СТИХОВЕ ("ДНК") XIII

ЗАВРЪЩАНЕ ІІ


Влакът те отнася.
Мислиш си:
“Дано не се завърна никога.”
Безкрайни са релсите,
и ти се струва,
че твоето “никога”
приближава,
приближава,
приближава.

СТИХОВЕ ("ДНК") XII

ЕЛЕКТРОННО

пти-че гне-здо
в-иде-о теле-ви-зор
комп-ю-тър у-ред-ба
хлад-и-лник
кол-а
бал-он чер-вен
дър-во син-ьо
от-крийте из-лишни-те д-уми
ду-ми-те лишни крий-те
-от-
д-ум-и
-крий-
-

СТИХОВЕ

ФРАГМЕНТ

Защо ли чайките
ни изпреварват
надвесени над черните ни мисли?

Тихо

Egon Shiele

Тихо

Egon Shiele

ХРУМКА

недовършено

Отхапваш парченцето нежност,
всъщност суха бисквита
в пакетче със надпис "Вина".

СТИХОВЕ ("ДНК") XI

ПРИТЧА

Чакаш ръцете на света
да съберат звездните плодове.
После...
дъжд от ябълки
в градината на Адам.

СТИХОВЕ("ДНК") Х

КЛЮЧ КЪМ РЕБУСА


Ще останеш сам,
както си бил сам в началото.
Чак тогава ще разгадаеш
световния ребус.
Ще откриеш,
че всяко начало е мръсна дума
със светла маска
и краят е винаги предначертан.

СТИХОВЕ

ПРИТЕЖАНИЯ

Времето, в което я забравяш
е времето, в което
някой друг си я спомня.

СТИХОВЕ ("ДНК" IX)

...


Предупредих те...
Казах ти...
Знаех си....
Разбра ли....
Видя ли...
Бях права...

Сега само не се приближавай.

МОСТ (разказ)

