Насред дребните човешки грижи

Живот кипи около нашата скромна кула. Гледаш го - сив блок, скрит между дърветата, тих и незабележим. А около него - какви страсти се вихрят, какви скандали се разразяват, какви мистерии се размистерват, то не е за разправяне. Ама не съм от тях, таквиз работи не мога да запазя само за себе си.

Значи вчера сутрин две свраки се сбиха с една гарга. Дошла да зобе неправомерно череши от тяхното дърво! Искат ѝ да покаже разрешително - тя повдига високомерно едното си крило, почесва се и нищо. Съветват я да се оттегли - тя подскача на едно място, клати клона, череши се посипват по земята, търпят загуби двете домакини! Изнервят се, скачат заплашително към нея, аха да я чукнат по главата - гаргата мушна две череши в човеката си и отлетя. Даже успя нещо да им изграчи с пълна уста! Невъзпитана работа.


Следобедът пък един кос се заврял в бора и не мърда. Жив ли е, умрял ли е, има ли нужда от помощ - не е ясно. Не шава, не пее, само едното му око блещука баш срещу мене. Гледа ме как ям ябълка, докато ми стана неудобно и му оставих едно парче на перваза. Жив се оказа, че и гладен! Ама не поиска да се запознаем, яде и се омете без да ми обърне повече внимание.

За врабчето, дето живее над нас и отглежда не-знам-колко-на-брой-дечица-но-звучат-като-десетки няма да ви разказвам сега. То има имуществен спор с два гълъба и една гугутка - кой притежава синия шкаф на нашата тераса - и още обмислям как деликатно да се намеся.

Такива неща насред града, насред жегата, насред дребните човешки грижи. 

Някоя друга неделя

В първата неделя от месец май, в 16:45 следобед, в небето над София се появи ангел. Групи от хора, които се разхождаха в парковете на града по това време се дърпаха един друг за ръкава и сочеха нагоре: „Виж, виж! Ангел!“ или „Гледай бе, как прилича на ангел тоя облак!“. Някои извадиха телефоните си и го снимаха. По-бързите веднага пуснаха снимките във Фейсбук и под тях до вечерта се заформиха цели дискусии. Имаше скептици, които си признаха, че са видели ангела, но веднага са решили, че си внушават. Но сега, нали, чуждата снимка ги е убедила в противното. По-приключенски настроените питаха проследил ли е някой накъде е отлетял ангелът. Почитателите на науката разказваха с подробности за различните форми на облаците.  Религиозните тържествуваха, че Бог най-сетне е изпратил миролюбиво предупреждение да се живее по неговите повели.

Няколко възрастни госпожи се обадиха в полицията. Дежурните учтиво приеха сигналите за поява на ангел в небето над София и забравиха за тях. От прозорците на полицейските управления не се виждаше толкова нависоко.

Една майка с малко дете, буташе намусено количката към къщи, като се опитваше да не гледа към съпруга си. Той вървеше малко след тях, тъжен и ядосан. За да им олекне и двамата погледнаха към небето точно в 16:45. Тя реши, че не всичко е толкова черно, колкото ѝ изглежда. Той – че ще е по-внимателен и няма смисъл да губят в караници малкото време, което прекарват заедно.

Дядо, стиснал силно едва кретащата си жена за ръка, помисли, че това е знак – ще си идат заедно с бабата, няма да се мъчат по сами. Тя пък реши, че ангелът идва за нея, но изглежда слабичък, та слава богу, ще остави любимия ѝ да се порадва още малко на живота – нали е здрав.

Децата спряха да се карат, да се бият, да реват. Подскачаха, сочеха нагоре и викаха „Крокодил с крила! Крокодил с крила!“. Най-малките нищо не викаха, но разтегляха устни и показваха едва наболи зъби за радост на баби и майки.

Мъжете пред кварталните магазинчета за алкохол използваха появата му, за да изпият по още една бира. Учудващо, ничия жена не са намуси,че мъжът ѝ се прибира късно и всички до една приеха спокойно репликата „Забавих се, щото следихме ангела.“

Отначало ангелът, който не беше съвсем сигурен ангел ли е или облак, се удиви, че толкова софиянци вдигат глава към небето по едно и също време. После цялото това внимание му вдъхна самоувереност и той наистина разпери крила. Чувстваше се лек, полезен и щастлив. Беше готов да прави още и още добрини на хората, които вдигаха глави към него, снимаха го, въздишаха и се усмихваха.

Но започна да притъмнява. Неделята беше към края си. Децата трябваше да се изкъпят, дрехите за утрешния ден да се изгладят. Скоро щеше да дойде време за новините и вечерята. Всички щяха да си легнат рано, за да успеят да станат навреме и да отидат на работа.

