Отклонение в картинки

За неразбралите - Соня Попова рисува стихотворения. В този случай - моето.  
За да ви се изясни картинката, предлагам да цъкнете върху нея. :) 

Хрумка

Тя знае точно кога се случи. Знае и защо. Само че не можа да се справи със ситуацията. И сега й е мъчно. Но понякога се сеща. Точно за този момент, в който той се влюби в нея. И се успокоява. Все пак поне се е влюбил.

                Имаха среща. Съвсем приятелска. Вървяха към театъра. Тя му разказваше някоя от многобройните си истории. Поздрави няколко човека. Той отново отбеляза, че тя познава всички в този град. Не беше вярно. Все още. До тук – нищо особено. И после. Влязоха в залата. Седнаха. Оставаха пет минути до началото на представлението. Tочно тогава се случи.

Тя беше седнала от лявата му страна. Едната й ръка –дясната – беше отпусната на крака и на нея, в полумрака, блестеше малък сребърен пръстен с червени камъчета. Ще кажете – не може човек да се влюби заради един пръстен. Що за любов е това. Обаче точно така се случи. Тя усети, че я гледа. После обърна глава към него. Проследи погледа му. Той гледаше пръстена. Обаче не точно пръстена. Защото и тя се загледа и разбра. 

                Пръстенът беше съвсем тънък. Толкова малък, че приличаше на лъч светлина, увил се около пръста й. И това беше причината тя самата да изглежда толкова малка и толкова беззащитна. Изведнъж усети колко широк е столът, на който седеше. Кожата й стана прозрачна. Очите й още по-големи, но пък се сливаха с тъмното и не се виждаха. Затова тя  можеше да мести поглед ту към него, ту към ръката си. Той седеше, странно усмихнат, в полумрака. Гледаше пръстена, през него, през кожата й, през костите, мускулите, съвсем до сърцето. И знаеше. Това, което иска да му каже вече от толкова време, но не смее, защото... не смее. Беше хубаво.

               В този момент той знаеше и тя знаеше и те съвсем едновременно знаеха, че всеки знае и не беше страшно, само хубаво. Защото седяха двамата, вперили поглед в пръстена, и може би от светлината на прожектора, която се отразяваше в него, се чувстваха и те съвсем леки, безплътни, свободни. Вдигнаха главите си един към друг и точно тогава осветлението в залата угасна. Пръстенът престана да свети. Актьорите излязоха на сцената и представлението започна.

                Оттогава тя не го е слагала. Напълня. Само понякога го оставя на масата. Следобедните слънчеви лъчи минават през него. И той свети. 

Тихо

Илюстрацията е на Pete Revonkorpi

Над капчука в игли,

сред парцали мъгли,

по заспали ели

сняг вали, сняг вали.

Тук през целия ден

няма никой освен

един малък елен,

просещ хлебец от мен…

Валери Петров, "Бяла приказка"

Градски приказки

Всяка една неделя

Имало една неделя, която все не идвала. А се била подготвила добре. Започвала с куклен театър. После минавала през кафе с приятели. После разходка, зяпане на витрини, спокойствие, усмивки, слънце. После обяд. После сладкарница. После кино. После среща. После бар. После легло. Нямала пропуск! Всичко била предвидила неделята. Но все не се стигало до нея. Все някой я предреждал. Понякога понеделникът бил толкова нахален, че завземал дори съботата. Едно офисно настроение настъпвало неделята по мазола и тя забавяла крачка и нямало, наистина нямало как да дойде. И я било яд. Ама много! Защото била отличничката на випуска за недели. И неоценена все. Невъзнаградена! Тъжна работа.

Другите недели, преди да започнат да слизат над града, минавали през дома й. Успокоявали я. Има още време. Млада е. Е, има недели, дето с години чакат и после... като им дойде реда... – Какво? – Ами как какво? Щастливи са! И хората се чудят откъде им е дошло.

Заминавали неделите и не се връщали повече. Въпреки обещанията.

Затова един ден неделята, ядосана и гримирана, слязла сама към града. „Нищо, че ще се застъпим две – мислела си – аз трябва да видя какво се случва! Защо не ме викат! И защо никой не идва да ми разкаже!” 

На смяна била една ужасна неделя. Неподготвена, навъсена, нервна, с изгризани нокти – от тия, дето цял живот не знаят какво искат. Но й било приятно с компания, та останали заедно. И се получила една средна неделя. Съвсем прилична. С  неделно кафе, караница в кухнята, обяд с баба, слънчево време, сънливост и мляко, разсеяни хора по улиците, тук-там леко безпокойстово – от това, безпричинното. После дошла вечерта. Хората започнали да мислят за понеделника и за своите си важни работи и забравили неделята, която им се струвала странно дълга. (Откъде да знаят, че били две?) Поради тази причина най-перфектната неделя просто престанала да съществува. 

Universal meeting UM2010 from Albena Baeva on Vimeo.

Приказката за неделята започва от 02:09, но ви препоръчвам да чуете и останалите. Хубави са. 

Новогодишно отклонение

Илюстрацията е на shirohato.

Не знам за вас, но моята година беше прекрасна. Видях много неща по нов начин. Изследвах непознати за мен територии.  Срещнах нови хора.

Както забелязвате, основната ми думичка на този етап е "нов". Затова и нямам търпение да дойде новата година и да видя какво ще ми се случи тогава.

Надявам се, че вие също сте добре. А ако не сте, направете така, че да бъдете. Както казва Козма Прутков: "Ако искаш да бъдеш щастлив, бъди."

Тихо

Ний двама колко дълго бяхме заблудени


Ний двама колко дълго бяхме заблудени,
сега, преобразени, бързо се избавяме - както Природата,
ний сме Природата, ний дълго липсвахме, сега се връщаме,
ний сме растения, стебла, листа, кора и корени,
ний враснахме в земята, ний сме скали,
ний дъбове сме, в просеките там, един до друг,
ний двойка сме от дивите стада, пасем като стадата волни,
ний сме две риби, които плуват заедно в морето,
ний сме акациеви гроздове, ухаем над алеите всяка заран
          и всяка вечер,
ний сме люспестата пепел на растения, животни,
         минерали,
ний сме грабливи ястреби - кръжим високо и гледаме
         надолу,
ний сме сияйни слънца, взаимно уравновесени, сферични
        и звездообразни, ний сме две комети,
ний бродим, зъбати и четвероноги, из гората, нахвърляме
        се върху плячката,
ний сме два облака, следобедни и сутринни, подгонени
        напред,
ний сме морета, смесили водите си, ония весели вълни,
       които една връз друга се премятат и намокрят,
ний  сме прозрачният, поглъщащ, непроницаем, проницаем
        въздух,
ний сме сняг, студ, дъжд и мрак, ний сме плодът и
        вдъхновението на земята,
ний се въртяхме и въртяхме, додето пак намерим своя
       дом, ний двама,
додето се отърсим от всичко освен от свободата, от всичко
      освен от радостта.

"Стръкчета трева", Уолт Уитман, превод: Цветан Стоянов

Стихове

***

Иска непоръбено небе

с разръфани краища,

за да може,

докато то се разплита,

тя да скочи,

да хване един конец

и по него

да се изкатери

до горе.

Турнето продължава!

Бяхме в Пловдив. Свирихме, рецитирахме, записвахме, забавлявахме се. Беше чудесно и вече сме готови за нови приключения.

"ДНК на думите" ще можете да видите и чуете

на 25. 11. 20011 - петък от 18 часа - в Бургас в регионална библиотека "П. К. Яворов", адресът е ул. "Булаир"10 и според картата се намира ето тук;

на 28. 11. 2011 - понеделник от 19 часа - във Варна в галерия "Графит", като част от Con.tempo - уикенд за съвременно изкуство, адресът е бул. "Княз Борис I" 65 и според картата се намира ето тук.

Турнето се осъществява благодарение на програмата “Изкуство в движение”, инициирана от Фондация “Арт Офис” съвместно с Фондация “Америка за България”.