Беше си ден като всички останали. Кольо месеше хляб, Даката ловеше риба, а Фичо цепеше дърва и ги пренасяше до печката. Радиото шумеше без никакъв звук. На това затънтено място в планината не можеха да уловят хубав сигнал. Не им правеше впечатление. От години бяха останали само тримата в селото. Бабичките измряха, някои старци отидоха в града при децата си... Техните синове не идваха. Фичо и сина му се бяха скарали на времето и не си говореха, синът на Кольо не искаше да си чупи колата по камънаците, защото до селото нямаше път, а синът на Даката живееше някъде в чужбина. Даката не знаеше какво е станало с него, защото поща в селото отдавна не пристигаше. Живееха тихо, изхранваха се от реката и градината и чакаха да ги повикат бабичките им.
Изведнъж радиото запращя по-силно и се чу гласът на говорителката: ...бандитите са забелязани"...пращене "...мост..." пращене "...вероятно търсят прочутото имане на..." пращене... "умоляват се живеещите в местността да проявят бдителност"...после гласът изчезна. Появи се обичайното пращене. Фичо беше спрял да цепи дърва и слушаше внимателно, дали гласът няма да се чуе отново...
- К-к-какво бе, Фичо? Ще рече ч-ч-ч-овек, че за нашия мост са с-с-ъобщили, та така си се заслушал - подкачи го Кольо, докато покриваше хляба да втасва.
- Може и за нашия да е, ама нали не работи читаво пущината, не можахме да разберем - намръщено отговори Фичо.
- Ч-ч-ч-е какво има от нас да се взима? С-с-с-амо една брадва ни е останала или ти криеш парици в чорапа - промърмори Кольо и отиде на реката при Даката да си умие ръцете.
Фичо съвсем се навъси. Прибра дървата, а после се запиля някъде зад къщата. Даката и Кольо почнаха да чистят уловената риба. Радиото все така пращеше. Даката свирукаше някаква мелодия. На младини той много бе обикалял, видял бе свят и сега понякога душата му се стягаше в това порутено, изоставено село. Фичо се върна с една ръждясала пушка и точило.
- Зайци ли ти се бият, Фичо? Хе-хе... къде можем ние вече... пък и с тая ръждива антика... и муха няма да уплашиш!
- Зайци! Тебе Кольо не ти ли разказа? По радиото съобщиха - трябва да вардим моста, докато дойде полиция, щото бандити ще искат да преминат и да копаят...
- Що ще копаят, бе Фичо, на "Дядовото имане" жито ли ще сеят? - присмя му се Даката. Кольо също се усмихна под мустак - и тримата знаеха, че от другата страна на реката едно време дедите им са пасли стадата си. Тревата била толкова хубава, че кръстили местността "Дядовото имане".
После стадата изчезнаха и само един мост остана между двата бряга. Бяха го построили, та да може нощем да отскачат пастирите да се виждат с жените си. Преди децата ходеха на "Дядовото имане" да си играят, но сега и децата ги нямаше... Беше останала освен моста и някаква неясна история, че крадци се крили в тая местност от полицията и закопали тук част от златото си, а с другата част се опитали да минат моста. Полицаите го завардили от двата края, крадците видели, че няма накъде и скочили във водата, но златото натежало и се удавили.
- Н-н-ебъдна работа - промърмори Кольо, докато си спомняше всичко това...
- На кое викаш ти небъдна работа - Фичо се опитваше да изтръгне от ръцете на Кольо ножа, за да го наточи... - Ние имаме дълг пред държавата! Призоваха хората, живеещи в местността да бдят! Кой живее тука, а? Ние! Значи - трябва да пазим!
Кольо и Даката се спогледаха.
- Що ти е, бе Фичо? Какъв дълг? Какво плещиш? Кой ще дойде тука да граби и убива? И какво ще ни вземе, питам те? На дяда ти изгнилите цървули ли? - ядоса се и Даката.
Кольо мълчеше и наглеждаше рибата, която бяха сложили да се пече.
- Кажи,бе Кольо? Верно ли чухте по радиото, че бандити ще идват да копаят на "Дядовото имане"? Полудехте ли вие двамата? Че то тва радио не работи! Само пращи!...
Кольо мълчеше. Той беше кротък човек. Някога жена му го побийваше, ако се опиташе да й възрази нещо... Цялото село го взимаше на подбив. Колкото по се шегуваха с него, толкова по-мълчалив ставаше. Извади рибата, сложи я на масата и зачака приятелите му да се разберат.
- Кажи, Кольо, кажи! Не прости крадльовци, а “бандити” казаха хората! С тях ли ще спорим! Ти какво искаш - да дойдат тука, да дигнат последното, дето ни е останало - "Дядовото имане"?
- Ма как ще го дигнат, като тва е земя, трева? Кой ше доде да я дигне? Що ти е бре,Фичо, да не си се нацокал рано-рано? Ха сядай да ядем, че ще изстине рибата! - Даката седна на масата. Дръпна Кольо до себе си и започна да чупи хляба.
Фичо ги погледа, погледа, взе ножа и ръждясалата пушка и излезе. Даката и Кольо хапнаха. Вдигнаха масата. Кольо събра чиниите да ги мие, а Даката пушеше до него и му поливаше.