Колкото повече прозорци светваха, толкова повече избледняваше ангелът. Тялото му се разкъсваше и перата от ангелските крила падаха по покривите на кооперациите. Тогава някой от обитателите подхващаше пак темата за необяснимото явление. После се стъмни съвсем. Децата заспаха, градът утихна и в небето не остана нито един облак.

На следващия ден два вестника излязоха със сензационни материали за знамението и спасителната мисия, с която ангелът е пратен в София, като разбира се, запазиха анонимността на източниците си. За съжаление беше понеделник – ден, който хората смятаха неподходящ за зяпане към небето. Затова нито един облак не успя да се превърне в ангел и спасението се отложи за някоя друга неделя.

Да гледаш едно дърво в очите

Не си обещахме със съседа, че ще се видим пак. Не си припомнихме през последните ни вечери заедно първите дни на нашето познанство: когато се нанесохме, а той се кекерчеше гол-голеничък на прозореца, нали беше есен; първите стъпки на сближаване; калинките, които пият кафе от дъното на моята чаша; синигерите, сойките, свраките, гълъбите - всички пернати обитатели, които живееха у съседа, но идваха на закуска у нас; любовните му терзания зиме и лете; моите безпокойства и горещи чаши черен чай. Сбогувахме се мълчаливо. Сега подреждам и се оглеждам - да видя кои са новите съседи (три череши, два бора, една малко нервна джанка, няколко дървета с неустановена самоличност и гнездо, пълно с малки врабчета), да им се представя. Пък като ми стане много мъчно се подсещам - имала съм щастието да гледам с години едно дърво в очите и да си говорим. Какво повече? Таквиа неща днес.

Среща с калинка и синигер

Синигер кацва и се залюлява на един от клоните на съседа. Отгоре му се посипват капки и той с радостно цвърчене подлага крила под водата, почесва се под тях с човка, измива се и отлита. Последният му възторжен чурулик кара съседа да потрепери целия и няколко калинки се изсипват на перваза на прозореца. Накъдето и да са тръгнали, първо ще трябва да пообиколят кухнята и после да преценят объркали ли са се или случайността ги е отвела където им е нужно да бъдат.
Минавам само да кажа, ако някой има среща с калинка, да си вземе едно кафе и да се отпусне на близката, немного мокра пейк - дамата ще позакъснее. Ако пък срещата ви е със синигер, бъдете спокойни - в добро настроение е.

Такива неща днес.

Време за чаша чай

- Нямам време - тросвам се аз на съседа.
- Добре - съгласява се той - седни тогава да изпием само по един чай и да се запознаеш с новите ми квартиранти. Крещят от сутринта и не могат да се разберат старото, изоставено от други, гнездо ли да ползват, или да си направят ново.
Отварям прозореца и крещя на птиците: "Ново, ново! Понякога просто е дошло време да е ново!"
Погалвам съседа, пошушвам му, че прилича на огромна зелена болонка и докато той се тресе от смях, пощипвам малко от времето за стари и малко от времето за нови неща, събирам го на топка и с него си правя втора чаша чай.
Такива неща днес.

Господ е грижовна баба

В петък, в църквата "Св. Богородица" в Пловдив: - набожна баба си беше оставила найлоновата торбичка на стол близо до олтара и си говореше със светците от иконите. В полумрака грееше яркочервеният надпис на торбичката: Playboy. - Друга баба, въоръжена с кърпа и препарат за почистване бършеше иконите и обясняваше на другарките си: "Чистя целувки!" - На влизане бяхме оставили саксията с каланхое, която ми подариха учениците от Строителната гимназия до входа на църквата. На излизане вече я нямаше. Господ - мисля си - е грижовна баба с чувство за хумор, която обича пролетта. Такива неща миналата седмица.

Кои са ни най-близки

От седмица дон Фелипе се опитва да докосне клоните на съседа. В началото те бяха голи и далечни. Колкото повече се показват пъпки, колкото повече порастват листата, толкова повече съседът отново се приближава към прозореца. Прекарахме следобеда, увиснали на перваза и установихме, че скоро листата ще пораснат толкова, че част от клоните да надникнат през прозореца. Птиците вече не навестяват главата на съседа. Подозирам, че причината за това са възторжените посрещания, които им устройва дон Фелипе. Чудя се - дали с времето се задоволяваме с тези, дето са най-близо, с които прекарваме най-много време, знаем, че през зимата ще ни чистят главата от снега и те ни стават най-близки или сърцето ни жадува винаги за тези, дето ни подаряват небеса. И за други неща се чудя, но си загубих думите за тях. Такива неща днес.

