Не-аз
Ако не ти ме измисляш...
Ако друг рисува...
Ако друг съчинява...
Ако друг преживява...
Ако друг е създателят,
как аз да бъда творението?
Tuesday, July 05, 2011
Monday, June 27, 2011
Отклонение/Пърформанс
На 03.07.2011 (неделя) от 17 часа, в камерната зала на "Сфумато" можете да гледате пърформанса "ДНК на думите".
Моя милост участва със стихове от двете си стихосбирки - "ДНК" и "Иначе казано" и с чудното си присъствие и гласец.
Идеята и многото работа са на художничката Албена Баева, която изобрети инструмент за свирене на поезия. Моята. :)
Ако сте любопитни, можете да разберете повече на http://runabout.eu/. Тъкмо ще прочетете за останалите пърформанси от проекта.
Името на Албена ви е познато, но не от тези пърформанси?
Първо, вземете си бележка и се запознайте и с тях. Хубави са.
Второ, вероятно сте слушали приказки по телефона и ви е харесало. :)
Надявам се да се видим в неделя. 17:00 часа, камерната зала на "Сфумато".
Моя милост участва със стихове от двете си стихосбирки - "ДНК" и "Иначе казано" и с чудното си присъствие и гласец.
Идеята и многото работа са на художничката Албена Баева, която изобрети инструмент за свирене на поезия. Моята. :)
Ако сте любопитни, можете да разберете повече на http://runabout.eu/. Тъкмо ще прочетете за останалите пърформанси от проекта.
Името на Албена ви е познато, но не от тези пърформанси?
Първо, вземете си бележка и се запознайте и с тях. Хубави са.
Второ, вероятно сте слушали приказки по телефона и ви е харесало. :)
Надявам се да се видим в неделя. 17:00 часа, камерната зала на "Сфумато".
Wednesday, June 22, 2011
Тихо
Други ключове
Остава винаги затворена на въздуха вратата.
Опитваме да я отворим със дъха си,
опитваме да я отворим с птиците,
опитваме да я отворим с изгрева на слънцето.
Остава вечно неотворена вратата на душата.
А облаците ключове не са,
нали така е?
Остава винаги затворена на въздуха вратата.
Никита Станеску, превод Огнян Стамболиев
Остава винаги затворена на въздуха вратата.
Опитваме да я отворим със дъха си,
опитваме да я отворим с птиците,
опитваме да я отворим с изгрева на слънцето.
Остава вечно неотворена вратата на душата.
А облаците ключове не са,
нали така е?
Остава винаги затворена на въздуха вратата.
Никита Станеску, превод Огнян Стамболиев
Wednesday, June 01, 2011
Стихове - "Иначе казано"
ИНАЧЕ КАЗАНО
Страхува се от малките дни.
От косматите им тела.
От следите, които оставят при допир.
Страхува се от големите дни.
От своенравното слънце.
От раните, които оставя, погалвайки.
Никога не присъства изцяло
в дните за размисъл
и дните за после.
И му се ще да попита:
"Това ли беше нашето бъдеще?"
Страхува се от малките дни.
От косматите им тела.
От следите, които оставят при допир.
Страхува се от големите дни.
От своенравното слънце.
От раните, които оставя, погалвайки.
Никога не присъства изцяло
в дните за размисъл
и дните за после.
И му се ще да попита:
"Това ли беше нашето бъдеще?"
Friday, May 20, 2011
Thursday, May 05, 2011
Sunday, May 01, 2011
Градски приказки: Жената на прозореца
Минаваше по тази улица два пъти дневно, сутрин и вечер, от един месец насам. Преди седмица откри, че тя го гледа. Живееше на третия етаж на стара, запусната къща, чиито два балкона се рушаха, а на покрива се беше заселило едно малко дръвче. Беше си избрала най-прашния прозорец, за да гледа.
Първо помисли, че си внушава. После, че е съвпадение. На втория ден вечерта беше сигурен, че тя го гледа. Вперва очите си в него и не помръдва. На третия ден вече не се смущаваше от погледа й. Забавяше крачка. Вдигаше глава и залепваше очи за нейните. Беше красива. Дали косата й е дълга? Дали ходи по стария дъсчен под боса?
На погледа й – втренчен, властен, леко ироничен, прилягаше само една дреха – рокля, едноцветна, дълга до земята, която се спуска свободно. Защо ли го гледаше така и как ще се развият нещата? Пристрасти се. Сутрин й помахваше с ръка. Вечер с куфарчето си. Тя не отговаряше. Стоеше вренчена, неподвижна, и все пак му се стори, че се усмихва. Веднъж й прати въздушна целувка. Нищо. Разиграваше цели етюди. Само и само да я предизвика да му отвърне – говореше с шапката си, изправяше се на ръце, тъпчеше устата си с хот-дог и едвам сдъвкваше.
Продавачките от околните магазини си споделяха последното, което е направил, докато колежката не е била на смяна, сякаш разказват сериал. Беше тих луд и не ги притесняваше.
Реши да отиде и да позвъни на вратата. Да сложи край веднъж за винаги. „Още днес” – помисли си преди да потъне в работа. Задържаха го доста след края на работния ден. За пръв път щеше да мине по улицата по тъмно. Тръпнеше в очакване да разбере дали тя се е отказала, дали стои още на прозореца, дали няма да се предаде днес, да го чака на входа и... Бързаше.
Още няколко крачки, за да стигне до къщата й. И тогава го видя. Прозорецът беше отворен, от стаята излизаше светлина, а лицето й се усмихваше, изрисувано върху едното стъкло.
Първо помисли, че си внушава. После, че е съвпадение. На втория ден вечерта беше сигурен, че тя го гледа. Вперва очите си в него и не помръдва. На третия ден вече не се смущаваше от погледа й. Забавяше крачка. Вдигаше глава и залепваше очи за нейните. Беше красива. Дали косата й е дълга? Дали ходи по стария дъсчен под боса?
На погледа й – втренчен, властен, леко ироничен, прилягаше само една дреха – рокля, едноцветна, дълга до земята, която се спуска свободно. Защо ли го гледаше така и как ще се развият нещата? Пристрасти се. Сутрин й помахваше с ръка. Вечер с куфарчето си. Тя не отговаряше. Стоеше вренчена, неподвижна, и все пак му се стори, че се усмихва. Веднъж й прати въздушна целувка. Нищо. Разиграваше цели етюди. Само и само да я предизвика да му отвърне – говореше с шапката си, изправяше се на ръце, тъпчеше устата си с хот-дог и едвам сдъвкваше.
Продавачките от околните магазини си споделяха последното, което е направил, докато колежката не е била на смяна, сякаш разказват сериал. Беше тих луд и не ги притесняваше.
Реши да отиде и да позвъни на вратата. Да сложи край веднъж за винаги. „Още днес” – помисли си преди да потъне в работа. Задържаха го доста след края на работния ден. За пръв път щеше да мине по улицата по тъмно. Тръпнеше в очакване да разбере дали тя се е отказала, дали стои още на прозореца, дали няма да се предаде днес, да го чака на входа и... Бързаше.
Още няколко крачки, за да стигне до къщата й. И тогава го видя. Прозорецът беше отворен, от стаята излизаше светлина, а лицето й се усмихваше, изрисувано върху едното стъкло.
Thursday, April 21, 2011
Friday, April 01, 2011
Градски приказки - Обувките
Лявата обувка лежеше на средата на шосето, точно преди кръстовището на университета. Дясната – на тротоара. Снощи ги бяха изхвърлили от едно такси. Първо лявата. Със страхотен замах. Тя летеше! Тя беше щастлива. Тя потрепваше с връзките си като с крила. И после – туп! Беше болезнено за нея да падне на пета. Още по-болезнено беше, когато осъзна, че е падала сама. Лявата обувка – половинката й, нейното второ аз, пътуваше с таксито.
Опита да извика, но езикът й се беше оплел при падането и стоеше унизително затиснат от собствената й подметка. Точно преди кръстовището таксито спря. Вратата се отвори и една ръка изхвърли и втората обувка. За съжаление без замах, без емоция. Просто отвори вратата. Пусна я. И затвори. Таксито отпътува, а те двете останаха да чакат утрото с треперещи връзки.
Най-сетне се появиха чистачките. Посметоха листата. Седнаха на бордюра. Изпушиха по цигара. Обувката всячески се опитваше да се навре в краката им, но те не я забелязваха. Бяха свикнали да виждат изхвърлени скъсани или здрави обувки. Ако бяха здрави, можеше и да ги вземат. Но за да ги вземат трябваше да са две. Чистачките си отидоха.
Обувките останаха. Все така разделени. Тя на тротоара, а тя на шосето. Не можеха да мръднат. На дясната й се искаше да се завърже, за да не гледа, всеки път, когато минаваше кола и лявата можеше да бъде смачкана. Когато това все пак се случи и тролей номер 5 мина сериозно и замислено през нея, дясната изохка и всичките й шевове се пръснаха едновременно.
В другия край на града един сънен младеж, току що напуснал дома на приятелката си, вървеше бос по улицата и всички капачки, стъкълца и клечици се забиваха в краката му.
Опита да извика, но езикът й се беше оплел при падането и стоеше унизително затиснат от собствената й подметка. Точно преди кръстовището таксито спря. Вратата се отвори и една ръка изхвърли и втората обувка. За съжаление без замах, без емоция. Просто отвори вратата. Пусна я. И затвори. Таксито отпътува, а те двете останаха да чакат утрото с треперещи връзки.
Най-сетне се появиха чистачките. Посметоха листата. Седнаха на бордюра. Изпушиха по цигара. Обувката всячески се опитваше да се навре в краката им, но те не я забелязваха. Бяха свикнали да виждат изхвърлени скъсани или здрави обувки. Ако бяха здрави, можеше и да ги вземат. Но за да ги вземат трябваше да са две. Чистачките си отидоха.
Обувките останаха. Все така разделени. Тя на тротоара, а тя на шосето. Не можеха да мръднат. На дясната й се искаше да се завърже, за да не гледа, всеки път, когато минаваше кола и лявата можеше да бъде смачкана. Когато това все пак се случи и тролей номер 5 мина сериозно и замислено през нея, дясната изохка и всичките й шевове се пръснаха едновременно.
В другия край на града един сънен младеж, току що напуснал дома на приятелката си, вървеше бос по улицата и всички капачки, стъкълца и клечици се забиваха в краката му.
Sunday, March 20, 2011
Thursday, March 10, 2011
Отклонение
Хубави думи за "Иначе казано" в рубриката "Ходене по буквите" на Марин Бодаков, вестник "Култура".
:)
Ходене по буквите
Момиче, което пише за себе си в 3 л., ед.ч. Допада ми тихото и непоклатимо разбиране каква по-точно е поезия в “Иначе казано” - порив към самоусъвършенстване чрез премерена реч; обръщениe към човек, комуто да поверим незрелищен, но зрял лирически образ...Сигурно вече съм старомоден, ала ценя вглъбеността на Могилска в малкото край нас красота, непретенциозната своенравност на лирическата й героиня. Почтеността й. Особено сега, когато е ясно, че словесният карнавал свърши – и под маските се зъбят само маски.
Марин Бодаков
:)
Ходене по буквите
Момиче, което пише за себе си в 3 л., ед.ч. Допада ми тихото и непоклатимо разбиране каква по-точно е поезия в “Иначе казано” - порив към самоусъвършенстване чрез премерена реч; обръщениe към човек, комуто да поверим незрелищен, но зрял лирически образ...Сигурно вече съм старомоден, ала ценя вглъбеността на Могилска в малкото край нас красота, непретенциозната своенравност на лирическата й героиня. Почтеността й. Особено сега, когато е ясно, че словесният карнавал свърши – и под маските се зъбят само маски.
Марин Бодаков
Tuesday, March 01, 2011
Хрумка
Той е толкова грозен, че червените му чорапи са като спасение.
Познавам мъж, който носи червени чорапи. Опънати до колената. Панталоните са къси. Краката – криви. До лицето – не можеш да стигнеш, за да погледнеш. Червените чорапи те хипнотизират. И слава богу. Не биха ти стигнали силите да задържиш погледа си върху лицето.
Пък и наистина не ти трябва. Това само ще ти попречи да го опознаеш. Ако гледаш краката му, първо ще се стреснеш. После ще ти стане смешно. После ще се умилиш от тези нефелни прасци, тънки мъжки глезени и изпъкнали капачки на колената.
Краката му са къси. Когато ги движи, изписва във въздуха едно голямо червено „О“. Като „обичам те“. Мисля, че затова носи червените си чорапи. За да може всекидневно да изписва своето огромно опрощение по тялото на въздуха. „Прощавам ти, че съм най-грозният мъж на света. Прощавам ти, че съм толкова нисък. Прощавам ти, че капачките на колената ми са обърнати с дъното нагоре купички. Прощавам ти, че всички ме гледат в краката, защото лицето е твърде грозна истина.“ Ако гледате краката му, докато ходи бавно по „Витошка“ в някоя лятна привечер, ще го обикнете и вие.
Той прощава на всички ни. Затова не спираме да гледаме червените му чорапи.
Познавам мъж, който носи червени чорапи. Опънати до колената. Панталоните са къси. Краката – криви. До лицето – не можеш да стигнеш, за да погледнеш. Червените чорапи те хипнотизират. И слава богу. Не биха ти стигнали силите да задържиш погледа си върху лицето.
