Някоя друга неделя

В първата неделя от месец май, в 16:45 следобед, в небето над София се появи ангел. Групи от хора, които се разхождаха в парковете на града по това време се дърпаха един друг за ръкава и сочеха нагоре: „Виж, виж! Ангел!“ или „Гледай бе, как прилича на ангел тоя облак!“. Някои извадиха телефоните си и го снимаха. По-бързите веднага пуснаха снимките във Фейсбук и под тях до вечерта се заформиха цели дискусии. Имаше скептици, които си признаха, че са видели ангела, но веднага са решили, че си внушават. Но сега, нали, чуждата снимка ги е убедила в противното. По-приключенски настроените питаха проследил ли е някой накъде е отлетял ангелът. Почитателите на науката разказваха с подробности за различните форми на облаците.  Религиозните тържествуваха, че Бог най-сетне е изпратил миролюбиво предупреждение да се живее по неговите повели.

Няколко възрастни госпожи се обадиха в полицията. Дежурните учтиво приеха сигналите за поява на ангел в небето над София и забравиха за тях. От прозорците на полицейските управления не се виждаше толкова нависоко.

Една майка с малко дете, буташе намусено количката към къщи, като се опитваше да не гледа към съпруга си. Той вървеше малко след тях, тъжен и ядосан. За да им олекне и двамата погледнаха към небето точно в 16:45. Тя реши, че не всичко е толкова черно, колкото ѝ изглежда. Той – че ще е по-внимателен и няма смисъл да губят в караници малкото време, което прекарват заедно.

Дядо, стиснал силно едва кретащата си жена за ръка, помисли, че това е знак – ще си идат заедно с бабата, няма да се мъчат по сами. Тя пък реши, че ангелът идва за нея, но изглежда слабичък, та слава богу, ще остави любимия ѝ да се порадва още малко на живота – нали е здрав.

Децата спряха да се карат, да се бият, да реват. Подскачаха, сочеха нагоре и викаха „Крокодил с крила! Крокодил с крила!“. Най-малките нищо не викаха, но разтегляха устни и показваха едва наболи зъби за радост на баби и майки.

Мъжете пред кварталните магазинчета за алкохол използваха появата му, за да изпият по още една бира. Учудващо, ничия жена не са намуси,че мъжът ѝ се прибира късно и всички до една приеха спокойно репликата „Забавих се, щото следихме ангела.“

Отначало ангелът, който не беше съвсем сигурен ангел ли е или облак, се удиви, че толкова софиянци вдигат глава към небето по едно и също време. После цялото това внимание му вдъхна самоувереност и той наистина разпери крила. Чувстваше се лек, полезен и щастлив. Беше готов да прави още и още добрини на хората, които вдигаха глави към него, снимаха го, въздишаха и се усмихваха.

Но започна да притъмнява. Неделята беше към края си. Децата трябваше да се изкъпят, дрехите за утрешния ден да се изгладят. Скоро щеше да дойде време за новините и вечерята. Всички щяха да си легнат рано, за да успеят да станат навреме и да отидат на работа.

Колкото повече прозорци светваха, толкова повече избледняваше ангелът. Тялото му се разкъсваше и перата от ангелските крила падаха по покривите на кооперациите. Тогава някой от обитателите подхващаше пак темата за необяснимото явление. После се стъмни съвсем. Децата заспаха, градът утихна и в небето не остана нито един облак.

На следващия ден два вестника излязоха със сензационни материали за знамението и спасителната мисия, с която ангелът е пратен в София, като разбира се, запазиха анонимността на източниците си. За съжаление беше понеделник – ден, който хората смятаха неподходящ за зяпане към небето. Затова нито един облак не успя да се превърне в ангел и спасението се отложи за някоя друга неделя.