Повече снимки от пърформанса в Пловдив можете да видите на страницата на Runabout project във Фейсбук.

Идваме, чакайте ни! :)

Отклонение/Как звучи един инструмент за поезия?

"ДНК на думите или импровизация за писалище и две стихосбирки" на турне!

Инструментът за поезия на Албена Баева, създаден за моите стихове от книгите "Иначе казано" и "ДНК", ще можете да чуете в:

Пловдив - 12. 11. 2011 от 19 часа в баня "Старинна"

бул. "6-ти септември" 179 http://www.bgmaps.com/map/plovdiv

Бургас - 25. 11. 2011 от 18 часа в регионалната библиотека "П. К. Яворов"

ул. "Булаир" 10 http://www.bgmaps.com/map/burgas

Варна - 28. 11. 2011 от 19 часа в галерия "Графит", като част от Con.tempo - уикенд за съвременно изкуство

бул. "Княз Борис I" 65 http://www.bgmaps.com/map/varna

Ние вече се вълнуваме. Надяваме се да развълнуваме и вас.

Ако сте любопитни и искате да научите повече за проекта, цъкнете тук.

Ще ви чакаме. :)

п. с. Снимката е чудна, нали? Направена е от Иван Пейков.

А турнето се осъществява благодарение на програмата “Изкуство в движение”, нициирана от Фондация “Арт Офис” съвместно с Фондация “Америка за България”.

Стихове

***

Той иска да присъства на друго място.

Не по тези улици.

Не в този град.

Той иска да е пълководец

на други армии

и други да съчиняват

приказки за него

и не знае,

че войната вече е спечелена

и този град е победен,

и му е столица,

докато не реша,

че искам

да присъствам

другаде.

Тихо

"Понякога напомня малко

на онзи образ на смъртта,

за който разказваше баба ми

в своите приказки."

Хавиер Еро

Рисунката е на Rafal Olbinski

Градски приказки

Музика за баба, телефон и градски шум

Имаше една баба. Живееше в мобилния телефон на внука си. Гласчето й беше пискливо и докато го слушаше, той си я представяше – малка топчица, която подскача нагоре-надолу и ще се пръсне от нетърпение, от желание да сподели още нещо за козите, съседката, тазгодишния разсад и „кога бабо, ще ми доведеш снаха, да се порадвам и аз, докато съм жива, ей тука на баба ти Мита внучка й се ожени за...”

Съсредоточава се в звученето на самия й глас, възходите, спадовете, заглъхването. Една малка, подскачаща топка, която се блъска във всичко ново, което не разбира: професията му – ди джей; как така може да има екран, показващ думите, които пише на майка си от другия край на света и каква работа изобщо има на другия край на света, това е толкова далече, и защо се усмихва така, като му каже, че знае какво е дискотека, защото е ходила и тя на вечеринки и е виждала морето, а колко съседки могат да се похвалят с това? Опитва се всичко да поеме, да разбере и не може, и се оттласква от този нов, студен, бърз свят на копчета, кабели и жени с големи деколтета, и докато лети всичко й е ясно, защото тогава е в градината, при доматите и двете котки, и козите, и внукът върви из улиците на Токио, Лос Анжелис, Прага, Рим, и я носи със себе си в телефона, а малкото й пискливо гласче стряска минувачите - така силно се чува.

Точно сега тя му разказва за магарето на братовчеда на чичовия му син, но внукът пак не слуша думите, а само бабиния глас, който се смесва с шума на трамвая, минаващ по „Графа” и виковете „Топли, пресни гевреци” и той си мисли, че това ще е музиката, която ще напише – за телефон, градски шум и баба, която подскача като малка топка все по-високо и високо към небето и един ден, всред шума на трамваи, самолети и реклами, тихо се изгубва между облаците.

Отклонение: премиера на сборника "Проект Смърт"

28 истории за смъртта - не, по-скоро за живота - са събрани в сборника "Проект Смърт".

Съставител е Пепа Витанова, издателството е "Сиела".

Сред авторите се мъдри и името на моя милост.

Можете да прочетете историите на Ана Клисарска, Христо Бойчев, Мира Баджева, Калин Терзийски, Стефан Иванов, Васил Панайотов, Патриция Николова... (Цъкнете на снимката, за да се увеличи и вижте кого съм пропуснала.)

Премиерата на сборника ще бъде на

10 октомври - понеделник, от 19 часа

в галерия "Снежана" на ул. "Ив. Денкоглу" 30

Заповядайте. Ако имате въпроси за живота, смъртта и всичко останало, можете да ги зададете или премълчите на място.

:)

Тихо

Борис Куликов

Отклонение/"ДНК на думите"

Вече можете да гледате онлайн последната версия на пърформанса "ДНК на думите", в който Албена Баева създава инструмент за свирене на поезия. Моята.

Стихове - "Иначе казано"

Портрет

Понякога разказва
невероятни истории.
Яде деня на малки порции.
Усмихва се в тъмното.
Цялата е слънце
и няколко бели облака.
Друг път ляга доброволно
в чинията на ежедневието.
Все `и е едно.
Няма думи.
Няма истории.
Няма тъмно,
в което си струва
да се усмихне.
Толкова безразлична е,
че се чудиш –
затишие пред буря ли е,
или е окото `и.

Тихо

T.S Spookytooth

Градски приказки: Игра на сенки

Най-красивата жена в града е само сянка на най-красивата жена в града от миналото, която е само сянка на най-красивата жена в града от далечното минало.
Върви по улицата най-красивата жена. Главата й е вдигната високо. Гледа напред. Продавачите зарязват сергиите и се нареждат в шпалир. Шофьорите набиват спирачки. Трамваите излизат от релсите. Светофарите светват в зелено. Всичките едновременно. Минувачите за съжаление не могат да се възползват. Вкаменяват се, докато тя отмине. Дърветата по тротоарите се повдигат на върха на корените си и леко вървят редом с нея, за да й пазят сянка.

Тя не вижда нищо наоколо си. Заета е с красотата си. Усеща я. Носи я като безценно бижу. Рамената й са изпънати. Ръката е стегната в китката, защото там е увесена дамската й чанта. Стъпва леко – никога на счупена плочка. Гърдите й се изпълват с покой и радост при всяко вдишване и издишване. Тя не е като другите – единствена е.

Не се сеща да погледне настрани, нито назад, нито навътре. Не забелязва как уличните ъгли се изправят, къщите се отдръпват и пътят й се превръща в една безкрайно дълга права улица, по която няколко хлапета я преследват непрекъснато и слънцето свети над тях. Най-красивата жена не спира да върви, без да забелязва как сянката й се смалява, а сянката на момиченцето зад нея се удължава, докато се покрият и едната изпревари другата.

Тихо

Rebecca Dautremer

Стихове - "Иначе казано"

Не-аз

Ако не ти ме измисляш...
Ако друг рисува...
Ако друг съчинява...
Ако друг преживява...
Ако друг е създателят,
как аз да бъда творението?

Отклонение/Пърформанс

На 03.07.2011 (неделя) от 17 часа, в камерната зала на "Сфумато" можете да гледате пърформанса "ДНК на думите".

Моя милост участва със стихове от двете си стихосбирки - "ДНК" и "Иначе казано" и с чудното си присъствие и гласец.
Идеята и многото работа са на художничката Албена Баева, която изобрети инструмент за свирене на поезия. Моята. :)
Ако сте любопитни, можете да разберете повече на http://runabout.eu/. Тъкмо ще прочетете за останалите пърформанси от проекта.

Името на Албена ви е познато, но не от тези пърформанси?
Първо, вземете си бележка и се запознайте и с тях. Хубави са.
Второ, вероятно сте слушали приказки по телефона и ви е харесало. :)

Надявам се да се видим в неделя. 17:00 часа, камерната зала на "Сфумато".