Пък и наистина не ти трябва. Това само ще ти попречи да го опознаеш. Ако гледаш краката му, първо ще се стреснеш. После ще ти стане смешно. После ще се умилиш от тези нефелни прасци, тънки мъжки глезени и изпъкнали капачки на колената.
Краката му са къси. Когато ги движи, изписва във въздуха едно голямо червено „О“. Като „обичам те“. Мисля, че затова носи червените си чорапи. За да може всекидневно да изписва своето огромно опрощение по тялото на въздуха. „Прощавам ти, че съм най-грозният мъж на света. Прощавам ти, че съм толкова нисък. Прощавам ти, че капачките на колената ми са обърнати с дъното нагоре купички. Прощавам ти, че всички ме гледат в краката, защото лицето е твърде грозна истина.“ Ако гледате краката му, докато ходи бавно по „Витошка“ в някоя лятна привечер, ще го обикнете и вие.
Той прощава на всички ни. Затова не спираме да гледаме червените му чорапи.
Saturday, February 26, 2011
След премиерно
Thursday, February 24, 2011
Sunday, February 13, 2011
Отклонение/Премиери
Премиера на "Иначе казано" в Пловдив!
На 17. 02 от 18:30 в P.A.R.K Gallery
ул. "Отец Паисий" №24
Ето какво ще се случва там.
Мария Донева ще говори за стиховете, автора и каквото й хрумне.
После ще ви почетем.
Ако вече имате книгата, и вие може да ни прочетете нещо.
После може би авторът ще вземе думата. За малко!
Иначе казано - надявам се да е забавно.
Премиера на "Иначе казано" в София!
На 23. 02 от 19:00 ч. в галерия "Снежана"
ул. "Денкоглу" 30
Помолила съм хора, които обичат книгите, четенето (дори писането),
да си изберат по едно стихотворение от "Иначе казано" и да го прочетат на премиерата.
Мария Донева ще говори за книгата, автора и за каквото й се говори. :)
Дори авторът може да се опита да каже нещо!
И пак се надявам да ви е забавно.
Заповядайте! :)
Tuesday, February 01, 2011
Хрумка
Той ги избира такива. Жени като момчета. Води ги за ръка. Нарича ги „голямата ми любов“. Дава им да пият от чашата му и не сваля очи от устните им. Ако ги наблюдаваш по-дълго, разбираш, че всички те имат нещо общо по между си.
Той ги избира такива. Най-красивите жени на света.
Хипнотизират те сякаш са оживели скулптури. Движенията им са остри. Телата – ъгловати. Очите – дълбоки и студени като планински езера, които те примамват да влезеш без да си даваш сметка, че никога повече няма да ги напуснеш – ще останеш в тях – вгледан в небето, доброволно замръзнал с херпесна усмивка на вкочаненото лице. Пръстите им са като бамбукови стъбла – масажират, галят и удрят до кръв. Ако ги стиснеш леко, ще чуеш как пукат.
Чертите на лицата им са опит на създателя – мъж навярно – да си припомни детските години. Приличат на откриватели, мореплаватели, стари дами, малки глезли и царици едновременно. Косите им неизменно са къси, когато го срещат, и дълги, когато го изоставят. Винаги те го изоставят.
Тогава ние настръхваме в очакване, защото никой не вярва, че такава жена съществува. Особено, когато се окаже, че не е само една. Искаме да видим дали ще дойде следващата. Знаем, че отново няма да я харесаме. Той ни е приятел и ние нямаме друг шанс. Иначе всички ще се влюбим в тези толкова женствени чудовища, които докато вървят, нанасят на въздуха и на нас прорезни рани. Само той остава невредим. Няма и капка кръв по тялото му, когато води следващата и ни казва:“Запознайте се. Това е голямата ми любов.“
Той ги избира такива. Най-красивите жени на света.
Хипнотизират те сякаш са оживели скулптури. Движенията им са остри. Телата – ъгловати. Очите – дълбоки и студени като планински езера, които те примамват да влезеш без да си даваш сметка, че никога повече няма да ги напуснеш – ще останеш в тях – вгледан в небето, доброволно замръзнал с херпесна усмивка на вкочаненото лице. Пръстите им са като бамбукови стъбла – масажират, галят и удрят до кръв. Ако ги стиснеш леко, ще чуеш как пукат.
Чертите на лицата им са опит на създателя – мъж навярно – да си припомни детските години. Приличат на откриватели, мореплаватели, стари дами, малки глезли и царици едновременно. Косите им неизменно са къси, когато го срещат, и дълги, когато го изоставят. Винаги те го изоставят.
Тогава ние настръхваме в очакване, защото никой не вярва, че такава жена съществува. Особено, когато се окаже, че не е само една. Искаме да видим дали ще дойде следващата. Знаем, че отново няма да я харесаме. Той ни е приятел и ние нямаме друг шанс. Иначе всички ще се влюбим в тези толкова женствени чудовища, които докато вървят, нанасят на въздуха и на нас прорезни рани. Само той остава невредим. Няма и капка кръв по тялото му, когато води следващата и ни казва:“Запознайте се. Това е голямата ми любов.“
Saturday, January 22, 2011
Повторение
Ръдван
(разказ, мой, любим)
Плесница, която й удря морето. Още преди да се е показала иззад ъгъла, то - доволно, че я е сварило неподготвена, отнася сгърченото й лице върху вълните си.
Рибарите, наредени по горната част на моста като недостроени минарета, хвърлят въдиците отново.
Взира се внимателно в гроздовете риби, които вадят от водата. Човешки ли са лицата им?
Не може да са истински тези накацали по моста хора. Не е възможно да имат дом, деца, жена. Те са само тук. Винаги. Ловят лицата на туристите, с които се подиграва морето и после ги продават. Понякога се случва някой късметлия да откупи точно своето лице, но в повечето случаи избират, без да виждат, и си тръгват с чуждо, с друг живот върху своя. У дома ги посрещат приятели и близки и възкликват:
- Колко те е променил Истанбул! Хубаво ли беше? Пуши ли наргиле? Предложиха ли ти брак? Яде ли локум?
И те разказват с удоволствие за този град - толкова противоречив, толкова тежък и нагарчащ от сладост. Пушили са наргиле. Яли са локум. Видели са морето. Мраморното. Нараняващо със своята неочакваност. Различно от другите морета, които са виждали. Затворено, заето със своята игра - да напада туристите и да краде лицата им в мига, в който са най-искрени. Мигът на изненадата. Затова не споменават. Няма как да опишат онези лешояди, които не ловят риби, а съдби и после ги продават.
И тя няма да разкаже. Само лицето й ще гори.
Разхожда се по долната част на моста. Рибите прелитат край нея. Хищни, човешки ръце се протягат и ги изтеглят от другата страна на парапета.
- Елате да обядвате, госпожице! Специални цени, добри цени ще Ви предложа. Вкусна риба! Заповядайте!
Да изяде нечие лице! Отминава ресторанта и мъжа, който продължава да върви след нея и да я кани. Почти е успяла да се измъкне, когато:
- Дайте ми късмета си, госпожице! Моля Ви.
Принудена е да се обърне. Да му каже, че няма късмет. Затова е тук, точно като неговите сънародници, които идват от четирите краища на Турция. Дошла е, защото в нейната страна морето е дружелюбно, рибите не летят, а рибарите са като корени на изсъхнали дървета.
- Имаме такъв обичай, госпожице. Сега е Рамазан. Ресторантът ми е празен. Ако се съгласите да седнете при мен и да изпиете едно кафе от заведението, ще ми дадете късмета си. Други хора също ще седнат. Ще си поръчат обяд.
Горещо кафе. Черно. Слънце в очите й. Гласът на мъжа, който говори с нея. Не е разговор между непознати. Такъв е невъзможен. Това е разговор между местен, който си изкарва хляба от пришълци, и туристка.
Оставя я колкото да покани някой преминаващ да обядва. Безуспешно. Дори не му обръщат внимание.
Сама жена, като нея. Главата й - вдигната нагоре, очите й гледат право напред, така че да не виждат морето, рибите, парапета на моста, вълните, по които се мятат хиляди загубени лица, и мъжът. Този мъж, още един натрапник, още един грабител, още един, който иска да взима, но не може да дава, още един, който се опитва да спечели на неин гръб и тя бърза. Решена да не допусне дори да я одраска този глас, който предлага обяд, но би могъл да предлага и вечеря, закуска, легло, любов до гроб и колко е сметката за тока. Успява. Гласът на мъжа се оплита в краката й, обути в сандали от Lafayet и остава да лежи на опръскания със солена вода асфалт.
Глътка кафе. Глътка вода.
- Така пием в Турция кафето, госпожице.
Усеща как тялото на мъжа потреперва от яд. Извръща глава. Около него рибите летят на гроздове. Усмихва се виновно.
- Ядосах се, да. Можеше поне да ми откаже.
Говорят си. Като непознати.
Мъж сяда на съседната маса. Точно зад гърба й. Разтваря менюто. Поръчва обяд.
Крадецът на късмети изчезва към кухнята и тя остава сама. Гърди в гърди с морето.
Глътка кафе. Глътка вода.
Нека още хора дойдат и седнат. Нека поръчват обяд, десерт и кафе. После да плащат. Да идват други, които също да стоят с гръб към морето и лице към чинията. Без да виждат, че изяждат един миг на полет. Забравили за неуморните рибари, наредени плътно един до друг, точно над главите им. Заели по-страшна поза от заплашителната. Позата на вечно, търпеливо изчакване. Докато онези долу приключат с обяда, кафето, разговора, бягството, докато им свърши късметът.
Мъжът се връща от кухнята. Сервира на клиента и се връща при нея.
Разгъната салфетка за хранене. Утайка от кафе. Следи от устни по чашата. Разговор за Коледа, “заповядайте...”, Рамазан, “...в моето...”, пречистването, “...заведение”.
Още хора сядат по масите. Отварят менютата. Викат го. Поръчват. Смеят се. Той се усмихва и върви между тях с пълни чинии. Не я забелязва вече. Значи, може да стане и да тръгне. Но не става. Продължава да гледа рибите, увиснали в нищото, и невидимите ръце, които ги теглят нагоре. Устремената към водата кукичка. Блестяща от глад. Алчна за плът.
Става все пак от стола си. Прави няколко крачки и се опира на парапета на моста. Може да вдигне глава и да види ръцете на рибарите и върховете на въдиците им. Не гледа нагоре. Ако някой хвърли въдицата си точно там, където е тя... Отдръпва се леко. Гледа надолу. Там, където рибите все още приличат на риби. Водата блъска основите на моста, после ги гали, после се катери по тях и стига почти до пръстите й. Солена вода по устните й.
Усеща го до себе си. Ресторантът е пълен. Дори нейната маса е заета.
- Как се казваш, госпожице?
- Дарина. А ти?
- Ръдван. Името ми е арабско. Значи ангел от рая.
Там, където е било морето - очи. Сини. Много сини. Много меки. Не те карат да се чувстваш зашлевен. Там, където е заслепявало слънцето - коси. Руси. Къси. Дружелюбни. Мостът - едно лице с бяла кожа. Времето няма да пожали чертите му. Ще загрубеят. Кожата под очите ще подпухне. Долната устна ще увисне още надолу. Ръдван. Мъчи се да не гледа. Знае вече как се чувства рибата, когато лети. Не жива, но все още не мъртва. Не щастлива, но не и нещастна. Изпълнена с покой, след като е видяла най-дълбокото и най-високото и в рибешкия й мозък последна е останала мисълта, че и горе, и долу е пълно с лица. Човешки. Но това лице. Не е виждала такова. И няма да види. Ръдван. Очи, вперени в нейните. Неприлично е да се гледат толкова дълго. Двама непознати, не туристка и местен, което все пак се случва. Не откъсва очи от лицето, което е нейното лице, и пейзажа наоколо и лицето на някой, който е дошла да забрави, и на друг, който е дошла да си спомни, и в същото време няма такова лице, както и няма такова море другаде, освен тук, до този мост, където рибарите се сговарят с него и продават на чужденците собствените им лица или чужди, а в това време безброй риби прелитат между тоя и оня свят. Ръдван. Трябва да свърши това взиране, изучаване, присвояване, прощаване пред всички хора наоколо, които ядат, и сигурно мислят как техният сервитьор ще изкара чудесна авантюра с тази симпатична чужденка. Хора, които тя е довела. Тя, с вечната си липса на късмет.
Той пръв откъсва очи и последното, което вижда, е лицето му, съвсем близо до нейното, и вече е на дъното на морето, откъдето чува:
- Не се тревожи. Ще те отведа в рая, ако нещо се случи.
Хората потракват с вилици и лъжици. Ръдван излиза с поднос от кухнята. От чинията на крайната маса едно рибешко око проследява отдалечаващата се нейна фигура. От заведенията наоколо се чуват гласове:
- Дайте ми, късмета си, госпожице!
(разказ, мой, любим)
Плесница, която й удря морето. Още преди да се е показала иззад ъгъла, то - доволно, че я е сварило неподготвена, отнася сгърченото й лице върху вълните си.
Рибарите, наредени по горната част на моста като недостроени минарета, хвърлят въдиците отново.
Взира се внимателно в гроздовете риби, които вадят от водата. Човешки ли са лицата им?
