Тихо

Ето какво не излиза от главата ми последните две седмици.
Ако ви ужаси дължината му, четете го по малко всеки ден. Ако сте смел, просто го вдишайте.

Бълнуванията на славния, високоблагороден, многострадален и достпочтен рицар Тристан фон Деменциус, с които той милостиво благоволи да ни удостои, като ги изричаше,
измъчван от ужасяваща и необяснима треска, на 11 ноември 1183 година в планинската крепост Ирренбург, записани прилежно, с подходящо смирено усърдие и с божия помощ от неговия несъщ брат.

Когато идва корабът, какви платна ще вдига?
Аз го очаквам вече единадесети ден.
Очаквам кораба си,
моят кораб не пристига.
Така далеч морето е от мен.

Пристигат други кораби, моряци полуголи
пренасят бляскави оръжия и скъпи платове,
гълчавата овална се издига като болест,
а корабите ходят по водата,
всесилни като богове.

Тук дълги седмици лежах на своя одър
и пих отварите на всякакви треви:
аз постоянно бдя,
аз трябва да съм бодър –
да не пропусна кораба, когато се яви.

На пръсти преминават покрай мен жените,
малиновите залезни жени в малинов плен
и шепотът молителен до мен долита –
те пак шептят
легендата за мен.

Къде е моят кораб и защо се бави?
Какви платна над бездната плющят?
Ако са бели – значи съм простен и съм избавен.
А черни ли са –
значи прокълнат.

Сезон на смърт,
вилнее трескавото глухо лято,
гранитените мои сводове руши
над езерцата ми с цвета на кръв пролята
край зъбери със зинали души.

Самотни са стените ми и плесен се протяга,
като дете около мен пълзи.
Отвън се гънат и шумят
сред оскверняващата влага
бръшляни сбръчкани и хиляди лози.

Отплуват други кораби, понесли вести,
които другаде
очаква някой друг.
Но няма кой морето да премести.
Така далеч морето е от тук.

Жените все така легендата повтарят,
прекръстят се и се разбягат в смут.
Защото тука
аз съм господарят
и мога да съм колкото си искам луд.

Защото те измислиха легендата за мене –
легендата за вечната любов.
А въздухът притиска ме,
тежи като видение
и се изплъзва грапав и суров.

Заклевах ги:
- Морето преместете! –
и гледах корабите как стоят.
Така далеч от мене е морето,
а корабът отдавна е на път.

С платна от мрак светът се стича
към светлата световна глеч.
На този свят живях,
тъй както ще прилича
на всеки мъж със моя сан, съдба и меч.

Не мене са обичали, не мен, а него – легендарния,
от тях създаден и възпят.
Набързо преобърнаха чираците бездарни
изкуството на любовта в любовен занаят.

Дали на онзи кораб аз съм бил тогава?
Като че ли не бях, но може и да съм.
След дълъг път е тъй,
все нещо се забравя...
А може и да съм разказал някой сън.

Изолда не я помня, спомням си мълвата.
Но сигурно се е очаквало това...
Не знам, но знам,
че преживяната любов е свята,
дори да е била единствено мълва.

Защо вселената
не идва вече,
защо не чувам глухия й глас?
Морето е от мен така далече,
така далеч съм от морето аз.

Светът е вест, която може би не ще науча,
изгубила се
в зеленеещия дим.
Да, аз обикнах уморената си участ
на постоянно чакащ и любим.

Израства корабът в огромен ритъм
на летни, слети, тлеещи тела
и щом зад призрачното слънце го повикам,
той ще се отзове
на моето „Ела!”

Ела, му казвам тихичко, тук трябваше да си отдавна.
Ти знаеш туй, което аз не знам,
не ми го казвай,
сам ще разгадая твойта тайна.
Изпратен с вест, лъжа понесъл си насам.

Какво да си говорим още, тръгвай, залезът е ярък
и много лесно може да ме заблуди.
Жените все така легендата повтарят.
Изгаря слънцето.
Морето по-далеч е от преди.



Георги Рупчев, „Инстинкт за неприспособимост”, Военно издателство, 2007

Коледно отклонение

Stefano Morri

Весели празници. Ако сте си загубили пътя, надявам се да го намерите.

Тихо

Снежната кралица

http://ananasamiami.blogspot.com/

Дано не ни попадат парчета стъкло в очите. Или ако все пак се случи... да има кой да дойде и да ни спаси.

Стихове

* * *

Денят се разтваря
като витамини в чаша вода,
която някой е забравил на масата.
Шуми.
Гъргори тихичко.
Няма кой да чуе
малките му оплаквания
и той замлъква,
спукват се мехурчетата,
утаява се.
Вечерта се прибират стопаните
и го изливат в мивката.

Тихо

***

Имам нужда от една любов,
за да се оглеждам тайно в ресторантите,
търсейки маса във ъгъла.
Имам нужда от полуотворените уста
на една просветена любов.
И малко нещо загубена.
Да я взимам премръзнала,
сред съскащата киша на шосето,
и тя да не ми се сърди,
че не мога да съм точен.
Ще целофанирам целия свят със своята любов,
ще изпиша с трепкащ неон
малкото й име, отразено
в локвата пред блока.

