В градината на мама цари покой и безгрижие. Слънце грее, лек ветрец къдри тревата и дон Фелипе е все по-убеден, че това е море. Котките спят под цъфналите маслини в големи саксии. Мама обаче поглежда Космоса и отива да завива разсада: "Буря идва."
Вдигам глава към небето - в далечината, над планината има само едно незначително по размер облаче в лошо настроение. И друго нищо. Поглеждам към мама неразбиращо, а тя се смее: "Виж Космоса - затваря се. Притъмняло му е."
След час всички раздразнителни и избухливи облаци, облечени в мътно сиво и тежко синьо, започват да се карат над градината на мама. Фучат, трещят, искри им излизат от очите от ярост и като не успяват да се разберат, разплакват се.
След още час се успокояват, преобличат се в сухи, светлосини дрехи и пускат слънцето да огледа терена.
От храстите стърчат плешивите глави на рози и божури, алеите са покрити с жълти, розови и червени листа. Ние и котките подаваме боязливо носове изпод навеса. Само Космосът отново е опънал врат и свеж, и усмихнат разтваря листа, пуска бръмбарите в главата си, мами котките да се отъркалят в него и си бъбри с облаците.
Такива неща вчера.
No comments:
Post a Comment