Важен въпрос с любовен завършек

Сутринта съседът ме посреща облян в сълзи и с много сериозен за него въпрос - сега той съсед ли е или съседка. Защото, от една страна, е дърво - значи съсед. От друга, е липа - значи съседка. 20 години и повече бил живял така, но това не можело да продължава. Самоопределение трябвало да има и яснота. Защото иначе дори картичка за свети Валентин не можел да изпрати - като не е сигурен какво е, съвсем му е объркано и какъв пол трябва да е обектът на чувствата му. Правя си силен чай, обърсвам сълзите от най-близкия клон и го убеждавам в следните неща: - не се мешай в работата на природата - ако те е направила хем съсед, хем съседка, сигурно си има причина за това; - първият, на когото трябва да изпратиш любов, пък ако ще и без валентинка, си самият ти, научиш ли се да се обичаш, лесно ще откриеш и тези, на които искаш да дариш любов; - не, няма никакво значение какъв пол са. Допивам чая, полузамръзнала и му казвам, че вече трябва да се прибера на топло. В отговор, той ми дава последното, кой знае как оцеляло досега, есенно листо от короната си. Взимам си валентинката и влизам вътре. Такива неща днес.

От лайфстайл до лайфстайл или съседът и кокошките

- Защо гониш синигерите, сойките и гълъбите, момче? Оставила съм им закуска, какво само се драчиш и не им даваш да кацнат? - мъмря аз съседа, събирам разпилени трохи и зърна и се опитвам да примамя птиците да хапнат.

- Сменям концепцията - гордо ми обяснява той. - Ще се насоча към по-практичен лайфстайл, тъкмо да съм ти полезен и на тебе. От днес вече не искам тия пилци да скачат по мен, ще помисля какво да направя, така че да привлека кокошки да кацат по клоните ми.
- Аха! - почесвам се аз. Чудя се как деликатно да му обясня, хем така, че да ме чуе и разбере, че за лайфстайла на едни са необходими само кокошки, а лайфстайла на други включва общуване със синигерите и сойките, и прогонването на всяко пернато е заплаха за съществуването на летенето.

Такива неща днес. 

Стопяването на леда

Понякога поглежда през прозореца навън, към сивото, мъгливо нищо, обгърнало дома ѝ и вижда смътни очертания на кораби, заседнали в леда. Един, два, три.

- Корабите! - прошепва полугласно всеки път и се любува на непотребната им във момента сила, на окованата им в ледени вериги мощ. После продължава изпълнения си с незначителни задачи ден. Трябва да се почисти, сготви, да се измият стъклата на прозорците и огледалото - за да е сигурна, че няма да пропусне първите знаци, че мъглата се повдига, че ледовете се топят и корабите освобождават място, на което да пристигне пролетта.

- Къщата! - разочаровано възкликва екипажът всяка сутрин след като е погледнал с надежда през люковете на каютите. После отива да лъска и да мие кораба - да е готов за плаване, ако... когато...

Никому не хрумва да тръгне през мъглата, към къщата или към някой от корабите, за да помогне с нетърпеливите си стъпки за стопяването на леда.

Кризите на сезона

- Искам истински живот с вас! Писна ми от тази виртуална реалност! - извива се съседът така, че синигерите не смеят да кацнат на него.
- Какво ти става, бе момче? - подръпвам го за клона. - Май мръсният въздух ти дойде в повече?

Не била такава работата, ломоти сърцераздирателно съседът. Не искал вече само през прозореца да наднича в креватчето на младежа, нито да си говорим с ръце и клони през стъклото, когато е студено. Искал да слезем долу и да вържем люлка, и да се облегна на ствола му да четем книга, и да погалим грапавата му кора, да се запознаем с мравките, дето имат кооперация наблизо, и въобще имал нужда от истинско общуване, от истински живот.

- Всичко, което изпитваш е истинско за теб, дори да е лъжа за другите - успокоявам го аз. Уверявам го, че връзката ни е сериозна и да, реално съществуваща, че щом стане топло ще слезем долу при него, а у дома прозорецът ще е отворен по цял ден. Пия чай, гледам Филип, който се стряска в съня си, размахва ръце срещу своите бебешки безпокойства и си мисля за кризите на зимата, лятото, пролетта и есента.

Такива неща днес.

За едно кожено палто

Съседът се превива от смях, защото два синигера го гъделичкат по клоните с подскоците си. 

- Тази сутрин видях жена с кожено палто да рови в кофата за боклук, сигурно нещо е изхвърлила по погрешка - казвам аз, докато им роня трохите за закуска. 

- Не, клошарка е - отвръща съседът поуспокоен. Пернатите вече са на перваза, грабват по някоя троха, отлитат бързо с нея, да не им вземе някой съкровището, и после се връщат за нова. 

- По какво позна - питам, да не би да се върти наоколо, а аз да не съм я забелязала досега? 

- А не, по палтото - свива клони съседът и потъва в мълчание. 

Такива неща днес. 

Следколедна украса

- Защо си украсила така тия части от дърво - сумти и се поклаща пред прозореца съседът, - а на мен дори една пуканка не си ми вързала с червен конец за клоните? - Защото това е флирт с непознат, драги, ако няма свежест и блясък, се обезсмисля. А теб те познавам и сгърчен от любовните игри със зимата, и като пъпчив тийнейджър, и позеленял от завист, и когато си с нов летен парфюм, и щом решиш да се включиш в есенния карнавал. И грозен си красив за мен, така че с теб просто празнуваме други празници. - Хм, хм - оставя ми съседът две съсухрени, кафяви листа на перваза. Аз ги взимам, слагам ги на елхата като украса и всички заедно пием чай. Такива неща днес.

Целува ли го или ...

Откакто съм се прибрала не съм имала време за съседа. Влизам сутринта в кухнята да го поздравя и виждам на перваза на прозореца два гълъба. Единият протяга шия и докосва с човка човката на другия. 

"Целува го" - си помислям първо. 

"Взима му последната троха от устата" - е второто, което ми хрумва. 

Поглеждам към Филип - роден само преди седем дни, най-новият член на нашето семейство, и решавам категорично: 

"Целува го."

После оставям мъника в креватчето и се връщам да нароня още трохи по перваза. За всеки случай. 

Такива неща днес. 

Как е вашето очарование днес?

Влизам днес в аптеката, същата, в която аптекарките обсъждаха разпалено какво е Бог, и се нареждам на опашката. Чакащите са много - кашлят, подсмърчат, шушкат с рецепти. Който си е взел хапчетата, стои до вратата и се опакова с пъшкане преди да излезе на студа. Който му е ред на касите, като че нарочно си търси портмонето в чантата по десет минути или намира за какво да се заяде със служителките, или си изпуска първо шапката, докато я взима му падат покупките, а после на пода със звън се разпиляват монети. Всички пуфтят и се чумерят. Аптекарките сноват до хранилището и обратно и от лицата им лъха повече студ, отколкото би влязъл ако вратата на аптеката стои перманентно отворена.

В тази напрегната, ледена атмосфера влита с пъхтене нисичко чиче. Сваля ушанката, няколкото косъма на голото му теме щръкват жизнерадостно нагоре и той с широка усмивка се провиква:

- Здравейте, госпожи! Как е вашето очарование днес?

С очите си виждам как лицата на аптекарките се разтопяват, по дървените рафтове избиват зелени листа и млади пъпки. Усещам, че в помещението е топло. Клиентите ловко подават пари, чевръсто прибират покупките си и пожелават на всички хубав ден преди да излязат от аптеката.

Чичето си изчаква реда, купува каквото му трябва, разсмива едната аптекарка, прави комплимент на другата, нахлупва си ушанката и изчезва. И аз се прибирам. Много е студено, а пък вий сигурно щъкате навън по задачи и ви измръзват малките пръстчета на краката или палците на ръцете, та реших да ви попитам:

Как е вашето очарование днес?

Ластичността на бието, битието и човекът в търсене на смисъл

Представи си, отскоро си се захванал да правиш нещо, вложил си в него енергия, труд, време, вероятно пари и изведнъж се сещаш да питаш околните: "Абе аз това, дето го правя, има ли смисъл?". Някои те потупват окуражително по рамото, други ти казват: "Ко? Не!", трети добавят, че то по принцип нищо няма смисъл, всичкишеомрем и в тая държава нищо свястно не може да се направи.

Аз пък си мисля, че е малко сбъркано да питаш някой друг има ли смисъл това, което правиш. Какво точно питаш? За кого дали има смисъл? Ако за теб няма, защо си се хванал? Ако за другите няма, това вероятно е било видно много по-отрано. И проблемът всъщност не е има ли смисъл, няма ли, а че не задаваш правилните въпроси. Като например: "Къде е проблемът на това, което правя, че така е зациклило и не върви? Къде е и как да го поправя?"