- К-к-к-акво мислиш, Дака? Какво ще правиме? М-м-м-оже пък верно да излезе онова за златото и да са го надушили синковците. Да п-п-повъртиш радиото... може пак нещо да чуем.
Свършиха с чиниите и Даката седна до радиото. Въртя насам, въртя натам, но не можа да изкара глас от радиото. То все така неясно шумеше. От време на време Даката поглеждаше през прозореца и виждаше Фичо - седнал на моста да точи ножа и да се оглежда. Така мина следобедът. Привечер Кольо излезе да вика Фичо да похапнат.
- Тука ще седя, - тросна се Фичо - ако не съм аз, като пилци ще ни изколят и златото ще вземат.
- Т-т-ти вярваш ли, че злато е закопано и никой досега го не е потърсил? Ч-ч-ч-е нали първо нашите синове щяха да разкопаят, ако имаше нещо в-в-ярно в тая работа... Дъските на моста щяха да са изтъркани от човешки стъпки, а то...
Фичо мълчеше и не помръдваше.
- Айде, иди яж. Аз щ-щ-щ-е попазя, щом не искаш д-д-да оставиш моста самичек...
Фичо го изгледа, подаде му пушката и ножа, изръмжа му да си отваря очите и закуца към къщата. Кольо остана сам на моста. Чуваха се щурци, жабите вече замлъкваха, вятър даже нямаше... Замисли се Кольо за сина си. Размечта се. Ако се окаже, че има злато в "Дядовото имане" и те го опазят, ще станат герои. Цялата страна ще чуе за тях. Ще направят път до селото и синът му ще може да идва с колата, да го навестява. Нещо изпращя, Кольо се стресна, стисна пушката и видя една птица да излита от клоните на близкото дърво. Около моста нищо не помръдваше. Даката и Фичо излязоха от къщата и тръгнаха към него. Даката носеше под мишница радиото. Като наближиха Кольо видя кривата усмивка, замръзнала на лицето му. Фичо заговори:
- Така! Решихме, че най-важното е да опазим моста, щото другите пътища до "Дядовото имане" отдавна вече не съществуват. По тях вече растат дървета, свлекли са се камъни. Затова най-важното е да вардим моста. Бандитите могат да минат само по него, за да стигнат до златото. Нощем ще дежурим по двама. През деня ще се сменяме. Даката ще отговаря за радиото и всячески ще се опитва да хване станция с новини, за да знаем кога ще дойдат подкрепления. Въоръжението ни е слабо - една пушка, два ножа и брадва, затова трябва да удвоим своята бдителност. Никому не бива да се позволява да минава по моста. Ще пазим отсега, докато не спипаме гадовете. Положението ще е като на война! - Фичо спря да си поеме дъх.
"Кога ли пък си бил ти на война?" - помисли си Даката и въздъхна тихо.
Кольо ще отговаря за провизиите, а аз ще бдя за реда в нашата малка бригада – продължи Фичо. - Пушката ще е в тоя, който пази. Другите не бива никъде да мърдат без нож или брадва! Сега аз и Даката ще останем да пазим! Ти, Коле, върви да спиш! Разпускам събранието.
Кольо се прибра в къщата. Фичо взе пушката и тръгна към единия край на моста. Даката взе ножа и отиде в другия. Цяла нощ стояха будни. Ако видеше, че главата на Даката клима, Фичо започваше да кашля и да се секне от другата страна на моста. Даката се стряскаше и вдигаше глава, но не поглеждаше към него. За пръв път от години се случваше двамата да се спречкат. Мълчаливо дочакаха утрото. Кольо дойде да ги смени.
И така - два дни поред. Радиото все така безсмислено пращеше, въпреки че по заповед на Фичо Даката непрекъснато въртеше копчетата и се опитваше да улови някакъв звук... Напразно. На третата нощ Даката тръгна по моста към приятеля си.
- Защо си напускаш поста? - настръхна Фичо - това е дезертьорство! Връщай се обратно!
- Никой няма да дойде, Фиче, не разбра ли? Грешка е станала някаква.
- Какво говориш ти? Те точно това чакат! Да се откажем! Изпробват търпението ни! Връщай се на поста си!
Даката се опита да заговори спокойно. Не му беше ясно, защо Фичо така здраво се е хванал за чутото по радиото, но искаше да го вразуми.
- Помниш ли, Фиче, под твойта страна на моста пушихме първите си цигари. Помниш ли, как ни намери баща ти и ни би с каиша? Тва е единственото сражение, което е било на тоя мост, Фиче, защо правиш детински работи?
- Връщай се на поста си! Стига си дрънкал! - сопна се пак приятелят му.
Даката се натъжи. Обърна се и отново се върна на мястото си. Не, не беше само това сражение. Вечер тука се задиряха и боричкаха с момите. И той беше се срещал със своята бабичка тука. Тука й беше взел китката. Унесе се в мисли и заспа. Стреснаха го виковете на Фичо.
- Назад, бреее! Чибааа! Стига си спал, Дака! Прескочи те и щеше да те препика, а ти нищо не усещаш! Така ли се спи на пост!
