Google Tag

Monday, March 01, 2010

Градски приказки - Хвърчилото

Слънчево е. На фона на облаците от последните дни е ослепяващо. Затова или заради сравнително ранния час, ходя с притворени очи.
На любимата ми улица е настанала суматоха. Виждам ги отдалече. Суетят се. Гледат нагоре. Викат си нещо, обсъждат. Две деца подсмърчат наблизо.
Принудена съм да отворя очи. Широко. И да погледна нагоре. Като всички.

Между слънчевите лъчи, покривите на старите къщи и увисналите кабели за високоскоростен интернет и над петстотин канала-вземете-само-сега го виждам. Хвърчило. Шарено. Като дъга. Вятърът го люлее, слънцето го топли, то се подрусва щастливо и се плези на мъжете, които се почесват по сънените глави точно под него.
Заплело се на хлапетата хвърчилото и мъжете, вместо да бързат за работа седят и се чудят – как да го свалят. Обсъждат го със сериозността на агенти на тайна мисия, от която зависят човешки животи.

Уж бързам за работа, а не мога да си тръгна. Оглеждам се. Един дядо се е провесил на прозореца на близката къща и гледа любопитно към групичката мъже. Четирима. Небръснати. Недоспали. С димящи, пластмасови чашки в ръка. Сговарят се. Отиват под прозореца. Искат от дядкото стълба. Как той има точно такава двураменна стълба ли? Стара къща с високи тавани, с дълбоко мазе, с любопитен, белокос дядко – всичко ще се намери.

Взимат стълбата, слагат я. Двама държат. Най-високият се катери. Аз и хлапетата стоим зяпнали, невярващи. А мъжът вече слиза с хвърчило в ръка. Останалите връщат стълбата. Дядкото ги потупва по раменете. Хлапетата взимат хвърчилото и хукват нанякъде. Някъде, където няма кабели.
Аз си стоя. Потърквам очи. Самичка съм на улицата. Дядкото ме зяпа от мястото си до прозореца. Продължавам към офиса.
Слънчево е. Ослепяващо. Очите ми са широко отворени. И там, ако някой погледне, ще види четирима мъже да пускат хвърчила.

6 comments:

Anonymous said...

Благодарение на дългата нощ и плачещите бебета вкъщи мъжете не са могли да мигнат цяла нощ. Недоспали,решават да отворят очите си от заслепяващото слъне с помощта на чаша горещо кафе. Благодарение на димящите пластмасови чаши, ръцете на четиримата мъже се затоплят достатъчно, за да се сгреят сърцата им.
Дядото, самотен от години без своето момиче, всяка сутрин се обляга на прозореца на високата си стая. Търси усмивки, разчита всяка бръчка по лицето на минувачите и се чуди с какво да запълни дълбоко старо мазе, одавна изпразнено от зимнината. Дава двураменната стълба. На нейното място намира по стената почти напълно избелели следи от тебешир И+И=ВНЛ . Цялото мазе се запълва.
Децата, опулени и с засъхнали вече носове от заслепяващото слънце, хукват. Стискат здраво хвърчилото. На вечерта се връщат, намират същите четири мъже, хванали по бира в ръка, и ги молят да закачат хвърчилото на кабелите. Там. Нависоко. За следващият ден.

mogilska said...

Хаха, добре звучи :)

Anonymous said...

добре изглежда...на слънце:)

Unknown said...

хубаво е...поздрави от морето...ЧЕСТИТА БАБА МАРТА !

mogilska said...

Благодаря :) Поздрави на морето :)

Niky said...

Хубаво е... За момент си припомних хвърчилата. Сетих се и за една новозеландска история - Whale Rider
:)