Тихо

Други ключове

Остава винаги затворена на въздуха вратата.
Опитваме да я отворим със дъха си,
опитваме да я отворим с птиците,
опитваме да я отворим с изгрева на слънцето.

Остава вечно неотворена вратата на душата.
А облаците ключове не са,
нали така е?
Остава винаги затворена на въздуха вратата.

Никита Станеску, превод Огнян Стамболиев

Стихове - "Иначе казано"

ИНАЧЕ КАЗАНО

Страхува се от малките дни.
От косматите им тела.
От следите, които оставят при допир.
Страхува се от големите дни.
От своенравното слънце.
От раните, които оставя, погалвайки.
Никога не присъства изцяло
в дните за размисъл
и дните за после.
И му се ще да попита:
"Това ли беше нашето бъдеще?"

Тихо

И двете илюстрации са на Denis Zilber.

Стихове

ОТНОШЕНИЯ
За някои хора мисли в стихове.
За други в проза.
За него - никак.

Градски приказки: Жената на прозореца

Минаваше по тази улица два пъти дневно, сутрин и вечер, от един месец насам. Преди седмица откри, че тя го гледа. Живееше на третия етаж на стара, запусната къща, чиито два балкона се рушаха, а на покрива се беше заселило едно малко дръвче. Беше си избрала най-прашния прозорец, за да гледа.

Първо помисли, че си внушава. После, че е съвпадение. На втория ден вечерта беше сигурен, че тя го гледа. Вперва очите си в него и не помръдва. На третия ден вече не се смущаваше от погледа й. Забавяше крачка. Вдигаше глава и залепваше очи за нейните. Беше красива. Дали косата й е дълга? Дали ходи по стария дъсчен под боса?
На погледа й – втренчен, властен, леко ироничен, прилягаше само една дреха – рокля, едноцветна, дълга до земята, която се спуска свободно. Защо ли го гледаше така и как ще се развият нещата? Пристрасти се. Сутрин й помахваше с ръка. Вечер с куфарчето си. Тя не отговаряше. Стоеше вренчена, неподвижна, и все пак му се стори, че се усмихва. Веднъж й прати въздушна целувка. Нищо. Разиграваше цели етюди. Само и само да я предизвика да му отвърне – говореше с шапката си, изправяше се на ръце, тъпчеше устата си с хот-дог и едвам сдъвкваше.

Продавачките от околните магазини си споделяха последното, което е направил, докато колежката не е била на смяна, сякаш разказват сериал. Беше тих луд и не ги притесняваше.

Реши да отиде и да позвъни на вратата. Да сложи край веднъж за винаги. „Още днес” – помисли си преди да потъне в работа. Задържаха го доста след края на работния ден. За пръв път щеше да мине по улицата по тъмно. Тръпнеше в очакване да разбере дали тя се е отказала, дали стои още на прозореца, дали няма да се предаде днес, да го чака на входа и... Бързаше.
Още няколко крачки, за да стигне до къщата й. И тогава го видя. Прозорецът беше отворен, от стаята излизаше светлина, а лицето й се усмихваше, изрисувано върху едното стъкло.

Тихо

Daniela Volpari

Градски приказки - Обувките

Лявата обувка лежеше на средата на шосето, точно преди кръстовището на университета. Дясната – на тротоара. Снощи ги бяха изхвърлили от едно такси. Първо лявата. Със страхотен замах. Тя летеше! Тя беше щастлива. Тя потрепваше с връзките си като с крила. И после – туп! Беше болезнено за нея да падне на пета. Още по-болезнено беше, когато осъзна, че е падала сама. Лявата обувка – половинката й, нейното второ аз, пътуваше с таксито.

Опита да извика, но езикът й се беше оплел при падането и стоеше унизително затиснат от собствената й подметка. Точно преди кръстовището таксито спря. Вратата се отвори и една ръка изхвърли и втората обувка. За съжаление без замах, без емоция. Просто отвори вратата. Пусна я. И затвори. Таксито отпътува, а те двете останаха да чакат утрото с треперещи връзки.

Най-сетне се появиха чистачките. Посметоха листата. Седнаха на бордюра. Изпушиха по цигара. Обувката всячески се опитваше да се навре в краката им, но те не я забелязваха. Бяха свикнали да виждат изхвърлени скъсани или здрави обувки. Ако бяха здрави, можеше и да ги вземат. Но за да ги вземат трябваше да са две. Чистачките си отидоха.

Обувките останаха. Все така разделени. Тя на тротоара, а тя на шосето. Не можеха да мръднат. На дясната й се искаше да се завърже, за да не гледа, всеки път, когато минаваше кола и лявата можеше да бъде смачкана. Когато това все пак се случи и тролей номер 5 мина сериозно и замислено през нея, дясната изохка и всичките й шевове се пръснаха едновременно.

В другия край на града един сънен младеж, току що напуснал дома на приятелката си, вървеше бос по улицата и всички капачки, стъкълца и клечици се забиваха в краката му.

Тихо

Кратък, анимационен, коментар на събитията.

Отклонение

Хубави думи за "Иначе казано" в рубриката "Ходене по буквите" на Марин Бодаков, вестник "Култура".

:)

Ходене по буквите

Момиче, което пише за себе си в 3 л., ед.ч. Допада ми тихото и непоклатимо разбиране каква по-точно е поезия в “Иначе казано” - порив към самоусъвършенстване чрез премерена реч; обръщениe към човек, комуто да поверим незрелищен, но зрял лирически образ...Сигурно вече съм старомоден, ала ценя вглъбеността на Могилска в малкото край нас красота, непретенциозната своенравност на лирическата й героиня. Почтеността й. Особено сега, когато е ясно, че словесният карнавал свърши – и под маските се зъбят само маски.

Марин Бодаков

Хрумка

Той е толкова грозен, че червените му чорапи са като спасение.
Познавам мъж, който носи червени чорапи. Опънати до колената. Панталоните са къси. Краката – криви. До лицето – не можеш да стигнеш, за да погледнеш. Червените чорапи те хипнотизират. И слава богу. Не биха ти стигнали силите да задържиш погледа си върху лицето.

Пък и наистина не ти трябва. Това само ще ти попречи да го опознаеш. Ако гледаш краката му, първо ще се стреснеш. После ще ти стане смешно. После ще се умилиш от тези нефелни прасци, тънки мъжки глезени и изпъкнали капачки на колената.

Краката му са къси. Когато ги движи, изписва във въздуха едно голямо червено „О“. Като „обичам те“. Мисля, че затова носи червените си чорапи. За да може всекидневно да изписва своето огромно опрощение по тялото на въздуха. „Прощавам ти, че съм най-грозният мъж на света. Прощавам ти, че съм толкова нисък. Прощавам ти, че капачките на колената ми са обърнати с дъното нагоре купички. Прощавам ти, че всички ме гледат в краката, защото лицето е твърде грозна истина.“ Ако гледате краката му, докато ходи бавно по „Витошка“ в някоя лятна привечер, ще го обикнете и вие.
Той прощава на всички ни. Затова не спираме да гледаме червените му чорапи.

След премиерно

Ако искате да знаете как мина премиерата на "Иначе казано", можете да го научите от Sve и Жоро.

Аз им благодаря за хубавите думи.
Черпя всички ви с една песен. И... :)

Тихо

Рисунката е на Pipilota.

А на мен ми е хубаво. :)

Отклонение/Премиери

Премиера на "Иначе казано" в Пловдив!
На 17. 02 от 18:30 в P.A.R.K Gallery
ул. "Отец Паисий" №24

Ето какво ще се случва там.

Мария Донева ще говори за стиховете, автора и каквото й хрумне.
После ще ви почетем.
Ако вече имате книгата, и вие може да ни прочетете нещо.
После може би авторът ще вземе думата. За малко!
Иначе казано - надявам се да е забавно.