После си напомням да не се разсейвам, връщам се към текста, който проверявам и прочитам следното изречение: "Битието е ластично".
Бре! Откъде в текст за рокли се взе таз длибока мисъл? Чета отново за всеки случай, само за да разбера, че за мен може битието да е ластично, но за други ластично е предимно бието. Което е добре - трябва да е спокоен човек, че няма да се удуши, ако кривне с няколко сантиметра от предварително определените мерки в търсене на смисъл.

Такива неща днес.

Важните неща

Оглеждам критично съседа - съвсем е оплешивял, само на две - три места са му останали листа - и се сещам, че един немалък клон се беше отчупил от него в края на зимата. Навеждам се през прозореца, някъде в по-ниското беше светлият белег, а сега не го намирам.

- Помниш ли, момче, че пътят до пролетта ти костваше цял един клон? 

- Помня, разбира се, но вместо да се навеждаш да търсиш белег от рана, вдигни глава и погледни от другата страна на ствола - там, където избиха два нови клона. До другото лято ще пораснат толкова големи, че още поне една сойка и две свраки да си свият в тях гнезда. 

- Аха - извивам врат аз, за да направя каквото ми казва. А той ме успокоява: 

- Пий си млякото, все някой ден ще свикнеш и ти да виждаш важните неща. 

Такива неща днес. 

==============

А вие, ако искате, припомнете си колко е дълъг пътят до пролетта. 

Уроци по устояване на вятъра

- Гледай сега - поклаща се съседът - огъваш леко само външните клони на короната, така че да не позволиш на вятъра да стигне до сърцевината ѝ, и щом му видиш гърба, пак се изправяш. Дали не е проява на малодушие? Не знам. Но така съхраняваш невредими всички буболечки, птици и техните яйца, които живеят в главата ти. Ако му се опънеш, той ще мине право през тебе, ще те изпочупи, ше ги разгони. Ако се огънеш много, ти сама ще се счупиш.

Хич не се вживявай - мърмори - докато помага на новодошлия кълвач да се намести на клона - тайната е в баланса. Айде сега, вдигни ръце, представи си, че си дърво и...

Съседът ме тренира как да устоявам на вятъра, след като снощи му споделих, че въздушните масите в главата ми усилено се придвижват от места с високо към места с ниско атмосферно налягане и положението е "Ах! Ох! Ех! Ама... Еееее....!"

Такива неща днес.

Да срещнеш Туве Янсон или поводи за безпричинно щастие

Клатушкам се с тролея, примижавам като котка и опъвам врат - да събера повече от слънчевите лъчи, които влизат през прозореца, когато на седалката срещу мен сяда Туве Янсон.

Забравям и слънце, и щастие, и циганско-лятно блаженство и я зяпвам невъзпитано. Тя е! Същата! Ами сега? Много искам да ѝ кажа нещо. Обаче как? Не мога току-така да заговарям непознати. От друга страна, тя не е непозната - толкова спомени имам с нея. И все пак... "Здравейте, госпожо Янсон, искам да ви кажа..." - не върви. Освен това не съм сигурна, че мога да изрека нещо особено умно в момента. Дали да не я поканя на мълчаливо капучино в парка? Не, това е още по-нахално. А може би само да я пипна по ръката? Обаче как да ѝ обясня защо я пипам, тази непозната жена? "Казвали ли са ви, че приличате на Туве Янсон?" или "Обичате ли Туве Янсон?", или "Добър ден, искате ли да пием капучино в парка и да ви прочета разказа за Филифьонката? А! Вие много добре го знаете този разказ! Знаех си, знаех си, госпожо Туве, че сте вие!"

И се усещам, че докато трескаво превъртам сценарии в главата си, съм я зяпнала невъздържано, алчно. Направо съм заградила пространството около нея с любопитен, жаден поглед и никой не може да мине покрай нас. Още малко и съм готова да я изям! Много се засрамвам от себе си. Налагам си да обърна глава към прозореца и да си мисля за други неща. И все пак - да срещнеш Туве Янсон в ден, в който си щастлив без причина, не е ли това възхитително? На следващата спирка дамата става, за да слезе. Минава покрай мен, пипва ме по рамото и ми пожелава хубав ден.

"Хубав ден и на вас, госпожо Янсон, хубав ден!" - промърморвам изненадано аз, но тя вече е изчезнала. Не я виждам на спирката, нито на улицата.

Есен е, слънчево е, уж няма конкретен повод за щастие, но щастие има. Какъв по-хубав момент да си препрочете човек разказа за Филифьонката. Оставям го тук, за да си го припомните и вие.

Такива неща днес.

Аплодисменти на сбогуване

Привечерно време. Прозорецът е отворен. Аз съм седнала на пода и си дращя нещо. Изведнъж чувам аплодисменти. Тихи, почтителни, дълги - от най-хубавите. 

Хм, хм... вярно, че пях следобед, но едва ли съседите чак сега излизат от вцепенението, последвало моето изпълнение. 

Вдигам глава към прозореца и гледам - повечето листа на съседа се пускат от дървото и скачат. Земята е далече, но те изглеждат спокойни като японски войни, изпълняващи дълга си. Много са. Почти всичките. И причина за аплодисментите е този им последен полет. Обединили са се с вятъра и се изпращат подобаващо. 

Хем е нормално, нали - есен, листопад, какво толкова, хем е възхитително. Затова зарязвам важната си работа и тихичко им ръкопляскам за сбогуване и аз. 

Такива неща вчера. 

Как се добива злато от мед

Открих как се добива злато от мед. Предупреждавам, че рецептата е неприложима без дърво пред прозореца. И така...

Ставате в 7 без малко сутринта в средата на октомври. Дърпате завесите. Връщате се в леглото и се опитвате да останете будни. Гледате как рошавата глава на вашия съсед изплува от сумрака и става медена. После не мърдате и наблюдавате търпеливо как се сменят нюансите на мекото червено-кафяво, как се прокрадват в него светли жилки, превземат едно по едно всяко листо, цялото, плъзват по смутената му плът. Листата пребледняват, пребледняват, пожълтяват и така чак до 7:30, когато окончателно се превръщат в златни.

После вече може да станете и да си вършите работата. Хвърляйте по едно око през прозореца от време на време и му се радвайте, защото вятърът има навик точно това злато да го отмъква под самоуверения нос на хората.

Такива неща днес.

Козметичните процедури на есента

Съседът прилича на прошарен господин, който се готви за среща със своенравна госпожица, току минала прага на детството. От сутринта скубе изсветлели коси - жълти листа се сипят на поразия около него. Дошъл е нов кълвач - младеж с черно кепе и червено елече - който обещава да го подмлади, да му заглади бръчките. Не спира да го почуква оттук-оттам и да му говори: къррр-тъп-топ-та-та-кърр. Опитвам се да го убедя да не се разделя първи от цялата малка гора, че и доброволно, с короната си. Но той вече е навлязъл в онзи коварен сезон, в който не усеща топлината на есента, не може да ѝ се зарадва, страхува се от зимата и се чуди само за какво да се хване, за да пусне корени обратно в младостта. Затова аз и синигерите примирено се подпираме на перваза, кълвем си сушените плодове и мюслито, и обсъждаме какви козметични и оздравителни процедури ще му приложи есента, за да го върне в реалността. Такива неща днес.

Тревожна тенденция, която не забелязваме и шампоаните за нормална коса

Разбирам, че по света и у нас се случват важни, сериозни събития. Следя ги - кога с ярост, кога с изумление, кога със силно щипане, за да повярвам на очите си. Но!
Стават и други тревожни неща. И то съвсем под носовете ни, така де.. зависи кой колко е висок, но... Имам предвид шампоаните. Като начало.

Днес забелязах, че на рафта в дрогерията няма шампоан за нормална коса. Има за силно хидратиране, дълбоко подхранване, пърхот, мазна, суха, много суха, чуплива, изтощена, накъсана, загубила блясъка си, изтъняла, боядисана, боядисана и изтощена и не знам още каква коса. Обаче няма за нормална. Явно е задължително да има по-сериозен проблем. Никой не иска да помага за навременното отстраняването на някакви обикновени грижи. Нищо героично няма в производството на най-обикновен шампоан, който просто измива мръсната коса без заедно с това да стимулира растежа ѝ, да я подхранва или направо да ѝ помага да си сменя цвета според настроението на собственика ѝ.

И човек започва да се притеснява. Той досега наивно си е мислел, че всичко му е наред. Не, че е идеално, но си има едни такива, проблеми, които на общия фон изглеждат незначителни и дори изобщо не са проблеми. А сега се оказва, че това е клопка. Не може току така да се чувстваш нормално. Да имаш най-обикновена коса, която има нужда от най-обикновен шампоан и дори да искаш да намериш такъв в магазина. Ами ти, с твоята наглост, сигурно скоро ще започнеш да поздравяваш с "Добър ден", когато влезеш някъде, ще пресичаш само на зелено, ще искаш шофьорите да спират на пешеходна пътека и хората да застават отдясно на ескалатора в метрото. Бог знае какво ще ти хрумне да поискаш утре!