Не може да са истински тези накацали по моста хора. Не е възможно да имат дом, деца, жена. Те са само тук. Винаги. Ловят лицата на туристите, с които се подиграва морето и после ги продават. Понякога се случва някой късметлия да откупи точно своето лице, но в повечето случаи избират, без да виждат, и си тръгват с чуждо, с друг живот върху своя. У дома ги посрещат приятели и близки и възкликват:
- Колко те е променил Истанбул! Хубаво ли беше? Пуши ли наргиле? Предложиха ли ти брак? Яде ли локум?
И те разказват с удоволствие за този град - толкова противоречив, толкова тежък и нагарчащ от сладост. Пушили са наргиле. Яли са локум. Видели са морето. Мраморното. Нараняващо със своята неочакваност. Различно от другите морета, които са виждали. Затворено, заето със своята игра - да напада туристите и да краде лицата им в мига, в който са най-искрени. Мигът на изненадата. Затова не споменават. Няма как да опишат онези лешояди, които не ловят риби, а съдби и после ги продават.
И тя няма да разкаже. Само лицето й ще гори.
Разхожда се по долната част на моста. Рибите прелитат край нея. Хищни, човешки ръце се протягат и ги изтеглят от другата страна на парапета.
- Елате да обядвате, госпожице! Специални цени, добри цени ще Ви предложа. Вкусна риба! Заповядайте!
Да изяде нечие лице! Отминава ресторанта и мъжа, който продължава да върви след нея и да я кани. Почти е успяла да се измъкне, когато:
- Дайте ми късмета си, госпожице! Моля Ви.
Принудена е да се обърне. Да му каже, че няма късмет. Затова е тук, точно като неговите сънародници, които идват от четирите краища на Турция. Дошла е, защото в нейната страна морето е дружелюбно, рибите не летят, а рибарите са като корени на изсъхнали дървета.
- Имаме такъв обичай, госпожице. Сега е Рамазан. Ресторантът ми е празен. Ако се съгласите да седнете при мен и да изпиете едно кафе от заведението, ще ми дадете късмета си. Други хора също ще седнат. Ще си поръчат обяд.
Горещо кафе. Черно. Слънце в очите й. Гласът на мъжа, който говори с нея. Не е разговор между непознати. Такъв е невъзможен. Това е разговор между местен, който си изкарва хляба от пришълци, и туристка.
Оставя я колкото да покани някой преминаващ да обядва. Безуспешно. Дори не му обръщат внимание.
Сама жена, като нея. Главата й - вдигната нагоре, очите й гледат право напред, така че да не виждат морето, рибите, парапета на моста, вълните, по които се мятат хиляди загубени лица, и мъжът. Този мъж, още един натрапник, още един грабител, още един, който иска да взима, но не може да дава, още един, който се опитва да спечели на неин гръб и тя бърза. Решена да не допусне дори да я одраска този глас, който предлага обяд, но би могъл да предлага и вечеря, закуска, легло, любов до гроб и колко е сметката за тока. Успява. Гласът на мъжа се оплита в краката й, обути в сандали от Lafayet и остава да лежи на опръскания със солена вода асфалт.
Глътка кафе. Глътка вода.
- Така пием в Турция кафето, госпожице.
Усеща как тялото на мъжа потреперва от яд. Извръща глава. Около него рибите летят на гроздове. Усмихва се виновно.
- Ядосах се, да. Можеше поне да ми откаже.
Говорят си. Като непознати.
Мъж сяда на съседната маса. Точно зад гърба й. Разтваря менюто. Поръчва обяд.
Крадецът на късмети изчезва към кухнята и тя остава сама. Гърди в гърди с морето.
Глътка кафе. Глътка вода.
Нека още хора дойдат и седнат. Нека поръчват обяд, десерт и кафе. После да плащат. Да идват други, които също да стоят с гръб към морето и лице към чинията. Без да виждат, че изяждат един миг на полет. Забравили за неуморните рибари, наредени плътно един до друг, точно над главите им. Заели по-страшна поза от заплашителната. Позата на вечно, търпеливо изчакване. Докато онези долу приключат с обяда, кафето, разговора, бягството, докато им свърши късметът.
Мъжът се връща от кухнята. Сервира на клиента и се връща при нея.
Разгъната салфетка за хранене. Утайка от кафе. Следи от устни по чашата. Разговор за Коледа, “заповядайте...”, Рамазан, “...в моето...”, пречистването, “...заведение”.
Още хора сядат по масите. Отварят менютата. Викат го. Поръчват. Смеят се. Той се усмихва и върви между тях с пълни чинии. Не я забелязва вече. Значи, може да стане и да тръгне. Но не става. Продължава да гледа рибите, увиснали в нищото, и невидимите ръце, които ги теглят нагоре. Устремената към водата кукичка. Блестяща от глад. Алчна за плът.
Става все пак от стола си. Прави няколко крачки и се опира на парапета на моста. Може да вдигне глава и да види ръцете на рибарите и върховете на въдиците им. Не гледа нагоре. Ако някой хвърли въдицата си точно там, където е тя... Отдръпва се леко. Гледа надолу. Там, където рибите все още приличат на риби. Водата блъска основите на моста, после ги гали, после се катери по тях и стига почти до пръстите й. Солена вода по устните й.
Усеща го до себе си. Ресторантът е пълен. Дори нейната маса е заета.
- Как се казваш, госпожице?
- Дарина. А ти?
- Ръдван. Името ми е арабско. Значи ангел от рая.
Там, където е било морето - очи. Сини. Много сини. Много меки. Не те карат да се чувстваш зашлевен. Там, където е заслепявало слънцето - коси. Руси. Къси. Дружелюбни. Мостът - едно лице с бяла кожа. Времето няма да пожали чертите му. Ще загрубеят. Кожата под очите ще подпухне. Долната устна ще увисне още надолу. Ръдван. Мъчи се да не гледа. Знае вече как се чувства рибата, когато лети. Не жива, но все още не мъртва. Не щастлива, но не и нещастна. Изпълнена с покой, след като е видяла най-дълбокото и най-високото и в рибешкия й мозък последна е останала мисълта, че и горе, и долу е пълно с лица. Човешки. Но това лице. Не е виждала такова. И няма да види. Ръдван. Очи, вперени в нейните. Неприлично е да се гледат толкова дълго. Двама непознати, не туристка и местен, което все пак се случва. Не откъсва очи от лицето, което е нейното лице, и пейзажа наоколо и лицето на някой, който е дошла да забрави, и на друг, който е дошла да си спомни, и в същото време няма такова лице, както и няма такова море другаде, освен тук, до този мост, където рибарите се сговарят с него и продават на чужденците собствените им лица или чужди, а в това време безброй риби прелитат между тоя и оня свят. Ръдван. Трябва да свърши това взиране, изучаване, присвояване, прощаване пред всички хора наоколо, които ядат, и сигурно мислят как техният сервитьор ще изкара чудесна авантюра с тази симпатична чужденка. Хора, които тя е довела. Тя, с вечната си липса на късмет.
Той пръв откъсва очи и последното, което вижда, е лицето му, съвсем близо до нейното, и вече е на дъното на морето, откъдето чува:
- Не се тревожи. Ще те отведа в рая, ако нещо се случи.
Хората потракват с вилици и лъжици. Ръдван излиза с поднос от кухнята. От чинията на крайната маса едно рибешко око проследява отдалечаващата се нейна фигура. От заведенията наоколо се чуват гласове:
- Дайте ми, късмета си, госпожице!
Thursday, January 20, 2011
Тихо
T.S Spookytooth Dark
ПТИЦИТЕ (ЗА КРИЛЕТЕ ИМ)
За нещо сигурно по-висше ги е готвила природата,
какво ли се е случило, та да се провалят,
какво ли се е случило,
та да се провали голямото им преимущество
и да се наложим ние?
Костас Монтис, "Кого живея?"
преводач Яна Букова
Wednesday, January 05, 2011
Хрумка
Искам да се запозная с жена с дълги пръсти. Толкова дълги, че да те е страх да ги погледнеш, защото ще се счупят. Искам да се запозная с жена, чиито пръсти мога да гледам само крадешком. Ще ме заслепява белотата им и после тъмночервеното на ноктите ще е като неочакван край на чудовищно банална история – винаги ще ме стряскат, възхищават и ще ме карат да пазя дистанция.
Искам да се запозная с жена, чието тяло ще прилича на сух есенен клон. Измамно чуплив, а всъщност жилав. Не искам да е добре оформена. Искам главата й да е по-голяма от тялото, гърдите й да са хлътнали, краката безкрайни не заради своята дължина, а заради своята слабост. Искам рамената й да бодат, брадичката й да прилича на острилка, а очите да са дружелюбни като айсберг. Искам да се запозная с жена, която ходи като морска вълна в неравностойно положение – изправена. Тя ще седи до мен и дори ще ме поглежда, докато аз свит, кръстосал крака и с едно око вперено в ъглите й, ще се изчервявам.
Тя ще казва: „извинявай”, „моля”, „благодаря”, няма да използва жаргон, няма да казва „еба ти”, нито:”А вие с какво се занимавате?” и аз ще й бъда благодарен, че не ме пита, защото нямам какво да отговоря освен: „Внимавам да не счупя пръстите ви”.
Искам да се запозная с жена, чието тяло ще прилича на сух есенен клон. Измамно чуплив, а всъщност жилав. Не искам да е добре оформена. Искам главата й да е по-голяма от тялото, гърдите й да са хлътнали, краката безкрайни не заради своята дължина, а заради своята слабост. Искам рамената й да бодат, брадичката й да прилича на острилка, а очите да са дружелюбни като айсберг. Искам да се запозная с жена, която ходи като морска вълна в неравностойно положение – изправена. Тя ще седи до мен и дори ще ме поглежда, докато аз свит, кръстосал крака и с едно око вперено в ъглите й, ще се изчервявам.
Тя ще казва: „извинявай”, „моля”, „благодаря”, няма да използва жаргон, няма да казва „еба ти”, нито:”А вие с какво се занимавате?” и аз ще й бъда благодарен, че не ме пита, защото нямам какво да отговоря освен: „Внимавам да не счупя пръстите ви”.
Sunday, January 02, 2011
Wednesday, December 29, 2010
Monday, December 20, 2010
Коледна приказка
Мечтата на трамвая
Трамваят искаше да бъде коледен, но все не му се получаваше. Ватманът не се сещаше да го украси с разноцветни лампички и да пусне весела музика. Караше, говореше по телефона, псуваше останалите шофьори. Хората, увити в палтата си, стискаха устни, защото ъгълчетата им бяха така увиснали, че аха и да се изплъзнат от лицата им.
Три поредни години трамваят тръпнеше от нетърпение да дойде коледа и после я прекарваше тъжен и замислен в студеното депо. Тази година щеше да се случи същото. Вече дори не се надяваше.
Точно в празничния ден заваля сняг още от сутринта. Натрупа. Трамваят взе няколко пътника от първа спирка и се приготви за последната си обиколка на града. Беше малко разсеян, чарковете го боляха, пуфтеше и се клатушкаше. Хората стискаха устни. Ватманът спореше с някого по телефона. Точно на завоя гласът му стана необичайно писклив и тревожен, трамваят усети как нещо ниско и твърдо се блъска в предницата му, всичките леви колела излязоха леко от релсите и той се наклони на една страна. Ватманът уплашено изскочи през вратите, хората се скупчиха на предния прозорец. Един млад и стреснат шофьор се щураше около колата си и трамвая и размахваше безпомощно ръце.
След първоначалната суматоха, изпълнена с ъс закани, вайкания и коментари, хората се умълчаха. Трябваше да чакат КАТ и автобус, който да ги закара по домовете им. Спирката беше отдалечена, нямаше таксита. Всички, включително и младият, стреснат шофьор, влязоха в трамвая. Там беше топло и светло. Започнаха да си говорят. Навън снегът продължаваше да натрупва. Трамваят скоро се сдоби с празнична снежно бяла шапка. Фаровете и аварийните му светлини примигваха в червено, оранжево и жълто и дори хвърляха леки отблясъци върху белите клони на дърветата. От вътрешността му се чуха смехове. Околните прозорци светеха, хората празнуваха. Трамваят знаеше, че вероятно повече никога няма да излезе из града. Не знаеше къде отиват всички като него, никой в депото не говореше за това, но нямаше значение. Мигаше радостно с аварийки и металното му, омазано с масло сърце се пръскаше от щастие, защото беше най-коледният трамвай в града.
Трамваят искаше да бъде коледен, но все не му се получаваше. Ватманът не се сещаше да го украси с разноцветни лампички и да пусне весела музика. Караше, говореше по телефона, псуваше останалите шофьори. Хората, увити в палтата си, стискаха устни, защото ъгълчетата им бяха така увиснали, че аха и да се изплъзнат от лицата им.
Три поредни години трамваят тръпнеше от нетърпение да дойде коледа и после я прекарваше тъжен и замислен в студеното депо. Тази година щеше да се случи същото. Вече дори не се надяваше.
Точно в празничния ден заваля сняг още от сутринта. Натрупа. Трамваят взе няколко пътника от първа спирка и се приготви за последната си обиколка на града. Беше малко разсеян, чарковете го боляха, пуфтеше и се клатушкаше. Хората стискаха устни. Ватманът спореше с някого по телефона. Точно на завоя гласът му стана необичайно писклив и тревожен, трамваят усети как нещо ниско и твърдо се блъска в предницата му, всичките леви колела излязоха леко от релсите и той се наклони на една страна. Ватманът уплашено изскочи през вратите, хората се скупчиха на предния прозорец. Един млад и стреснат шофьор се щураше около колата си и трамвая и размахваше безпомощно ръце.
