Monday, March 20, 2006

МОСТ (разказ)

Беше си ден като всички останали. Кольо месеше хляб, Даката ловеше риба, а Фичо цепеше дърва и ги пренасяше до печката. Радиото шумеше без никакъв звук. На това затънтено място в планината не можеха да уловят хубав сигнал. Не им правеше впечатление. От години бяха останали само тримата в селото. Бабичките измряха, някои старци отидоха в града при децата си... Техните синове не идваха. Фичо и сина му се бяха скарали на времето и не си говореха, синът на Кольо не искаше да си чупи колата по камънаците, защото до селото нямаше път, а синът на Даката живееше някъде в чужбина. Даката не знаеше какво е станало с него, защото поща в селото отдавна не пристигаше. Живееха тихо, изхранваха се от реката и градината и чакаха да ги повикат бабичките им.
Изведнъж радиото запращя по-силно и се чу гласът на говорителката: ...бандитите са забелязани"...пращене "...мост..." пращене "...вероятно търсят прочутото имане на..." пращене... "умоляват се живеещите в местността да проявят бдителност"...после гласът изчезна. Появи се обичайното пращене. Фичо беше спрял да цепи дърва и слушаше внимателно, дали гласът няма да се чуе отново...
- К-к-какво бе, Фичо? Ще рече ч-ч-ч-овек, че за нашия мост са с-с-ъобщили, та така си се заслушал - подкачи го Кольо, докато покриваше хляба да втасва.
- Може и за нашия да е, ама нали не работи читаво пущината, не можахме да разберем - намръщено отговори Фичо.
- Ч-ч-ч-е какво има от нас да се взима? С-с-с-амо една брадва ни е останала или ти криеш парици в чорапа - промърмори Кольо и отиде на реката при Даката да си умие ръцете.
Фичо съвсем се навъси. Прибра дървата, а после се запиля някъде зад къщата. Даката и Кольо почнаха да чистят уловената риба. Радиото все така пращеше. Даката свирукаше някаква мелодия. На младини той много бе обикалял, видял бе свят и сега понякога душата му се стягаше в това порутено, изоставено село. Фичо се върна с една ръждясала пушка и точило.
- Зайци ли ти се бият, Фичо? Хе-хе... къде можем ние вече... пък и с тая ръждива антика... и муха няма да уплашиш!
- Зайци! Тебе Кольо не ти ли разказа? По радиото съобщиха - трябва да вардим моста, докато дойде полиция, щото бандити ще искат да преминат и да копаят...
- Що ще копаят, бе Фичо, на "Дядовото имане" жито ли ще сеят? - присмя му се Даката. Кольо също се усмихна под мустак - и тримата знаеха, че от другата страна на реката едно време дедите им са пасли стадата си. Тревата била толкова хубава, че кръстили местността "Дядовото имане".
После стадата изчезнаха и само един мост остана между двата бряга. Бяха го построили, та да може нощем да отскачат пастирите да се виждат с жените си. Преди децата ходеха на "Дядовото имане" да си играят, но сега и децата ги нямаше... Беше останала освен моста и някаква неясна история, че крадци се крили в тая местност от полицията и закопали тук част от златото си, а с другата част се опитали да минат моста. Полицаите го завардили от двата края, крадците видели, че няма накъде и скочили във водата, но златото натежало и се удавили.
- Н-н-ебъдна работа - промърмори Кольо, докато си спомняше всичко това...
- На кое викаш ти небъдна работа - Фичо се опитваше да изтръгне от ръцете на Кольо ножа, за да го наточи... - Ние имаме дълг пред държавата! Призоваха хората, живеещи в местността да бдят! Кой живее тука, а? Ние! Значи - трябва да пазим!
Кольо и Даката се спогледаха.
- Що ти е, бе Фичо? Какъв дълг? Какво плещиш? Кой ще дойде тука да граби и убива? И какво ще ни вземе, питам те? На дяда ти изгнилите цървули ли? - ядоса се и Даката.