Премиера на "Иначе казано" в София!
На 23. 02 от 19:00 ч. в галерия "Снежана"
ул. "Денкоглу" 30

Помолила съм хора, които обичат книгите, четенето (дори писането),
да си изберат по едно стихотворение от "Иначе казано" и да го прочетат на премиерата.
Мария Донева ще говори за книгата, автора и за каквото й се говори. :)
Дори авторът може да се опита да каже нещо!
И пак се надявам да ви е забавно.

Заповядайте! :)

Хрумка

Той ги избира такива. Жени като момчета. Води ги за ръка. Нарича ги „голямата ми любов“. Дава им да пият от чашата му и не сваля очи от устните им. Ако ги наблюдаваш по-дълго, разбираш, че всички те имат нещо общо по между си.
Той ги избира такива. Най-красивите жени на света.

Хипнотизират те сякаш са оживели скулптури. Движенията им са остри. Телата – ъгловати. Очите – дълбоки и студени като планински езера, които те примамват да влезеш без да си даваш сметка, че никога повече няма да ги напуснеш – ще останеш в тях – вгледан в небето, доброволно замръзнал с херпесна усмивка на вкочаненото лице. Пръстите им са като бамбукови стъбла – масажират, галят и удрят до кръв. Ако ги стиснеш леко, ще чуеш как пукат.

Чертите на лицата им са опит на създателя – мъж навярно – да си припомни детските години. Приличат на откриватели, мореплаватели, стари дами, малки глезли и царици едновременно. Косите им неизменно са къси, когато го срещат, и дълги, когато го изоставят. Винаги те го изоставят.

Тогава ние настръхваме в очакване, защото никой не вярва, че такава жена съществува. Особено, когато се окаже, че не е само една. Искаме да видим дали ще дойде следващата. Знаем, че отново няма да я харесаме. Той ни е приятел и ние нямаме друг шанс. Иначе всички ще се влюбим в тези толкова женствени чудовища, които докато вървят, нанасят на въздуха и на нас прорезни рани. Само той остава невредим. Няма и капка кръв по тялото му, когато води следващата и ни казва:“Запознайте се. Това е голямата ми любов.“

Повторение

Ръдван

(разказ, мой, любим)


Плесница, която й удря морето. Още преди да се е показала иззад ъгъла, то - доволно, че я е сварило неподготвена, отнася сгърченото й лице върху вълните си.

Рибарите, наредени по горната част на моста като недостроени минарета, хвърлят въдиците отново.

Взира се внимателно в гроздовете риби, които вадят от водата. Човешки ли са лицата им?

Не може да са истински тези накацали по моста хора. Не е възможно да имат дом, деца, жена. Те са само тук. Винаги. Ловят лицата на туристите, с които се подиграва морето и после ги продават. Понякога се случва някой късметлия да откупи точно своето лице, но в повечето случаи избират, без да виждат, и си тръгват с чуждо, с друг живот върху своя. У дома ги посрещат приятели и близки и възкликват:

- Колко те е променил Истанбул! Хубаво ли беше? Пуши ли наргиле? Предложиха ли ти брак? Яде ли локум?

И те разказват с удоволствие за този град - толкова противоречив, толкова тежък и нагарчащ от сладост. Пушили са наргиле. Яли са локум. Видели са морето. Мраморното. Нараняващо със своята неочакваност. Различно от другите морета, които са виждали. Затворено, заето със своята игра - да напада туристите и да краде лицата им в мига, в който са най-искрени. Мигът на изненадата. Затова не споменават. Няма как да опишат онези лешояди, които не ловят риби, а съдби и после ги продават.

И тя няма да разкаже. Само лицето й ще гори.

Разхожда се по долната част на моста. Рибите прелитат край нея. Хищни, човешки ръце се протягат и ги изтеглят от другата страна на парапета.

- Елате да обядвате, госпожице! Специални цени, добри цени ще Ви предложа. Вкусна риба! Заповядайте!

Да изяде нечие лице! Отминава ресторанта и мъжа, който продължава да върви след нея и да я кани. Почти е успяла да се измъкне, когато:

- Дайте ми късмета си, госпожице! Моля Ви.

Принудена е да се обърне. Да му каже, че няма късмет. Затова е тук, точно като неговите сънародници, които идват от четирите краища на Турция. Дошла е, защото в нейната страна морето е дружелюбно, рибите не летят, а рибарите са като корени на изсъхнали дървета.

- Имаме такъв обичай, госпожице. Сега е Рамазан. Ресторантът ми е празен. Ако се съгласите да седнете при мен и да изпиете едно кафе от заведението, ще ми дадете късмета си. Други хора също ще седнат. Ще си поръчат обяд.

Горещо кафе. Черно. Слънце в очите й. Гласът на мъжа, който говори с нея. Не е разговор между непознати. Такъв е невъзможен. Това е разговор между местен, който си изкарва хляба от пришълци, и туристка.

Оставя я колкото да покани някой преминаващ да обядва. Безуспешно. Дори не му обръщат внимание.

Сама жена, като нея. Главата й - вдигната нагоре, очите й гледат право напред, така че да не виждат морето, рибите, парапета на моста, вълните, по които се мятат хиляди загубени лица, и мъжът. Този мъж, още един натрапник, още един грабител, още един, който иска да взима, но не може да дава, още един, който се опитва да спечели на неин гръб и тя бърза. Решена да не допусне дори да я одраска този глас, който предлага обяд, но би могъл да предлага и вечеря, закуска, легло, любов до гроб и колко е сметката за тока. Успява. Гласът на мъжа се оплита в краката й, обути в сандали от Lafayet и остава да лежи на опръскания със солена вода асфалт.

Глътка кафе. Глътка вода.

- Така пием в Турция кафето, госпожице.

Усеща как тялото на мъжа потреперва от яд. Извръща глава. Около него рибите летят на гроздове. Усмихва се виновно.

- Ядосах се, да. Можеше поне да ми откаже.

Говорят си. Като непознати.

Мъж сяда на съседната маса. Точно зад гърба й. Разтваря менюто. Поръчва обяд.

Крадецът на късмети изчезва към кухнята и тя остава сама. Гърди в гърди с морето.

Глътка кафе. Глътка вода.

Нека още хора дойдат и седнат. Нека поръчват обяд, десерт и кафе. После да плащат. Да идват други, които също да стоят с гръб към морето и лице към чинията. Без да виждат, че изяждат един миг на полет. Забравили за неуморните рибари, наредени плътно един до друг, точно над главите им. Заели по-страшна поза от заплашителната. Позата на вечно, търпеливо изчакване. Докато онези долу приключат с обяда, кафето, разговора, бягството, докато им свърши късметът.

Мъжът се връща от кухнята. Сервира на клиента и се връща при нея.

Разгъната салфетка за хранене. Утайка от кафе. Следи от устни по чашата. Разговор за Коледа, “заповядайте...”, Рамазан, “...в моето...”, пречистването, “...заведение”.

Още хора сядат по масите. Отварят менютата. Викат го. Поръчват. Смеят се. Той се усмихва и върви между тях с пълни чинии. Не я забелязва вече. Значи, може да стане и да тръгне. Но не става. Продължава да гледа рибите, увиснали в нищото, и невидимите ръце, които ги теглят нагоре. Устремената към водата кукичка. Блестяща от глад. Алчна за плът.

Става все пак от стола си. Прави няколко крачки и се опира на парапета на моста. Може да вдигне глава и да види ръцете на рибарите и върховете на въдиците им. Не гледа нагоре. Ако някой хвърли въдицата си точно там, където е тя... Отдръпва се леко. Гледа надолу. Там, където рибите все още приличат на риби. Водата блъска основите на моста, после ги гали, после се катери по тях и стига почти до пръстите й. Солена вода по устните й.

Усеща го до себе си. Ресторантът е пълен. Дори нейната маса е заета.

- Как се казваш, госпожице?

- Дарина. А ти?

- Ръдван. Името ми е арабско. Значи ангел от рая.

