ИЗКУШЕНИЕТО (разказ)

Вълкът чакаше.
Втори ден откакто беше изгряла новата луна, а никой не идваше.
Никакви вести от глутницата.
Вълкът чакаше.
Не беше ял трети ден. Нямаше и желание. Защо да гони заек, който вече не се страхува от него? Нима това не е позор за най-смелия измежду вълците?
Вятърът, който минаваше нехайно покрай леговището, пееше все същата песен...Вълкът се хвана за крилете му и затича по хълмовете.
След него, но далече след него, тичаха всички останали. Само понякога се обръщаше да види дали нямат нужда от почивка или помощ. Той нямаше нужда от нищо. Опияняваше се от силата си. Тя му беше и храна и вода и... Само понякога, загледан в небето, вълкът си мислеше, че на тая земя сигурно има още нещо...Нещо, което пропуска...И този пропуск му пречи да бъде "най-"...
Глутницата го обожаваше. Враговете му скърцаха тихо със зъби и не смееха да го погледнат в очите. Беше господарят на гората. Той беше царят!
Една нощ, докато всички спяха, видя странно очертание върху лицето на луната - малка, черна сянка.
Зави. Попита:
- Какво си ти?
Но луната мълчеше.
Пак зави. Още по-силно.
Ви цяла нощ. На сутринта заспа изтощен. Този ден глутницата се умири. Всички почиваха.
На следващата вечер вълкът застана на пост. Когато луната се появи сърцето му се сви от непозната мъка. Тъмната сянка беше изчезнала. Чака цяла нощ. А на сутринта трябваше да се върне при глутницата. Обърна се и... Точно срещу него стоеше вълчица - по-красива и по-силна от всички, които беше виждал. Погледна я в очите и разбра - нейна беше сянката върху луната - вместо очи тя имаше две луни на муцуната си.
Вълкът понечи да се приближи.
Тя се озъби.
Три дни и три нощи се дебнаха.
На четвъртата... Тя го нападна.
Пет дни и пет нощи се биха и никой не надделяваше.
Напротив. Сякаш се настървяваха двойно усетеха ли дори малка умора. Никой не се отказваше. И продължиха...
На десетия ден вълчицата се просна в краката му и го призна за свой господар.
Те се целуваха. И милваха. Вълкът съвсем беше забравил за своята глутница, която през цялото време бе следила двубоя без да помръдне дори. Вълчетата и по-слабите женски бяха полу-умрели от глад. Но вълкът не тръгваше. Наслаждаваше се на своята любима. Той вярваше, че глутницата няма да тръгне без него.
Минаваха месеци. Вълкът и вълчицата, вкопчени един в друг, не виждаха околния свят.
Първи измряха вълчетата.
След тях част от майките.
Останалите вълци се опитаха да върнат вожда си на земята. Да го накарат да ги поведе. Той само изхриптя срещу тях и продължи да се оглежда в двете луни на своята любима.
Останките от глутницата тръгнаха сами.
Минаха... година?две?
Една сутрин вълкът се пробуди преди вълчицата и понеже никакви луни не го държаха в плен докато тя спеше той се огледа. Видя, че са ги изоставили. Кръвта му се надигна от ярост, че са посмели да помръднат дори без него. Събуди вълчицата и тръгнаха да търсят изгубеното си кралство. Но сега той не вървеше напред бързо и смело, без да се оглежда, а я чакаше. Пазеше я. Караше я да почива. Когато след време настигнаха глутницата тя имаше нов водач. И той беше млад, здрав, опиянен от силата си. Беше царят на гората!
Вълкът се изправи срещу него. Предизвика го на двубой. И загуби. Докато се оттегляше оставяше след себе си кървава пътека, за да може неговата мила да го последва и открие...
Вятърът спря...и той пак остана сам...
Вълкът чакаше...
... две сияйни луни да осветят дупката, в която лежеше. Беше загубил царството си за тях и вярваше, че те ще го съпровождат в неговото изгнание.
Вълкът чакаше. Козината му беше червена и сплъстена... Ставаше му все по-студено.
Луната изгря. На нея за миг се появиха очертанията на вълчицата. Той понечи да завие.
Веднъж. Втори път. Сянката изчезна. Всичко утихна.
Само бледата луна лукаво се подсмихваше.