Огнян Фунев, "Наблизо съм"

Отклонение

Част от стихотворението на Стефан Иванов "Меланхолия в метрото"
от стихосбирката "Списъци", излязла преди няколко дни, изд. "Сиела"


Меланхолия в метрото

тя стиска ръце
гледа навътре
в края на очните си дъна
вижда някой
който липсва
стиска по-силно
кокалчетата побеляват
опитва се да не го изпусне
макар отдавна да си е тръгнал

помръдва десния крак
с черната си обувка
подчертава като възмутена учителка
очевидната грешка
в книгата на живота

и слиза на следващата спирка

Стихове

* * *

Чаках те.
През пролетта.
Две кокичета цъфнаха.
На тротоара!
И спрях да те чакам.
Аз бях ти.

Стихове

* * *

Остави си бележка -
да ти напомня
колко е бил часът,
когато си пожелал,
най-важното е, че си пожелал,
нищо, че не си записал какво
имало е миг, в който
нещо е трепнало,
оставило е следа,
изчезнало е,
и по бележката
не може да се разбере
колко е било голямо,
колко е било важно,
колко е било истина,
или просто е имало
още няколко капки
мастило
в химикала.

Тихо

Denis Zilber, The Blizzard

Игри

Когато Мария пожелае, може само с един жест да спре времето и то послушно да легне в разперената й длан като ненужно скъпи и блестящи късчета диамант. Тя свива пръсти и острите диамантени ръбове прорязват кожата. Малки капки кръв се стичат по кокалчетата и китката й. После падат на земята или върху белите листове. Върху страниците на книгата, която чете или върху излъсканата повърхност на дървената маса.

Мария разтваря отново пръсти и уморено прокарва длан по лицето си. Не, не оставя по бузите си кървава диря. Времето е възстановило целостта си и тя може да продължи да шие, да готви, да чисти, да гледа децата или да се кара със съседа.

Понякога децата намират стъклени топчета с червена украса по земята, върху разтворените страници на някоя книга или под масата. Бързо ги скриват в джобовете си и изтичват на двора, където играят заедно с останалите деца на джамини. Винаги печелят, затова топчетата им изчезват често.

Мария не знае защо понякога децата се прибират със светнали от радост очи, подхвърляйки си неразбираеми закачки и заливайки се от смях. Не знае защо в такива вечери те с удоволствие отиват да си мият ръцете, пръскат се с вода, викат: “Мамо, мамо!” и гласовете им изпълват къщата с шум, приличен на хиляди малки капки летен дъжд, които докосват перата на ято радостно пищящи врабчета. Не се и замисля, защото децата трябва да звучат точно така. Има вечери, в които те се прибират омърлушени. Не искат да се мият, нито да ядат. Не я викат, а само обикалят стаите с поглед, забит в пода. Разместват книгите, които чете или се навират под дървената маса докато не дойде време за лягане. Тогава Мария пак не знае какво се е случило, но и няма време да разпитва. Децата трябва да бъдат сложени в леглата, кучето да се разходи, чиниите от вечерята да се измият и после, ако не заспи, тя би могла да седне, да разпери пръсти и да види как времето е легнало послушно в разтворената й длан.

Децата порастват и създават свои семейства, далеч от дома. Идват рядко. Къщната работа намалява. Кучето умира. Съседът се жени за запазена женица на неговата възраст и отива да живее в друг град. Мария се смалява. Гърбът й се превива. Косата й изтънява. Очите й гледат навътре.

Една сутрин децата идват на гости. Първи нахлуват внуците. Радостните им възгласи изпълват къщата с шум, приличен на хиляди малки капки летен дъжд, които докосват перата на ято радостно пищящи врабчета. Когато родителите им влизат в стаята, виждат купчина стъклени топчета с червена украса, а от единия край на купа се подава роклята на Мария.

Тихо

Fernando Juarez

Стихове

***

Малко по малко, малка моя,
навлизаме във все по-малкото време,
което ни остава,
за да поиграем
на възрастни,
на кукли и парцалки
на “няма повече така”
и ...
мамо?!

Отклонение

Техническите ми знания и способности не можаха да помогнат на блога да смени дрехите си. Затова ще си го гледате със старите. Надявам се това да не ви попречи да ровичкате из джобовете им и да четете бележките, които слагам вътре.

:)

Отклонение

Ольга Арефьева http://www.ark.ru/




T.S Spookytooth

Блогът и аз ще си почиваме до средата на септември, когато смятаме да се завърнем освежени и нови.
Усмихвайте се повече. Чао.

Тихо

Ако си мислиш

Ако си мислиш
ако си мислиш
момиче
ако си мислиш
че ще трае че ще тра-
е без край
сезонът на лю-
сезонът на лю-
сезонът на любовта
много се лъжеш
момиче
много се лъжеш

Ако вярваш момиче
ако вярваш ах ах
че тенът ти свеж
тънкото кръстче
ръчичките крехки
и ноктите фини
бедрото на нимфа
крачето ти леко
ако вярваш момиче
че ще траят че ще тра-
ят без край
много се лъжеш
момиче
много се лъжеш

Изнизват се дните
сред смях и конфети
слънца и планети
в простора кръжите
но ти мила моя
ти крачиш направо
към нещо неясно
и ей приближава
и бръчката бърза
и тлъстината
тройна брадичка
увиснала плът
Хайде събирай тогава
розите розите
розите на живота
и листицата
да са аромата
на цялото щастие
хайде сбирай тогава
но щом се мотаеш
значи много се лъжеш
момиче момиче
значи много се лъжеш

Реймон Кьоно

превод от френски Симеон Хаджикосев

Стихове

Адрес

Трябва й една улица.
Няма я на картата.
Никой не я е снимал.
Безименна е.
„Няма такава улица.” – казват й,
а тя точно на нея живее.