Даката скочи на крака, стисна ножа и примижа, защото първите слънчеви лъчи заслепиха очите му. Когато свикна със светлината той видя по средата на моста да стои едно жълто куче. Фичо беше насочил пушката срещу него.
- Не го пускай! Дай да му светим маслото! По моста ше минава!
Даката отпусна ножа.
- Фичо, това е куче.
- Виждам. Ама тука отдавна нямаме кучета. Това е на врага! Не може да хабим патрони за него. Трябва да го хванем, да му вържем един камък на шията и да го удавим.
Фичо тръгна към кучето. То заотстъпва назад към Даката. Фичо не отделяше поглед от животното и тихо му говореше. Заднишком то стигна до края на моста. Даката леко се помести. Кучето се шмугна покрай него и избяга. Фичо се изправи очи в очи с Даката.
- Предател! - процеди през зъби той.
Даката плю през перилата на моста, обърна се и тръгна към къщата. Идваше ред на Кольо да пази. Той се разхождаше по моста. Слънцето напичаше все по-силно. Искаше му се да остави пушката, да слезе до водата и да потопи краката си в нея, но мисълта, че ако опазят златото, синът му ще се върне, не му даваше да се отпусне. Сигурно и внуците щеше да доведе и тогава Кольо ще ги научи да ловят риба и да скачат от моста в дълбоката вода, както бяха правили те на младини...
Стъмни се. Вечеряха на моста, когато се чу тънко изсвирване някъде над селото. И тримата наостриха уши. Фичо хвана пушката и се изправи.
- Откъм горния край на селото се чу - каза Даката.
- Сигурно искат да минат през стария път за кошарите, ма не знаят, че вече го няма. Ще ги изненадаме там, дето паднаха преди три зими скалите. Там е най-удобно - прошепна Фичо. - Кольо, ти ще минеш откъм чичовата къща. Дака, ти ще останеш на моста, а пък аз ще ги завардя от другата страна, та да не могат да се измъкнат. Хайде!
Тримата стиснаха оръжията си и се разпръснаха. Беше тъмно, но те познаваха всеки камък наоколо. Стигнаха до мястото. Там наистина имаше двама души. Те нещо си шепнеха и от време на време изсвирваха по посока на моста. Фичо също изсвири. Онези двамата се заоглеждаха. Кольо отговори също с изсвирване. Непознатите се опитваха да се ориентират откъде идва звука и да тръгнат в тази посока, но бяха се озовали между нападалите, натрошени скали и в тъмното непрекъснато се блъскаха и падаха.
- Нападаааай! - изкрещя Фичо и стреля по посока на крадците. Чу се вик. Единият от крадците лежеше неподвижен.
- Чакайте, ей! Помощ! Помооощ! Не стреляйтеее! Кой си ти? Какво искаш? Помооощ! Простреляха гооо! - крещеше другият. После започна да стреля на посоки.
- Давай, Кольооо, давай да ги довършимеее, мамицата им крадливаааа - викаше Фичо.
- С-с-с-треляй, нали у тебе е пушката - чу се от другата страна гласа на Кольо.
Последваха още изстрели и от двете страни. После този, който крещеше спря да стреля. Фичо продължи, докато малкото патрони свършиха. Всичко утихна. После двамата бранители, пълзешком и доколкото позволяваха старите им кокали, заслизаха по скалите. Те мълчаливо подхванаха труповете и ги завлачиха към селото. От време на време спираха да почиват. И пак мълчаха. Докато стигнат до моста, нощта беше почти изтекла. Даката стоеше буден. Чакаше ги. Беше си запалил огън. Двамата оставиха труповете близо до огъня, та да могат да ги огледат. Бяха млади мъже. На не повече от тридесет години. Носеха ловджийски дрехи, продупчени на няколко места от крушумите на Фичо.
- Ф-ф-ф-ичо - колебливо проговори Кольо, като не отделяше поглед от труповете - те тез... б-б-б-андити щ-щ-щ-о носят л-л-л-овджийски дрехи. М-м-м-ай б-б-беля направихме ние.
- Каква беля, бе, какво мъцаш? Защо убихте хората? Питахте ли ги, каква работа имат насам? Нападнаха ли ви, а? Що затрихте момчетата? Нали уж щяхме моста да вардим, на шиите ли ви бяха стъпили, а? Тебе, дето бабичката ти те биеше, някой от тия дигна ли ръка да те удари? Ами ти, куцльо, тебе какво ти направиха децата? - Даката не спираше. Гледаше ту единя, ту другия, ту двата трупа. - Пред Господа ше отговаряте вие за тая кръв! Че тия мъже майки нямат ли? Кажете нещо, бе, що мълчите сега! Секи знай да стреля!
- Стига нарежда - скастри го Фичо. Какво си заувивал като дърта баба? Че те кръвопийците ще се предрешат. Няма да им пише на челата, я! Що ще правят тука ловджии? Кога последно си видял ловци тука? Ама сигурно имат и другари, щото свиреха къмто моста. Ти тука не видя ли някой?