Сега, ако продавачката в дрогерията чете за моите тревоги, ще ме принуди да призная, че на рафта, сбутан в дъното, в левия ъгъл, има един шампоан за нУрмална коса. Обаче! Аз съм старомоден човек с принципи. По-скоро бих се съгласила да отлепя сгрешените и да залепя етикети с правилен надпис на цялата партида шампоани за нУрмална коса, отколкото да си дам парите за продукт с такъв етикет. Ако производителят е видял грешката и си е казал:

"Много важно, една грешка! Кой ще я забележи, те и без това потребителите масово са неграмотни!", то аз с удоволствие ще му върна същото отношение:

"Много важно, някакъв смотан, обикновен шампоан! По-добре да си купя такъв, който дава блясък. То и без това всичко е в гламура, лазура и сиянието в наши дни, притрябвала ми е нормална коса и етикети без грешки."

И така, заслепени от блясъка на косите си, от сияйните си кожи, от божествения вкус на храната, от уникалните аромати, уредите, които вършат всичко сами, хилядите възможности за незабравими забавления, по-лесните начини, екрана на новия смартфон, който отразява и подчертава светлината на ослепителната ни персона изобщо не виждаме какво става всъщност. Откриваме, че никой вече не застава отдясно на ескалатора в метрото чак, когато бързаме и се сблъскаме челно с някой също толкова ослепителен като нас. И не ни хрумва, за съжаление, нищо нагло, което да си поискаме. Като например шампоан за нормална коса. И някои други насъщни неща.

Такива неща днес.

Хитът "пролет иде и аз те обичам"

Като се затлачи понякога игличката на мисълта от впечатления и емоции, и започне да дращи по тая грамофонна плоча мозъка, не се спира с дни. Събуждам се преди седмица току до морето, хора никакви, само палми с жълти към изсъхнали кичури в брадите и какво чувам в главата си? "Пролет иде и аз те обичам"... Добре е, можеше да е нещо тъжно, неприятно или дори заплашително. Скитосваме по разни брегове, села, пристанища. Виждам как риба тон подскача над вълните и сърцето ми подскача заедно с нея - "Пролет иде и аз те обичам"... После две риби цопват в залеза и седя на терасата, мълча, слушам заплахите, дето ги сипе черната дупка, глътнала морето. Струва ми се, че малко се изсилва.Затова и не хуквам да го спасявам. На другата сутрин го е изплюла обратно. Слънцето глади дантелените якички на вълните - "Пролет иде..." . Сардините са все така вкусни - "... и аз те обичам".... Яхтите се поклащат и посбутват - сигурно се питат: "Теб къде ще те зазимят? - Ами тебе!" и се успокояват една друга, че пак ще се срещнат следващия сезон. Иде, "пролет иде..." Една почти двуметрова жена влиза в морето привечер. Приятелката ѝ остава на брега, говорят си, все едно какво, докато се чуват всичко е наред. Докато едната не се разсее за малко и другата не замлъкне сред вълните... "... и аз те обичам"... После ние и приятелката гледаме към тъмното, обаче там никаква двуметрова жена не се вижда. Вечерта от романтична морска в края на сезона става тревожна морска в края на сезона. Приятелката подхваща краищата на жълтата си рокля и "пролет иде" се затичва към хотела на брега, "Пролет иде..." и в това време виждам как на почти два метра височина по тъмния плаж се носи бяло облаче - шапката за плуване на двуметровата жена със самата жена под нея - "...и аз те обичам"... отдавна не съм била толкова доволна да видя мутрата на някой непознат... Последен ден - нов плаж под старото слънце и планини в далечината, а зад нас вече капаците на всички къщи са затворени, и наровете в градините дават червен сигнал "Тръгвайте си, време е." И ние какво да правим, тръгваме. Чувам как съветът на гларусите, пищи след нас, докато изчезваме в една брезова горичка: "Пролет иде и аз те обичам", и се сещам, че стихотворението на Биньо Иванов всъщност е "Вятър иде и аз те обичам.", което е съвсем, съвсем друга работа. Далеч по-трудно е за обичане във ветровито време, отколкото напролет. Всичко си идва на мястото, включително и ние - на магистралата, игличката вече е чиста, вдигната и оставена настрана за кратко. Грамофонната плоча върти на празни обороти, от време на време се чува само леко припукване и няма дори намек какъв ще е хитът на есента. Такива пролети напоследък.

Да си направим безкрайност

- Хайде да си направим безкрайност - казва по-голямото момиченце на по-малко, докато се разминаваме снощи в парка.
- Добре - съгласява се то.

А аз не смея да се обърна и да видя как безкрайността се появява и пораства, докато се отдалечавам от нея.

Такива неща снощи.

Какво би казал човек и чай от липа

- Хихи, изглеждаш наполовина жълт от злоба, наполовина зелен от завист - подръпвам съседа за клона. - Човек би казал, че не преживяваш добре раздялата с тая хаймана лятото, дето е тръгнало на пътешествие чак до другата страна на света.

- Човек казва много излишни неща и често приписва на другите собствените си мисли и чувства - обърсва ми носа с едно листо съседът. 

- Ама аз... - надигам глас за плах протест, водата на печката изкипява, два гълъба кацат на перваза да проверят сервирала ли съм им обяда и настава един от онези моменти, в който най-разумно е да помълчим. 

Такива неща и чай от липа днес. 

Нетанцуваща двойка на улицата на август

Тази сутрин се озовах рано-рано на улицата на бебетата и август. Вървя си, забола слушалки в ушите. Кафенетата и магазините са затворени, в краката ми се петлеят първите жълти листа. По навик, като наближавам последния блок пред градинката, обръщам глава да погледам дърветата.

Виждам ги с периферното си зрение - тя е с гръб към мен, със синьо-зелена рокля без ръкави и обувки на невисок ток. Той е с една глава по-висок, не ме забелязва, гледа към нея. Толкова са близо един до друг, за момент си мисля, че танцуват. Хубаво ми става - двойка на средна възраст, която танцува на улицата на август в ранна, хладна утрин и отникъде не се чува музика. После ги подминавам и виждам, че не танцуват, ами държат някакъв чертеж.

Принудена съм да си пусна едно танго, за да поддържам баланса от поезия и проза във вселената.

Такива неща днес.

Кой ще ползва боя за коса

Намирам цели две жълти листа в главата на съседа.

- Хо-хо-хо, как е старче? - подкачам го аз. 

А той ме бръсва с един клон по косата и се подсмихва: 

- Ще видим другата пролет кой от двама ни ще ползва боя за коса. 

Такива неща днес. 

Бабата, която е август

Ако се случи да се разхождам по нея сутрин, наричам я "улицата на бебетата". Понеже дърветата са направили зелен тунел отгоре ѝ, а колите са малко, всички майки с колички се разхождат тук или седят на едно от двете кокетни кафенета.

Ако се случи да вървя по нея вечер, наричам я "улицата на чичо-дядовците". Насядали са пред входовете, пред витрините на магазините или направо на бордюра, на групички от по трима-четирима, пият бира и си говорят.

Днес минах по нея току преди обед. До малкото магазинче за плодове и зеленчуци в началото на улицата, и по точно до паянтовата пластмасова маса, на която продавачките пият кафе, седеше една баба. Дългата ѝ, вълниста коса, някога червена, сега беше по-скоро кахърно оранжева. Ноктите ѝ - лакирани с ярък лак. Лицето ѝ приличаше на намачкана хартия, а на носа ѝ бяха кацнали очила с рамки във формата на сърца. Зелени, но малко вече поолющени, поизбелели. Седеше с дамска чантичка в скута, с ръце върху чантичката, въздишаше и се усмихваше на нещо нейно си. Погледнах я с абсолютната увереност, че това е тазгодишният софийски август, приел човешки образ. Махнах му/ѝ и отминах.

Такива неща днес.

Защо е щастие

Седим със съседа - аз на балкона, той до него, клатим си - аз краката, той клоните, и ядем бонбони. Или поне аз. На един клон каца малко свраче. За втори път идва толкова близо и аз за втори път нямам подръка нищо подходящо за почерпка. Съседът е по-добър домакин. Черпи го с един от квартирантите, които закъсняват с наема. Сврачето хапва буболечката, полюлява се на клона и се връща в гнездото на покрива.
Съседът ме гъделичка по босите крака, качени на парапета. Нищо особено не се случва. Лято е. Август е. Щастие заради самото щастие е.

Такива неща днес.