Кольо мълчеше и наглеждаше рибата, която бяха сложили да се пече.
- Кажи,бе Кольо? Верно ли чухте по радиото, че бандити ще идват да копаят на "Дядовото имане"? Полудехте ли вие двамата? Че то тва радио не работи! Само пращи!...
Кольо мълчеше. Той беше кротък човек. Някога жена му го побийваше, ако се опиташе да й възрази нещо... Цялото село го взимаше на подбив. Колкото по се шегуваха с него, толкова по-мълчалив ставаше. Извади рибата, сложи я на масата и зачака приятелите му да се разберат.
- Кажи, Кольо, кажи! Не прости крадльовци, а “бандити” казаха хората! С тях ли ще спорим! Ти какво искаш - да дойдат тука, да дигнат последното, дето ни е останало - "Дядовото имане"?
- Ма как ще го дигнат, като тва е земя, трева? Кой ше доде да я дигне? Що ти е бре,Фичо, да не си се нацокал рано-рано? Ха сядай да ядем, че ще изстине рибата! - Даката седна на масата. Дръпна Кольо до себе си и започна да чупи хляба.
Фичо ги погледа, погледа, взе ножа и ръждясалата пушка и излезе. Даката и Кольо хапнаха. Вдигнаха масата. Кольо събра чиниите да ги мие, а Даката пушеше до него и му поливаше.
- К-к-к-акво мислиш, Дака? Какво ще правиме? М-м-м-оже пък верно да излезе онова за златото и да са го надушили синковците. Да п-п-повъртиш радиото... може пак нещо да чуем.
Свършиха с чиниите и Даката седна до радиото. Въртя насам, въртя натам, но не можа да изкара глас от радиото. То все така неясно шумеше. От време на време Даката поглеждаше през прозореца и виждаше Фичо - седнал на моста да точи ножа и да се оглежда. Така мина следобедът. Привечер Кольо излезе да вика Фичо да похапнат.
- Тука ще седя, - тросна се Фичо - ако не съм аз, като пилци ще ни изколят и златото ще вземат.
- Т-т-ти вярваш ли, че злато е закопано и никой досега го не е потърсил? Ч-ч-ч-е нали първо нашите синове щяха да разкопаят, ако имаше нещо в-в-ярно в тая работа... Дъските на моста щяха да са изтъркани от човешки стъпки, а то...
Фичо мълчеше и не помръдваше.
- Айде, иди яж. Аз щ-щ-щ-е попазя, щом не искаш д-д-да оставиш моста самичек...
Фичо го изгледа, подаде му пушката и ножа, изръмжа му да си отваря очите и закуца към къщата. Кольо остана сам на моста. Чуваха се щурци, жабите вече замлъкваха, вятър даже нямаше... Замисли се Кольо за сина си. Размечта се. Ако се окаже, че има злато в "Дядовото имане" и те го опазят, ще станат герои. Цялата страна ще чуе за тях. Ще направят път до селото и синът му ще може да идва с колата, да го навестява. Нещо изпращя, Кольо се стресна, стисна пушката и видя една птица да излита от клоните на близкото дърво. Около моста нищо не помръдваше. Даката и Фичо излязоха от къщата и тръгнаха към него. Даката носеше под мишница радиото. Като наближиха Кольо видя кривата усмивка, замръзнала на лицето му. Фичо заговори:
- Така! Решихме, че най-важното е да опазим моста, щото другите пътища до "Дядовото имане" отдавна вече не съществуват. По тях вече растат дървета, свлекли са се камъни. Затова най-важното е да вардим моста. Бандитите могат да минат само по него, за да стигнат до златото. Нощем ще дежурим по двама. През деня ще се сменяме. Даката ще отговаря за радиото и всячески ще се опитва да хване станция с новини, за да знаем кога ще дойдат подкрепления. Въоръжението ни е слабо - една пушка, два ножа и брадва, затова трябва да удвоим своята бдителност. Никому не бива да се позволява да минава по моста. Ще пазим отсега, докато не спипаме гадовете. Положението ще е като на война! - Фичо спря да си поеме дъх.