Тихо

Daniel Chang

СТИХОВЕ

Този мъж

Този мъж –
толкова малък, че заема твърде много място в главата ти.
Веднъж дългокос.
Веднъж късо подстриган.
Винаги с тъмна кожа.
Прилича ми на малка маймунка –
този мъж, който не се разделя с жена си –
толкова малка жена, че заема
твърде много място в главата му.
Този мъж – светска фигура.
Този мъж,
който обърка с клошар,
когато го видя за пръв път:
„Какво прави в тази зала?
Кой го е пуснал?
Защо се изказва?”
Този мъж –
толкова непознат и толкова малък,
че можеш да го напълниш със случайни срещи,
недомлъвки и
„предполагам, че”.
Този мъж –
толкова иска да бъде голям,
че не може изобщо да заблежи малките хора
този мъж,
който
не харесва не тебе,
а малкото място, което заемаш –
толкова малко, че пречи
на твърде големите хора...
Та затова ти казвам –
сбъдни мечтата на този мъж –
представи си го голям
и се отърви от него.

Тихо

"Well it could be worse..." Denis Zilber
http://deniszilber.blogspot.com/

СТИХОВЕ

СЛУЧАЙНОСТИ

Малко по-късно
ще те видя отново,
после пак и пак -
на ъгъла -
съвсем случайно -
между обяда и закуската -
тайно,
не-желано,
на някое друго място,
където няма да си спомним,
че това си ти,
че това съм аз;
малко по-късно
ще завалят случайности
и съвсем ще изчезне
вечерта, в която се срещнахме.

Тихо

http://www.youtube.com/watch?v=y5lOI9AdQbc

СТИХОВЕ

Потъване

Чувал ли си –
има и други, които опитват
да влязат в стъпките на есента,
да й хванат ритъма,
да й объркат посоката,

да забравят –
живеят вечна неделя.
Гледат надолу.
Вървят направо.
Земята пред тях се разтваря.
Сега ще й видят следите! Ще налучкат пътеките.
Още малко и после
като й хванат цаката... Чувал ли си,
че дърветата –
разкривени и почернели –
са сгърчените им пръсти,
с които опитват да докоснат небето.

Тихо

* * *

Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.

Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.

И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.

Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.

Добромир Тонев

СТИХОВЕ

ОПИТИ
Прощавай, но ...
Искам да кажа.
Сега. Веднага.
После ще забравя:
за неизразимото...
За него...
Искам да кажа.
Сега.
Иначе ще бъде
не това, а някаква друга история.
Ще се е случила
на някой друг,
в друго време.
Тогава
(дори и да искам)
какво бих могла да кажа?
Освен, че не беше това.
А исках, исках да кажа...
Плаче ми се...
Дали затова не забравям?
Плаче ми се.
Но...
После ще трябва
да си измия очите -
да видя думите
преди да ги изговоря.
И пак няма да е това.
Сълзите ще са прочистили мисълта
и... няма да е това!
Не това е,
което исках да кажа.
Прощавай.
А исках...
... За неизразимото,
което кръстихме,
макар да няма име.
Прощавай.
Прощавай,
но и сега
не е това,
не това е,
което исках да кажа.

Тихо

ТРЕСАВИЩЕ

Красиво бе това тресавище, когато
отби от пътя със пейзажите банални.
Следобедът бледнееше в пустеещото лято
и сякаш никой никога оттук не бе минавал.

Красиво беше и когато те повлече
надолу и разбра, че е завинаги,
че пътя ти назад завинаги пресечен е,
но беше толкова красиво...

Красиво е сега, когато имаш още малко
да вдишваш тежката му влага и да го погледаш.
В изчезналите твои стъпки друг на пътя спрял е
и - без да знае - може би ще те последва.

А то ще е красиво и когато си потънал -
ти няма да предупреждаваш за опасност.
Ти просто ще лежиш по гръб на дъното,
проникнал в третото убежище на красотата.

Георги Рупчев

СТИХОВЕ "ДНК" (XXX)

НОЩЕН СПОМЕН (НЕ-ПРИЗНАНИЕ)
Мъчи те
смехът на гларус,
заключен в джобния часовник
на луната.

Тихо

Fernando Juarez

СТИХОВЕ

* * *

Напоследък забравя най-важните неща.
В една минута изживява три дни.
В три дни – цялата послешна пустота.
Седнала е да вади онези –
помислени и ненаправени –
трънчета в петата на времето.
Тя е часовник със слънчеви батерии,
а той се щура наоколо като облачен ден,
и все повтаря:
„Забравяш.
Напоследък
забравяш
най-важните неща.”