Хората, които стояха прави на плажа

Пътуваме, вали, гърми, а от двете страни на пътя слънчогледи, прескочили мантинелите, вдигат зелени палци за стоп. Като пристигнахме и се настанихме, оказа се, че в съседство живеят семейство щъркели. Майка, баща и три щъркелчета в тийнейджърска възраст. Точно ги учеха да летят. Застават трите мъника на покрива на близката къща и започват да се кумят. Престрашава се един - литва, аха да се запознае отблизо с комина и успява да се издигне навреме, кръжи, снишава се, издига се пак. Вторият го гледа, гледа пък и той разперва криле. Правят кръгчета над покрива както аз едно време, докато се учех да карам колело, правех кръгчета пред блока. Третият обаче не помръдва. Потраква с човка, почесва се. Другите двама се връщат, застават до него и сигурно нещо го подбъзикват, защото той все пак разпрерва криле и също кръжи известно време над покрива. После упражнението по летене приключва и родителите им ги черпят с каквото са хванали в дерето. Една привечер пък, както си стоим на брега, и някой до нас казва: "Виж, дядовото делфини!" Мълвата се понася по малкия плаж и след минута всички сме се изправили и следим как трите делфина приближават, приближават, гмуркат се, похапват вероятно и после се отдалечават. Слънцето залязва зад хълма, хората стоят прави, ухилени, не поместват поглед от морето, благост и радост струи от всички. Чак се забърква човек делфините ли да гледа или тая рядка картина. И последно, преди тръгване решихме да видим накъде води кривата пътека в дясно след Дарданелите (улицата, не проливът), и попаднахме в рачешкия квартал. Скали, вода, водорасли, жива душа няма наоколо, а ако си затвориш устата и си отвориш ушите, се чува непрекъснато, многогласно "чат-трак-чат". Под всеки камък кротко живеят по няколко рака с различна големина. Поседнахме преди път, мълчим си, зяпаме морето и те любопитно изпълзяват изпод камъните, гледат ни и не спират да мърдат антенките си. "Чао, раци!" - опитвам се да бъда вежлива аз накрая, но явно съм доста шумна за техния вкус, та всички бързо се изпокриват. След това пак пътуваме, но по пътя има само слънчогледи с примерно поведение, които не напускат нивите, уморени испанци, похапващи сладолед на бензиностанцията и новини кой на кого какво направил. Проверих за всеки случай, но никъде, никой не съобщаваше, че на един затънтен плаж, толкова малък, че чак не представлява интерес за "бизнесмьените", всички хора стояха прави, с озарени лица и гледаха приближаването и отдалечаването на делфините по залез. И понеже ми се стори важно, реших да ви го кажа аз. Такива неща тези дни.

Политическият модел в градината на мама

Градината на мама е арена на политически игри, на която всеки от участниците излиза, пълен с обещания и добри намерения.

Космосът например (така и не свикнах да му викам "ешолция") обещава да колонизира нови и нови градински земи и да даде възможност на всички оцелели след колонизацията твари да му се възхищават безкрайно. Майка ми пък обещава да го ограничи до едно петно от лявата страна на пътеката, която минава покрай кладенеца, в замяна на въздух за магданоза, тиквичките и още няколко вида зелен електорат.

Тютюнчето - малко лилаво цвете с големи амбиции - възнамерява да атакува космоса в гръб и да разшири териториите си. Новото поколение котета обаче имат други планове - пълно изкореняване на тютюнджийството, буквално. Единствената тяхна инициатива за унищожаване на растения, която майка ми одобрява.

Непознати в кухнята или периодите на съседа

Напоследък в кухнята ми гъмжи от непознати. Тази сутрин влизам и гледам една пеперуда с оранжева рокля на черни пръски инспектира колко добре са измити чиниите в сушилника. Снощи два бръмбара се нанесоха на лампата, а някакво друго насекомо, с вид на стара мома със зелена нощница от изкуствена коприна, се чудеше дали при чашите ще му е по-удобно или да се намести и то на лампата.

Интровертната ми душа се гърчи в мъки цяла нощ и половин ден, пък после се реших! Подадох глава през прозореца, за да обясня на съседа, че то бива социален живот, то може любов и приятелство, ама хайде да си спазваме границите на личното пространство. Но! Погали ме по носа миризмата на липа, видях как няколко калинки пъплят по клоните и десетки пчели се пъхат в цветовете, така че навън стърчат само дебеличките им космати дупета. Сетих се как потракваше с клони през зимата и никой не искаше да го навести, почесах се, повъртях се, подръпнах го за близкото листо, пък се прибрах. Така де... всеки си има периоди. Но ако някой има остра нужда от нови приятели - изпращам симпатични, миниатюрни непознати в буркани до посочен адрес.

Такива неща днес.

Съседът цъфна и се влюби

Големи новини! Съседът цъфна и се влюби! Обаче нещастно.

Вчера гледам една сойка го наобикаля. Подскочи на някое клонче, после на друго, поклаща глава, върти опашка, като че иска да се нанася. На съседа му се завъртя главата от нейното внимание. Разкърши се, показа ѝ най-хубавите си клони, повдигна листа - да види тя колко липов цвят се крие под тях. И като замириса на липа, и като зажужаха пчели - любовен облак обгърна блока и цялата градина.

Само дето на свраките, които живеят над нас и от време на време се занасят със съседа, тая работа изобщо не им хареса.

- Та-та-та-та-та! - закрещя първата.
- Та-та-та-та-та-та-та-тааа! - не се забави втората.

Простреляха любовния облак, прогониха сойката, посдърпаха се със съседа и всяка тръгна по нейни си работи.

Тая сутрин забелязах,

Защо съседът не може да се скрие в кухнята

За всички, които напоследък питат как е съседът - добре е. Малко се е сдухал. Липовият му цвят вече се вижда, но още не ухае и е малък, блед. Но подозирам, че не това е основният проблем. Онзи ден имаше буря и вятърът така се беше разярил, че направо щеше да му откъсне главата и съседът къде, къде пъхна се колкото можеше през кухненския прозорец и право у нас. Аз бих го пуснала и целия вътре, само че не става така в живота. Който се превие твърде от страх или от малодушие, може и да успее да се скрие, но цената на измъкването му ще е твърде висока. Дървото например влиза в кухнята само нацепено и за да отиде в печката. А у нас даже и печка на дърва няма. Съвсем напусто ще си изгние съседът. Опитах се да му го обясня и повече не се е пробвал да влезе вътре. Разбра ме и хем го е страх, хем го е срам, хем се учи да се бори сам с капризите на времето. Стискайте му палци. Такива неща днес.

Камионът, който прилича на Елвис

През последните година - две се случва така, че пътуваме предимно нощем. Тишина, мрак, никакво или почти никакво движение, фаровете на колата избутват тъмното с по няколко метра напред - все едно летиш или поне плаваш в голямото черно нищо и така е правилно, така е добре.
И изведнъж!
Иззад завоя се задава камион или пък, ако сме на магистрала, отдалеч се виждат светлините му, плуващи в нищото.

Някои камиони са с много светлини на покрива на кабината, с една вертикална, прогаряща очите лампа, монтирана под предното стъкло, с още няколко жълти, бели и червени лампи, сложени над фаровете. Приближават се към нас - бляскави, внушителни, вдъхващи страхопочитание.

Видя ли такъв камион, веднага ми заприличва на Елвис - уморен, тъжен и напълнял. Все още, когато се появява на сцената, момиченцата пищят и късат рокли. Той им се усмихва с белите си зъби, отблясъците от старата му слава ги замайват и те не чуват немощния глас, който от време на време отказва, не виждат шкембето, пристегнато колкото се може с колан. Пайетите и камъните по белия сатенен костюм са достатъчни, за да скрият Елвис и да изтикат напред Краля.

Камионът предупреждава отдалеч, че идва и е най-добре да се пазим от пътя му, защото е голям, тежък, уморен, спира трудно, сменя посоката си бавно, ако изобщо успее. Приближава се, залива ни със светлина, иска ни се да си затворим очите и без това нищо не виждаме. Той бърза, има цел, за която ние не знаем, няма и да разберем, и по-добре. Току-виж сме прозрели, че зад целия блясък на Краля, зад неговата внушителност, стои едно малко, недоспало човече, което натиска лостовете и бутоните на своята лъскава машина и я пришпорва, изстисква я до изтощение, само за да може най-сетне да стигне някъде, където да угаси светлините, да свали костюма и без да предупреждава за опасност да прегърне някой любим или да се сгуши в прегръдките му.

Камионът се разминава с нас, отминава ни, още не виждаме нищо освен бели, светли червейчета, които се гънат пред очите ни. Колата се люшка и се чува заглъхващия глас на Елвис:

We're caught in a trap
I can't walk out
Because I love you too much baby

Такива неща напоследък.

Покана за пътуване между тая и оная земя

Написах книга с кратки разкази. Казва се „Тая земя, оная земя“.

На 11 май, четвъртък, вече ще е достъпна за пипане, мирисане, четене и споделяне. В същия ден, от 18:30 часа, ще бъде и първото ѝ представяне пред публика.

Имам да ви разказвам за тази книга и бих искала да ви почета от нея. Затова...

Каня ви на среща в галерия „Кредо Бонум“ на 11 май, четвъртък, от 18:30 часа. Адресът е ул. „Славянска“ 2. Входът е откъм ул. „Бенковски“, срещу служебния вход на Народния театър.