"Кога ли пък си бил ти на война?" - помисли си Даката и въздъхна тихо.
Кольо ще отговаря за провизиите, а аз ще бдя за реда в нашата малка бригада – продължи Фичо. - Пушката ще е в тоя, който пази. Другите не бива никъде да мърдат без нож или брадва! Сега аз и Даката ще останем да пазим! Ти, Коле, върви да спиш! Разпускам събранието.
Кольо се прибра в къщата. Фичо взе пушката и тръгна към единия край на моста. Даката взе ножа и отиде в другия. Цяла нощ стояха будни. Ако видеше, че главата на Даката клима, Фичо започваше да кашля и да се секне от другата страна на моста. Даката се стряскаше и вдигаше глава, но не поглеждаше към него. За пръв път от години се случваше двамата да се спречкат. Мълчаливо дочакаха утрото. Кольо дойде да ги смени.
И така - два дни поред. Радиото все така безсмислено пращеше, въпреки че по заповед на Фичо Даката непрекъснато въртеше копчетата и се опитваше да улови някакъв звук... Напразно. На третата нощ Даката тръгна по моста към приятеля си.
- Защо си напускаш поста? - настръхна Фичо - това е дезертьорство! Връщай се обратно!
- Никой няма да дойде, Фиче, не разбра ли? Грешка е станала някаква.
- Какво говориш ти? Те точно това чакат! Да се откажем! Изпробват търпението ни! Връщай се на поста си!
Даката се опита да заговори спокойно. Не му беше ясно, защо Фичо така здраво се е хванал за чутото по радиото, но искаше да го вразуми.
- Помниш ли, Фиче, под твойта страна на моста пушихме първите си цигари. Помниш ли, как ни намери баща ти и ни би с каиша? Тва е единственото сражение, което е било на тоя мост, Фиче, защо правиш детински работи?
- Връщай се на поста си! Стига си дрънкал! - сопна се пак приятелят му.
Даката се натъжи. Обърна се и отново се върна на мястото си. Не, не беше само това сражение. Вечер тука се задиряха и боричкаха с момите. И той беше се срещал със своята бабичка тука. Тука й беше взел китката. Унесе се в мисли и заспа. Стреснаха го виковете на Фичо.
- Назад, бреее! Чибааа! Стига си спал, Дака! Прескочи те и щеше да те препика, а ти нищо не усещаш! Така ли се спи на пост!
Даката скочи на крака, стисна ножа и примижа, защото първите слънчеви лъчи заслепиха очите му. Когато свикна със светлината той видя по средата на моста да стои едно жълто куче. Фичо беше насочил пушката срещу него.
- Не го пускай! Дай да му светим маслото! По моста ше минава!
Даката отпусна ножа.
- Фичо, това е куче.
- Виждам. Ама тука отдавна нямаме кучета. Това е на врага! Не може да хабим патрони за него. Трябва да го хванем, да му вържем един камък на шията и да го удавим.
Фичо тръгна към кучето. То заотстъпва назад към Даката. Фичо не отделяше поглед от животното и тихо му говореше. Заднишком то стигна до края на моста. Даката леко се помести. Кучето се шмугна покрай него и избяга. Фичо се изправи очи в очи с Даката.
- Предател! - процеди през зъби той.
Даката плю през перилата на моста, обърна се и тръгна към къщата. Идваше ред на Кольо да пази. Той се разхождаше по моста. Слънцето напичаше все по-силно. Искаше му се да остави пушката, да слезе до водата и да потопи краката си в нея, но мисълта, че ако опазят златото, синът му ще се върне, не му даваше да се отпусне. Сигурно и внуците щеше да доведе и тогава Кольо ще ги научи да ловят риба и да скачат от моста в дълбоката вода, както бяха правили те на младини...