Коледно отклонение

"Не ме е страх от пропилените илюзии. Друг начин за летене не познавам." (Л. Левчев)

Празниците никога не идват според календара. Поне при мен. Но на всички, които временно, ненавременно, своевременно или безвременно празнуват - весели празници.

п.с. За съжаление не мога да посоча автор на тази оптическа илюзия.

СТИХОВЕ

* * *

Не ми губи времето.
Не обърквай сезоните.
Зима е.
Дай ми огънче.

Тихо

http://www.illustrationweb.com

Ръдван (разказ)

http://www.liternet.bg/ - разказът ми "Ръдван"

Тихо

Fernando Juarez

Стихове

оПознаване
Черупка си
за нечия измислица.

Тихо

http://www.youtube.com/watch?v=9loAsdZpwrk

http://www.youtube.com/watch?v=ON4xt_5AC2w

СТИХОВЕ

***
Краят на лятото мирише на печени чушки.
Или е все още средата?
Все едно.
На печени чушки мирише.
Вървя в ритъма на Тома.
(Тома съчинява своите стихове,
обикаляйки улиците.)
Искам тоя прозорец; тоя кръгъл
огромен прозорец.
Нали кръгът е началото,
хапещо или целуващо края си.
Сутрин да заставам пред прозореца.
И ти да ме гледаш -
вътре в началото
и вътре в края.
И да ми казваш, че ме обичаш
като началото и края
от началото до края.
После ще поискам да притежавам
всички кръгли прозорци.
И зад всеки прозорец
да стоиш ти
и да пееш, че ме обичаш.
А ако няма прозорец?
(Защото може да няма.)
Най-важното е да викаш,
иначе ще се загубя в...
(мрежестата блуза на жената,
която минава и на мъжа,
оплетен в мрежата на походката й)
...стаята.
Събличам се в стаята си.
(Прозорецът е правоъгълен.)
Отсреща, на балкона, стои
съседа и ме гледа.
Това е моята стая
и на всички съседи.
И техните стаи
са мои.
И навярно затова сме бездомни.
Освен когато стоя пред прозореца,
а ти пееш, че ме обичаш.
А онази жена... и мъжът...
И мрежата...
Хм, красотата е прелетна.
И вместо да тичам след нея
аз се спирам в кварталната кръчма.
При кварталния пияница.
При: жестът, с който си пали цигарата...
(Император даже не може
с толкова власт и грация
да заповяда:"Да се убие!")
Очите, с които гледа
през очилата си, мен и стената...
(А ти твърдиш, че само страхът
би могъл да проникне
толкова бързо... навсякъде.)
Чашата, от която отпива
съвсем като останалите пияници.
Пияниците сигурно имат
своята обща тайна.
Своята алкохолна библия
и зигзагообразна религия,
в която трезвите не могат
да повярват.
Те пък имат своята шарена,
телевизионна, 24-часова проповед.
И много правоъгълни прозорци,
зад които никой не пее,
че ги обича.
В рамките и ъглите е проблемът.
В маджуна на
малките всекидневни трагедии.
Пияните нямат прозорци.
А ти не си зад мен
и не пееш, че ме обичаш.
И затова навярно
стоим с пияния
и се гледаме
през черните си очила
на посветените...
(макар и в различни религии)
стоим...
... аз...
... и пияният...
някъде в средата
или края на лятото.

Тихо

http://katedwiggins.blogspot.com/

СТИХОВЕ ("ДНК") XXIX

ПОРАСТВАНЕ

Дните, в които някой
ти подарява плюшени играчки.
Без да осъзнава,
че го прави вече твърде дълго.

Тихо

http://jasinski.deviantart.com/

СТИХОВЕ

* * *

Представи си, мила моя,
как остаряваме,
как се смаляваме -
като сърцето на изхабен молив.
Оширочава ни времето,
оширочава
и после ни изтръсква -
през ръкава.

Тихо

Стихотворение

Приятелю повярвай ми
Аз съм само гост който идва
Потропва на вратата и си отива
А не оставя след себе си нито глас
Нито потропване
Нито дума да го спомене
Нито диря от своите нозе под лампата на стълбището
Нито сянка на стената
Нито глас нито дума нито крачка
Гост който идва почуква и си отива
В една вечер която започва със завръщане от работа
А завършва със сън
Като дъждовна капка която преминава през олука
И се забравя
Като някой когото очакват и не идва
Онази раковина на вашата маса ми напомня за далечни пътувания
Но аз само ще потропам на вратата
И ще си отида Отида
Съвсем.

Николай Бойков, "Стихотворения с биография"
(в случая стихотворението е без своята биография)

СТИХОВЕ ("ДНК") XXVIII

ПРОЩАВАНЕ

Целуна мълчаливо пътеката,
по която литнаха ръцете й
към тишината
на луната...

Тихо

"De Profundis" (2007), режисьор Miguelanxo Prado

European First Novel Festival

В Будапеща, от 23 до 27 април, се проведе международен фестивал на книгата. По време на фестивала се състоя и среща на романисти дебютанти от Европа. Това е сборникът, в който са публикувани откъси от романите на оргиналния език, унгарски и английски, заедно с резюме на всеки роман и кратка биографична справка за автора.
От най-горния ляв ъгъл се усмихвам аз. А от тук http://www.bookfestival.hu/angol/index3.html може да свалите сборника и да прочетете откъсите.