Чуйте предварително запис на четири разказа от сборника.

Благодаря ви за вниманието. Заповядайте.

==========

Мария Донева за книгата: 

„Тая земя, оная земя“е книга за миговете. За всичко, което може да се случи между две съседни секунди. За чувствата, които приглушават нюансите си заедно със слънчевата светлина, пълзяща по стената в топъл следобед. За ярките, макар и понякога неосъзнати прозрения. За острите безпричинни чувства, след които всичко се променя, макар че нищо не се е случило.

Разказите на Иванка Могилска са очарователни със своята крехкост и краткост. Тяхната формула е – обикновени герои в обикновени обстоятелства посрещат най-яркия миг от живота си без предупреждение, а после дълго гледат след него. Разкази на ръба между ежедневното и магичното, топли, туптящи, живи, с въздействие, което после бавно отшумява в читателя.“

Какво прави съвсем истинска бяла лимузина в селски двор или парфюмерия "Николета"

Парфюмерия "Николета" е границата между циганската махала и останалата част на града. Четири циганета седят на тротоара пред отдавна неотваряната й врата, и си играят. Майките им си бъбрят наблизо. От време на време някоя проточва врат и души въздуха като котка. Всички деликатни аромати, които е предлагала "Николета", отдавна са измирисани, та сигурно проверяват жените на коя й е загоряла манджата - да си взима детето и да тича към къщи.

Светофарът на кръстовището светва зелено, префучаваме покрай тях, продължаваме си по пътя. Представям си как все пак един ден Николета, единствената дъщеря на престарелия собственик на парфюмерията, се връща в града за постоянно и я отваря отново. Само че вместо тоалетна вода "Янтра", одеколон "Бор", крем за бръснене "Каро" и дезодорант "Маргарита" подрежда по рафтовете "Шанел", "Анес-анес", различни малки шишенца в синьо, розово, червено и жълто, от които се носят непознати ухания. Те се процеждат през старата дограма, плъзват по улиците. Първо завладяват циганската махала, после и останалата част на града. Гъделичкат носовете, галят раменете, карат хората да ходят необичайно отпуснати и да се усмихват един на друг. Пред сивите сгради разцъфват алени и жълти рози, небето просветлява и вече не натиска града към земята, никой вече не изпитва мъка, досада и копнеж да се махне от това място, а само чиста радост от живота. 

Докато подреждам щастливите бъднини на града, минаваме през едно близко село. Виждам в двора на една от къщите съвсем истинска бяла лимузина, покрита криво-ляво с бял чаршаф, затиснат с две автомобилни гуми отгоре. Доказателство, че някой очаква с нетърпение Николета, също като мен, и се готви да я посрещне.

Такива неща вчера.

Леконравните капани на пролетта

Откакто се разлисти, съседът изпадна в особено състояние. Върти леко глава  наляво - надясно, листата му потрепват. Приличат на зелени шумолящи фусти на весели госпожици - току се замятат от вятъра на една страна и оголват клони, пък после се хвърлят на другата - да ги погали слънцето.

Ни синигер припарва до съседа, ни сойка, пък и той не ги примамва - обградил се отвсякъде с фусти, стои си, подсмихва се и се поклаща. Свраките не го подкачат, заобикалят го. Не съм забелязала тълпи от бежанци - калинки и бръмбари - да търчат към кухненския прозорец, ама странна ми иде работата.

Излизам с чая на терасата - да си побъбрим по съседски, а той - дървото му с дърво! - се хили:

"Нали знаеш, новите хора и познанства лесно завъртат и на дървото главата, трябва му време да отсее шумата от цвета и да се върне укротено, уморено и поумняло при старите си приятели. Не можеш да помогнеш на някой, който не е узрял за помощта."

И аз си изпивам мълчаливо чая, преглъщайки недългата си лекция за леконравните капани на пролетта.

Такива неща днес.

Видео от четенето ми като гост на "Поети в кадър"

Разказвам истории и чета стихове като гост на "Поети в кадър". Между тях са и три разказа от "Тая земя, оная земя". Други четири, чуйте на страницата на книгата. 


Благодаря на Димитър Григоров и Роберт Леви. 
На вас приятно гледане/слушане.

Времето и мястото на срещата

Пътувам си вчера в автобуса и гледам на спирката на Орлов мост една баба - сухичка такава, с къса коса, лилав суичър, зелени дънки и кецове - попрецъфтял люляк в ранната пролет. Стои си, наблюдава хората и се усмихва. Не ми изглежда като да чака автобус или по-добри дни. Друга ще да е работата.  

Продължаваме надолу и на светофара преди Софийския виждам един дядо - с малко занесена усмивка, белокос, със син шлифер - прави странни движения, все едно танцува. Добре, че светофарът настоява на червеното - да имам време да го позяпам. Сетих се, че така се държат майсторите по източни бойни изкуства в старите филми. Не ми изглежда луд, друга ще да е работата. 

Може тези двамата, преди двадесет години, да са се разбрали "След половин час на "Царевец". После животът им е завъртял стрелките в друга посока и сега приближават предпазливо към мястото на срещата, подготвят се, всеки по своему и се надяват другият да дойде навреме. 

Такива неща вчера. 

Златната рокля на съседа

За съседа времето между зимата и лятото обикновено е мъчително. Докато другите дървета сменят тоалет след тоалет - бял, зелен, розов, той горкият се свива до прозореца, задръстеняк с акне, зимни дрехи, врабчета и бръмбари в главата.

Но днес го гледам - нахилил се, изпъчил се, поздравява околните като английската кралица и по всичко личи, че тази година ще бъде най-популярният ученик в училището на пролетта. 

Откъде - чудя се - тази самоувереност? Да не би да е пораснал, да не би да е проумял, че на всеки му идва времето и няма какво да страда заради късното си разхубавяване. Оглеждам го оттук-оттам, радвам му се, и какво да видя - нанесли се в главата му два паяка. Опънали мрежите си между клоните, слънцето минава през тях, позлатява ги и съседът се кипри с блестяща рокля, докато другите още си крият пъпките. 

Такива неща по въпросите на модата, вътрешната сила, хармония и самоувереност днес.

=========

Прочети какво прави съседът миналата пролет:

• Никой не е успял като...
• Живеем в главата на съседа

Как минава човешката слава, стари къщи и медузи

Улица "Гебедже" е малка, крива, с пет-шест къщички с дворчета от едната и от другата страна. Или по-скоро с останки от къщички. Вървя си аз по нея, надничам в хорските градинки и бързо-бързо стигам до улица "Съветът на Европа" - лъскава, с нови кооперации и магазини. "Гебедже" е бившето име на село Белослав, което било известно със своето сладководно езеро, пълно с риби и раци. Преди години някой велик ум решава, че в името на плановата икономика трябва да свърже езерото на Гебедже с варненското езеро и с Черно море. Речено-сторено. Водите на езерото стават сладко-солени, всички живеещи в него сладководни гадинки измират и днес там плуват само медузи. Какво се е случило с плановата икономика знаете. И така, стоя на ъгъла, на който се срещат двете улици и съзерцавам една от къщите - отдавна изоставена. Изтърбушената й входна врата и дворът, осеян с боклуци, са откъм "Гебедже". Затворените й очи - продълговати прозорци с изгнили дървени капаци - са обърнати към "Съветът на Европа". Личи си, че е била правена не само с пари и за пари, но и с мерак, и за радост. Гледам я, гледам я, ама не мога стоя цял ден под знака "Стоп" на тоя ъгъл, и аз работа си имам. Пресичам. Обръщам се още веднъж да я погледна, защото другият път на нейно място вероятно ще има я паркинг, я нещо, в което виреят само медузи и си продължавам по пътя, мърморейки Sic transit gloria mundi. Такива неща днес.

Онова чувство и обувките

На жълта, позапусната гаричка, нисък младеж със слънчеви очила и сив костюм чака влака. Косата му е гелосана, ризата му е розова, обувките - кафяви, туристически, чисти, но с обелени носове. Поврътва се той, поглежда спрелия гаров часовник, после обувките си. Прави две-три крачки, гледайки в краката си, спира, подръпва сакото, оправя му реверите.

- Спокойно, господине, изглеждате съвсем приемливо нелепо и дори очарователно - не му казвам аз, докато го гледам от купето на нашия влак. - Когато се върнете тук след време, пак костюмиран, но с нови, официални обувки, ще се чувствате по същия начин. Разбирате ли, не е от обувките това.

Влакът ни тръгва. На съседната гара, един циганин слиза, мята куфара си - кожен, на колелца - на каруцата, с която го чака жена му и потеглят нанякъде.
Хоп, троп, пуф, паф - трака влака на пролетта и отминава нататък през понадигналата се като след невярна болест планина.

Такива неща днес.

Пътят до пролетта

Нощес на съседа му се счупил един клон. Не е бил много голям, все така красиво си е дървото, и здраво изглежда. Само на счупеното място едно светло петно се е облещило като око - плаче, та чак цялата корона потръпва.