Стъмни се. Вечеряха на моста, когато се чу тънко изсвирване някъде над селото. И тримата наостриха уши. Фичо хвана пушката и се изправи.
- Откъм горния край на селото се чу - каза Даката.
- Сигурно искат да минат през стария път за кошарите, ма не знаят, че вече го няма. Ще ги изненадаме там, дето паднаха преди три зими скалите. Там е най-удобно - прошепна Фичо. - Кольо, ти ще минеш откъм чичовата къща. Дака, ти ще останеш на моста, а пък аз ще ги завардя от другата страна, та да не могат да се измъкнат. Хайде!
Тримата стиснаха оръжията си и се разпръснаха. Беше тъмно, но те познаваха всеки камък наоколо. Стигнаха до мястото. Там наистина имаше двама души. Те нещо си шепнеха и от време на време изсвирваха по посока на моста. Фичо също изсвири. Онези двамата се заоглеждаха. Кольо отговори също с изсвирване. Непознатите се опитваха да се ориентират откъде идва звука и да тръгнат в тази посока, но бяха се озовали между нападалите, натрошени скали и в тъмното непрекъснато се блъскаха и падаха.
- Нападаааай! - изкрещя Фичо и стреля по посока на крадците. Чу се вик. Единият от крадците лежеше неподвижен.
- Чакайте, ей! Помощ! Помооощ! Не стреляйтеее! Кой си ти? Какво искаш? Помооощ! Простреляха гооо! - крещеше другият. После започна да стреля на посоки.
- Давай, Кольооо, давай да ги довършимеее, мамицата им крадливаааа - викаше Фичо.
- С-с-с-треляй, нали у тебе е пушката - чу се от другата страна гласа на Кольо.
Последваха още изстрели и от двете страни. После този, който крещеше спря да стреля. Фичо продължи, докато малкото патрони свършиха. Всичко утихна. После двамата бранители, пълзешком и доколкото позволяваха старите им кокали, заслизаха по скалите. Те мълчаливо подхванаха труповете и ги завлачиха към селото. От време на време спираха да почиват. И пак мълчаха. Докато стигнат до моста, нощта беше почти изтекла. Даката стоеше буден. Чакаше ги. Беше си запалил огън. Двамата оставиха труповете близо до огъня, та да могат да ги огледат. Бяха млади мъже. На не повече от тридесет години. Носеха ловджийски дрехи, продупчени на няколко места от крушумите на Фичо.
- Ф-ф-ф-ичо - колебливо проговори Кольо, като не отделяше поглед от труповете - те тез... б-б-б-андити щ-щ-щ-о носят л-л-л-овджийски дрехи. М-м-м-ай б-б-беля направихме ние.
- Каква беля, бе, какво мъцаш? Защо убихте хората? Питахте ли ги, каква работа имат насам? Нападнаха ли ви, а? Що затрихте момчетата? Нали уж щяхме моста да вардим, на шиите ли ви бяха стъпили, а? Тебе, дето бабичката ти те биеше, някой от тия дигна ли ръка да те удари? Ами ти, куцльо, тебе какво ти направиха децата? - Даката не спираше. Гледаше ту единя, ту другия, ту двата трупа. - Пред Господа ше отговаряте вие за тая кръв! Че тия мъже майки нямат ли? Кажете нещо, бе, що мълчите сега! Секи знай да стреля!
- Стига нарежда - скастри го Фичо. Какво си заувивал като дърта баба? Че те кръвопийците ще се предрешат. Няма да им пише на челата, я! Що ще правят тука ловджии? Кога последно си видял ловци тука? Ама сигурно имат и другари, щото свиреха къмто моста. Ти тука не видя ли някой?
