Отиваме с дон Фелипе да купим подарък за детски рожден ден. Той си упражнява "р"-то, аз упражнявам офроуд с количка по някакъв спомен за тротоар. Целта ни е да стигнем до малкия магазин за дървени детски играчки, който отвориха наблизо преди два-три месеца. Достигаме апогея на нашите паралелни тренировки точно пред вратата му, на която е закачен лист с надпис "Дава се под наем".
Виждаме, че вътре все още има играчки и се приближаваме с надежда. В дъното на магазина стои мъж, който подозрително прилича на дядо Коледа по анцуг и събира в един чувал конструктори, багери, кукли и какви ли още не чудеса от рафтовете.
Почти сме залепили нос за витрината и гледаме жално. Дядо Коледа се обръща и аз с жест го питам дали все пак не работи. "Не" - поклаща глава той и се поглажда криво усмихнат по брадата. "Много съжалявам" - помахвам през стъклото и чупя пръсти, за да му покажа, че ние с дон Фелипе харесвахме много магазинчето му. Той вдига палец и продължава да пуска играчките в чувала, за да ги отнесе неясно къде.
Ние се затътряме към мола, за да установим, че в един забутан ъгъл, между всички пластмасови, пиукащи и светкащи неща все пак има и каквото ни трябва - цветни, ярки, дървени пъзели с големи части. Прибираме се, ама ни е чоглаво и единодушно пожелаваме на човека да намери място, където трудът на джуджетата се цени и подкрепя толкова, колкото и труда на великаните. А може би и повече.
Такива неща днес.
No comments:
Post a Comment