За простите избори

Настъпва момент в живота на човека, в който той се чувства достатъчно голям, силен и стабилен, че да може да се изкъпе прав в банята. Понеже много настоява - разрешават му.

Първото, което забелязва е, че е хлъзгаво.
Второто, че ако не иска да се пързаля, трябва да сложи кроксове. Обаче с тях си губи част от свободата. Едно е да си бос и да си мърдаш свободно пръстите на краката, друго е с кроксове.
Третото, което забелязва е, че няма как да пляска с ръце във водата и всички да му се радват, ако е прав под душа.
Затова стои прав две-три вечери, стои, пък сам поиска да седне обратно във ваничката.

Хубавото е, когато може да прецени, макар и постфактум, колко несвобода, хлъзгавина и липса на удоволствия в живота може да поеме и се престраши да се откаже от позата си на пораснал.
Лошото е, че не всичко се свежда до прости избори като прав под душа или седнал във ваничката.

Такива неща днес.

Какво значи плачът на асмата

В градината на мама уж всичко е спокойно. Във въздуха обаче се усеща зле прикрито нетърпение.
Погледнеш дърветата по обед - преструват се, че не мърдат. Погледнеш ги следобед - опъпчили се, че и листа пуснали.
Обърнеш се надясно - лалетата не се виждат от земята. Обърнеш се втори път - те вече поклащат шарени глави и се заканват "Не смей да ме пренебрегваш!".
Наведеш се да си вържеш обувката - юката те боцка по дупето и предупреждава, че ще настъпиш покълналите до нея незнайно какви зеленяши.

Всред тази напрегната обстановка решавам, че е най-добре да се барикадирам на терасата и да шпионирам на спокойствие предпролетните драми на растежа. Отпускам се на стола и гледам - асмата реве та се къса. От стъблата ѝ капят поройни сълзи.

- Таткоооо! - викам аз притеснена отговорника по лозите. - Асмата плаче!
- Много хубаво - отговаря ми той - това значи, че е здрава, че ѝ се движат соковете, ще има плод.

Ако се притеснявате, че от идването на пролетта сте станали малко емоционално нестабилни, успокойте се, здрави сте. Ще поревете, поревете пък ще има резултат от тая работа.

Такива неща вчера.

Умореният ден

Денят беше уморен от сутринта. С наближаването на следобеда се чувстваше и все по-потиснат. И как не, като един човек не пропусна да измърмори колко е скапан тоя ден, колко е мускурив, намръщен и без слънце. Никой не го пожали, не се сети, че като си недоспал, слънцето ти блести в очите и хем те дразни, хем те успива и е много трудно да останеш буден. А ако денят дремне дори за малко, нощта ще настъпи преждевременно и хората ще са още по-недоволни. Проблемът е, че колкото по-сърдити или уплашени са те, толкова по-уморен ще е утрешният ден.

Затова с последни усилия той стоеше на пост, цупеше се и мечтаеше как ще си легне и ще сънува, че вечерта хората се прибират у дома, размърдват пръстите на краката си блажено след като са си събули обувките и казват на обичния си човек: "Ама хубав ден беше днес, нищо, че нямаше слънце."

Такива неща... днес.

Какво направи днес съседът

Съседът е застинал в тържествена поза. Само върховете на клоните му подсказват, че се вълнува, че нещо необикновено го е сполетяло. Свраките го подкачат, гълъбите го докосват с крила, докато се боричкат за трохи на перваза, синигерите му чуруликат на ушенце: "Какво става, какво става, пролетта ли нещо ти каза, тя ли идва, кога пристига, в добро настроение ли е?" А той мълчи, подсмихва се и когато всички се отказват и отлитат, ме одрасква по ръката:
"Днес получих първия си мейл! И му отговорих!"

Виж ти, виж ти - учудвам се аз - кой да предположи! После прибутвам компютъра по-близо до него и излизам от кухнята.

Не признавайте, че съм споделила с вас, но ако имате нещо да казвате на едно пресимпатично дърво: lipata@mogilska.com

Такива неща днес.

Големи открития следобед

Големи открития следобед!
Дон Фелипе установи, че съществуват локви. Беше приятно изненадан да чуе, че правят "плич-плич", когато тепка на едно място в тях. Удивлението му нарасна до горно до, щом видя, че като излезе от локвата оставя следи. Почувства се длъжен да провери дали повечето мокри петна около блока правят "плич-плич" и те преследват с черни стъпки щом излезеш от тях.
За мен остана да обобщя резултатите от изследването и да споделя на съседа на чаша вино, че скоро никакви открития не съм правила, а възможностите за това - подозирам - никак не са изчерпани. Другаде ще да е проблемът.