Тихо

Stefano Morri

СТИХОВЕ

§ § §

Две преки по-надолу ще ти кажа...
...истината.
До тогава...
Нека си мислим,
че сме се изгубили.

Тихо

Stefano Morri

Приказка без заглавие (все още)

Кралят толкова дълго искал дете, че когато най-сетне дъщеря му се родила обезумял от страх да не я загуби.

За да не я вижда човешко око, построил за нея висока кула.

За да надхитри времето, заповядал точно срещу кулата да построят друга – часовникова. Часовникът поставил срещу единствения прозорец на стаята на принцесата. Срещу прозореца сложил огледало, в което тя да се оглежда сутрин и вечер и в нейната стая времето да върви наобратно.

Живеела щастливо принцесата. Нищо не й липсвало. Никой не я виждал и тя никого не виждала, освен собственото си лице в огледалото и разбира се отражението на часовника, но била толкова красива, че това й стигало.

Една зима на перваза на прозореца поникнало кокиче. Много му било хубаво да гледа хората, които минавали под кулата. Когато те вдигали глави към прозореца и си шушукали, то си мислело:”Ето колко съм известно и красиво. Затова съм поникнало толкова на високо – да могат хората спокойно да ме гледат и да ми се възхищават. “

Веднъж вятърът, нахалник и шегобиец, така настойчиво ухажвал кокичето, че то се принудило с цяло тяло да се извие към стаята. И се видяло в огледалото.

Ах, как се харесало! Ах, как се възхитило от себе си!

Когато принцесата се събудила и се погледнала в огледалото, не забелязала, че в ляво, точно под часовника се оглежда още някой. Толкова години там я посрещало все едно и също отражение, че вече нищо не виждала.

Минавали дни. Кокичето не можело да спре да се любува на себе си. Образът му в огледалото ставал все по-голям и по-голям. Първо скрил половината циферблат. После другата половина. Една сутрин принцесата станала и вместо собственото си отражение и часовника видяла огромни бели листа да се поклащат лениво и доволно. За първи път се обърнала към прозореца. Погледнала. Видяла часовника и кокичето, но собствения си лик не зърнала в това ново огледало. Помислила, че се е превърнала в кокиче. И всичко продължило по старому. Ставала сутрин, оглеждала се в двете огледала...

За съжаление зимата отминавала. Слънцето галело все по-пламенно кокичето. В началото то било поласкано. “Прекрасно съм. Дори слънцето не можа да ми устои и се влюби в мен!” – мислело си и се отдавало с желание на жарките ласки.

Същото се случвало и с принцесата. Сърцето й изпреварвало тиктакането на часовника. Нощем студ прониквал в костите й и не й давал да заспи. Сутрин огън прогонвал умората от тялото й и я карал да стои неподвижна, примряла, в средата на стаята между прозореца и огледалото.

Колкото по-силно се влюбвало слънцето, толкова повече се плашело кокичето. Тази любов започвала да му тежи. Искало да избяга. Въртяло се на всички страни. Извивало глава, за да не бъде целувано. Напразно!

Принцесата не искала да помръдне. Застинала между прозореца и огледалото, вече денем и нощем, тя чакала да се появи нейният любим, да я прегърне. Вероятно затова кокичето не можело да се скрие никъде от любовта на слънцето. Листата му повехвали. Пожълтявали. Сбръчквали се. Докато една сутрин просто не се събудило. Изчезнало.

Малко след това кралят заболял. Вечерта, в която усетил, че си отива, пожелал да види дъщеря си още веднъж. Стражите хукнали към кулата, за да я доведат. Отворили вратата и не намерили никого. Само сноп слънчеви лъчи падали на пода точно между прозореца и огледалото.

Тихо

Шагал,

"Скрыпач на крыше"

СТИХОВЕ ("ДНК") XXVII

ЗАКЛИНАНИЕ

Стискаш душата в зъбите.
Душиш думите в гърлото.
Криеш сърцето в дланите.
И ми даваш едното си око.
Едното ти око
като обещание.

Тихо

Подробности за нея можете да научите от
http://elittledreaminglamb.blogspot.com/

СТИХОВЕ ("ДНК") XXVI

САДИСТИЧНО ЗА ВРЕМЕТО
Запознай се с времето.
Предложи му да играете на криеница.
Скрий се при слънцето.
Ти ще изгориш, а времето цяла вечност
ще те търси.
Ама номер, а?

Коледно отклонение

Весели празници.

Stefano Morri

"Места за загубване" - представяне

На 6 декември от 11 часа в НДК (етаж 3, фоайе Изток) ще бъде премиерата на романа ми "Места за загубване". Редактор е Борис Минков.

Книгата ще представи Силвия Томова.

Ще се радвам да ви видя там. Заповядайте.

