Monday, April 21, 2008

Тихо





















Stefano Morri

1 comment:

Anonymous said...

Познаваш ли усещането тъничко —

закърпено не с бял конец, а с паяжина

— да скриеш есента си в чужда пролет?

Виновна съм, приятелю, виновна съм,

но виждам разточителност в тревите.

Чия ръка е пръснала жълтиците

на толкова учудени глухарчета?

И затова закономерно се усмихвам,

когато със един акорд косачът

прибира безразлично всички дългове.

Недей ме кара да крада глухарчета,

за да си купя място в тази пролет.

Аз доживявам друг живот, отколешен,

във който (ти не вярваш), но си спомням —

заби пети в страха ми един вятър

и мъдро, само със едно подухване,

понесе семената на глухарчетата.

Танцуваха безумно, аз долавям

все още крехкия им морз из въздуха —

тирета, точки, жажда по високото...

Танцуваха... и после се разпръснаха.

Все още нося няколко във ирисите си.

И гледам как косачът, спрял да свири,

под погледа ми и под слънцето потръпва есенно,

избърсва със ръкав потта от челото си...

И само аз и сянката му знаем,

че има и една сълза в соленото.