- Какво стана, момче? Не съм те чула да тропаш по стъклото за помощ тая нощ, значи вятър не е имало. Как успя да се опазиш здрав в обсебващите прегръдки на зимата, да се изплъзнеш цял от тираничната й любов и току преди пролетта да се предадеш?

Той само клати глава и ме почуква с едно малко клонче по носа. Погалвам го и аз, и го оставям. Няма как да му помогна. Дълго след като си е отишъл някой обичан или някой вече нелюбим, следите от любовта остават по нас, в нас и трябва да мине време, да се освободим от ненужното, за да спрем да ги следваме, да намерим вярната пътека и да стигнем сами, когато сме готови, до пролетта. 

Такива неща днес.

=============
Прочети още истории със съседа:

• Сприятеляване със студа
• Сезонът на радостта
• Съседът и femme fatale

Прелетна птица, която прави всичко наобратно

- Ти си като прелетна птица, която върши всичко наобратно - подкачи ме тази сутрин съседът. - Стане ли топло, започваш да правиш планове накъде да отлетиш. Ощипах го по един от клоните и се прибрах вътре. Такива неща днес.

Защо е умна зимата

Разтъжи се зимата, разкисна се, разсополиви се. Капчуците заплакаха, а блоковете с облекчение хвърлиха белите си калпаци на земята. Синигерите и те не устояха на тая вълна от кишави емоции и заподскачаха по балкона, подмятайки една мандарина. Цвърчене, пищене, шум от раздрани калпаци и подсмърчане огласят неделята. Дясната страна на короната на съседа плаче, лявата се поклаща доволно и се задява със свраките, които я пощят - нали се е поразмръзнало, пъплят гадинки под кората на клоните. После зимата изважда черната си кърпа, избърсва носа на капчуците, скрива останките от мандарината, завива свраките и заледява всяка тъга. Умна е тя, знае - най-важно е да си дадеш време, спокойствие и тишина. Такива неща днес.

Три синигерски дупета и истината

Тая сутрин, като влязох в кухнята и погледнах към прозореца, видях три жълти, перушинести дупета с вирнати нагоре синьо-кафяви опашки, залепени за стъклото. Оставила съм снощи трохи на перваза и синигерите дошли да закусват. - Разбра ли най-сетне - хили ми се съседът, докато побутва едното пиле с клон по крилото - каквото и да правиш един ще ти види дъ-то, друг ще ти види лицето, и като разправят за това на другите всеки ще е казал истината. Яж си закуската, храни синигерите, изтръсквай ми главата от сняг, като натрупа и не се занимавай с каквото не можеш да промениш. Такива неща днес.

За истинския поет и картофите на фурна

Много лесно превръщаме личните си пристрастия в абсолютни категории. Например "картофите на фурна са най-вкусни, ако ги залееш с бира преди това"; "за да накараш хората да те харесват трябва да си красив, много красив", "истинският поет е политически ангажиран", "истинският поет не се ангажира със злободневни теми", "истинският поет е алкохолик", "истинският поет е добър човек". Зациклила съм на истинския поет, защото последната седмица чух множество категорични и разнопосочни изказвания за това какво Е той. Доста от тях въобще не засягаха писането на поезия. 
Обобщено истинският поет е нещо като бог - обединява в себе си коренно противоположни характеристики, освен това някои твърдят, че са го виждали, други са на мнение, че не е възможно, защото истинският поет отдавна е мъртъв, повечето смятат, че такова чудо не съществува по принцип. 
Добре, че над целия мравуняк, жужащ категоричните си императиви, от време на време се чуват думи - стихове ли са или друго дявол знае - които обръщат човека с душата навън, с кожата навътре и той притихва, смирява се, прозира отвъд "аз". После разбира се всичко това отминава, мравунякът отново зажужава, и само в нечии глави се прокрадва мисълта, че може картофите на фурна да са много вкусни и без да ги залеееш с бира преди това, кой знае, кой знае.

Първа долекарска помощ, малко съдбовна история и хепи енд

Вчера, по принуда, разглезената ми душица, изхвръкна от къщи в 7:00 сутринта. Мраз, непочистени тротоари и пързалящи се таксита ме заплашваха по пътя. Справих се с всички препятствия и с плаха надежда в сърцето се добрах до бараките на БЧК, където се провежда курсът за първа долекарска помощ. Мила жена ми каза да вляза в зала 2 и да затварям вратата, за да не излезе топлото. То хубаво, ама за да излезе нещо от една стая, първо би трябвало да е влязло в нея.

Потропвам с крака на 10 градуса и се утешавам, че ще науча полезни и преполезни неща за спасяването на човешки живот. С мен потропват още 10 - 12 човека.

Лекарката, която води курса - симпатичен ветеран, оцелял след дългогодишна работа в бърза помощ - говори на чист, кристален шопски. Пълни ти душата с ударения и подбор на думи. Та тя някак успява да пусне климатика. Той се чуди около половин час дали му се работи днес или не и с въздишка решава да поручи, докато в стаята стане около 18 градуса. Все пак на курс по първа помощ сме, навън е -6 градуса, какъв по-добър момент да се научим да оцеляваме в екстремни условия, няма да се глезим сега.

Слушаме за действието на алкохола върху мозъка и защо не бива човек да кара пил. Защото, приятели мои, "санкциите вече са отвратителни" - да не помислите, че е нещо друго.

Лекарката, която говори и доста полезни и интересни неща, ни обяснява, че в теста - о! ужас! ще правим тест от 15 въпроса в края на курса, о, боже!, о! беда! ами ако не успеем?! - има подвеждащи въпроси. Значи - може да се загражда само по 1 верен отговор. А на някои въпроси и а) и б) са верни! В този случай, трябва да заградим отговор в) - и двата отговора са верни! Капанът е сериозен трябва да се внимава.

Справям се геройски с подвеждащите въпроси и прекарвам следобеда в компанията на очарователен млад мъж, който всячески показва, че ме харесва. Не мога да скрия, че и моето сърце потрепва, сразено от беззъбата му усмивка. Който е невинен, нека пръв хвърли камък, аз хора, устояли на чара на 4 месечно бебе, не познавам.

Вечерта попадам на червенокоса таксиметрова шофьорка, която много обича да чете. Но само книги с хепи енд.
- Как познавате, че една книга ще е с хепи енд? - любопитствам аз. Не ги познавала. И понякога била много разочарована, ако се окажело, че е прочела книга, която няма щастлив край. И за да се "утеши" - цитирам, си препрочитала някоя книга на Даниел Стийл. След като си поговорихме така за литература, ми разказа, че си имала приятел и с него малко съдбовни им били нещата. Няма да ви занимавам с перипетиите около тяхното запознанство, събиране, разделяне и събиране - наистина на съдбовност намирисва.

Важното е, че преди да сляза от колата й стигаме до извода, че трябва да се спазват знаците и на малките, и на големите кръстовища на живота. (И да се внимава с подвеждащите въпроси - добавям мислено аз.) Иначе санкциите са отвратителни.

Такива неща вчера.

Сприятеляване със студа

Съседът ме посрещна сутринта с бяла шапка и с бели ръкавички - маха с клони и се кекерчи пред прозореца. На главата му кацнали две свраки, тръскат глави, въртят опашки и си припяват. Аз си правя чай и излизам с филия хляб на терасата, че пет синигера от половин час си искат закуската.

Околните дървета мълчат, гледат ту пренебрежително, ту снизходително към нашата шумна компания и чакат да ни стане студено, да се укротим, да се подчиним на правилата на зимата: мълчи, пести си дъха, дръж топлото вътре, да ти стигне за по-дълго и не се занимавай с неща, които не ти влизат в работата. 

Само че има да почакат. Аз отръсквам главата на съседа от снега, той бръсва тревожните ми мисли с клони и двамата, с прояснени умове и олекнали сърца, се сприятеляваме със студа. 

Такива неща днес. 

Това, което ни държи живи

В началото на всяко лято командировам цветята си в градината на мама, защото няма кой да ги гледа у дома. Тази година не можахме да съберем цялата зелена компания в колата. Голямата замия, която осинових и върнах към живот преди години, трябваше да остане сама вкъщи. Тя пие вода на 2 месеца веднъж, та реших, че ще устиска и повече. Дръпнах пердатата, за да влиза достатъчно светлина, полях я, утеших я, че ще се прибера навреме и тръгнахме. 4 месеца по-късно, замията беше жива, но цялата извита към прозореца. Клоните й, всички обърнати към светлината, бяха натежали, легнали на пода и почти прекатурили саксията. Чудих се как да й помогна, патерици ли да й правя, друга саксия ли да й потърся, пък най-накрая я завъртях така, че клоните да гледат към стаята, да са с гръб към светлината, и ги подпрях на една възглавница - да не обръщат саксията. Сутринта гледам, замията няма нужда вече ни от патерици, ни от възглавница - клоните й сами са се надигнали, скоро съвсем ще се изправят. Радвам й се и си мисля - пада съществото, става, бори се, това, че следва светлината го държи живо. Такива неща днес.

