Friday, January 27, 2006

ПРИЗНАНИЕТО (разказ)

Той даже не разбрал кога си е отишла. Все още й говорел. Държал я за ръка. Оглеждал се в очите й и любовта му била толкова голяма, че не виждал, че тя вече не се оглежда в неговите...
Търсел допир с кожата й. Струвало му се, че ако за миг се откъсне от нея - тя ще изчезне... и той никога няма да изпита отново онова усещане за топлота, сигурност, предаване на мислите по кръвта, по топлината на ръцете. И не виждал, че я няма...
Даже нямали снимки... “Защо са ни снимки, след като всяка секунда дишаме заедно” – мислел си...
Нямал друга необходимост освен да я мирише, милва, да й говори и да чува как двамата се смеят едновременно... дълго и безгрижно...
Даже не разбрал, че си е отишла...
Един ден поискал да се снимат... Настоявал... Тя вече била много болна... Нямала сили да откаже... Снимали се. През нощта умряла.
След време проявил снимката. На нея – един щастлив старец седял сам на пейка в градината им и прегръщал въздуха. Отначало не разбрал...
Но после...
...

4 comments:

gigi said...

ой, ох... как ме задуши признанието, жалко че признанията не се правят когато някой го очаква, а често по- късно... задуши ме разказа...красотата е болка, поне за мене...

gigi said...

кои си ти сифон4о?

gigi said...

приатно ми е, аз съм Gigi

Anonymous said...

Na Gigi az kazvam 4e v bolkata ima mnogo pove4e krasota, otkolkoto bolka v krasotata:):0Ne moga da se vazdarja!
:):)