магазина за мляко на съседната улица, от ателието на художника. Просто не знаеха докъде да изпратят писмото.
Един ден котката Надин се появи на пощенска картичка с капитанска шапка, бодро застанала зад руля на нов-новеничък кораб. Разказваше, че тръгва на дълго морско пътешествие, ще плава цяло лято, а на плика пишеше "адрес на подател: третата вълна".
Ура! То можеше да брои до три, дори до шест! Сега оставаше най-сетне да отидат на море, за да изпрати по вълните своите истории на котката Надин и да станат истински приятели завинаги.
No comments:
Post a Comment