След първоначалната суматоха, изпълнена с ъс закани, вайкания и коментари, хората се умълчаха. Трябваше да чакат КАТ и автобус, който да ги закара по домовете им. Спирката беше отдалечена, нямаше таксита. Всички, включително и младият, стреснат шофьор, влязоха в трамвая. Там беше топло и светло. Започнаха да си говорят. Навън снегът продължаваше да натрупва. Трамваят скоро се сдоби с празнична снежно бяла шапка. Фаровете и аварийните му светлини примигваха в червено, оранжево и жълто и дори хвърляха леки отблясъци върху белите клони на дърветата. От вътрешността му се чуха смехове. Околните прозорци светеха, хората празнуваха. Трамваят знаеше, че вероятно повече никога няма да излезе из града. Не знаеше къде отиват всички като него, никой в депото не говореше за това, но нямаше значение. Мигаше радостно с аварийки и металното му, омазано с масло сърце се пръскаше от щастие, защото беше най-коледният трамвай в града.
Tuesday, December 07, 2010
Отклонение
Новата ми книга "Иначе казано" вече е в ръцете ми, в книжарниците и на щанда на издателство "Жанет-45" на "Панаира на книгата".
Премиерата ще бъде скоро.
Приятно четене :) :) :) :) :) :) :) :)
Wednesday, December 01, 2010
Стихове - "Иначе казано"
РУСКА РУЛЕТКА
Толкова дълго
пътуват думите
от устата ти
до ухото ми,
че не зная още
протегнатата ти ръка
“здравей” ли е,
или “довиждане”.
Или и двете.
Толкова дълго
пътуват думите
от устата ти
до ухото ми,
че не зная още
протегнатата ти ръка
“здравей” ли е,
или “довиждане”.
Или и двете.
Friday, November 26, 2010
Monday, November 15, 2010
Отклонение
Приказки по телефона в четвъртък!
Ако не си успял да слушаш приказки по телефона през септември, сега е моментът.
Представяме книгата-албум, събрала приказките и фотографии, направени по време на събитието.
На твое разположение ще са и двата фотьойла, така че можеш отново да поседнеш и да чакаш звъна на телефона.
Ще те изненадаме с нови истории, съчинени на специален уъркшоп и дори ще се опитаме да демонстрираме колко бързо и лесно може да се измисли нова приказка.
В общи линии ще те забавляваме.
Главен виновник за проекта: Албена Баева
Фотографи: Жоро Аранжоро и Рене Беекман
Автори на приказки:
Ангелина Рангелова, Иванка Могилска, Андро Стубел, Албена и Гергана
Баеви
Гласове на приказките: Златин Цветков и Ирина Андреева
20:30 ч.
Четвъртък, 18. 11. 2010
Арт клуб
ул. "Иван-Асен II" 6
Ако не си успял да слушаш приказки по телефона през септември, сега е моментът.
Представяме книгата-албум, събрала приказките и фотографии, направени по време на събитието.
На твое разположение ще са и двата фотьойла, така че можеш отново да поседнеш и да чакаш звъна на телефона.
Ще те изненадаме с нови истории, съчинени на специален уъркшоп и дори ще се опитаме да демонстрираме колко бързо и лесно може да се измисли нова приказка.
В общи линии ще те забавляваме.
Главен виновник за проекта: Албена Баева
Фотографи: Жоро Аранжоро и Рене Беекман
Автори на приказки:
Ангелина Рангелова, Иванка Могилска, Андро Стубел, Албена и Гергана
Баеви
Гласове на приказките: Златин Цветков и Ирина Андреева
20:30 ч.
Четвъртък, 18. 11. 2010
Арт клуб
ул. "Иван-Асен II" 6
Monday, November 01, 2010
Стихове - "Иначе казано"
ОЧАКВАНЕ
Живея на една улица,
която привечер се превръща в най-тихата улица на тоя град.
Всяка вечер ми се обаждаш
и казваш:
- Няма те в целия шум -
между хората, които се блъскат,
в колите, трамваите, заведенията
и по всички улици – няма те.
Всяка вечер ти отговарям:
- В къщи съм. Подреждам. Хартии, дрехи, чинии, улици.
Гледам през прозореца –
няма никакви хора.
Вероятно се блъскат по ъглите,
нали знаеш – на следващия
непременно нещо ще им се случи.
Гледам я –
най-тихата улица привечер –
и си мечтая
прозорецът ми да е на ъгъл.
Живея на една улица,
която привечер се превръща в най-тихата улица на тоя град.
Всяка вечер ми се обаждаш
и казваш:
- Няма те в целия шум -
между хората, които се блъскат,
в колите, трамваите, заведенията
и по всички улици – няма те.
Всяка вечер ти отговарям:
- В къщи съм. Подреждам. Хартии, дрехи, чинии, улици.
Гледам през прозореца –
няма никакви хора.
Вероятно се блъскат по ъглите,
нали знаеш – на следващия
непременно нещо ще им се случи.
Гледам я –
най-тихата улица привечер –
и си мечтая
прозорецът ми да е на ъгъл.
Thursday, October 28, 2010
Tuesday, October 19, 2010
Sunday, October 03, 2010
Градски приказки - Град в калъф
Има едно малко момиченце, което обикаля съвсем само из града. Понякога свири на цигулка пред Шератон докато другите момиченца отдавна спят.
Преди свиреше и на Попа, но вечер там има толкова много хора, че не остава място за музика. Понякога, стиснало здраво дръжката на калъфа, забило поглед пред себе си, бърза по улиците и ако не отскочите навреме, вероятно ще мине и през вас. Ако успеете да се дръпнете в страни, ще ви се изплези за благодарност.
Нощем то се потътря с цигулката към една от старите къщи на „Графа”. Там живее с лудата си баба, която го кара дори лятно време да носи сандалите с чорапи. Къщата им прилича на гардероб – тясна, дълга и тъмна.
Когато се прибере, вади от джоба всички събрани пари. Оставя ги на масата и се прибира в своята стая. Там има слаба лампа, легло и дълга бяла стена. Облича си пижамата и заедно с калъфа, в който е цигулката, се мушва под завивките. Повдига капака и от вътре изскачат всички хора, които са й хвърляли пари през деня.
Силуетите им се удължават и започват да крачат по стените. И понеже сега има време за себе си, момиченцето започва да ги разпитва. Госпожата с кожено манто и пазарска чанта си признава, че напоследък мисли само как да осъществи мечтата си – да се качи на бял кон и някой да я снима. Мъжът със синята шапка повтаря непрекъснато: „Ако бях местил офицер на d5!”, а един автобус японци почти изличават всички от стената със светкавиците на фотоапаратите си.
После момиченцето заспива. Защото утре рано ще отиде на уроци, след това на училище. После ще остане да свири до късно по улиците и площадите. И чак вечерта ще може да си почине.
Станало ви е симпатично и искате да си поговорите с него? Не го правете на улицата. Най-много да ви се присмее, ако изобщо ви обърне внимание. Просто бръкнете в джоба си. Извадете няколко монети и влезте заедно с тях в калъфа.
Преди свиреше и на Попа, но вечер там има толкова много хора, че не остава място за музика. Понякога, стиснало здраво дръжката на калъфа, забило поглед пред себе си, бърза по улиците и ако не отскочите навреме, вероятно ще мине и през вас. Ако успеете да се дръпнете в страни, ще ви се изплези за благодарност.
Нощем то се потътря с цигулката към една от старите къщи на „Графа”. Там живее с лудата си баба, която го кара дори лятно време да носи сандалите с чорапи. Къщата им прилича на гардероб – тясна, дълга и тъмна.
Когато се прибере, вади от джоба всички събрани пари. Оставя ги на масата и се прибира в своята стая. Там има слаба лампа, легло и дълга бяла стена. Облича си пижамата и заедно с калъфа, в който е цигулката, се мушва под завивките. Повдига капака и от вътре изскачат всички хора, които са й хвърляли пари през деня.
Силуетите им се удължават и започват да крачат по стените. И понеже сега има време за себе си, момиченцето започва да ги разпитва. Госпожата с кожено манто и пазарска чанта си признава, че напоследък мисли само как да осъществи мечтата си – да се качи на бял кон и някой да я снима. Мъжът със синята шапка повтаря непрекъснато: „Ако бях местил офицер на d5!”, а един автобус японци почти изличават всички от стената със светкавиците на фотоапаратите си.
После момиченцето заспива. Защото утре рано ще отиде на уроци, след това на училище. После ще остане да свири до късно по улиците и площадите. И чак вечерта ще може да си почине.
Станало ви е симпатично и искате да си поговорите с него? Не го правете на улицата. Най-много да ви се присмее, ако изобщо ви обърне внимание. Просто бръкнете в джоба си. Извадете няколко монети и влезте заедно с тях в калъфа.
Monday, September 20, 2010
Monday, September 06, 2010
Приказки по телефона - 9, 10, 11 септември.
Ако тези три дни, видите на улицата стар фотьойл с малко шкафче и телефон, поставени до него, съветвам ви да седнете. В мига, в който го направите телефонът ще започне да звъни. Съветвам ви да го вдигнете. Така ще можете да чуете приказки по телефона, написани от моя милост - Иванка Могилска, Андрей Симеонов, Ангелина Рангелова и Гергана Баева. Разказани са специално за вас от актьорите Ирина Андреева и Златин Цветков.
А идеята, организацията и реализацията на цялото начинание е на художничката Албена Баева. Проектът се осъщестява с подкрепата на Национален фонд “Култура”, Фондация „Арт Офис”, Сдружение „Терра Алтера” и Роботев.ком.
Програма
09.09.2010, 18.00-21.00 Попа + пред кино Одеон
10.09.2010, 18.00-21.00 Царевец + езерото Ариана
11.09.2010, 18.00-21.00 Телефоните + стълбите на Ректората
Wednesday, September 01, 2010
Стихове - "Иначе казано"
ONLINE
Когато сутрин ти напише името
друга жена си ти,
друг сезон са миглите ти...
Когато сутрин ти напише името
друга жена си ти,
друг сезон са миглите ти...
Monday, August 30, 2010
Отклонение
В неделя бях гост на предаването "Радиоавтограф" с водещ Лучия Синигерска, което се излъчва по радио "България".
Можете да го чуете на сайта на радиото. Първото предаване е "Срещи с вас". Ако не ви се слуша, просто кликнете с мишката някъде по средата на звуковия файл и ще стигнете до мен. :)
Можете да го чуете на сайта на радиото. Първото предаване е "Срещи с вас". Ако не ви се слуша, просто кликнете с мишката някъде по средата на звуковия файл и ще стигнете до мен. :)
Wednesday, August 18, 2010
Градски приказки - Магазинът за шапки
Магазинът за шапки беше със скромна табела. Слънцето беше премахнало всяко цветно петно от нея. На малката витрина се мъдреха няколко пластмасови глави, обгърнати от истински произведения на изкуството – шапки с периферия, с пера, с панделки, бомбета, воалетки. На вратата имаше катинар. Изглеждаше, сякаш никой не е влизал от години. Само шапките грееха със странно ярки цветове, сякаш току-що изложени.
Понякога някой изнервен и уморен бизнесмен поглеждаше надолу от прозорците на офиса си и виждаше тази... барачка, самотна и схлупена. „Само загрозява гледката – мислеха си. Кога ли ще я съборят?” После продължаваха да се занимават с важните си дела.
Но се случваше и да видят как разни хора влизат и излизат от магазинчето. „Това противоречи на всички правила на бизнеса – въздъхваха. Кога ли ще фалират?” Ако имаха време да се вгледат внимателно, щяха да видят, че клиентите не са съвсем обикновени.
Те всички бяха възрастни, леко приведени. Със спокойни, благи лица. Жените имаха дори леко червило на устните. Някои от тях носеха плетени на една кука дантелени ръкавици. Държаха мъжете си под ръка. Махаха косъмчетата от сакото им и оправяха цветето в петлицата.
Не гледаха настрани. За тях двата мола и бизнес сградата не съществуваха. Влизаха в магазинчето, където пиеха чай, ядяха сладко от порцеланови чинийки и докато слънчевите лъчи ловяха прашинки по килима, си говореха за вечеринки от минали дни, за спомени от някоя война, за малките си победи и за не толкова големите загуби. Никога за настоящето, за порастналите си деца и разпилените по света внуци. Пробваха шапки. Смееха се тихичко. Понякога пускаха плочи на един стар грамофон и правеха по две-три стъпки из малкото магазинче. После си тръгваха. Оставаше шапкарката. Прозрачна от старост и крехкост. Докато слушаше историите им и ги гледаше как танцуват, тя правеше шапки. Вплиташе всяка дума в модела, цвета, бодовете, гарнитурата. Почистваше след гостите. Слагаше новите шапки на витрината, заключваше старателно вратата и се стопяваше някъде между двата мола, бизнес сградата и хората без шапки.
Понякога някой изнервен и уморен бизнесмен поглеждаше надолу от прозорците на офиса си и виждаше тази... барачка, самотна и схлупена. „Само загрозява гледката – мислеха си. Кога ли ще я съборят?” После продължаваха да се занимават с важните си дела.