СТИХОВЕ ("ДНК") XXV

ЛЮБОВЕН РОМАН – 2001

Листата се ослушват
поредната игра на вятъра
да уловят
да я пред-вкусят
пред-усетят
пред-измислят
да победят
за да си имат
спомен за роман
със пред-
и след-
история

Тихо

Sergei Chepik,
L'escalier

СТИХОВЕ ("ДНК") XXIV

СЪН

Сънувах те.
Преди разсъмване.
(Поредното разсъмване по пладне.)
Сънувах те.
А ти гореше.
Нямаше вода.
Излезе вятър.
И съня отвя.
И свечери.

Тихо

Sergei Chepik

The Foreign Towns (Loneliness)

СТИХОВЕ ("ДНК") XXIII

ЗА РИТУАЛИТЕ

Бавна, опасна,
трудно преодолима
носталгия по морето
те обхваща.
Изцежда те целия.
и оставаш ти –
празна мидена черупка.

Тихо

Stefano MORRI

СТИХОВЕ

ИЗКУШЕНИЕ

Какво ми носиш, когато застанеш
на отсрещния край на улицата?
Когато разпериш ръце за прегръдка?
Когато нямаш чанта?
Когато нямаш джобове?
Когато си с тъмни очила?
Какво ми носиш,
приближавайки се?

Тихо

Stefano MORRI

СТИХОВЕ

МОЛИТВА

Искам да бъда анимационен герой.
Искам някой да ме рисува.
Да мисли с моята глава.
Да говори с моята уста.
Да стана участник в комикс.
Когато сгреша,
художникът да ме изтрива.
С гума.
И да ме рисува отново.
Чист и праведен.
Искам да бъда част от матрицата
и когато стане опасно
да се скривам в редицата
от еднакви бурмички, колелца и бутончета.
Искам да бъда
финалните надписи
и музиката в началото
и ако може
да си избирам
художника.

Тихо

Frida Khalo - "Roots"

БЕЛЕГЪТ НА ВАСИЛИСА

Имало едно време един Иванушка глупака. Напуснал той родната си къща, за да търси щастието. Минал през хиляди премеждия и успял да се ожени за Василиса Прекрасна.
Живеят заедно Василиса и Иванушка, радват се един на друг. После тя тръгва на път и го предупреждава – “не отваряй тази врата, защото ще ме изгубиш завинаги”. Иванушка отваря вратата, дава на Кашчей вода да се напие, така го освобождава от оковите и губи Василиса. Остава сам Иванушка. Белязан от собственото си любопитство?

Иванушка е пример за недооценяване на гладката кожа на щастието. Минало е време откакто са се оженили двамата. Опознали са се. Историята на всеки видим и невидим белег е разказана отдавна. Вече няма от какво да се възхищават, за какво да се тревожат, за какво да се страхуват. Вече никой от тях не се събужда нощем, за да се взира в лицето на другия и да се опитва да гадае сънищата му. Всички белези са хиляди пъти целувани, като любовната жар е преминавала в неутолима страст – да заличим всички предишни истории, да изгладим
любимата кожа, за да... нанесем своя рана? Да оставим свой отпечатък?

Иванушка е започнал да се отегчава от съвършенството на щастието. Може би дори е започнал да смига на слугините и да гледа дълго от най-високата кула на замъка. Вечер Василиса го е чакала да заспи и е избухвала в плач. Безпричинен уж плач, защото никой не може да отрече, че Иванушка я обича, просто...

Има една врата в нейния замък, за която той не подозира. Но Василиса знае какво е скрито зад нея. Знае, че може никога да не я покаже на своя любим, но така той ще е при нея само телом. Ако отвори вратата, може да го загуби завинаги. Ако Иванушка е истинският, ще се върне. Сигурно дълги нощи сънува Василиса вратата преди да реши да рискува.

Пътуването й е само претекст, за да я покаже на Иванушка. Защо сам той не би я забелязал? Винаги се заблуждаваме, че познаваме другия напълно, нали го гледаме всеки ден, нали заспиваме до него всяка нощ. Всеки ден минаваме покрай една негова заключена врата. Най-обикновената от всички съществуващи и несъществуващи врати. Първоначално не сме я забелязали, защото нищо обикновено не може да съществува в обожавания от нас. После не я забелязваме, защото мислим, че всичко вече знаем за другия, т.е. за нас всичко вече е обикновено. Няма шанс Иванушка някога да види вратата. Затова Василиса няма друг избор освен да постъпи по женски – да го насочи и да разреши, забранявайки.

Тя знае, че след тръгването й, всичко е само въпрос на минути. Да я изпрати Иванушка, да въздъхне и да хукне към забранената врата. Дали го е направил, защото е искал да се отърве от Василиса? Не. Просто е искал да надникне. Да си даде възможност да помечтае – какво би станало ако за миг си представи, че е сам, без Василиса, че е свободен, че не познава тази жена? Защо да не си го представи поне за минутка? Какво толкова страшно би могло да се случи? Иванушка влиза при Кашчей с уговорката – “само за малко”. А защо му дава вода? От жалост? От жалост вероятно, но към самия себе си. Защото Кашчей не съществува. Той е равната суша, в която на Иванушка му се струва, че живее. Влизайки в стаята той дава вода, сиреч простор на мислите и желанията си. В стая, изпълнена с тайните му желания му е “забранила” Василиса да влезе. Сам той е Кашчей, водата и Иванушка едновременно. Василиса просто е разрешила да я забрави, да излезе от нея и да тръгне към себе си.(Той не предполага, че към себе си, значи обратно към Василиса.)