Там, където е било морето - очи. Сини. Много сини. Много меки. Не те карат да се чувстваш зашлевен. Там, където е заслепявало слънцето - коси. Руси. Къси. Дружелюбни. Мостът - едно лице с бяла кожа. Времето няма да пожали чертите му. Ще загрубеят. Кожата под очите ще подпухне. Долната устна ще увисне още надолу. Ръдван. Мъчи се да не гледа. Знае вече как се чувства рибата, когато лети. Не жива, но все още не мъртва. Не щастлива, но не и нещастна. Изпълнена с покой, след като е видяла най-дълбокото и най-високото и в рибешкия й мозък последна е останала мисълта, че и горе, и долу е пълно с лица. Човешки. Но това лице. Не е виждала такова. И няма да види. Ръдван. Очи, вперени в нейните. Неприлично е да се гледат толкова дълго. Двама непознати, не туристка и местен, което все пак се случва. Не откъсва очи от лицето, което е нейното лице, и пейзажа наоколо и лицето на някой, който е дошла да забрави, и на друг, който е дошла да си спомни, и в същото време няма такова лице, както и няма такова море другаде, освен тук, до този мост, където рибарите се сговарят с него и продават на чужденците собствените им лица или чужди, а в това време безброй риби прелитат между тоя и оня свят. Ръдван. Трябва да свърши това взиране, изучаване, присвояване, прощаване пред всички хора наоколо, които ядат, и сигурно мислят как техният сервитьор ще изкара чудесна авантюра с тази симпатична чужденка. Хора, които тя е довела. Тя, с вечната си липса на късмет.

Той пръв откъсва очи и последното, което вижда, е лицето му, съвсем близо до нейното, и вече е на дъното на морето, откъдето чува:

- Не се тревожи. Ще те отведа в рая, ако нещо се случи.

Хората потракват с вилици и лъжици. Ръдван излиза с поднос от кухнята. От чинията на крайната маса едно рибешко око проследява отдалечаващата се нейна фигура. От заведенията наоколо се чуват гласове:

- Дайте ми, късмета си, госпожице!

Тихо

T.S Spookytooth Dark




ПТИЦИТЕ (ЗА КРИЛЕТЕ ИМ)

За нещо сигурно по-висше ги е готвила природата,
какво ли се е случило, та да се провалят,
какво ли се е случило,
та да се провали голямото им преимущество
и да се наложим ние?

Костас Монтис, "Кого живея?"
преводач Яна Букова

Хрумка

Искам да се запозная с жена с дълги пръсти. Толкова дълги, че да те е страх да ги погледнеш, защото ще се счупят. Искам да се запозная с жена, чиито пръсти мога да гледам само крадешком. Ще ме заслепява белотата им и после тъмночервеното на ноктите ще е като неочакван край на чудовищно банална история – винаги ще ме стряскат, възхищават и ще ме карат да пазя дистанция.

Искам да се запозная с жена, чието тяло ще прилича на сух есенен клон. Измамно чуплив, а всъщност жилав. Не искам да е добре оформена. Искам главата й да е по-голяма от тялото, гърдите й да са хлътнали, краката безкрайни не заради своята дължина, а заради своята слабост. Искам рамената й да бодат, брадичката й да прилича на острилка, а очите да са дружелюбни като айсберг. Искам да се запозная с жена, която ходи като морска вълна в неравностойно положение – изправена. Тя ще седи до мен и дори ще ме поглежда, докато аз свит, кръстосал крака и с едно око вперено в ъглите й, ще се изчервявам.

Тя ще казва: „извинявай”, „моля”, „благодаря”, няма да използва жаргон, няма да казва „еба ти”, нито:”А вие с какво се занимавате?” и аз ще й бъда благодарен, че не ме пита, защото нямам какво да отговоря освен: „Внимавам да не счупя пръстите ви”.

Стихове - "Иначе казано"

НАСТОЯЩЕ

Стари шлагери
и
планове за бъдещето.

Музикално отклонение с новогодишни елементи

Zat You, Santa Claus?

или иначе казано: къде са ми подаръците?

Коледна приказка

Мечтата на трамвая

Трамваят искаше да бъде коледен, но все не му се получаваше. Ватманът не се сещаше да го украси с разноцветни лампички и да пусне весела музика. Караше, говореше по телефона, псуваше останалите шофьори. Хората, увити в палтата си, стискаха устни, защото ъгълчетата им бяха така увиснали, че аха и да се изплъзнат от лицата им.
Три поредни години трамваят тръпнеше от нетърпение да дойде коледа и после я прекарваше тъжен и замислен в студеното депо. Тази година щеше да се случи същото. Вече дори не се надяваше.

Точно в празничния ден заваля сняг още от сутринта. Натрупа. Трамваят взе няколко пътника от първа спирка и се приготви за последната си обиколка на града. Беше малко разсеян, чарковете го боляха, пуфтеше и се клатушкаше. Хората стискаха устни. Ватманът спореше с някого по телефона. Точно на завоя гласът му стана необичайно писклив и тревожен, трамваят усети как нещо ниско и твърдо се блъска в предницата му, всичките леви колела излязоха леко от релсите и той се наклони на една страна. Ватманът уплашено изскочи през вратите, хората се скупчиха на предния прозорец. Един млад и стреснат шофьор се щураше около колата си и трамвая и размахваше безпомощно ръце.

След първоначалната суматоха, изпълнена с ъс закани, вайкания и коментари, хората се умълчаха. Трябваше да чакат КАТ и автобус, който да ги закара по домовете им. Спирката беше отдалечена, нямаше таксита. Всички, включително и младият, стреснат шофьор, влязоха в трамвая. Там беше топло и светло. Започнаха да си говорят. Навън снегът продължаваше да натрупва. Трамваят скоро се сдоби с празнична снежно бяла шапка. Фаровете и аварийните му светлини примигваха в червено, оранжево и жълто и дори хвърляха леки отблясъци върху белите клони на дърветата. От вътрешността му се чуха смехове. Околните прозорци светеха, хората празнуваха. Трамваят знаеше, че вероятно повече никога няма да излезе из града. Не знаеше къде отиват всички като него, никой в депото не говореше за това, но нямаше значение. Мигаше радостно с аварийки и металното му, омазано с масло сърце се пръскаше от щастие, защото беше най-коледният трамвай в града.

Отклонение

Новата ми книга "Иначе казано" вече е в ръцете ми, в книжарниците и на щанда на издателство "Жанет-45" на "Панаира на книгата".

Премиерата ще бъде скоро.

Приятно четене :) :) :) :) :) :) :) :)

Стихове - "Иначе казано"

РУСКА РУЛЕТКА

Толкова дълго
пътуват думите
от устата ти
до ухото ми,
че не зная още
протегнатата ти ръка
“здравей” ли е,
или “довиждане”.
Или и двете.

Тихо

M.Glenwood

Отклонение

Приказки по телефона в четвъртък!



Ако не си успял да слушаш приказки по телефона през септември, сега е моментът.
Представяме книгата-албум, събрала приказките и фотографии, направени по време на събитието.

На твое разположение ще са и двата фотьойла, така че можеш отново да поседнеш и да чакаш звъна на телефона.
Ще те изненадаме с нови истории, съчинени на специален уъркшоп и дори ще се опитаме да демонстрираме колко бързо и лесно може да се измисли нова приказка.

В общи линии ще те забавляваме.

Главен виновник за проекта: Албена Баева
Фотографи: Жоро Аранжоро и Рене Беекман
Автори на приказки:
Ангелина Рангелова, Иванка Могилска, Андро Стубел, Албена и Гергана
Баеви
Гласове на приказките: Златин Цветков и Ирина Андреева


20:30 ч.
Четвъртък, 18. 11. 2010
Арт клуб
ул. "Иван-Асен II" 6

Стихове - "Иначе казано"

ОЧАКВАНЕ

Живея на една улица,
която привечер се превръща в най-тихата улица на тоя град.
Всяка вечер ми се обаждаш
и казваш:
- Няма те в целия шум -
между хората, които се блъскат,
в колите, трамваите, заведенията
и по всички улици – няма те.
Всяка вечер ти отговарям:
- В къщи съм. Подреждам. Хартии, дрехи, чинии, улици.
Гледам през прозореца –
няма никакви хора.
Вероятно се блъскат по ъглите,
нали знаеш – на следващия
непременно нещо ще им се случи.
Гледам я –
най-тихата улица привечер –
и си мечтая
прозорецът ми да е на ъгъл.