Такива открития днес.

Кодът на бог

В аптеката до нас божественото определено е на почит. (Припомни си как там разнищваха какво е бог.) Влизам аз и заварвам нервна, кихаща и кашляща маса народ пред касата. Едната от аптекарките се е хванала за косата, вторачила се е ужасено в компютъра и крещи по посока на склада:

"Боже, пак заби! Божеее, какъв ти беше кодът, божеее?"

Всички притихваме в очакване на божия глас, който ще внесе ред, яснота и опашката най-сетне ще помръдне. И той не закъснява.

- 32 905! Въведи ръчно 32 905 и всичко ще тръгне.

Така и става, всичко тръгва, опашката се стопява бързо. Аз се чудя на прибиране, защо не проявих смелост и не го питах тоя отзивчив бог има ли код за всеки, къде трябва да се въведе. После си казвам "Абе по-добре, току-виж, че ми беше отговорил!" и с леко сърце си помъквам торбите към последния етаж.

Такива неща днес.

===

Прочети още случки от аптеката:

• "Как е вашето очарование днес"

Трудът на джуджетата и великаните

Отиваме с дон Фелипе да купим подарък за детски рожден ден. Той си упражнява "р"-то, аз упражнявам офроуд с количка по някакъв спомен за тротоар. Целта ни е да стигнем до малкия магазин за дървени детски играчки, който отвориха наблизо преди два-три месеца. Достигаме апогея на нашите паралелни тренировки точно пред вратата му, на която е закачен лист с надпис "Дава се под наем".

Виждаме, че вътре все още има играчки и се приближаваме с надежда. В дъното на магазина стои мъж, който подозрително прилича на дядо Коледа по анцуг и събира в един чувал конструктори, багери, кукли и какви ли още не чудеса от рафтовете.

Почти сме залепили нос за витрината и гледаме жално. Дядо Коледа се обръща и аз с жест го питам дали все пак не работи. "Не" - поклаща глава той и се поглажда криво усмихнат по брадата. "Много съжалявам" - помахвам през стъклото и чупя пръсти, за да му покажа, че ние с дон Фелипе харесвахме много магазинчето му. Той вдига палец и продължава да пуска играчките в чувала, за да ги отнесе неясно къде.

Ние се затътряме към мола, за да установим, че в един забутан ъгъл, между всички пластмасови, пиукащи и светкащи неща все пак има и каквото ни трябва - цветни, ярки, дървени пъзели с големи части. Прибираме се, ама ни е чоглаво и единодушно пожелаваме на човека да намери място, където трудът на джуджетата се цени и подкрепя толкова, колкото и труда на великаните. А може би и повече.

Такива неща днес.

За глупостта и епизодичните роли - коледно отклонение

Когато бях малка, си мислех, че всички герои в книгите са умни. Щом са заслужили да ги разкажат, значи не може да са глупави, нали? Това е било вероятно заради приказките, в които глупавият герой - най-малкият син, най-малката дъщеря - всъщност винаги излизат умни, добри, работливи и си намират щастието именно заради тези си качества. В детските ми очи да си глупав беше непростимо. Помня, че се почувствах лично обидена и предадена, когато осъзнах, че глупаците съвсем не са рядкост в книгите.

Като студентка, докато се мъчех над действените анализи на не една и две пиеси, научих, че често накрая се променя някой от епизодичните герои, не главният. Епизодик е натоварен да носи надеждата и светлината, след като главните герои са се провалили в това начинание.

Когато бях малка/много-млада, си пожелавах да стана легенда.
Сега си пожелавам здраве. За мен и за всички, които обичам. Струва ми се, че останалото можем да си набавим сами. Като тези глупави герои от книгите, които печелят накрая. Или като епизодиците, които остават на сцената след като са изнесени труповете, след опустошенията, разделите, несполуките и всички значими драми, преживени от главните герои.

Честита Коледа на всички епизодици, главни герои, глупаци и умници. Бъдете здрави.

Такива неща днес.

Всички сме в мъглата

Обсъждам със съседа някои лични въпроси, които ме тревожат. Той, леко раздразнен, поклаща позамръзнали останки от листа:
- Не виждаш ли, че всички сме в мъглата! Прави каквото трябва според теб и позволи другите да направят каквото трябва според тях, и като се проясни ще наместиш нещата.
То хубаво, мисля си аз, докато зяпам изоставеното гнездо в клоните му, пълно със сняг - малко бяло петно в общата сивота - ама като страдам от липса на доверие.
Съседът мълчи. Аз роня трохи на гълъбите на перваза на прозореца, слагам семена на синигерите на балкона (разделям ги, че много се карат, чак до бой стигат) и изпълнена с мъгливи съмнения се прибирам у дома.
Такива неща днес.