Къде се пази животът на Кашчей? На далечен остров. На острова има дъб, под дъба – сандък, в сандъка – заек, в заека – патица, в патицата – яйце, в яйцето – игла, който я счупи, ще убие Кашчей.
И така Иванушка тръгва на път. Приказката разказва, че тръгва, за да убие Кашчей, за да си върне Василиса. Но той още не знае това. Знаем го само ние и Василиса. Неин ще остане най-дълбокият белег – подлютяващата раните мисъл, за изкушенията на едно пътуване, незарастващата рана на очакването. Мисълта, че сама го е отпратила, сама го е накарала да я предаде. Белегът на любовта, с която трябва да се раздели, за да я получи отново.

Всъщност Иванушка тръгва, за да утоли желанията си, за да търси нещо ново. И го намира. Вижда красиви дворци и схлупени къщи, среща непознати принцеси от далчени страни. Сравнява ли ги с Василиса? Спира ли се при тях? Ще й разкаже ли после? Трябва ли? Отбива се на много острови Иванушка. Чупи ключалките на много сандъци. Държи в ръцете си плашливото тяло на желанието, опитва да се бори с глупостта, приема родените от нея недоразумения, докато не го прониже странна, непозната болка. Докато не стигне до иглата. Иглата е острото убождане на празнотата. Усещането, че не си по-свободен, напротив, но пък си по-самотен отпреди и си пропилял толкова време да преследваш това, което те очаква у дома. Получил си нови белези, но вече знаеш, че има един, който ще те боли до живот – Василиса. Този миг е смъртта на Кашчей. Всички желания са се изпарили. Останала е само необходимостта да се върнеш у дома.

Виновен ли се чувства Иванушка, когато застава пред Василиса? Предател ли се чувства? Вероятно да. Нали смята, че сам е пуснал Кашчей. Василиса никога няма да му каже истината и това ще е още една резка върху й, още един белег.
Сега двамата имат и общ белег – този на взаимното предателство. Всеки е жертва и предател едновременно. Всички други белези бледнеят пред него. Белегът, на който се е решила Василиса. (Защото всеки може да те предаде, но всеки ли ще го направи, за да те запази и върне на мястото ти. Всеки може да се жертва, но всеки ли ще го направи, знаейки, че понася върху плещите си товара на предателството на най-любимия човек.)

Василиса е била мъдра. Знаела е, че човек има нужда от нови и нови белези, за да си доказва, че съществува, че има своя приказка. Знаела е за ненаситната жажда и вяра, че има още и още по-хубави и необикновени неща в живота и ако не ги потърсиш – оставаш тъжен и неудовлетворен до края, че не си осъществил мечтата си, а ако я осъществиш, съзнаваш, че най-необикновено е обикновеното.
Белегът на Василиса крие в себе си тайната от вълшебната фраза, с която завършва всяка приказка – “и живели щастливо до дълбоки старини”.
Тайната, която търсим всички и в името на която си нанасяме рани без да можем да се научим да четем между белезите.

СТИХОВЕ

* * *

[Затвори вратата, за да е топла къщата.]

Но…
Aко единият стои отвън?
Ако другият се ослушва отвътре?

Тихо

Amedeo Modigliani - Jeanne Hébuterne

След като рисува първия й портрет, който е без очи.
“Ще нарисувам очите ти, когато познавам душата ти.”

СТИХОВЕ ("ДНК") XXII

...

(не зная дали още горя в него
като отдавна запален фенер)
Ана Парди

Очаква да усетиш тръпката,
когато...
Когато мине през входа...
През входа мине ли...
Не. Вече няма да е тя...
Не тя, а твоето творение ще влезе...
Ще влезе и в очите му ще разпознаеш...

Дали изобщо някога си я забравял?

Тихо

Gustav Klimt

Death and Life

РАЗМИНАВАНЕ

Срещнали се на някаква улица. На ъгъл. Точно пред входа на магазин за цветя. Хората излизали с букети и минавали между тях. Това не ги смущавало. Просто стоели, загледани един в друг. Без да има някаква особена причина.
Не се били виждали преди това. Или може би само веднъж. Съвсем случайно. В заведението на отсрещния ъгъл. Нямало свободни места, затова се озовали на една маса. Всеки със своите приятели. Седели много близо един до друг, с тела леко извити настрани, почти докосвайки се с рамена. Така всеки можел да се съсредоточи в разговора с хората, с които е дошъл, без да слуша чуждия.
А сега стоели на ъгъла. Хората влизали и излизали от магазина. Двамата не помръдвали. Продължавали да се гледат. Гледали се толкова дълго, че в един миг, едновременно почувствали колко невъзможно е да проговорят. Колко нараняващ би бил гласа на този, който се осмели да проговори пръв.
Най-сетне той се престрашил. Тръгнал. И тя тръгнала. В този момент от магазина излязъл човек с огромен букет лилиуми. Спрял за секунда – изчаквал ги да се разминат. При разминаването раменете им се докоснали, от вълнение ноздрите им се разширили и те вдъхнали аромата на цветята.
Два дни по-късно, в заведението на отсрещния ъгъл, той седял на една от масите. Тя седяла срещу него. Мълчали. Било малко преди да докоснат за първи път ръцете си. Миришело на лилиуми*.