Сезонът на радостта

Съседът олися за една нощ. Какво е видял, какво е преживял, та така бързо да му оголеят клоните, какво са се сдърпали с есента, та го е нарочила, не казва. Околните дървета още зарешват руси перчеми, нашият гушнал криво-ляво с най-горните си тънки вейки две свраки и гледа да не се набива на очи.

Един синигер идва на балконска инспекция. Черпя го цяла натрошена филия хляб 100 зърна, белким пошушне какво е станало, докато съм спала. Той обаче няма време за губене. Вика двамата си другари, похапват и скокват и те на главата на съседа. Цирикат му нещо, разтушават го.

Междувременно, гледам, свраките му сложили станиолено пръстенче, пощипват го с клюнове, посдърпват се за вниманието му:
- Тататататата! - ежи се едната.
- Кхатататататтаатататата! - не отстъпва другата.

А съседът - най-шумното дърво в целия двор - успокоен вече, ухилен, люлеее цялата перната дружина и ми намига. Напомня ми, че на някой може да му е любима зимата, на друг пролетта, лятото или есента, но природата препоръчва на всички да са малко над нещата и да живеят предимно в сезона на радостта.

Такива неща днес.

Подготовка за зимата по съседски

Прибрах се най-сетне. 

Поглеждам през прозореца - всички дървета зад блока се чръвнали, накиприли в жълто-кафяви рокли, размятат оранжеви коси, само съседът стои жълт-зелен и потропва с клони по стъклото. 

- Какво ти е, старче? - питам го

- Хшшшшууууууууушшшш! - драска ме нежно по бузата. 

- И ти на мен ми липсваше - отговарям. 

После аз разчиствам работната стая от непотребни вече листове и дреболии, той отвън се поклаща и отронва по някое жълто листо. Мълчим си. Радваме си се. Подготвяме се за зимата, подсещаме се отново за по-важните от важните неща. 

Такива чудеса днес. 

=====

Прочети още за съседа, това чудо на природата: 

• "С кого ще си тръгне смокинята" + плюс кратко уточнение кой е съседът
• "Живеем в главата на съседа"
• "Междусъседски отношения, правата на насекомите в Липия и езикът на любовта"
• "Съседът и femme fatale"
• "Стабилният свят на ежедневните чудеса"
• "Никой не е успял като..."

Баба, с глава като топлийка, се оглежда в...

Баба, с глава като топлийка, се оглежда в стъклото на затворена будка за вестници. Приглажда бялата, късо подстригана коса, подрежда си бретона, после стисва бастуна и промърморва: "Хайде, момиче, да приберем старата у дома."

Такива неща днес. 

Още една история

Плюшкин на историите съм аз. Глупавицата ми - тоя антиквариат, кинкалерия, галерия и пощенска станция в едно - е претъпкана, но видя ли дантелките или разпраното на някоя нова история, не мога да се въздържа, намирам й място по рафтовете и в чекмеджетата. Скъсаната все ще й дойде времето да я зашия, тази с дантелките все ще се намери случай да я покажа. Не ги търся нарочно, те ме намират. Прибира ми се вече у дома, говори ми се със съседа - ще му окапят всичките листа, докато се видим, пие ми се чай от моята чаша и ми се загръща в червеното одеяло с ръкави. Докато си мисля това и се шляя по улиците, аха и да настъпя една чужда история, изхвърлена на пътя. И за да не е саминка и тъжна, прибрах я.

Цъкни на снимката, за да прочетеш историята.

Кармата на туриста или как да се държим, когато посещаваме природна или историческа забележителност, галерия и музей

Препоръчвам книжката със стоте национални туристически обекта да се продава задължително с не много кратък наръчник "Как да се държим, когато посещаваме природна или историческа забележителност, галерия и музей".
За да не губи време екипът, който ще я пише, мога да помогна и с примерна структура: 

глава първа: "10 причини да не паркираме голфа си пред гробницата на Ситалк"

Глава втора: "Проклятието на артефактите" - кратко предупреждение, че стъпването по артефакти, пипането на картини с чисти или мазни ръчища и целуването на статуи вещае нещастна любов, безпаричие и студени спагети без моцарела и каперси.


Глава трета: "Как да не събудим гнева на боговете и духовете на мъртвите" - мило обяснение защо не е добре да крещиш към учинайка си, която е в съседната зала на галерията "Лельооооо, ила го виж туй!" или "Никола, бе! Никола! Слез от скута на самодивата! Ох на мама мъжленцето, слизай веднага!", а също и да не обсъждаш на висок глас какво да сготвиш за вечеря, докато се разхождаш из музея.


Глава четвърта: "2 изпитани начина да не станем за резил пред непознати" - няколко довода защо да не прекъсваш екскурзоводката със снизходителен тон и защо е препоръчително да четеш какво пише на таблата в музеите.

Необичайни събития в летен ден

Много е важно да си го представите - насекомо, дълго колкото муха и половина, с крилца и червеничко на дупето. 

Седя си аз с гръб към света и лице срещу морето, когато то минава между нас. Сигурно нямаше да му обърна внимание, ако не бях забелязала, че мъникът влачи нещо и то доста голямо. Извиних се на морето, че ни прекъсвам разговора и приближих към насекомото. Оказа се, че мъкне щурец - около шест - седем сантиметра дълъг, с бледожълто коремче и зеленикави крила. 

Червенодупестото насекомо го беше хванало откъм главата със задните крачка и придвижвайки се с предните, го дърпаше нанякъде. От време на време спираше, потриваше делово предните си крачка, после продължаваше.

Изведнъж спря.
„Да не би сянката ми да е паднала върху него и да го е стреснала?“ - поместих се назад. Червенодупестият слезе от щуреца и отлетя нанякъде.

Не мога да ви опиша как се стреснах, когато се надвесих над жертвата. Тя беше жива! Гледаше право в мен с кръглото си черно око и дишаше. Не съм експерт по насекомите, но ми се стори, че коремчето му се свива и издува, свива и издува. Самият щурец не помръдваше. И погледът му не се отместваше, беше се впил в мене, и ме стъписа - какво да направя сега, да му помогна или да го оставя. Ама как да му помогна - да му пея, да му правя изкуствено дишане, да го затворя в буркан с дупки на капака или какво? Или да оставя природата да си свърши работата, червенодупестото така и така няма да се върне - ако оживее щурецът, оживее, ако не... 

Морето страда от...

Морето страда от стомашно разстройство - изплю още сутринта всички летовници, които се плацикаха в него. Небето над Камчия си съдира задника от рев. От време на време притичват лели с шарени чадъри от бунгалата до магазина и обратно - все едно любопитни медузи са тръгнали на поход из гората. Аз си седя кротко под навеса и не мога да реша кое е по-добре - ние да сме развалената манджа, песъчинките в окото или просто да си е дошла есента по-раничко.

Последиците от затръшването на врати

Забелязвам напоследък, че хората не умеят да затварят врати. Отварят със замах, излизат, дори не поглеждат назад, а хващат дръжката и дръпват вратата с все сила. Тя се затваря с трясък. И така всеки ден с всяка врата. Отварят, излизат, затръшват, продължават напред. Никой не се сеща, че вибрациите на нехайството му плъзват по стените и от тях пада прах. После ще започне да пада мазилка, ще се появят пукнатини. Един ден човекът ще затръшне вратата, стените ще поемат удара и ще се срутят. И чак когато той поиска, или е принуден, да се върне, ще забележи, че вече няма никакъв смисъл да го прави. Такива неща тези дни.

Природа, изпити и кръстословици

До мене в купето на влака трима чичковци обсъждат културната страница на вестника (тази със судокуто и кръстословицата), а също и политическата обстановка, икономиката, гей парада, дължината на полата на съседската щерка и защо българинът не е създаден за демокрация. 
Преди Костенец виждам през прозореца една изоставена фабрика - изпочупени прозорци, паднала мазилка, пропаднал покрив - върху която са се разположили 7 - 8 семейства щъркели. Пълна хармония владее тяхното малко общество. След Костенец виждам изоставена гара, превзета от храстите, почти изцяло скрита от тях. Скоро тревата, тиха и упорита в преследването на целта си, ще победи тухлите.
Чичетата притихват, вглъбяват се в решаване на кръстословицата. Аз продължавам да си зяпам през прозореца. Колкото и гръмогласно, самоуверено да грешим, все някога ще мине природата и ще нанесе поправки по изпитните работи на всички ни.

Необятни са планините, необятно е морето, огромно е...

Необятни са планините, необятно е морето, огромно е небето над тях.

Изпълват сърцето със страхопочитание, възторг и копнеж, после се смиляват над него, успокояват го за кратко, смиряват го. 