Тихо

Анимация за усмив и всеки Одисей от всяко време. :)

Тихо

The Big One

Lucia Mascuillo

Градски приказки - Град в калъф

Има едно малко момиченце, което обикаля съвсем само из града. Понякога свири на цигулка пред Шератон докато другите момиченца отдавна спят.
Преди свиреше и на Попа, но вечер там има толкова много хора, че не остава място за музика. Понякога, стиснало здраво дръжката на калъфа, забило поглед пред себе си, бърза по улиците и ако не отскочите навреме, вероятно ще мине и през вас. Ако успеете да се дръпнете в страни, ще ви се изплези за благодарност.

Нощем то се потътря с цигулката към една от старите къщи на „Графа”. Там живее с лудата си баба, която го кара дори лятно време да носи сандалите с чорапи. Къщата им прилича на гардероб – тясна, дълга и тъмна.

Когато се прибере, вади от джоба всички събрани пари. Оставя ги на масата и се прибира в своята стая. Там има слаба лампа, легло и дълга бяла стена. Облича си пижамата и заедно с калъфа, в който е цигулката, се мушва под завивките. Повдига капака и от вътре изскачат всички хора, които са й хвърляли пари през деня.

Силуетите им се удължават и започват да крачат по стените. И понеже сега има време за себе си, момиченцето започва да ги разпитва. Госпожата с кожено манто и пазарска чанта си признава, че напоследък мисли само как да осъществи мечтата си – да се качи на бял кон и някой да я снима. Мъжът със синята шапка повтаря непрекъснато: „Ако бях местил офицер на d5!”, а един автобус японци почти изличават всички от стената със светкавиците на фотоапаратите си.

После момиченцето заспива. Защото утре рано ще отиде на уроци, след това на училище. После ще остане да свири до късно по улиците и площадите. И чак вечерта ще може да си почине.
Станало ви е симпатично и искате да си поговорите с него? Не го правете на улицата. Най-много да ви се присмее, ако изобщо ви обърне внимание. Просто бръкнете в джоба си. Извадете няколко монети и влезте заедно с тях в калъфа.

Тихо

Fernando Juarez

Приказки по телефона - 9, 10, 11 септември.

Ако тези три дни, видите на улицата стар фотьойл с малко шкафче и телефон, поставени до него, съветвам ви да седнете. В мига, в който го направите телефонът ще започне да звъни. Съветвам ви да го вдигнете. Така ще можете да чуете приказки по телефона, написани от моя милост - Иванка Могилска, Андрей Симеонов, Ангелина Рангелова и Гергана Баева. Разказани са специално за вас от актьорите Ирина Андреева и Златин Цветков.

А идеята, организацията и реализацията на цялото начинание е на художничката Албена Баева. Проектът се осъщестява с подкрепата на Национален фонд “Култура”, Фондация „Арт Офис”, Сдружение „Терра Алтера” и Роботев.ком.



Програма

09.09.2010, 18.00-21.00 Попа + пред кино Одеон
10.09.2010, 18.00-21.00 Царевец + езерото Ариана
11.09.2010, 18.00-21.00 Телефоните + стълбите на Ректората

Стихове - "Иначе казано"

ONLINE


Когато сутрин ти напише името
друга жена си ти,
друг сезон са миглите ти...

Отклонение

В неделя бях гост на предаването "Радиоавтограф" с водещ Лучия Синигерска, което се излъчва по радио "България".

Можете да го чуете на сайта на радиото. Първото предаване е "Срещи с вас". Ако не ви се слуша, просто кликнете с мишката някъде по средата на звуковия файл и ще стигнете до мен. :)

Градски приказки - Магазинът за шапки

Магазинът за шапки беше със скромна табела. Слънцето беше премахнало всяко цветно петно от нея. На малката витрина се мъдреха няколко пластмасови глави, обгърнати от истински произведения на изкуството – шапки с периферия, с пера, с панделки, бомбета, воалетки. На вратата имаше катинар. Изглеждаше, сякаш никой не е влизал от години. Само шапките грееха със странно ярки цветове, сякаш току-що изложени.

Понякога някой изнервен и уморен бизнесмен поглеждаше надолу от прозорците на офиса си и виждаше тази... барачка, самотна и схлупена. „Само загрозява гледката – мислеха си. Кога ли ще я съборят?” После продължаваха да се занимават с важните си дела.
Но се случваше и да видят как разни хора влизат и излизат от магазинчето. „Това противоречи на всички правила на бизнеса – въздъхваха. Кога ли ще фалират?” Ако имаха време да се вгледат внимателно, щяха да видят, че клиентите не са съвсем обикновени.

Те всички бяха възрастни, леко приведени. Със спокойни, благи лица. Жените имаха дори леко червило на устните. Някои от тях носеха плетени на една кука дантелени ръкавици. Държаха мъжете си под ръка. Махаха косъмчетата от сакото им и оправяха цветето в петлицата.

Не гледаха настрани. За тях двата мола и бизнес сградата не съществуваха. Влизаха в магазинчето, където пиеха чай, ядяха сладко от порцеланови чинийки и докато слънчевите лъчи ловяха прашинки по килима, си говореха за вечеринки от минали дни, за спомени от някоя война, за малките си победи и за не толкова големите загуби. Никога за настоящето, за порастналите си деца и разпилените по света внуци. Пробваха шапки. Смееха се тихичко. Понякога пускаха плочи на един стар грамофон и правеха по две-три стъпки из малкото магазинче. После си тръгваха. Оставаше шапкарката. Прозрачна от старост и крехкост. Докато слушаше историите им и ги гледаше как танцуват, тя правеше шапки. Вплиташе всяка дума в модела, цвета, бодовете, гарнитурата. Почистваше след гостите. Слагаше новите шапки на витрината, заключваше старателно вратата и се стопяваше някъде между двата мола, бизнес сградата и хората без шапки.

Тихо

Игор Олейников, руснак, илюстратор, аниматор
Останалото трябва да се види.

Стихове - "Иначе казано"

МАРШРУТИ


Трябва й една улица.
Няма я на картата.
Никой не я е снимал.
Безименна е.
„Знам, че я има –
ядосва се –
и не мога да проумея!”
И мърморейки,
за пореден път
минава по нея.

Отклонение

Току-що разбрах, че издателство "Жанет-45" ще издаде новата ми стихосбирка - "Иначе казано".

Може да се каже, че Иванка Могилска е радостна и доволна и скоро ще благодари поименно на всички, които й помогнаха да извади книга от хаотичния си ръкопис.

Очаквайте на есен "Иначе казано".


:)

Тихо

Алиса и всичките й (не)възможни светове. Илюстрации на Ясен Гюзелев

Отклонение

Какво мислят авторите, преводачите, редакторите, коректорите, оформителите
за казуса Читанка и за работата си в България?

Анкетата е на Бистра Иванова и Енея Вородецки и можете да я попълните тук

Аз вече го направих. :)

Градски приказки - Чадър

Тъмно е. Вали. Духа. Бързам към спирката, за да сваря последния рейс. Нямам чадър. Джапам из локвите. Вода се стича вече и под якето ми, по гърба. С последни усилия браня една пластмасова папка с документи от подгизване.

Криво ми е. Студено ми е. Няма хора. И коли почти няма. Ако не валеше толкова, сигурно щях да се разплача. Толкова съм обсебена от мокрото и усещането за студ, че не забелязвам, как вадичките са спрели да се стичат по носа и брадичката ми.