*лилиум - белият лилиум изразява величественост, но същевременно нежност и чистота. Означава помиряване и събиране заедно

СТИХОВЕ ("ДНК") XXI

НА КРАЯ?

Точно преди да поема поредната глътка въздух...
на края на улицата,
на края на деня,
на края на...
ти седиш и се усмихваш.
В паузата между ударите на сърцето ми...
на края на птичия полет,
накрая на есента,
на края на...
осъзнавам, че само черното на очите е безкрайно.
Без-край-но-и-без-без- спомен за начало.
Без-край обречени на без-смъртие.
Без-край-но-по-мъртви от всички смъртни...
...ние двамата...
...и гълъбите на главната улица...
...
Вечното очакване на Нещото.

СТИХОВЕ ("ДНК") XX

НАЧАЛОТО


Преди началото...
може би там е богът,
може би там е нищото,
може би там си ти.
По средата на началото...
там са все още надеждите,
богът (и да го е имало)
вече си стяга багажа,
ако нищото е било,
продължава да си стои.
След началото...
там със сигурност
вече са хората –
недоверчиви и зли.
Но...
ако там си бил ти
ако си бил
ако си...

Тихо

Ieronimus Bosh

... и си представи, че всички тези живеят вътре в теб...

СТИХОВЕ ("ДНК") XIX

КРАЯТ НА ЛЯТОТО

Самотен гларус
е останал да целува
на пясъка лицето.

СТИХОВЕ ("ДНК") XVIII

КОНСТАТАЦИЯ

...утрото за теб е свечеряване...

Очите ми
са празни чаши
в очакване на вечерта.

Тихо

Hokusai
За мен особата от картината се нарича Хана.
Честита Нова Година на всички.:)

Коледно отклонение

Не е важно как, къде и дали изобщо ще празнуваме.
Важно е да се чувстваме добре - спокойни, обичани и обичащи.
Усмихнати празници!

Тихо

Paul Gauguin "The Yellow Christ"

СТИХОВЕ ("ДНК") XVII

КЛАСИКА

Части от деня.
Твоето собствено лошо настроение.
Подозрително гениални мисли.
Първата ти любов и последната.
Шизофренията ти.
Раните от войната.
Хранителни натравяния.
Кошмари.
Други разни болести.
Игли конци.
Къща на края на града.
Парчета от сърцето ти.
Едното ти око.
Всичко това
тринайсет тома събрани произведения.

СТИХОВЕ ("ДНК") XVI

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ

рано е още за желания
спи дете спи
понякога само в съня ти –
плющящи крила на птици

Тихо

Toulouse-Lautrec

СТИХОВЕ ("ДНК") XV

ЛЮБОВЕН РОМАН – 1998 г.

Пепеляшка се прибра.
Върза престилката.
Сготви, изпра.
Зави шестте си деца.
После заплака.
Размаза грима:
“Мина сто и първият бал,
а принца още го няма."

СТИХОВЕ ("ДНК") XIV

ЗАВРЪЩАНЕ І

И този път си мисля –
ужасно е
да нямаш
къде да се завърнеш.
Нищо, че не си заминавал.
«Завръщам се!»
Звучи различно.
Тайнствено.
За-връщам се.
Връщам се за...
Връщам се, за да...
Така ми се иска
някъде
да се завърна.

СТИХОВЕ ("ДНК") XIII

ЗАВРЪЩАНЕ ІІ


Влакът те отнася.
Мислиш си:
“Дано не се завърна никога.”
Безкрайни са релсите,
и ти се струва,
че твоето “никога”
приближава,
приближава,
приближава.

СТИХОВЕ ("ДНК") XII

ЕЛЕКТРОННО

пти-че гне-здо
в-иде-о теле-ви-зор
комп-ю-тър у-ред-ба
хлад-и-лник
кол-а
бал-он чер-вен
дър-во син-ьо
от-крийте из-лишни-те д-уми
ду-ми-те лишни крий-те
-от-
д-ум-и
-крий-
-

СТИХОВЕ

ФРАГМЕНТ

Защо ли чайките
ни изпреварват
надвесени над черните ни мисли?

Тихо

Egon Shiele

Тихо

Egon Shiele

ХРУМКА

недовършено

Отхапваш парченцето нежност,
всъщност суха бисквита
в пакетче със надпис "Вина".

СТИХОВЕ ("ДНК") XI

ПРИТЧА

Чакаш ръцете на света
да съберат звездните плодове.
После...
дъжд от ябълки
в градината на Адам.

СТИХОВЕ("ДНК") Х

КЛЮЧ КЪМ РЕБУСА


Ще останеш сам,
както си бил сам в началото.
Чак тогава ще разгадаеш
световния ребус.
Ще откриеш,
че всяко начало е мръсна дума
със светла маска
и краят е винаги предначертан.

СТИХОВЕ

ПРИТЕЖАНИЯ

Времето, в което я забравяш
е времето, в което
някой друг си я спомня.