Малцина са тези, които посмяват да ги предизвикат, да тръгнат на път, да се загубят с пълната увереност, че знаят какво правят. За някой от тях идва всяка сутрин тази жена. Отдалеч се вижда как вятърът развява черната й пола и ръкавите на бялата й риза. Тя стига до края на кея, слиза от колелото, покрива сивите си коси с бял шал с дантели по края, свива ръце пред очите си като бинокъл и гледа към хоризонта. Оглежда цялото море, вдига поглед към небето. И днес никой не пристига. Разтваря длани, покрива с тях лицето си.
Необятни са планините, необятно е морето, огромно е небето над тях и докато се отдалечавам от кея, виждам как един бял шал с дантели по края нежно, с трепет, ги завива целите. 

Такива неща днес. 

Седем старчета с къси панталони и Флотът на щастието

Седем старчета с къси панталони и ръце на гърба се разхождат по главната улица на Сандански. Тениските им върху шкембенцата - опънати платна, в които духа попътен вятър. Движат се в крачка, поклащат се леко като кораби, плавали във всякакви морета и уверени, че ще се справят с бурите, с рифовете, с твърде хубавото време. Те са Великата армада, която се носи към дома в синята привечер.
Мракът около тях се сгъстява.
Отзад младежта припира - иска да стигне по-бързо там, закъдето е тръгнала.
Едно по едно старчетата се отделят от групата, кривват в съседните улички. Смеховете им заглъхват, превръщат се в мастилени облаци.
Когато и последният кораб от Флотът на щастието изчезва от хоризонта, компанията от нетърпеливи момчета и момичета забавя ход, стъписва се леко, осъзнала, че между нея и мрака вече не стои никой.

Такива неща вчера.
Но пък какви чудеса днес!

Ол инклузив в останки от бунгало

Като тръгне човек от плажа към центъра на града или обратно, непременно ще ги види - останки от бунгало между гората от смокини и черници и бурените до пояс. Стените му се поклащат от вятъра. На мястото на входната врата стои тъмна, дървена плоскост. По-малка е от рамката на вратата, не прилепва плътно към нея, което е хубаво, защото прозорци няма и вътре сигурно е душно и мрачно.

Зад бунгалото лежи захвърлена стара керамична мивка. Пред него, на паянтов шкаф, е сложен сушилник с метални и порцеланови чинии. Срещу шкафа има кофа, до кофата дърво, а над нея, преметнат през клоните му, виси маркуч. До дървото има две полусчупени детски колички. Едната е пълна с липов цвят, оставен да се суши на слънце. Другата прелива от найлони. Пред количките, почти на пътя, стои сгъваема маса, светложълта към леко бежова - баба ми имаше такава. Криех се под нея като я разпъваха за вечеря и дърпах покривката с все пълните чинии.

Който минава редовно, ще забележи, че понякога кльощав, белокос мъж с неопределена възраст чисти риба пред бунгалото. Случва се друг кльощав, белокос мъж да седи сам пред него и да разговаря със себе си. Друг път се събират двамата, сядат на столовете, с лице към пътя, хапват риба в порцеланови чинии и пийват, вероятно ракия, от малки стъклени чашки.

Ако изобщо нямате намерение да стъпвате в този град, просто си представете летовниците с кърпи, чанти и гривнички на ръката за ол инклузив преживяване, които минават по пътя и двамата мъже, седнали пред останките от бунгало. Наколо мирише на риба и липов цвят, а на масата винаги има ваза (съвсем истинска, не бутилка или буркан), в която са подредени свежи цветя.

Такива неща днес.

Подготовката за сезона

Подготовката за сезона върви с пълна пара. Гугутките репетират хорови песни за добро утро. Бабите чистят дворовете и редят саксиите с мушкато. Дядовците боядисват дървените пейки и железните чайки по оградите, а местните левенти пробват издръжливостта и здравината на бар столовете в обновения бар. "Четиримата капитани" явно са напълнели през зимата, защото са в ремонт и се готвят да добавят още един ред маси и столове на тротоара. На кея две деца дебнат котка, която дебне рибата, която свалят от една лодка на име Карина, която току-що е спряла между лодките "Франц" и "Росица" и е внесла смут в дървените им сърца. Насред цялата тази трескавост, седим ние на пейка срещу морето и очаровани от тишината, липсата на сергии, високо пусната музика и китайски фенери, в един глас с лодките въздишаме "Ах!" Такива неща от снощи насам. 

=======

Припомни си "Ахтопол, Ахтопол, мой малък Пекин, мой чуден Банкок!"

Разстройство на личността по ахтополски

Морска вечер с всички екстри: претъпкана главна улица, царевичкиии, скрежина, кръгли пици - "без аналог!", гьозлеме, лакирани рапани, 
магнитчета, китайски фенери, дечица със зелени лазерни фенерчета, майчици с рокли, при вида на които модата би надала последен писък. Всред цялата тая гмеж тя спира, пооправя изрусената си коса, обръща се към затлъстелия мопс, който хрипти тежко, седнал на средата на улицата, и му казва: "Айде, коте, да се прибираме вкъщи."

Три момичета седят на кея и размахват крака над реката

Три момичета седят на кея и размахват крака над реката. Зад гърбовете им се подават розови храсти. Пред тях се вижда празният ресторант на другия бряг. Ранно лято е. Следобед е. Прелитат объркани пухчета, заплитат им се в косите, влизат им в носа и биват изкихани в незнайна посока.

Хората, които минават по крайбрежната алея и ги виждат, ще отнесат със себе си спомена за белите им колене и рошави глави, сведени над водата. Художник, седнал на близка пейка, ще ги скицира набързо и ще сложи заглавие на рисунката "Приятелки".

Трите момичета пък ще запомнят следобеда като напрегнат, натегнат, схлупен и тревожен - все едно ще вали дъжд. Помнят също, със сигурност, че не завалява. Забравят само онова усещане, което ги е накарало да сведат глави над водата и да не се гледат. А то е, че вече не седят редом, ами с гръб една към друга и всяка размахва босите си крака над различна река.

Значението на имената

Големи открития тези дни в градината на мама. 

Едно от любимите ми цветя не се наричало "Космос", а "Ешолция". Отвратително неудобство! Сега, ако ме пита някой къде обичат да се крият бръмбарите, не мога да отговоря "В космоса", трябва да кажа "В ешолцията", което съвсем не е същото. Затова ще съм принудена мълчаливо и загадъчно да съзерцавам жълто-оранжевите цветя, навирили глави покрай пътеката, и нищо да не казвам. Неучтиво ще е, но на особен въпрос - особен отговор. 

Освен това си спомних как като малка се затичвах към чемшира с разперени ръце и се бухвах върху него. Той ме гушваше и промърморваше нещо, подобно на "Ех ти, шшшшшшт!". Сега реших да не си насилвам късмета, нищо че е станал висок колкото мен, разперих ръце и внимателно се облегнах на него. Той ме гушна и пак каза "Ех ти, шшшт!" Успокоих се, че годините на отдалечаване и дистанциран поздрав от алеята, не са се отразили на отношенията ни. 

Още с пристигането си забелязах, че една от керемидите на покрива - избеляло оранжева и оцапана - се движи надолу по стряхата. После се оказа, че това е котката, която нарекох Бълхата, само че пораснала. Като малка беше черно-бяла, сега дойде да ме посрещне и видях, че космите й са рижи с черно на върха. Освен на избеляла, изцапана керемида, прилича и на черга, тъкана от парцали. Обмислям дали не е време да постъпя като индианците и за този нов период от нейния живот да й дам ново име. 

Реколтата от нови котета се оказа с болни очички. Четири котета със слепени от гурели цепки. Сутрин и вечер мама ги взима едно по едно от скривалището им, внимателно - с навлажнена клечка за уши - маха мръсното. Аз асистирам, слагаме им капки, мажем ги с мехлем и ги връщаме на майка им. Тя не изглежда разтревожена, но за всеки случай надзирава процеса. На втория ден очите им се отварят и се оказва, че всичките се синеоки. Изпадам във възторг, но мама ми обяснява, че това е, защото още не са прогледнали. Видят ли красотата на света ще пожълтеят. Като "космоса", който всъщност се казва "ешолция". Той ще пламти сред зелените стръкове чушки, домати и какви ли още не практични насаждения и непременно ще привлече вниманието им. Малките котета ще започнат да правят своите големи открития. Например как да извадят бръмбар от "космоса", пардон "ешолцията", и колко е хубаво да се спи под чемшира, докато той шепне "Ех вие, шшшт!". 

Следващият път, когато се прибера, мама все още няма да ги е кръстила, за да не се привързва много и да не й е мъчно, когато котета се запилеят да изследват нечия чужда градина. Ще седим двете, ще ги съзерцаваме обичливо, Бълхата ще мърка до нас, ще си мълчим и цялата тази работа с имената няма да има никакво значение. 

Такива неща тези дни. 

=======

Прочети още:

• "В градината на мама избухнаха безредици"
• "Есенни чудеса, мухи и котки в градината на мама"