До мен върви мъж. На около четиресет. Носи чадър. Не, не. Опитва се да върви в крак с мен и да го крепи над главата ми. Сепвам се. От колко време върви така, не знам. Запознаваме се.
„Ако позволите, госпожице.”... „В каква пососка сте?”... „Живея наблизо”... „Правя пирожки. До халите. Това работя.”...

Забелязвам, че едното му рамо е мокро. Мънкам смутено. Наближаваме спирката. Даже виждам автобуса си как светка с фарове на завоя. Мъжът върви до мен. Стигаме спирката. Автобусът точно спира. Благодаря и се втурвам към вратите му. Мъжът ме дръпва за ръкава, докато вече се качвам по стълбите на автобуса. Обръщам се. Той тиква чадъра си в ръката ми, докато вратите се затварят и без да имам време за протести, го чувам да казва: „За после”. Сядам до прозореца. Виждам как го подминавам, докато прави опити да не стъпва в локвите и да покрие глава с якето си.
Папката ми е спасена. Якето ми е мокро, косата ми – слепнала за главата, а аз усмихната, слизам на моята спирка, разтварям чадъра и тръгвам към къщи.

На другата сутрин минавам покрай пирожките на халите. Чадърът, сгънат и опакован, предавам на продавачката. Дали му знам името на мъжа? Не, не го знам. А тя как да го знае, кой е, там работят няколко! Пък и никой от тях не живее наблизо. Всичките са по кварталите. Да не съм се объркала? Не, не. Не съм. Ще го познаете. Единственият, който е дошъл на работа с мокро яке.


(Поредица от градски приказки ще бъдат включени в проекта на Албена Баева "Универсална среща" през месец септември. Ослушвайте се докато вървите по софийските улици, сигурна съм, че ще ви се обадят и ще поискате да ги чуете. )

Тихо

А не варварин

"Щастлив съм,
че съм се родил човек, а не животно,
мъж, а не жена, елин, а не варварин..."


Когато дойде пролет и зелената трева
готова е да проговори,
аз съжалявам, много ми е мъчно,
че елин аз не съм.
Когато ябълковите дървета зреят
и се люлее бавно тежкия им плод,
от вятъра полъхнат,
аз съжалявам, много ми е мъчно,
че елин аз не съм.
Когато зимата при нас пристигне -
покрие ни със своя лед и студ,
превърне ни на сенки слепи,
които плуват, без да виждат своя път
(подобно риби в океан огромен),
аз съжалявам, много ми е мъчно,
че елин аз не съм.

Когато "съм", когато "съществувам"
и щом за тези две неща не съжалявам,
тогава много, много ми е мъчно,
че бих могъл да бъда елин,
но все пак елин аз не съм!

Никита Станеску

Отклонение

Поезия от куфара и домашни бисквити
на 10 юни, от 18:30 ч.
в "Куфара" - ул. "20ти април"18, пресечка на бул. "Македония"

Заповядайте! :)

Стихове

ПО БРАТЯ ГРИМ

Разхождахме се
с разкопчани якета.
И джобът ми тежеше.
После ципът ти
се закопча за моя
и подозирам, че точно тогава
ги загубихме –
камъчетата за на връщане.

Тихо

Много добър анимационен филм
на Свилен Димитров - THE AIR ACE

Стихове

ЕЖЕДНЕВНО

Подът е толкова чист –
сърце не ти дава да стъпиш.
Колебаеш се –
да летиш над него
или просто да излезеш.

Тихо

Non stop

Когато в два часа
сутринта
пред крайпътния супермаркет
спре автобус с пътници,
които обясняват
със знаци,
че търсят нещо
за спомен
и това е посленият им шанс -
на двайсет километра
от границата -
продавачките започват
да търсят
все по-скъпи спомени.


Отправна точка

Работникът,
който поправя на
магистралата
рекламната табела
"Добре дошли
в рая" -
не идва от там.

Оля Стоянова
"Пътна карта", 2003

Стихове

* * *

Не може да й напише
най-красивото,
защото знае –
ще му се иска
и други да го прочетат
и тогава
няма да е нейно
(нито негово)
най-красивото...

Тихо

The Man with the Telescope

Вижте още илюстрации http://www.amateurillustrator.com/galleries/displayimage.php?pos=-14243

Градски приказки - Хвърчилото

Слънчево е. На фона на облаците от последните дни е ослепяващо. Затова или заради сравнително ранния час, ходя с притворени очи.
На любимата ми улица е настанала суматоха. Виждам ги отдалече. Суетят се. Гледат нагоре. Викат си нещо, обсъждат. Две деца подсмърчат наблизо.
Принудена съм да отворя очи. Широко. И да погледна нагоре. Като всички.

Между слънчевите лъчи, покривите на старите къщи и увисналите кабели за високоскоростен интернет и над петстотин канала-вземете-само-сега го виждам. Хвърчило. Шарено. Като дъга. Вятърът го люлее, слънцето го топли, то се подрусва щастливо и се плези на мъжете, които се почесват по сънените глави точно под него.
Заплело се на хлапетата хвърчилото и мъжете, вместо да бързат за работа седят и се чудят – как да го свалят. Обсъждат го със сериозността на агенти на тайна мисия, от която зависят човешки животи.

Уж бързам за работа, а не мога да си тръгна. Оглеждам се. Един дядо се е провесил на прозореца на близката къща и гледа любопитно към групичката мъже. Четирима. Небръснати. Недоспали. С димящи, пластмасови чашки в ръка. Сговарят се. Отиват под прозореца. Искат от дядкото стълба. Как той има точно такава двураменна стълба ли? Стара къща с високи тавани, с дълбоко мазе, с любопитен, белокос дядко – всичко ще се намери.

Взимат стълбата, слагат я. Двама държат. Най-високият се катери. Аз и хлапетата стоим зяпнали, невярващи. А мъжът вече слиза с хвърчило в ръка. Останалите връщат стълбата. Дядкото ги потупва по раменете. Хлапетата взимат хвърчилото и хукват нанякъде. Някъде, където няма кабели.
Аз си стоя. Потърквам очи. Самичка съм на улицата. Дядкото ме зяпа от мястото си до прозореца. Продължавам към офиса.
Слънчево е. Ослепяващо. Очите ми са широко отворени. И там, ако някой погледне, ще види четирима мъже да пускат хвърчила.

Тихо

Ester Garcia Cortes

СТИХОВЕ

***

Избягва сблъсъците
не, защото е кристална.
Не, защото някой
ще я удари
точно в центъра
на крехкото сърце,
ще я напука,
раздроби
и хиляди парчета „тя”
ще свършат в кофата.
Избягва сблъсъците,
защото счупят ли я –
реже.

Отклонение

Моя милост беше гост на предаването "Думите" с Нина Александрова. Можете да свалите файла с интервюто от тук.

Тихо

Chagall, "Kain and Avel"

Тихо

Ето какво не излиза от главата ми последните две седмици.
Ако ви ужаси дължината му, четете го по малко всеки ден. Ако сте смел, просто го вдишайте.

Бълнуванията на славния, високоблагороден, многострадален и достпочтен рицар Тристан фон Деменциус, с които той милостиво благоволи да ни удостои, като ги изричаше,
измъчван от ужасяваща и необяснима треска, на 11 ноември 1183 година в планинската крепост Ирренбург, записани прилежно, с подходящо смирено усърдие и с божия помощ от неговия несъщ брат.

Когато идва корабът, какви платна ще вдига?
Аз го очаквам вече единадесети ден.
Очаквам кораба си,
моят кораб не пристига.
Така далеч морето е от мен.

Пристигат други кораби, моряци полуголи
пренасят бляскави оръжия и скъпи платове,
гълчавата овална се издига като болест,
а корабите ходят по водата,
всесилни като богове.