Даката го изгледа занемял, хвърли ножа и без да каже дума се запъти към къщата. На сутринта, като погледна през прозореца, Даката видя Фичо да седи и да върти радиото. До него лежаха все още труповете. Кольо беше седнал малко по-надолу и гледаше реката. По едно време и двамата скочиха и загледаха радиото. Даката бързо излезе от къщата и тръгна към тях. Гласът на говорителката се чуваше ясно: "Уведомяваме гражданите, че крадците са хванати да пресичат река Н... и са предадени на полицията. Полицията благодари на живеещите в местността за съдействието. Днес министър-председателят се върна от по..." и гласът изчезна отново... Тримата седяха като вкаменени... Това беше на съвсем друго място! И крадците бяха заловени живи!
- Нема да си дойде сина - прошепна Кольо.
Но никой не го чу.
Даката отиде зад къщата и след малко се върна с две лопати. Хвърли едната в краката на Фичо.
- Елате да изкопаме гробове, да погребем момчетата.
Фичо не помръдна. Кольо гледаше уплашено ту единия, ту другия.
- Ще ги погребем, пък ако дойдат да разпитват, ще кажем, че тука хора не са идвали от години. Вас двамата горе ще ви съдят. Айде! - Даката понечи да се обърне и да тръгне с лопатата.
- Стой! Никъде няма да ходиш - викна Фичо.
Даката спря.
- Тука има нещо мътно. Тия - той ритна ръката на единия труп - свиреха на някого и може още бандити да се крият некъде тука и да чакат да се отслаби нашата бдителност. Затова ние не можем да напускаме поста си. И всеки, който го направи е отстъпник и предател! Разбра ли, Дака?
- Не чу ли? Хванали са ги! На съвсем друго място! Живи!
- Така съобщиха, верно е. Но полицията си знае работата. Тя вероятно знае, че са много. И ни слушат! И ни следят! Може това да са го съобщили за заблуда. А на нас ни дават знак! Окуражават ни, че скоро ще дойдат. Да не падаме духом и да браним моста и "Дядовото имане"!
- Полуде ли, Фичо? - тихо проговори Даката. - Като си куц у нозете, що се правиш на куц у главата? Невинни хора убихте. И никаква полиция няма да дойде. Освен ако не търсят двете момчета. Спри се, докато е време, и елате да ги погребем. Кольо, кажи и ти нещо? И ти ли си на неговия акъл? Какво ви става, бе, хора?
- Отказваш значи да пазиш? - не отстъпваше Фичо.
- Какво да пазя? Кого да пазя в тоя пущинак? Тебе ли или умрелите бабички?
- Предател! Предател си ти! На съд ще те изправя!
- Че кой ще ме съди мене? И за какво? Ти себе си гледай и двата живота, дето ги затри.
- Кой ли? - двамата се бяха изправили лице в лице, готови да скочат един връз друг.
- Тебе, Дака, нашата малка дружина те обвинява в немарливост, предателство, обида на държавата и дезертьорство. И в името на безопасността на "Дядовото имане" те осъждам на смърт.
- К-к-какво? К-к-аква смърт? К-к-к-ой... - като разбуден от сън скочи Кольо, размаха объркано ръце и застана между двамата.
- Мълчи си, Коле, да не опиташ и ти от страшните Фичови патрони - присмя му се Даката и го бутна настрани. С пушка ще ме плаши той. Държавата ще защитава! Че тя държавата не ще от тебе защита! Нали помня, как нас ни товареха на камионите и ти се молеше да те земат, пък те се смееха и ти викаха, че си куц и ти приляга тука рибите под моста да вардиш. Тая държава ли ще пазиш, а? Искаше ти се, Фичо, да дойдеш, нали? Знаеше, че може и да се не върнем, ма пак не беше доволен, че сакатият ти крак те спаси. Тая злоба ти остана, че сички мъже излязоха от селото, само ти не можа. Не разбра, че нищо хубаво няма в това, да те блъскат като добитък и да те карат да стреляш по тия, дето са на годините на синовете ти. Ма как ще разбереш, като собствения си син прогони! Затова ги утрепа, нали? Искаше ти се да докажеш, че и ти деца можеш да трепеш, както нас ни караха да трепеме студентите у Прага! Ама да знаеш, Фичо, ни един от наше село не стреля у децата... само ти..., че тва ли ти е мъжкото... що ги не разпита първо - какви са, откъде са... щото е по-страшно да го убиеш като се приближиш, нали? Щото в тъмното и отдалеко всеки може! А сега като ме гледаш в очите, никогаш няма да можеш да ме...
Чу се изстрел. Даката падна на моста. Очите му останаха отворени, вперени в небето. Малка струйка кръв потече по дъските и закапа в реката. Лицето на Фичо не трепваше. Той отпусна пушката. Кольо стоеше стиснал очи.
- Айде, Коле. Те тия патрони останаха от бандитите. Дръж ги в тебе. Те ти и пушката. Пази. Отваряй си очите, че те може и по светло да дойдат. Аз ще отида да изкопая гроб - нареди Фичо и взе лопатата.
Кольо не помръдваше. Фичо го побутна с пушката. Той отвори очи. Взе я. Прескочи трупа на Даката и тръгна към средата на моста. Фичо се скри с лопатите зад къщата.
Беше вече почти обед. Слънцето напичаше, но Кольо не усещаше нищо. Не смееше да мръдне. И през ум не му мина да избяга. Гледаше към завоя, зад който се скриваше реката и се надяваше да хванат бандитите, за да може синът му да дойде и да го отведе от моста.
Радиото все така неясно шумеше.