Но се случваше и да видят как разни хора влизат и излизат от магазинчето. „Това противоречи на всички правила на бизнеса – въздъхваха. Кога ли ще фалират?” Ако имаха време да се вгледат внимателно, щяха да видят, че клиентите не са съвсем обикновени.
Те всички бяха възрастни, леко приведени. Със спокойни, благи лица. Жените имаха дори леко червило на устните. Някои от тях носеха плетени на една кука дантелени ръкавици. Държаха мъжете си под ръка. Махаха косъмчетата от сакото им и оправяха цветето в петлицата.
Не гледаха настрани. За тях двата мола и бизнес сградата не съществуваха. Влизаха в магазинчето, където пиеха чай, ядяха сладко от порцеланови чинийки и докато слънчевите лъчи ловяха прашинки по килима, си говореха за вечеринки от минали дни, за спомени от някоя война, за малките си победи и за не толкова големите загуби. Никога за настоящето, за порастналите си деца и разпилените по света внуци. Пробваха шапки. Смееха се тихичко. Понякога пускаха плочи на един стар грамофон и правеха по две-три стъпки из малкото магазинче. После си тръгваха. Оставаше шапкарката. Прозрачна от старост и крехкост. Докато слушаше историите им и ги гледаше как танцуват, тя правеше шапки. Вплиташе всяка дума в модела, цвета, бодовете, гарнитурата. Почистваше след гостите. Слагаше новите шапки на витрината, заключваше старателно вратата и се стопяваше някъде между двата мола, бизнес сградата и хората без шапки.
Wednesday, August 04, 2010
Sunday, August 01, 2010
Стихове - "Иначе казано"
МАРШРУТИ
Трябва й една улица.
Няма я на картата.
Никой не я е снимал.
Безименна е.
„Знам, че я има –
ядосва се –
и не мога да проумея!”
И мърморейки,
за пореден път
минава по нея.
Трябва й една улица.
Няма я на картата.
Никой не я е снимал.
Безименна е.
„Знам, че я има –
ядосва се –
и не мога да проумея!”
И мърморейки,
за пореден път
минава по нея.
Friday, July 30, 2010
Отклонение
Току-що разбрах, че издателство "Жанет-45" ще издаде новата ми стихосбирка - "Иначе казано".
Може да се каже, че Иванка Могилска е радостна и доволна и скоро ще благодари поименно на всички, които й помогнаха да извади книга от хаотичния си ръкопис.
Очаквайте на есен "Иначе казано".
:)
Може да се каже, че Иванка Могилска е радостна и доволна и скоро ще благодари поименно на всички, които й помогнаха да извади книга от хаотичния си ръкопис.
Очаквайте на есен "Иначе казано".
:)
Tuesday, July 20, 2010
Saturday, July 03, 2010
Отклонение
Какво мислят авторите, преводачите, редакторите, коректорите, оформителите
за казуса Читанка и за работата си в България?
Анкетата е на Бистра Иванова и Енея Вородецки и можете да я попълните тук
Аз вече го направих. :)
за казуса Читанка и за работата си в България?
Анкетата е на Бистра Иванова и Енея Вородецки и можете да я попълните тук
Аз вече го направих. :)
Friday, July 02, 2010
Градски приказки - Чадър
Тъмно е. Вали. Духа. Бързам към спирката, за да сваря последния рейс. Нямам чадър. Джапам из локвите. Вода се стича вече и под якето ми, по гърба. С последни усилия браня една пластмасова папка с документи от подгизване.
Криво ми е. Студено ми е. Няма хора. И коли почти няма. Ако не валеше толкова, сигурно щях да се разплача. Толкова съм обсебена от мокрото и усещането за студ, че не забелязвам, как вадичките са спрели да се стичат по носа и брадичката ми.
До мен върви мъж. На около четиресет. Носи чадър. Не, не. Опитва се да върви в крак с мен и да го крепи над главата ми. Сепвам се. От колко време върви така, не знам. Запознаваме се.
„Ако позволите, госпожице.”... „В каква пососка сте?”... „Живея наблизо”... „Правя пирожки. До халите. Това работя.”...
Забелязвам, че едното му рамо е мокро. Мънкам смутено. Наближаваме спирката. Даже виждам автобуса си как светка с фарове на завоя. Мъжът върви до мен. Стигаме спирката. Автобусът точно спира. Благодаря и се втурвам към вратите му. Мъжът ме дръпва за ръкава, докато вече се качвам по стълбите на автобуса. Обръщам се. Той тиква чадъра си в ръката ми, докато вратите се затварят и без да имам време за протести, го чувам да казва: „За после”. Сядам до прозореца. Виждам как го подминавам, докато прави опити да не стъпва в локвите и да покрие глава с якето си.
Папката ми е спасена. Якето ми е мокро, косата ми – слепнала за главата, а аз усмихната, слизам на моята спирка, разтварям чадъра и тръгвам към къщи.
На другата сутрин минавам покрай пирожките на халите. Чадърът, сгънат и опакован, предавам на продавачката. Дали му знам името на мъжа? Не, не го знам. А тя как да го знае, кой е, там работят няколко! Пък и никой от тях не живее наблизо. Всичките са по кварталите. Да не съм се объркала? Не, не. Не съм. Ще го познаете. Единственият, който е дошъл на работа с мокро яке.
(Поредица от градски приказки ще бъдат включени в проекта на Албена Баева "Универсална среща" през месец септември. Ослушвайте се докато вървите по софийските улици, сигурна съм, че ще ви се обадят и ще поискате да ги чуете. )
Криво ми е. Студено ми е. Няма хора. И коли почти няма. Ако не валеше толкова, сигурно щях да се разплача. Толкова съм обсебена от мокрото и усещането за студ, че не забелязвам, как вадичките са спрели да се стичат по носа и брадичката ми.
До мен върви мъж. На около четиресет. Носи чадър. Не, не. Опитва се да върви в крак с мен и да го крепи над главата ми. Сепвам се. От колко време върви така, не знам. Запознаваме се.
„Ако позволите, госпожице.”... „В каква пососка сте?”... „Живея наблизо”... „Правя пирожки. До халите. Това работя.”...
Забелязвам, че едното му рамо е мокро. Мънкам смутено. Наближаваме спирката. Даже виждам автобуса си как светка с фарове на завоя. Мъжът върви до мен. Стигаме спирката. Автобусът точно спира. Благодаря и се втурвам към вратите му. Мъжът ме дръпва за ръкава, докато вече се качвам по стълбите на автобуса. Обръщам се. Той тиква чадъра си в ръката ми, докато вратите се затварят и без да имам време за протести, го чувам да казва: „За после”. Сядам до прозореца. Виждам как го подминавам, докато прави опити да не стъпва в локвите и да покрие глава с якето си.
Папката ми е спасена. Якето ми е мокро, косата ми – слепнала за главата, а аз усмихната, слизам на моята спирка, разтварям чадъра и тръгвам към къщи.
На другата сутрин минавам покрай пирожките на халите. Чадърът, сгънат и опакован, предавам на продавачката. Дали му знам името на мъжа? Не, не го знам. А тя как да го знае, кой е, там работят няколко! Пък и никой от тях не живее наблизо. Всичките са по кварталите. Да не съм се объркала? Не, не. Не съм. Ще го познаете. Единственият, който е дошъл на работа с мокро яке.
(Поредица от градски приказки ще бъдат включени в проекта на Албена Баева "Универсална среща" през месец септември. Ослушвайте се докато вървите по софийските улици, сигурна съм, че ще ви се обадят и ще поискате да ги чуете. )
Saturday, June 19, 2010
Тихо
А не варварин
"Щастлив съм,
че съм се родил човек, а не животно,
мъж, а не жена, елин, а не варварин..."
Когато дойде пролет и зелената трева
готова е да проговори,
аз съжалявам, много ми е мъчно,
че елин аз не съм.
Когато ябълковите дървета зреят
и се люлее бавно тежкия им плод,
от вятъра полъхнат,
аз съжалявам, много ми е мъчно,
че елин аз не съм.
Когато зимата при нас пристигне -
покрие ни със своя лед и студ,
превърне ни на сенки слепи,
които плуват, без да виждат своя път
(подобно риби в океан огромен),
аз съжалявам, много ми е мъчно,
че елин аз не съм.
Когато "съм", когато "съществувам"
и щом за тези две неща не съжалявам,
тогава много, много ми е мъчно,
че бих могъл да бъда елин,
но все пак елин аз не съм!
Никита Станеску
"Щастлив съм,
че съм се родил човек, а не животно,
мъж, а не жена, елин, а не варварин..."
Когато дойде пролет и зелената трева
готова е да проговори,
аз съжалявам, много ми е мъчно,
че елин аз не съм.
Когато ябълковите дървета зреят
и се люлее бавно тежкия им плод,
от вятъра полъхнат,
аз съжалявам, много ми е мъчно,
че елин аз не съм.
Когато зимата при нас пристигне -
покрие ни със своя лед и студ,
превърне ни на сенки слепи,
които плуват, без да виждат своя път
(подобно риби в океан огромен),
аз съжалявам, много ми е мъчно,
че елин аз не съм.
Когато "съм", когато "съществувам"
и щом за тези две неща не съжалявам,
тогава много, много ми е мъчно,
че бих могъл да бъда елин,
но все пак елин аз не съм!
Никита Станеску
Monday, June 07, 2010
Отклонение
Поезия от куфара и домашни бисквити
на 10 юни, от 18:30 ч.
в "Куфара" - ул. "20ти април"18, пресечка на бул. "Македония"
Заповядайте! :)
Tuesday, June 01, 2010
Стихове
ПО БРАТЯ ГРИМ
Разхождахме се
с разкопчани якета.
И джобът ми тежеше.
После ципът ти
се закопча за моя
и подозирам, че точно тогава
ги загубихме –
камъчетата за на връщане.
Разхождахме се
с разкопчани якета.
И джобът ми тежеше.
После ципът ти
се закопча за моя
и подозирам, че точно тогава
ги загубихме –
камъчетата за на връщане.
Thursday, May 20, 2010
Monday, May 03, 2010
Стихове
ЕЖЕДНЕВНО
Подът е толкова чист –
сърце не ти дава да стъпиш.
Колебаеш се –
да летиш над него
или просто да излезеш.
Подът е толкова чист –
сърце не ти дава да стъпиш.
Колебаеш се –
да летиш над него
или просто да излезеш.
Tuesday, April 20, 2010
Тихо
Non stop
Когато в два часа
сутринта
пред крайпътния супермаркет
спре автобус с пътници,
които обясняват
със знаци,
че търсят нещо
за спомен
и това е посленият им шанс -
на двайсет километра
от границата -
продавачките започват
да търсят
все по-скъпи спомени.
Отправна точка
Работникът,
който поправя на
магистралата
рекламната табела
"Добре дошли
в рая" -
не идва от там.
Оля Стоянова
"Пътна карта", 2003
Когато в два часа
сутринта
пред крайпътния супермаркет
спре автобус с пътници,
които обясняват
със знаци,
че търсят нещо
за спомен
и това е посленият им шанс -
на двайсет километра
от границата -
продавачките започват
да търсят
все по-скъпи спомени.
Отправна точка
Работникът,
който поправя на
магистралата
рекламната табела
"Добре дошли
в рая" -
не идва от там.
Оля Стоянова
"Пътна карта", 2003
Thursday, April 01, 2010
Стихове
* * *
Не може да й напише
най-красивото,
защото знае –
ще му се иска
и други да го прочетат
и тогава
няма да е нейно
(нито негово)
най-красивото...
Не може да й напише
най-красивото,
защото знае –
ще му се иска
и други да го прочетат
и тогава
няма да е нейно
(нито негово)
най-красивото...
Sunday, March 21, 2010
Тихо
The Man with the Telescope
Вижте още илюстрации http://www.amateurillustrator.com/galleries/displayimage.php?pos=-14243
Monday, March 01, 2010
Градски приказки - Хвърчилото
Слънчево е. На фона на облаците от последните дни е ослепяващо. Затова или заради сравнително ранния час, ходя с притворени очи.
На любимата ми улица е настанала суматоха. Виждам ги отдалече. Суетят се. Гледат нагоре. Викат си нещо, обсъждат. Две деца подсмърчат наблизо.
Принудена съм да отворя очи. Широко. И да погледна нагоре. Като всички.
Между слънчевите лъчи, покривите на старите къщи и увисналите кабели за високоскоростен интернет и над петстотин канала-вземете-само-сега го виждам. Хвърчило. Шарено. Като дъга. Вятърът го люлее, слънцето го топли, то се подрусва щастливо и се плези на мъжете, които се почесват по сънените глави точно под него.
Заплело се на хлапетата хвърчилото и мъжете, вместо да бързат за работа седят и се чудят – как да го свалят. Обсъждат го със сериозността на агенти на тайна мисия, от която зависят човешки животи.
Уж бързам за работа, а не мога да си тръгна. Оглеждам се. Един дядо се е провесил на прозореца на близката къща и гледа любопитно към групичката мъже. Четирима. Небръснати. Недоспали. С димящи, пластмасови чашки в ръка. Сговарят се. Отиват под прозореца. Искат от дядкото стълба. Как той има точно такава двураменна стълба ли? Стара къща с високи тавани, с дълбоко мазе, с любопитен, белокос дядко – всичко ще се намери.