Тук дълги седмици лежах на своя одър
и пих отварите на всякакви треви:
аз постоянно бдя,
аз трябва да съм бодър –
да не пропусна кораба, когато се яви.

На пръсти преминават покрай мен жените,
малиновите залезни жени в малинов плен
и шепотът молителен до мен долита –
те пак шептят
легендата за мен.

Къде е моят кораб и защо се бави?
Какви платна над бездната плющят?
Ако са бели – значи съм простен и съм избавен.
А черни ли са –
значи прокълнат.

Сезон на смърт,
вилнее трескавото глухо лято,
гранитените мои сводове руши
над езерцата ми с цвета на кръв пролята
край зъбери със зинали души.

Самотни са стените ми и плесен се протяга,
като дете около мен пълзи.
Отвън се гънат и шумят
сред оскверняващата влага
бръшляни сбръчкани и хиляди лози.

Отплуват други кораби, понесли вести,
които другаде
очаква някой друг.
Но няма кой морето да премести.
Така далеч морето е от тук.

Жените все така легендата повтарят,
прекръстят се и се разбягат в смут.
Защото тука
аз съм господарят
и мога да съм колкото си искам луд.

Защото те измислиха легендата за мене –
легендата за вечната любов.
А въздухът притиска ме,
тежи като видение
и се изплъзва грапав и суров.

Заклевах ги:
- Морето преместете! –
и гледах корабите как стоят.
Така далеч от мене е морето,
а корабът отдавна е на път.

С платна от мрак светът се стича
към светлата световна глеч.
На този свят живях,
тъй както ще прилича
на всеки мъж със моя сан, съдба и меч.

Не мене са обичали, не мен, а него – легендарния,
от тях създаден и възпят.
Набързо преобърнаха чираците бездарни
изкуството на любовта в любовен занаят.

Дали на онзи кораб аз съм бил тогава?
Като че ли не бях, но може и да съм.
След дълъг път е тъй,
все нещо се забравя...
А може и да съм разказал някой сън.

Изолда не я помня, спомням си мълвата.
Но сигурно се е очаквало това...
Не знам, но знам,
че преживяната любов е свята,
дори да е била единствено мълва.

Защо вселената
не идва вече,
защо не чувам глухия й глас?
Морето е от мен така далече,
така далеч съм от морето аз.

Светът е вест, която може би не ще науча,
изгубила се
в зеленеещия дим.
Да, аз обикнах уморената си участ
на постоянно чакащ и любим.

Израства корабът в огромен ритъм
на летни, слети, тлеещи тела
и щом зад призрачното слънце го повикам,
той ще се отзове
на моето „Ела!”

Ела, му казвам тихичко, тук трябваше да си отдавна.
Ти знаеш туй, което аз не знам,
не ми го казвай,
сам ще разгадая твойта тайна.
Изпратен с вест, лъжа понесъл си насам.

Какво да си говорим още, тръгвай, залезът е ярък
и много лесно може да ме заблуди.
Жените все така легендата повтарят.
Изгаря слънцето.
Морето по-далеч е от преди.



Георги Рупчев, „Инстинкт за неприспособимост”, Военно издателство, 2007

Коледно отклонение

Stefano Morri

Весели празници. Ако сте си загубили пътя, надявам се да го намерите.

Тихо

Снежната кралица

http://ananasamiami.blogspot.com/

Дано не ни попадат парчета стъкло в очите. Или ако все пак се случи... да има кой да дойде и да ни спаси.

Стихове

* * *

Денят се разтваря
като витамини в чаша вода,
която някой е забравил на масата.
Шуми.
Гъргори тихичко.
Няма кой да чуе
малките му оплаквания
и той замлъква,
спукват се мехурчетата,
утаява се.
Вечерта се прибират стопаните
и го изливат в мивката.

Тихо

***

Имам нужда от една любов,
за да се оглеждам тайно в ресторантите,
търсейки маса във ъгъла.
Имам нужда от полуотворените уста
на една просветена любов.
И малко нещо загубена.
Да я взимам премръзнала,
сред съскащата киша на шосето,
и тя да не ми се сърди,
че не мога да съм точен.
Ще целофанирам целия свят със своята любов,
ще изпиша с трепкащ неон
малкото й име, отразено
в локвата пред блока.

Огнян Фунев, "Наблизо съм"

Отклонение

Част от стихотворението на Стефан Иванов "Меланхолия в метрото"
от стихосбирката "Списъци", излязла преди няколко дни, изд. "Сиела"


Меланхолия в метрото

тя стиска ръце
гледа навътре
в края на очните си дъна
вижда някой
който липсва
стиска по-силно
кокалчетата побеляват
опитва се да не го изпусне
макар отдавна да си е тръгнал

помръдва десния крак
с черната си обувка
подчертава като възмутена учителка
очевидната грешка
в книгата на живота

и слиза на следващата спирка

Стихове

* * *

Чаках те.
През пролетта.
Две кокичета цъфнаха.
На тротоара!
И спрях да те чакам.
Аз бях ти.

Стихове

* * *

Остави си бележка -
да ти напомня
колко е бил часът,
когато си пожелал,
най-важното е, че си пожелал,
нищо, че не си записал какво
имало е миг, в който
нещо е трепнало,
оставило е следа,
изчезнало е,
и по бележката
не може да се разбере
колко е било голямо,
колко е било важно,
колко е било истина,
или просто е имало
още няколко капки
мастило
в химикала.

Тихо

Denis Zilber, The Blizzard

Игри

Когато Мария пожелае, може само с един жест да спре времето и то послушно да легне в разперената й длан като ненужно скъпи и блестящи късчета диамант. Тя свива пръсти и острите диамантени ръбове прорязват кожата. Малки капки кръв се стичат по кокалчетата и китката й. После падат на земята или върху белите листове. Върху страниците на книгата, която чете или върху излъсканата повърхност на дървената маса.

Мария разтваря отново пръсти и уморено прокарва длан по лицето си. Не, не оставя по бузите си кървава диря. Времето е възстановило целостта си и тя може да продължи да шие, да готви, да чисти, да гледа децата или да се кара със съседа.

Понякога децата намират стъклени топчета с червена украса по земята, върху разтворените страници на някоя книга или под масата. Бързо ги скриват в джобовете си и изтичват на двора, където играят заедно с останалите деца на джамини. Винаги печелят, затова топчетата им изчезват често.

Мария не знае защо понякога децата се прибират със светнали от радост очи, подхвърляйки си неразбираеми закачки и заливайки се от смях. Не знае защо в такива вечери те с удоволствие отиват да си мият ръцете, пръскат се с вода, викат: “Мамо, мамо!” и гласовете им изпълват къщата с шум, приличен на хиляди малки капки летен дъжд, които докосват перата на ято радостно пищящи врабчета. Не се и замисля, защото децата трябва да звучат точно така. Има вечери, в които те се прибират омърлушени. Не искат да се мият, нито да ядат. Не я викат, а само обикалят стаите с поглед, забит в пода. Разместват книгите, които чете или се навират под дървената маса докато не дойде време за лягане. Тогава Мария пак не знае какво се е случило, но и няма време да разпитва. Децата трябва да бъдат сложени в леглата, кучето да се разходи, чиниите от вечерята да се измият и после, ако не заспи, тя би могла да седне, да разпери пръсти и да види как времето е легнало послушно в разтворената й длан.

Децата порастват и създават свои семейства, далеч от дома. Идват рядко. Къщната работа намалява. Кучето умира. Съседът се жени за запазена женица на неговата възраст и отива да живее в друг град. Мария се смалява. Гърбът й се превива. Косата й изтънява. Очите й гледат навътре.

Една сутрин децата идват на гости. Първи нахлуват внуците. Радостните им възгласи изпълват къщата с шум, приличен на хиляди малки капки летен дъжд, които докосват перата на ято радостно пищящи врабчета. Когато родителите им влизат в стаята, виждат купчина стъклени топчета с червена украса, а от единия край на купа се подава роклята на Мария.