СТИХОВЕ ("ДНК") VIII

ОДА ЗА ЧАРШАФА


Пътечка от щамповани цветчета
(не-увехки)
ме води към къдрицата
над лявото ти рамо.
Няма как да си откъсна цвете
и да играя на
“обича-ме-не-ме-обича...”

СТИХОВЕ ("ДНК") VII

ПОРТРЕТ


нула – това е всичко заключено в нищото
нула – загадка -
за теб и за мен
… нула …
нулата като предизвикателство
като извадено око
като камък
като разтворени устни
като юмрук
… нула …
като предупреждение
за сливането на началото
и края…

СТИХОВЕ ("ДНК") VI

ЗА СУЕТАТА


“Най-хубава си като спиш” –
й казаха.
Сто години от тогава.
Кой ще посмее да я събуди.

БЕЗЗАГЛАВНА ПРИКАЗКА

Едно време хората живеели не на стада, а на ята. И не били съвсем хора, а по-скоро птици-хора. Реели се винаги заедно между звездите и планетите и не говорели, а четели мислите си. Веднъж водачът на ятото видял в далечината да проблясва нещо с чуден бледожълт цвят. Той помислил, че може някоя птица-човек да се е загубила и да се лута самотна из космоса и затова повел ятото си към нея. Летели, летели и стигнали до огромна бледожълта топка със сивкави отенъци. На нея нямало никого, но птиците-хора решили да си починат и да почакат обитателите на кълбото. Чакали, чакали, никой не идвал... Само цветът на топката се стопявал и там, където изчезвал ставало студено. Птиците-хора все повече се притискали една в друга. Най-накрая цялото ято трябвало да се събере на едно тънко бледожълто кравайче. Точно на върха на кравайчето седяла, на половин опашка, една много любопитна птица-човек. Тя все се въртяла и оглеждала. Изведнъж пред очите й се мернало някакво синьо-зелено петно. Протегнала врат да го разгледа по-добре и паднала в нищото. От изненада забравила да размаха крила или да призове приятелите си на помощ. Падала, падала, падала докато най-накрая се оказала на земята. Поогледала се тя. Поотръскала се. Била се приземила на най-високия хълм с най-красивото дърво. Станало тъмно и птицата-човек видяла високо в небето онази бледожълта топка, на която били останали нейните приятели. Не можела да полети към нея, защото крилата й се били повредили при падането. Топката била много далече, за да може само с мисъл да извика своите и затова птицата-човек седнала под дървото и запяла. Песен без думи. Нещо като плач. Като вик. Всяка нощ стояла птицата-човек под дървото и пеела. Виждала как топката се смалява и увеличава безброй пъти, но никой не идвал да я спаси. Дървото, под което пеела птицата-човек, все по-трудно издържало неземната песен и решило да помогне. То наговорило всички останали дървета по земята да пеят и танцуват заедно с птицата-човек, за да може така да го чуят неговите приятели и да дойдат да го приберат. Съгласили се дърветата. Дошла нощта и те запели и затанцували всички вкупом. (Така се родил ураганът.) На сутринта дървото видяло, че само са навредили на птицата-човек. Всички нейни сини като морето пера били опадали. На мястото на крилата имало ръце, а на мястото на опашката крака. Човекът лежал неподвижно. Със затворени очи. От мъка листата на дървото станали жълти, червени и кафяви. Започнали да падат. Дървото плачело. Другите дървета, като видели това необичайно явление, помислили че дървото го прави нарочно, само за да има рокля различна от тяхната и от завист започнали и те да се преобличат в жълто, червено и кафяво, а после да се събличат съвсем...Така се родила есента. Падналите листа стоплили човека и той се събудил. Закрепил няколко листа един за друг и си направил дреха. Събрал перата, заровил ги под дървото и тръгнал на път. Обикалял по цялата земя. Събирал плодове и корени. Палел огън. (Всички птици-хора на луната били измрели от студ и перата им се носели из пространството. От тях се родила зимата.) Напрягал всички сили, за да оцелее. Най-накрая човекът стигнал до морето. Седнал изтощен на пясъка. Цветът на вълните му напомнял нещо много познато. За първи път от години вдигнал глава към небето. Видял луната и си спомнил за птиците-хора. Отворил уста. Опитал да запее. Не излязъл нито звук. Отново се опитал да запее и... заплакал. Сълзите му падали във водата. Те били толкова горещи, че морските обитатели се уплашили за живота си. Показала се на повърхността тяхната принцеса - русалка - да види кой смее да притеснява поданниците й. - Защо плачеш? - попитала тя човека. Той разказал своята история. - Слушала съм да казват, че плуването е същото като летенето и ако ти се научиш да плуваш сигурно ще можеш и отново да пееш щом смяташ, че може да пее само този, който може да лети. Искаш ли да те науча? Съгласил се човекът. Русалката го научила да плува и двамата обикаляли всички морета. Човекът разгледал цялото морско дъно. Най-сетне излезли на брега и щом паднала нощта той се опитал да запее. Запял, но песента му била слаба и не можела да стигне много надалеч. Пеел и плачел и за да му помогне русалката запяла с него. Нейната песен била силна и много напомняла песента на птиците-хора. Човекът заспал на пясъка от изтощение, а русалката останала да бди над съня му. Гледало го и си мислела, че за да пее заедно с него и да разгледа всички земи, за които той й разказал би дала цялото си кралство. Докато той спял тя се гмурнала във водата и помолила рибата-меч да я целуне по опашката. Рибата-меч се подчинила на заповедта на господарката си. Когато русалката се добрала до брега на мястото на опашката й имало крака. Събудил се човекът. Зарадвал се, че няма да броди сам по земята. Тръгнали двамата. Стигнали до дървото, под което някога човекът бил заровил своите пера. Сега там растяло жито. Те събирали макове и синчец из житото и се гонели, падали, разпилявали цветята. Веднъж носовете им се докоснали. От допира през телата им минала искра и те се боричкали и галели, за да им е светло и топло. Скоро след това жената започнала да се променя. Ставала все по-голяма и по-голяма. Мъжът се грижел за нея. Напомняла му за бледожълтото кълбо, което се смалявало и разширявало. Научил се да прави хляб от житото, за да я храни. Завел я да легне в една пещера, за да й е топло. Девет месеца по-късно жената започнала да пее. Пеела и никой не смеел да влезе при нея, но всички земни и морски обитатели слушали застинали песента й. Когато жената млъкнала друг неуверен, тъничък гласец подел песента. Втурнал се мъжът в пещерата и видял, че жената държи дете в ръцете си. Взел го. Изнесъл го навън. Обърнал го към луната, за да може птиците-хора да дойдат и да ги отведат във вълшебните си владения, където всички се разбират само с мисъл. Птиците-хора не дошли, но човекът си върнал надеждата. Успял чрез своето дете да си върне изгубената песен. Вече било въпрос на време птиците-хора да се върнат...

СТИХОВЕ ("ДНК") V

ЗА СМЪРТТА?


зеленото, което...
което очите ти...
очите ти не поискаха...
по-искаха да видят друго...
другото лице на жената...
жената скри в зениците си...
зениците й се разшириха...
широкото поле,което погълна...
погълна времето...
времето, в което ти...
ти бягаше...
бягаше по брега...
брегът се сливаше с другия бряг и се получаваше...
получи се най-сетне писмото...
писмото, заради което птицата...
птицата не можа да спре...
спря я стената...
стената с твърде тясната пролука...
пролуката, която сложи точка...
точката на края на гората...
гората бе зеленото...
зеленото, което ти...
...