Взимат стълбата, слагат я. Двама държат. Най-високият се катери. Аз и хлапетата стоим зяпнали, невярващи. А мъжът вече слиза с хвърчило в ръка. Останалите връщат стълбата. Дядкото ги потупва по раменете. Хлапетата взимат хвърчилото и хукват нанякъде. Някъде, където няма кабели.
Аз си стоя. Потърквам очи. Самичка съм на улицата. Дядкото ме зяпа от мястото си до прозореца. Продължавам към офиса.
Слънчево е. Ослепяващо. Очите ми са широко отворени. И там, ако някой погледне, ще види четирима мъже да пускат хвърчила.
На любимата ми улица е настанала суматоха. Виждам ги отдалече. Суетят се. Гледат нагоре. Викат си нещо, обсъждат. Две деца подсмърчат наблизо.
Принудена съм да отворя очи. Широко. И да погледна нагоре. Като всички.
Между слънчевите лъчи, покривите на старите къщи и увисналите кабели за високоскоростен интернет и над петстотин канала-вземете-само-сега го виждам. Хвърчило. Шарено. Като дъга. Вятърът го люлее, слънцето го топли, то се подрусва щастливо и се плези на мъжете, които се почесват по сънените глави точно под него.
Заплело се на хлапетата хвърчилото и мъжете, вместо да бързат за работа седят и се чудят – как да го свалят. Обсъждат го със сериозността на агенти на тайна мисия, от която зависят човешки животи.
Уж бързам за работа, а не мога да си тръгна. Оглеждам се. Един дядо се е провесил на прозореца на близката къща и гледа любопитно към групичката мъже. Четирима. Небръснати. Недоспали. С димящи, пластмасови чашки в ръка. Сговарят се. Отиват под прозореца. Искат от дядкото стълба. Как той има точно такава двураменна стълба ли? Стара къща с високи тавани, с дълбоко мазе, с любопитен, белокос дядко – всичко ще се намери.
Взимат стълбата, слагат я. Двама държат. Най-високият се катери. Аз и хлапетата стоим зяпнали, невярващи. А мъжът вече слиза с хвърчило в ръка. Останалите връщат стълбата. Дядкото ги потупва по раменете. Хлапетата взимат хвърчилото и хукват нанякъде. Някъде, където няма кабели.
Аз си стоя. Потърквам очи. Самичка съм на улицата. Дядкото ме зяпа от мястото си до прозореца. Продължавам към офиса.
Слънчево е. Ослепяващо. Очите ми са широко отворени. И там, ако някой погледне, ще види четирима мъже да пускат хвърчила.
Sunday, February 21, 2010
Monday, February 01, 2010
СТИХОВЕ
***
Избягва сблъсъците
не, защото е кристална.
Не, защото някой
ще я удари
точно в центъра
на крехкото сърце,
ще я напука,
раздроби
и хиляди парчета „тя”
ще свършат в кофата.
Избягва сблъсъците,
защото счупят ли я –
реже.
Избягва сблъсъците
не, защото е кристална.
Не, защото някой
ще я удари
точно в центъра
на крехкото сърце,
ще я напука,
раздроби
и хиляди парчета „тя”
ще свършат в кофата.
Избягва сблъсъците,
защото счупят ли я –
реже.
Sunday, January 31, 2010
Отклонение
Моя милост беше гост на предаването "Думите" с Нина Александрова. Можете да свалите файла с интервюто от тук.
Wednesday, January 20, 2010
Tuesday, January 05, 2010
Тихо
Ето какво не излиза от главата ми последните две седмици.
Ако ви ужаси дължината му, четете го по малко всеки ден. Ако сте смел, просто го вдишайте.
Бълнуванията на славния, високоблагороден, многострадален и достпочтен рицар Тристан фон Деменциус, с които той милостиво благоволи да ни удостои, като ги изричаше,
измъчван от ужасяваща и необяснима треска, на 11 ноември 1183 година в планинската крепост Ирренбург, записани прилежно, с подходящо смирено усърдие и с божия помощ от неговия несъщ брат.
Когато идва корабът, какви платна ще вдига?
Аз го очаквам вече единадесети ден.
Очаквам кораба си,
моят кораб не пристига.
Така далеч морето е от мен.
Пристигат други кораби, моряци полуголи
пренасят бляскави оръжия и скъпи платове,
гълчавата овална се издига като болест,
а корабите ходят по водата,
всесилни като богове.
Тук дълги седмици лежах на своя одър
и пих отварите на всякакви треви:
аз постоянно бдя,
аз трябва да съм бодър –
да не пропусна кораба, когато се яви.
На пръсти преминават покрай мен жените,
малиновите залезни жени в малинов плен
и шепотът молителен до мен долита –
те пак шептят
легендата за мен.
Къде е моят кораб и защо се бави?
Какви платна над бездната плющят?
Ако са бели – значи съм простен и съм избавен.
А черни ли са –
значи прокълнат.
Сезон на смърт,
вилнее трескавото глухо лято,
гранитените мои сводове руши
над езерцата ми с цвета на кръв пролята
край зъбери със зинали души.
Самотни са стените ми и плесен се протяга,
като дете около мен пълзи.
Отвън се гънат и шумят
сред оскверняващата влага
бръшляни сбръчкани и хиляди лози.
Отплуват други кораби, понесли вести,
които другаде
очаква някой друг.
Но няма кой морето да премести.
Така далеч морето е от тук.
Жените все така легендата повтарят,
прекръстят се и се разбягат в смут.
Защото тука
аз съм господарят
и мога да съм колкото си искам луд.
Защото те измислиха легендата за мене –
легендата за вечната любов.
А въздухът притиска ме,
тежи като видение
и се изплъзва грапав и суров.
Заклевах ги:
- Морето преместете! –
и гледах корабите как стоят.
Така далеч от мене е морето,
а корабът отдавна е на път.
С платна от мрак светът се стича
към светлата световна глеч.
На този свят живях,
тъй както ще прилича
на всеки мъж със моя сан, съдба и меч.
Не мене са обичали, не мен, а него – легендарния,
от тях създаден и възпят.
Набързо преобърнаха чираците бездарни
изкуството на любовта в любовен занаят.
Дали на онзи кораб аз съм бил тогава?
Като че ли не бях, но може и да съм.
След дълъг път е тъй,
все нещо се забравя...
А може и да съм разказал някой сън.
Изолда не я помня, спомням си мълвата.
Но сигурно се е очаквало това...
Не знам, но знам,
че преживяната любов е свята,
дори да е била единствено мълва.
Защо вселената
не идва вече,
защо не чувам глухия й глас?
Морето е от мен така далече,
така далеч съм от морето аз.
Светът е вест, която може би не ще науча,
изгубила се
в зеленеещия дим.
Да, аз обикнах уморената си участ
на постоянно чакащ и любим.
Израства корабът в огромен ритъм
на летни, слети, тлеещи тела
и щом зад призрачното слънце го повикам,
той ще се отзове
на моето „Ела!”
Ела, му казвам тихичко, тук трябваше да си отдавна.
Ти знаеш туй, което аз не знам,
не ми го казвай,
сам ще разгадая твойта тайна.
Изпратен с вест, лъжа понесъл си насам.
Какво да си говорим още, тръгвай, залезът е ярък
и много лесно може да ме заблуди.
Жените все така легендата повтарят.
Изгаря слънцето.
Морето по-далеч е от преди.
Георги Рупчев, „Инстинкт за неприспособимост”, Военно издателство, 2007
Ако ви ужаси дължината му, четете го по малко всеки ден. Ако сте смел, просто го вдишайте.
Бълнуванията на славния, високоблагороден, многострадален и достпочтен рицар Тристан фон Деменциус, с които той милостиво благоволи да ни удостои, като ги изричаше,
измъчван от ужасяваща и необяснима треска, на 11 ноември 1183 година в планинската крепост Ирренбург, записани прилежно, с подходящо смирено усърдие и с божия помощ от неговия несъщ брат.
Когато идва корабът, какви платна ще вдига?
Аз го очаквам вече единадесети ден.
Очаквам кораба си,
моят кораб не пристига.
Така далеч морето е от мен.
Пристигат други кораби, моряци полуголи
пренасят бляскави оръжия и скъпи платове,
гълчавата овална се издига като болест,
а корабите ходят по водата,
всесилни като богове.
Тук дълги седмици лежах на своя одър
и пих отварите на всякакви треви:
аз постоянно бдя,
аз трябва да съм бодър –
да не пропусна кораба, когато се яви.
На пръсти преминават покрай мен жените,
малиновите залезни жени в малинов плен
и шепотът молителен до мен долита –
те пак шептят
легендата за мен.
Къде е моят кораб и защо се бави?
Какви платна над бездната плющят?
Ако са бели – значи съм простен и съм избавен.
А черни ли са –
значи прокълнат.
Сезон на смърт,
вилнее трескавото глухо лято,
гранитените мои сводове руши
над езерцата ми с цвета на кръв пролята
край зъбери със зинали души.
Самотни са стените ми и плесен се протяга,
като дете около мен пълзи.
Отвън се гънат и шумят
сред оскверняващата влага
бръшляни сбръчкани и хиляди лози.
Отплуват други кораби, понесли вести,
които другаде
очаква някой друг.
Но няма кой морето да премести.
Така далеч морето е от тук.
Жените все така легендата повтарят,
прекръстят се и се разбягат в смут.
Защото тука
аз съм господарят
и мога да съм колкото си искам луд.
Защото те измислиха легендата за мене –
легендата за вечната любов.
А въздухът притиска ме,
тежи като видение
и се изплъзва грапав и суров.
Заклевах ги:
- Морето преместете! –
и гледах корабите как стоят.
Така далеч от мене е морето,
а корабът отдавна е на път.
С платна от мрак светът се стича
към светлата световна глеч.
На този свят живях,
тъй както ще прилича
на всеки мъж със моя сан, съдба и меч.
Не мене са обичали, не мен, а него – легендарния,
от тях създаден и възпят.
Набързо преобърнаха чираците бездарни
изкуството на любовта в любовен занаят.
Дали на онзи кораб аз съм бил тогава?
Като че ли не бях, но може и да съм.
След дълъг път е тъй,
все нещо се забравя...
А може и да съм разказал някой сън.
Изолда не я помня, спомням си мълвата.
Но сигурно се е очаквало това...
Не знам, но знам,
че преживяната любов е свята,
дори да е била единствено мълва.
Защо вселената
не идва вече,
защо не чувам глухия й глас?
Морето е от мен така далече,
така далеч съм от морето аз.
Светът е вест, която може би не ще науча,
изгубила се
в зеленеещия дим.
Да, аз обикнах уморената си участ
на постоянно чакащ и любим.
Израства корабът в огромен ритъм
на летни, слети, тлеещи тела
и щом зад призрачното слънце го повикам,
той ще се отзове
на моето „Ела!”
Ела, му казвам тихичко, тук трябваше да си отдавна.
Ти знаеш туй, което аз не знам,
не ми го казвай,
сам ще разгадая твойта тайна.
Изпратен с вест, лъжа понесъл си насам.
Какво да си говорим още, тръгвай, залезът е ярък
и много лесно може да ме заблуди.
Жените все така легендата повтарят.
Изгаря слънцето.
Морето по-далеч е от преди.
Георги Рупчев, „Инстинкт за неприспособимост”, Военно издателство, 2007
Tuesday, December 22, 2009
Коледно отклонение
Stefano Morri
Весели празници. Ако сте си загубили пътя, надявам се да го намерите.
Sunday, December 20, 2009
Тихо
Снежната кралица
http://ananasamiami.blogspot.com/
Дано не ни попадат парчета стъкло в очите. Или ако все пак се случи... да има кой да дойде и да ни спаси.
Wednesday, December 02, 2009
Стихове
* * *
Денят се разтваря
като витамини в чаша вода,
която някой е забравил на масата.
Шуми.
Гъргори тихичко.
Няма кой да чуе
малките му оплаквания
и той замлъква,
спукват се мехурчетата,
утаява се.
Вечерта се прибират стопаните
и го изливат в мивката.
Денят се разтваря
като витамини в чаша вода,
която някой е забравил на масата.
Шуми.
Гъргори тихичко.
Няма кой да чуе
малките му оплаквания
и той замлъква,
спукват се мехурчетата,
утаява се.
Вечерта се прибират стопаните
и го изливат в мивката.
Friday, November 20, 2009
Тихо
***
Имам нужда от една любов,
за да се оглеждам тайно в ресторантите,
търсейки маса във ъгъла.
Имам нужда от полуотворените уста
на една просветена любов.
И малко нещо загубена.
Да я взимам премръзнала,
сред съскащата киша на шосето,
и тя да не ми се сърди,
че не мога да съм точен.
Ще целофанирам целия свят със своята любов,
ще изпиша с трепкащ неон
малкото й име, отразено
в локвата пред блока.
Огнян Фунев, "Наблизо съм"
Имам нужда от една любов,
за да се оглеждам тайно в ресторантите,
търсейки маса във ъгъла.
Имам нужда от полуотворените уста
на една просветена любов.
И малко нещо загубена.
Да я взимам премръзнала,
сред съскащата киша на шосето,
и тя да не ми се сърди,
че не мога да съм точен.
Ще целофанирам целия свят със своята любов,
ще изпиша с трепкащ неон
малкото й име, отразено
в локвата пред блока.