Ехото на вятъра

Дон Фелипе се научи да маха за "здравей" и "довиждане", но го прави след като обмисли добре дали иска да отговори на поздрава, или не. Понякога вдига ръка доста след като човекът е отминал.
Днес влизам в кухнята, а той седи срещу прозореца и наблюдава как съседът му маха с клони. После дървото се успокоява и дон Фелипе решава да му отговори - вдига ръка, разперва пръсти, маха и се усмихва. Все едно ехото на вятъра живее у дома. 

Такива неща днес.

Бакшишът на лятото

Пътуваме през затворен град, който е като магазин за плажни надуваеми играчки - работи само през лятото. Празни улици, заковани капаци, пусти заведения - през витрината на едно видях забравена на барплота чаша, пълна с мидички.

Останали са двама-трима души - последни клиенти на масата на лятото. То е потропвало нервно по барплота, хвърляло им е неприязнени погледи, носело е бира с капки дъжд в нея.

Най-накрая - капнало от умора - лятото им е поднесло десерта, комплимент от заведението, с малко повече ром и авгостувско слънце в края на септември и е избягало без да дочака бакшиша си.

Онези двама-трима последни, настоятелни клиенти, са се пробудили с натежали глава, препили с море, преяли с пътешествия. Огледали са се наоколо - сезонните градове изглеждат остарели и в недобро здраве през есента - оставили са чашата с бакшиша на барплота и с гузни стъпки, гонени от вятъра, са напуснали града.

Такива неща миналата седмица.

Ламята, която влезе в дядовата ръкавичка

В търсене на нови възможности - в личен и професионален план - ламята стигнала до приказката за дядовата ръкавичка. Покашляла се, побутнала изтумбения ѝ палец:

- Хъм-хъм, има ли някой? Кой живее тук? 

- Аз съм мишчица гризанка. 

- Аз съм зайко байко. 

- Аз съм кумичка лисичка. 

- Аз съм мецан и много мразя да ме будят от зимен сън. 

- А ти кой си? - попитали в един глас животните. 

- Аз съм ламя. Може ли да живея при вас? 

- Такова животно не сме виждали - извикали в един глас обитателите на ръкавичката. - Покажи си главата на ей тоя разпорен шев, да те видим и ще решим. 

- Коя глава? - объркала се ламята. 

- Че ти колко имаш? 

- Две. 

- Покажи ни тази, която си харесваш повече. 

Ламята показала срамежливо усмихнатата си дясна глава там, където ѝ казали животните. Бузите ѝ били леко зачервени от вълнение, дишала учестено и миглите ѝ приличали на пеперуди в полет. 

- Каква си хубава, каква си весела! Влизай при нас, царски ще си живеем - посместили се животните. 

Влязла ламята в ръкавичката. Запушила с опашка разпраното място, за да не навява сняг вътре, да не им духа на останалите, а тя самата не усещала никакъв студ. Първо, защото била щастлива, че си е намерила приятели и второ, защото опашката ѝ била покрита с люспи, които били чудесна топлоизолация. 

Записали я животните на горска кухня, за да получава редовно пюрета (открехнали я, че има чудни пюрета от ябълка златна превъзходна), говорели си, смеели се. Идея си нямали, че в края на приказката дядото ще си намери ръкавичката, ще им разкаже колко опасно и коварно същество е ламята, и те ще я прогонят. Нейните мъки ще започнат отново, а всички останали животни ще се оглеждат гузно и ще се опитват да се убедят, че все пак добре са направили като са взели превантивни мерки и са изгонили най-милия и грижовен звяр, който познават. 

Такива неща днес. 

Изчистване имиджа на ламята

"Проблемът с принцесите е много сериозен - мърмореше ламята, докато си събираше багажа. - Аз искам да развивам малък бизнес - продажба на сандвичи и закуски - обществото ме обвинява в трафик на хора и неприемливи готварски практики. Отивам да кандидатствам за кредит, банковият служител вади няколко тома приказки от цял свят и ми вика "Много ви е лошо кредитното досие." Не може така да се живее."

Тя най-сетне стегна куфарите, успя да натика вътре и любимата си плюшена принцеса, бутна камъка на входа на пещерата на излизане и тръгна към дома на един още млад, непредубеден, неизвестен автор на приказки, разкази и романи, с когото беше сключила договор за изчистване на имиджа срещу слава и многобройни читатели.

Такива неща днес.