ОГРАДАТА (разказ? приказка?)

Беше остарял. Побелял. Полусляп. Косите му се спускаха по рамената. Приличаше на преоблечен дядо Коледа, но мечтата му оставаше същата. Да премине оградата. Да се върне там, където хората сънуват. Последното, което помнеше преди оградата беше една огромна,тъмна, тресяща се кутия. Затворен е вътре. Пътува с нея в нищото, което е черно и непрогледно и отнякъде върху му се сипят светкавици. Обръща се на една страна. Готов е да заспи, но му пречи някаква светлина в другия край на кутията. Тръгва към нея и вижда човек, който върви срещу него. Вървят един срещу друг без да спират, а кутията не спира да се тресе... Накрая те си чукват носовете един в друг и той вижда, че отсрещния мъж ужасно прилича на него. Гледат се в очите. Правят едни и същи движения. Непознатият е извън кутията. Стои в нищото, както той самият е стъпил на пода. Сяда от изумление. И непознатият сяда. И двамата са скръстили ръце на коленете си, но под ръцете на непознатия минава път. Виждат се камъчета и храсти. "Какъв е тоя път през нищото?Искам и аз да стоя в нищото и да пътувам през него без тресяща се кутия." - така си мисли той и е вече навън. Стои под един пилон. А на върха на пилона свети огромен прожектор. Той е под прожектора и гледа нагоре към нахалното му око. Оглежда се наоколо и вижда силуетите на други кутии, само че спрели. Чуди се къде са непознатите, които висят в нищото и ги управляват. Пак гледа нагоре към прожектора. Вали сняг. Снежинките са огромни. Приличат на падащи от небето бели парчета плат. Гледа ги и се смее. Падат около него, върху него. Всичко побелява. В черното нищо свети само този прожектор. В кръга от светлина всичко е бяло и се чува смях. Вижда се отстрани: седи под прожектора, гледа нагоре и се смее. Смехът се носи през нищото и на него му се струва, че всичко се върти, защото той се вижда от всички страни без да помръдва дори...
Намерили го на железопътната линия. И го докарали тук. Зад оградата.
Зад оградата всяка сутрин и всяка вечер им дават хапчета и те заспиват - спокойни и доволни.
Веднъж се опита да скрие хапчетата, но го хванаха и не му позволиха да излезе. А за него беше важно да е близо до оградата. От другата й страна бяха тресящите се кутии, хората пътуващи в нищото,а също и някакви странни животни, които се появяваха по околните пейки само в летните вечери и той едва различаваше силуетите им - едно тяло с мъжка и женска глава и преплетени мъжки и женски ръце. Дори понякога се опитваше да долови странния им език, който му се струваше изграден не от думи, а от шепот и стонове и му се струваше така интересен...
Животът зад оградата беше скучен. Правеха всеки ден едно и също.Пиеха едни и същи хапчета. Не сънуваха. Единствен той имаше разрешение да излиза следобед и да застава до оградата. Сядаше до нея. Опираше главата си на някоя от железните пречки и гледаше. Гледаше как сънищата се разхождат необезпокоявани от другата страна на оградата без да го забелязват и мечтаеше да отиде при тях. Бяха му казали, че е невъзможно някой да премине през оградата. И той им вярваше. Никой не може да се изкатери по нея или да я разруши - беше убеден в това. Щом можеха да спрат сънищата те бяха всесилни за него.
Годините минаваха, той седеше - залепен за оградата и гледаше живота на чуждите сънища. Струваше му се, че би могъл да ги изсънува по-интересно, по-красиво, че неговите сънища биха били по-полезни за хората. Чакаше деня, в който ще го пуснат да се върне обратно. Дори за миг не се усъмняваше, че може никога повече да не сънува. Чакаше. Времето минаваше. Беше толкова възрастен, че вече не се интересуваха от него. Не беше заплаха. Считаха, че не може да сънува и дори престанаха да му дават хапчета. Оставяха го по цял ден да седи до оградата.
Една вечер никой не дойде да го прибере. Той реши да се възползва. Никога не беше оставал до оградата нощем. Облегна се удобно. Затвори очи. Засънува. Пред него профучаваха тресящи се кутии, през грохота им долавяше звуци на акордеон и цигулка. Искаше да мине през кутиите, да стигне до акордеона и цигулката. Може би там щеше да срещне непознатия, който управляваше всички пътеки, пресичащи нищото. Престраши се и провря ръка през оградата...После рамото, после главата, оказа се, че може да се промуши целия. Затича без да се обръща. Запромъква се между кутиите. Беше вече стар и бавен, полусляп и една от тях го блъсна...големият прожектор се мярна пред очите му...И се събуди.
Седеше до оградата. Главата му се беше ударила в желязната пречка. Валеше сняг. Той си спомни съня. Провря едната си ръка. После рамото. После главата. Можеше да излезе! През всичките години на очакване до оградата...Желанието му е било изпълнимо...дори твърде лесно изпълнимо...не е разбрал?...или не е пожелал?...Беше като замаян. Огледа се внимателно. Пред него беше нищото и в него се виждаха далечни очертания на сгради...зад него беше оградата и светещите прозорци на сградата, в която заграбваха човешките сънища. Повъртя се до оградата. Прозорците все повече му приличаха на лукави очи, които го викат и му обещават нов сън...по- хубав от кутиите и непознатия и музиката, по-хубав от прожектора и смеха...Провря ръката си през оградата. После рамото. После главата. Върна се на обичайното си място. Седна. Затвори очи.Облегна се. За пръв път усети колко е студена оградата. Студена като пилона, под който стоеше тогава...Но прожектора вече го нямаше и от небето падаха снежинки като парчета плат с неясен цвят и той се опитваше да се смее, но парчетата го затрупваха и затрупваха и почти нищо не се чуваше вече - само стон или шепот като шепота на странните същества, които някой друг сънуваше и чиито силуети той виждаше в летните вечери. Даже му се струваше, че би могъл да стигне до тях...ако не е оградата...дори в съня му... Опита да се да се събуди, но всичко му тежеше, а железните орнаменти на оградата се впиваха в челото му...все по-навътре и по-навътре...не можеше да помръдне, а за да се събудиш трябва да можеш да избягаш от тъмното...Снегът го затрупваше. Оградата пробиваше главата му. Нищото вече беше запълнено с железни решетки, в които се блъскаше...Вече не искаше да сънува. Само да се събуди, да седи до оградата и да гледа сънищата на другите. Но оградата не му даваше да мръдне и все повече го пристягаше и вече нямаше друго наоколо освен железни решетки, които се впиваха в кожата му. После решетките станаха толкова, че го смазаха съвсем...и той изчезна. Разтопи се в нищото заедно с непознатия, кутиите и музиката.
На сутринта не намериха стареца. Само оградата бе странно деформирана...