Огнян Фунев, "Наблизо съм"
Monday, November 16, 2009
Отклонение
Част от стихотворението на Стефан Иванов "Меланхолия в метрото"
от стихосбирката "Списъци", излязла преди няколко дни, изд. "Сиела"
Меланхолия в метрото
тя стиска ръце
гледа навътре
в края на очните си дъна
вижда някой
който липсва
стиска по-силно
кокалчетата побеляват
опитва се да не го изпусне
макар отдавна да си е тръгнал
помръдва десния крак
с черната си обувка
подчертава като възмутена учителка
очевидната грешка
в книгата на живота
и слиза на следващата спирка
от стихосбирката "Списъци", излязла преди няколко дни, изд. "Сиела"
Меланхолия в метрото
тя стиска ръце
гледа навътре
в края на очните си дъна
вижда някой
който липсва
стиска по-силно
кокалчетата побеляват
опитва се да не го изпусне
макар отдавна да си е тръгнал
помръдва десния крак
с черната си обувка
подчертава като възмутена учителка
очевидната грешка
в книгата на живота
и слиза на следващата спирка
Sunday, November 01, 2009
Стихове
* * *
Чаках те.
През пролетта.
Две кокичета цъфнаха.
На тротоара!
И спрях да те чакам.
Аз бях ти.
Чаках те.
През пролетта.
Две кокичета цъфнаха.
На тротоара!
И спрях да те чакам.
Аз бях ти.
Friday, October 23, 2009
Стихове
* * *
Остави си бележка -
да ти напомня
колко е бил часът,
когато си пожелал,
най-важното е, че си пожелал,
нищо, че не си записал какво
имало е миг, в който
нещо е трепнало,
оставило е следа,
изчезнало е,
и по бележката
не може да се разбере
колко е било голямо,
колко е било важно,
колко е било истина,
или просто е имало
още няколко капки
мастило
в химикала.
Остави си бележка -
да ти напомня
колко е бил часът,
когато си пожелал,
най-важното е, че си пожелал,
нищо, че не си записал какво
имало е миг, в който
нещо е трепнало,
оставило е следа,
изчезнало е,
и по бележката
не може да се разбере
колко е било голямо,
колко е било важно,
колко е било истина,
или просто е имало
още няколко капки
мастило
в химикала.
Tuesday, October 20, 2009
Thursday, October 01, 2009
Игри
Когато Мария пожелае, може само с един жест да спре времето и то послушно да легне в разперената й длан като ненужно скъпи и блестящи късчета диамант. Тя свива пръсти и острите диамантени ръбове прорязват кожата. Малки капки кръв се стичат по кокалчетата и китката й. После падат на земята или върху белите листове. Върху страниците на книгата, която чете или върху излъсканата повърхност на дървената маса.
Мария разтваря отново пръсти и уморено прокарва длан по лицето си. Не, не оставя по бузите си кървава диря. Времето е възстановило целостта си и тя може да продължи да шие, да готви, да чисти, да гледа децата или да се кара със съседа.
Понякога децата намират стъклени топчета с червена украса по земята, върху разтворените страници на някоя книга или под масата. Бързо ги скриват в джобовете си и изтичват на двора, където играят заедно с останалите деца на джамини. Винаги печелят, затова топчетата им изчезват често.
Мария не знае защо понякога децата се прибират със светнали от радост очи, подхвърляйки си неразбираеми закачки и заливайки се от смях. Не знае защо в такива вечери те с удоволствие отиват да си мият ръцете, пръскат се с вода, викат: “Мамо, мамо!” и гласовете им изпълват къщата с шум, приличен на хиляди малки капки летен дъжд, които докосват перата на ято радостно пищящи врабчета. Не се и замисля, защото децата трябва да звучат точно така. Има вечери, в които те се прибират омърлушени. Не искат да се мият, нито да ядат. Не я викат, а само обикалят стаите с поглед, забит в пода. Разместват книгите, които чете или се навират под дървената маса докато не дойде време за лягане. Тогава Мария пак не знае какво се е случило, но и няма време да разпитва. Децата трябва да бъдат сложени в леглата, кучето да се разходи, чиниите от вечерята да се измият и после, ако не заспи, тя би могла да седне, да разпери пръсти и да види как времето е легнало послушно в разтворената й длан.
Децата порастват и създават свои семейства, далеч от дома. Идват рядко. Къщната работа намалява. Кучето умира. Съседът се жени за запазена женица на неговата възраст и отива да живее в друг град. Мария се смалява. Гърбът й се превива. Косата й изтънява. Очите й гледат навътре.
Една сутрин децата идват на гости. Първи нахлуват внуците. Радостните им възгласи изпълват къщата с шум, приличен на хиляди малки капки летен дъжд, които докосват перата на ято радостно пищящи врабчета. Когато родителите им влизат в стаята, виждат купчина стъклени топчета с червена украса, а от единия край на купа се подава роклята на Мария.
Мария разтваря отново пръсти и уморено прокарва длан по лицето си. Не, не оставя по бузите си кървава диря. Времето е възстановило целостта си и тя може да продължи да шие, да готви, да чисти, да гледа децата или да се кара със съседа.
Понякога децата намират стъклени топчета с червена украса по земята, върху разтворените страници на някоя книга или под масата. Бързо ги скриват в джобовете си и изтичват на двора, където играят заедно с останалите деца на джамини. Винаги печелят, затова топчетата им изчезват често.
Мария не знае защо понякога децата се прибират със светнали от радост очи, подхвърляйки си неразбираеми закачки и заливайки се от смях. Не знае защо в такива вечери те с удоволствие отиват да си мият ръцете, пръскат се с вода, викат: “Мамо, мамо!” и гласовете им изпълват къщата с шум, приличен на хиляди малки капки летен дъжд, които докосват перата на ято радостно пищящи врабчета. Не се и замисля, защото децата трябва да звучат точно така. Има вечери, в които те се прибират омърлушени. Не искат да се мият, нито да ядат. Не я викат, а само обикалят стаите с поглед, забит в пода. Разместват книгите, които чете или се навират под дървената маса докато не дойде време за лягане. Тогава Мария пак не знае какво се е случило, но и няма време да разпитва. Децата трябва да бъдат сложени в леглата, кучето да се разходи, чиниите от вечерята да се измият и после, ако не заспи, тя би могла да седне, да разпери пръсти и да види как времето е легнало послушно в разтворената й длан.
Децата порастват и създават свои семейства, далеч от дома. Идват рядко. Къщната работа намалява. Кучето умира. Съседът се жени за запазена женица на неговата възраст и отива да живее в друг град. Мария се смалява. Гърбът й се превива. Косата й изтънява. Очите й гледат навътре.
Една сутрин децата идват на гости. Първи нахлуват внуците. Радостните им възгласи изпълват къщата с шум, приличен на хиляди малки капки летен дъжд, които докосват перата на ято радостно пищящи врабчета. Когато родителите им влизат в стаята, виждат купчина стъклени топчета с червена украса, а от единия край на купа се подава роклята на Мария.
Monday, September 21, 2009
Tuesday, September 15, 2009
Стихове
***
Малко по малко, малка моя,
навлизаме във все по-малкото време,
което ни остава,
за да поиграем
на възрастни,
на кукли и парцалки
на “няма повече така”
и ...
мамо?!
Малко по малко, малка моя,
навлизаме във все по-малкото време,
което ни остава,
за да поиграем
на възрастни,
на кукли и парцалки
на “няма повече така”
и ...
мамо?!
Отклонение
Техническите ми знания и способности не можаха да помогнат на блога да смени дрехите си. Затова ще си го гледате със старите. Надявам се това да не ви попречи да ровичкате из джобовете им и да четете бележките, които слагам вътре.
:)
:)
Tuesday, August 04, 2009
Отклонение
Ольга Арефьева http://www.ark.ru/
T.S Spookytooth
Блогът и аз ще си почиваме до средата на септември, когато смятаме да се завърнем освежени и нови.
Усмихвайте се повече. Чао.
T.S Spookytooth
Блогът и аз ще си почиваме до средата на септември, когато смятаме да се завърнем освежени и нови.
Усмихвайте се повече. Чао.
Sunday, July 19, 2009
Тихо
Ако си мислиш
Ако си мислиш
ако си мислиш
момиче
ако си мислиш
че ще трае че ще тра-
е без край
сезонът на лю-
сезонът на лю-
сезонът на любовта
много се лъжеш
момиче
много се лъжеш
Ако вярваш момиче
ако вярваш ах ах
че тенът ти свеж
тънкото кръстче
ръчичките крехки
и ноктите фини
бедрото на нимфа
крачето ти леко
ако вярваш момиче
че ще траят че ще тра-
ят без край
много се лъжеш
момиче
много се лъжеш
Изнизват се дните
сред смях и конфети
слънца и планети
в простора кръжите
но ти мила моя
ти крачиш направо
към нещо неясно
и ей приближава
и бръчката бърза
и тлъстината
тройна брадичка
увиснала плът
Хайде събирай тогава
розите розите
розите на живота
и листицата
да са аромата
на цялото щастие
хайде сбирай тогава
но щом се мотаеш
значи много се лъжеш
момиче момиче
значи много се лъжеш
Реймон Кьоно
превод от френски Симеон Хаджикосев
Ако си мислиш
ако си мислиш
момиче
ако си мислиш
че ще трае че ще тра-
е без край
сезонът на лю-
сезонът на лю-
сезонът на любовта
много се лъжеш
момиче
много се лъжеш
Ако вярваш момиче
ако вярваш ах ах
че тенът ти свеж
тънкото кръстче
ръчичките крехки
и ноктите фини
бедрото на нимфа
крачето ти леко
ако вярваш момиче
че ще траят че ще тра-
ят без край
много се лъжеш
момиче
много се лъжеш
Изнизват се дните
сред смях и конфети
слънца и планети
в простора кръжите
но ти мила моя
ти крачиш направо
към нещо неясно
и ей приближава
и бръчката бърза
и тлъстината
тройна брадичка
увиснала плът
Хайде събирай тогава
розите розите
розите на живота
и листицата
да са аромата
на цялото щастие
хайде сбирай тогава
но щом се мотаеш
значи много се лъжеш
момиче момиче
значи много се лъжеш
Реймон Кьоно
превод от френски Симеон Хаджикосев
Friday, July 03, 2009
Стихове
Адрес
Трябва й една улица.
Няма я на картата.
Никой не я е снимал.
Безименна е.
„Няма такава улица.” – казват й,
а тя точно на нея живее.
Трябва й една улица.
Няма я на картата.
Никой не я е снимал.
Безименна е.
„Няма такава улица.” – казват й,
а тя точно на нея живее.
Friday, June 19, 2009
Tuesday, June 02, 2009
СТИХОВЕ
Този мъж
Този мъж –
толкова малък, че заема твърде много място в главата ти.
Веднъж дългокос.
Веднъж късо подстриган.
Винаги с тъмна кожа.
Прилича ми на малка маймунка –
този мъж, който не се разделя с жена си –
толкова малка жена, че заема
твърде много място в главата му.
Този мъж – светска фигура.
Този мъж,
който обърка с клошар,
когато го видя за пръв път:
„Какво прави в тази зала?
Кой го е пуснал?
Защо се изказва?”
Този мъж –
толкова непознат и толкова малък,
че можеш да го напълниш със случайни срещи,
недомлъвки и
„предполагам, че”.
Този мъж –
толкова иска да бъде голям,
че не може изобщо да заблежи малките хора
този мъж,
който
не харесва не тебе,
а малкото място, което заемаш –
толкова малко, че пречи
на твърде големите хора...
Та затова ти казвам –
сбъдни мечтата на този мъж –
представи си го голям
и се отърви от него.
Този мъж –
толкова малък, че заема твърде много място в главата ти.
Веднъж дългокос.
Веднъж късо подстриган.
Винаги с тъмна кожа.
Прилича ми на малка маймунка –
този мъж, който не се разделя с жена си –
толкова малка жена, че заема
твърде много място в главата му.
Този мъж – светска фигура.
Този мъж,
който обърка с клошар,
когато го видя за пръв път:
„Какво прави в тази зала?
Кой го е пуснал?
Защо се изказва?”
Този мъж –
толкова непознат и толкова малък,
че можеш да го напълниш със случайни срещи,
недомлъвки и
„предполагам, че”.
Този мъж –
толкова иска да бъде голям,
че не може изобщо да заблежи малките хора
този мъж,
който
не харесва не тебе,
а малкото място, което заемаш –
толкова малко, че пречи
на твърде големите хора...
Та затова ти казвам –
сбъдни мечтата на този мъж –
представи си го голям
и се отърви от него.
Wednesday, May 20, 2009
Friday, May 01, 2009
СТИХОВЕ
СЛУЧАЙНОСТИ
Малко по-късно
ще те видя отново,
после пак и пак -
на ъгъла -
съвсем случайно -
между обяда и закуската -
тайно,
не-желано,
на някое друго място,
където няма да си спомним,
че това си ти,
че това съм аз;
малко по-късно
ще завалят случайности
и съвсем ще изчезне
вечерта, в която се срещнахме.
Малко по-късно
ще те видя отново,
после пак и пак -
на ъгъла -
съвсем случайно -
между обяда и закуската -
тайно,
не-желано,
на някое друго място,
където няма да си спомним,
че това си ти,
че това съм аз;
малко по-късно
ще завалят случайности
и съвсем ще изчезне
вечерта, в която се срещнахме.
Monday, April 20, 2009
Wednesday, April 01, 2009
СТИХОВЕ
Потъване
Чувал ли си –
има и други, които опитват
да влязат в стъпките на есента,
да й хванат ритъма,
да й объркат посоката,
Чувал ли си –
има и други, които опитват
да влязат в стъпките на есента,
да й хванат ритъма,
да й объркат посоката,
да забравят –
живеят вечна неделя.
Гледат надолу.
Вървят направо.
Земята пред тях се разтваря.
Сега ще й видят следите! Ще налучкат пътеките.
Още малко и после
като й хванат цаката... Чувал ли си,
че дърветата –
разкривени и почернели –
са сгърчените им пръсти,
с които опитват да докоснат небето.
живеят вечна неделя.
Гледат надолу.
Вървят направо.
Земята пред тях се разтваря.
Сега ще й видят следите! Ще налучкат пътеките.
Още малко и после
като й хванат цаката... Чувал ли си,
че дърветата –
разкривени и почернели –
са сгърчените им пръсти,
с които опитват да докоснат небето.
Saturday, March 21, 2009
Тихо
* * *
Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.
Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.
И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.
Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.
Добромир Тонев
Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.
Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.
И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.
Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.
Добромир Тонев
Wednesday, March 04, 2009
СТИХОВЕ
ОПИТИ
Прощавай, но ...
Искам да кажа.
Сега. Веднага.
После ще забравя:
за неизразимото...
За него...
Искам да кажа.
Сега.
Иначе ще бъде
не това, а някаква друга история.
Ще се е случила
на някой друг,
в друго време.
Тогава
(дори и да искам)
какво бих могла да кажа?
Освен, че не беше това.
А исках, исках да кажа...
Плаче ми се...
Дали затова не забравям?
Плаче ми се.
Но...
После ще трябва
да си измия очите -
да видя думите
преди да ги изговоря.
И пак няма да е това.
Сълзите ще са прочистили мисълта
и... няма да е това!
Не това е,
което исках да кажа.
Прощавай.
А исках...
... За неизразимото,
което кръстихме,
макар да няма име.
Прощавай.
Прощавай,
но и сега
не е това,
не това е,
което исках да кажа.
Прощавай, но ...
Искам да кажа.
Сега. Веднага.
После ще забравя:
за неизразимото...
За него...
Искам да кажа.
Сега.
Иначе ще бъде
не това, а някаква друга история.
Ще се е случила
на някой друг,
в друго време.
Тогава
(дори и да искам)
какво бих могла да кажа?
Освен, че не беше това.
А исках, исках да кажа...
Плаче ми се...
Дали затова не забравям?
Плаче ми се.
Но...
После ще трябва
да си измия очите -
да видя думите
преди да ги изговоря.
И пак няма да е това.
Сълзите ще са прочистили мисълта
и... няма да е това!
Не това е,
което исках да кажа.
Прощавай.
А исках...
... За неизразимото,
което кръстихме,
макар да няма име.
Прощавай.
Прощавай,
но и сега
не е това,
не това е,
което исках да кажа.
Friday, February 20, 2009
Тихо
ТРЕСАВИЩЕ
Красиво бе това тресавище, когато
отби от пътя със пейзажите банални.
Следобедът бледнееше в пустеещото лято
и сякаш никой никога оттук не бе минавал.
Красиво беше и когато те повлече
надолу и разбра, че е завинаги,
че пътя ти назад завинаги пресечен е,
но беше толкова красиво...
Красиво е сега, когато имаш още малко
да вдишваш тежката му влага и да го погледаш.
В изчезналите твои стъпки друг на пътя спрял е
и - без да знае - може би ще те последва.
А то ще е красиво и когато си потънал -
ти няма да предупреждаваш за опасност.
Ти просто ще лежиш по гръб на дъното,
проникнал в третото убежище на красотата.
Георги Рупчев
Красиво бе това тресавище, когато
отби от пътя със пейзажите банални.
Следобедът бледнееше в пустеещото лято
и сякаш никой никога оттук не бе минавал.
Красиво беше и когато те повлече
надолу и разбра, че е завинаги,
че пътя ти назад завинаги пресечен е,
но беше толкова красиво...
Красиво е сега, когато имаш още малко
да вдишваш тежката му влага и да го погледаш.
В изчезналите твои стъпки друг на пътя спрял е
и - без да знае - може би ще те последва.
А то ще е красиво и когато си потънал -
ти няма да предупреждаваш за опасност.
Ти просто ще лежиш по гръб на дъното,
проникнал в третото убежище на красотата.
Георги Рупчев
Sunday, February 01, 2009
СТИХОВЕ "ДНК" (XXX)
НОЩЕН СПОМЕН (НЕ-ПРИЗНАНИЕ)
Мъчи те
смехът на гларус,
заключен в джобния часовник
на луната.
Мъчи те
смехът на гларус,
заключен в джобния часовник
на луната.
Tuesday, January 20, 2009
Monday, January 05, 2009
СТИХОВЕ
* * *
Напоследък забравя най-важните неща.
В една минута изживява три дни.
В три дни – цялата послешна пустота.
Седнала е да вади онези –
помислени и ненаправени –
трънчета в петата на времето.
Тя е часовник със слънчеви батерии,
а той се щура наоколо като облачен ден,
и все повтаря:
„Забравяш.
Напоследък
забравяш
най-важните неща.”
Напоследък забравя най-важните неща.
В една минута изживява три дни.
В три дни – цялата послешна пустота.
Седнала е да вади онези –
помислени и ненаправени –
трънчета в петата на времето.
Тя е часовник със слънчеви батерии,
а той се щура наоколо като облачен ден,
и все повтаря:
„Забравяш.
Напоследък
забравяш
най-важните неща.”
Monday, December 22, 2008
Коледно отклонение
"Не ме е страх от пропилените илюзии. Друг начин за летене не познавам." (Л. Левчев)
Празниците никога не идват според календара. Поне при мен. Но на всички, които временно, ненавременно, своевременно или безвременно празнуват - весели празници.
п.с. За съжаление не мога да посоча автор на тази оптическа илюзия.
Monday, December 01, 2008
Wednesday, November 19, 2008
Saturday, November 01, 2008
Monday, October 20, 2008
Thursday, October 02, 2008
Tuesday, September 23, 2008
Tuesday, September 02, 2008
СТИХОВЕ
***
Краят на лятото мирише на печени чушки.
Или е все още средата?
Все едно.
На печени чушки мирише.
Вървя в ритъма на Тома.
(Тома съчинява своите стихове,
обикаляйки улиците.)
Искам тоя прозорец; тоя кръгъл
огромен прозорец.
Нали кръгът е началото,
хапещо или целуващо края си.
Сутрин да заставам пред прозореца.
И ти да ме гледаш -
вътре в началото
и вътре в края.
И да ми казваш, че ме обичаш
като началото и края
от началото до края.
После ще поискам да притежавам
всички кръгли прозорци.
И зад всеки прозорец
да стоиш ти
и да пееш, че ме обичаш.
А ако няма прозорец?
(Защото може да няма.)
Най-важното е да викаш,
иначе ще се загубя в...
(мрежестата блуза на жената,
която минава и на мъжа,
оплетен в мрежата на походката й)
...стаята.
Събличам се в стаята си.
(Прозорецът е правоъгълен.)
Отсреща, на балкона, стои
съседа и ме гледа.
Това е моята стая
и на всички съседи.
И техните стаи
са мои.
И навярно затова сме бездомни.
Освен когато стоя пред прозореца,
а ти пееш, че ме обичаш.
А онази жена... и мъжът...
И мрежата...
Хм, красотата е прелетна.
И вместо да тичам след нея
аз се спирам в кварталната кръчма.
При кварталния пияница.
При: жестът, с който си пали цигарата...
(Император даже не може
с толкова власт и грация
да заповяда:"Да се убие!")
Очите, с които гледа
през очилата си, мен и стената...
(А ти твърдиш, че само страхът
би могъл да проникне
толкова бързо... навсякъде.)
Чашата, от която отпива
съвсем като останалите пияници.
Пияниците сигурно имат
своята обща тайна.
Своята алкохолна библия
и зигзагообразна религия,
в която трезвите не могат
да повярват.
Те пък имат своята шарена,
телевизионна, 24-часова проповед.
И много правоъгълни прозорци,
зад които никой не пее,
че ги обича.
В рамките и ъглите е проблемът.
В маджуна на
малките всекидневни трагедии.
Пияните нямат прозорци.
А ти не си зад мен
и не пееш, че ме обичаш.
И затова навярно
стоим с пияния
и се гледаме
през черните си очила
на посветените...
(макар и в различни религии)
стоим...
... аз...
... и пияният...
някъде в средата
или края на лятото.
Краят на лятото мирише на печени чушки.
Или е все още средата?
Все едно.
На печени чушки мирише.
Вървя в ритъма на Тома.
(Тома съчинява своите стихове,
обикаляйки улиците.)
Искам тоя прозорец; тоя кръгъл
огромен прозорец.
Нали кръгът е началото,
хапещо или целуващо края си.
Сутрин да заставам пред прозореца.
И ти да ме гледаш -
вътре в началото
и вътре в края.
И да ми казваш, че ме обичаш
като началото и края
от началото до края.
После ще поискам да притежавам
всички кръгли прозорци.
И зад всеки прозорец
да стоиш ти
и да пееш, че ме обичаш.
А ако няма прозорец?
(Защото може да няма.)
Най-важното е да викаш,
иначе ще се загубя в...
(мрежестата блуза на жената,
която минава и на мъжа,
оплетен в мрежата на походката й)
...стаята.
Събличам се в стаята си.
(Прозорецът е правоъгълен.)
Отсреща, на балкона, стои
съседа и ме гледа.
Това е моята стая
и на всички съседи.
И техните стаи
са мои.
И навярно затова сме бездомни.
Освен когато стоя пред прозореца,
а ти пееш, че ме обичаш.
А онази жена... и мъжът...
И мрежата...
Хм, красотата е прелетна.
И вместо да тичам след нея
аз се спирам в кварталната кръчма.
При кварталния пияница.
При: жестът, с който си пали цигарата...
(Император даже не може
с толкова власт и грация
да заповяда:"Да се убие!")
Очите, с които гледа
през очилата си, мен и стената...
(А ти твърдиш, че само страхът
би могъл да проникне
толкова бързо... навсякъде.)
Чашата, от която отпива
съвсем като останалите пияници.
Пияниците сигурно имат
своята обща тайна.
Своята алкохолна библия
и зигзагообразна религия,
в която трезвите не могат
да повярват.
Те пък имат своята шарена,
телевизионна, 24-часова проповед.
И много правоъгълни прозорци,
зад които никой не пее,
че ги обича.
В рамките и ъглите е проблемът.
В маджуна на
малките всекидневни трагедии.
Пияните нямат прозорци.
А ти не си зад мен
и не пееш, че ме обичаш.
И затова навярно
стоим с пияния
и се гледаме
през черните си очила
на посветените...
(макар и в различни религии)
стоим...
... аз...
... и пияният...
някъде в средата
или края на лятото.
Wednesday, August 20, 2008
Monday, August 04, 2008
СТИХОВЕ ("ДНК") XXIX
ПОРАСТВАНЕ
Дните, в които някой
ти подарява плюшени играчки.
Без да осъзнава,
че го прави вече твърде дълго.
Дните, в които някой
ти подарява плюшени играчки.
Без да осъзнава,
че го прави вече твърде дълго.
Monday, July 28, 2008
Wednesday, July 02, 2008
СТИХОВЕ
* * *
Представи си, мила моя,
как остаряваме,
как се смаляваме -
като сърцето на изхабен молив.
Оширочава ни времето,
оширочава
и после ни изтръсква -
през ръкава.
Friday, June 20, 2008
Тихо
Стихотворение
Приятелю повярвай ми
Аз съм само гост който идва
Потропва на вратата и си отива
А не оставя след себе си нито глас
Нито потропване
Нито дума да го спомене
Нито диря от своите нозе под лампата на стълбището
Нито сянка на стената
Нито глас нито дума нито крачка
Гост който идва почуква и си отива
В една вечер която започва със завръщане от работа
А завършва със сън
Като дъждовна капка която преминава през олука
И се забравя
Като някой когото очакват и не идва
Онази раковина на вашата маса ми напомня за далечни пътувания
Но аз само ще потропам на вратата
И ще си отида Отида
Съвсем.
Николай Бойков, "Стихотворения с биография"
(в случая стихотворението е без своята биография)
Monday, June 02, 2008
СТИХОВЕ ("ДНК") XXVIII
ПРОЩАВАНЕ
Целуна мълчаливо пътеката,
по която литнаха ръцете й
към тишината
на луната...
Tuesday, May 20, 2008
Friday, May 09, 2008
European First Novel Festival
В Будапеща, от 23 до 27 април, се проведе международен фестивал на книгата. По време на фестивала се състоя и среща на романисти дебютанти от Европа. Това е сборникът, в който са публикувани откъси от романите на оргиналния език, унгарски и английски, заедно с резюме на всеки роман и кратка биографична справка за автора.
От най-горния ляв ъгъл се усмихвам аз. А от тук http://www.bookfestival.hu/angol/index3.html може да свалите сборника и да прочетете откъсите.
Monday, April 21, 2008
Wednesday, April 02, 2008
СТИХОВЕ
§ § §
Две преки по-надолу ще ти кажа...
...истината.
До тогава...
Нека си мислим,
че сме се изгубили.
Subscribe to:
Posts (Atom)