СЪБИРАЧИТЕ (разказ? приказка?)

Събирачите не искали нищо. Събирали каквото можели от миговете.
Просто не знаели, че може да си поискат нещо повече. Струвало им се доста нагло. Все пак... в един ден и една нощ има достатъчно мигове, които да си уловиш и запазиш.
“Джобовете ни са пълни – казвали двамата – какво повече да поискаме? А и да поискаме, кой ще ни го даде? А и да ни го даде, къде ще го сложим с тези пълни джобове? Нищо не можем да изхвърлим. Не се знае кога кой миг ще ни потрябва. А ако го хвърлиш веднъж няма как да си го купиш от магазина, разбирате ли?”
Отбягвали ги. Никой не искал да има нещо общо с тях...Ами ако неискането е заразно?
Но те били добре... Ходели с пълни джобове... Чувствали се щастливи.
Не мога да реша - какво може да се случи с хора, които нищо не искат?
Освен изведнъж някой да им разкрие тайната на найлоновите торбички! И факта, че в тях човек може да си прибира разни неща и винаги да ги носи със себе си...
И те прехвърлили богатствата си в найлонови торбички. Само че торбичките не издържали тежестта. Скъсали се и миговете се разсипали.
Те двамата не видели какво се случва, защото били заети да тъпчат джобовете си с различни непотребни неща, които изведнъж им се приискали. Загубили всичко. И когато им станало студено и потърсили един-два мига, за да ги подържат в ръцете си да се стоплят, се оказало, че торбите са празни. Вместо да започнат да събират отначало продължили да трупат купчини непотребни нещица, за да запалят огън. Оказало се обаче, че огънят от тях угасва твърде бързо. Трябвало да събират все повече и повече непотребности, за да могат да се стоплят. Джобовете им отдавна не стигали. Нямало как да носят всичко със себе си затова се установили на едно място, запалили огън и примъквали към него всичко, което можели да намерят. Минало много време. Били толкова заети да се грижат за поддръжката на топлината, че не се забелязвали вече.
Веднъж осъмнали с изгаснал огън. Нямало повече нищо за горене. Били опустошили цялата местност.
Чувствали се твърде уморени, за да тръгнат отново на път. Прилепили се един до друг, за да се стоплят. Помислили, че това е първият миг от години, който си струва да приберат в джоба си. Но джобовете им били скъсани. Затова хванали мига за опашката и отлетели за земята, в която ги очаквали всички загубени мигове.

СТИХОВЕ ("ДНК") IV

...

Забравянето на
старите рани
като ослепяване.
Белегът остава
и само ти
не го виждаш.


СЕЗОН

Недовършени мисли...
Неказани думи....
Закъснели постъпки...
Лавина.

Времето си играе на зима.

СТИХОВЕ ("ДНК") III

...

(Ако лудостта е дар,
кой би могъл да се
възползва разумно от него?)

Птиците с прерязани крила
крещят най-страшно.
Те не признават поражение.
Опитват се отново
и отново да политнат,
залутани в задънените улици
на времето.



...

[да хванеш черна котка в тъмна стая,
когато котката я няма]

Виждала ли си очи
на черна котка, дебнеща в тъмното?

Тя съществува
в детските ни тайни.
Опиташ ли навън
да я извадиш
ще те одраска със изострения нокът
на пропуснатото време.