Даката го изгледа занемял, хвърли ножа и без да каже дума се запъти към къщата. На сутринта, като погледна през прозореца, Даката видя Фичо да седи и да върти радиото. До него лежаха все още труповете. Кольо беше седнал малко по-надолу и гледаше реката. По едно време и двамата скочиха и загледаха радиото. Даката бързо излезе от къщата и тръгна към тях. Гласът на говорителката се чуваше ясно: "Уведомяваме гражданите, че крадците са хванати да пресичат река Н... и са предадени на полицията. Полицията благодари на живеещите в местността за съдействието. Днес министър-председателят се върна от по..." и гласът изчезна отново... Тримата седяха като вкаменени... Това беше на съвсем друго място! И крадците бяха заловени живи!
- Нема да си дойде сина - прошепна Кольо.
Но никой не го чу.
Даката отиде зад къщата и след малко се върна с две лопати. Хвърли едната в краката на Фичо.
- Елате да изкопаме гробове, да погребем момчетата.
Фичо не помръдна. Кольо гледаше уплашено ту единия, ту другия.
- Ще ги погребем, пък ако дойдат да разпитват, ще кажем, че тука хора не са идвали от години. Вас двамата горе ще ви съдят. Айде! - Даката понечи да се обърне и да тръгне с лопатата.
- Стой! Никъде няма да ходиш - викна Фичо.
Даката спря.
- Тука има нещо мътно. Тия - той ритна ръката на единия труп - свиреха на някого и може още бандити да се крият некъде тука и да чакат да се отслаби нашата бдителност. Затова ние не можем да напускаме поста си. И всеки, който го направи е отстъпник и предател! Разбра ли, Дака?
- Не чу ли? Хванали са ги! На съвсем друго място! Живи!
- Така съобщиха, верно е. Но полицията си знае работата. Тя вероятно знае, че са много. И ни слушат! И ни следят! Може това да са го съобщили за заблуда. А на нас ни дават знак! Окуражават ни, че скоро ще дойдат. Да не падаме духом и да браним моста и "Дядовото имане"!
- Полуде ли, Фичо? - тихо проговори Даката. - Като си куц у нозете, що се правиш на куц у главата? Невинни хора убихте. И никаква полиция няма да дойде. Освен ако не търсят двете момчета. Спри се, докато е време, и елате да ги погребем. Кольо, кажи и ти нещо? И ти ли си на неговия акъл? Какво ви става, бе, хора?
- Отказваш значи да пазиш? - не отстъпваше Фичо.
- Какво да пазя? Кого да пазя в тоя пущинак? Тебе ли или умрелите бабички?
- Предател! Предател си ти! На съд ще те изправя!
- Че кой ще ме съди мене? И за какво? Ти себе си гледай и двата живота, дето ги затри.
- Кой ли? - двамата се бяха изправили лице в лице, готови да скочат един връз друг.
- Тебе, Дака, нашата малка дружина те обвинява в немарливост, предателство, обида на държавата и дезертьорство. И в името на безопасността на "Дядовото имане" те осъждам на смърт.
- К-к-какво? К-к-аква смърт? К-к-к-ой... - като разбуден от сън скочи Кольо, размаха объркано ръце и застана между двамата.
- Мълчи си, Коле, да не опиташ и ти от страшните Фичови патрони - присмя му се Даката и го бутна настрани. С пушка ще ме плаши той. Държавата ще защитава! Че тя държавата не ще от тебе защита! Нали помня, как нас ни товареха на камионите и ти се молеше да те земат, пък те се смееха и ти викаха, че си куц и ти приляга тука рибите под моста да вардиш. Тая държава ли ще пазиш, а? Искаше ти се, Фичо, да дойдеш, нали? Знаеше, че може и да се не върнем, ма пак не беше доволен, че сакатият ти крак те спаси. Тая злоба ти остана, че сички мъже излязоха от селото, само ти не можа. Не разбра, че нищо хубаво няма в това, да те блъскат като добитък и да те карат да стреляш по тия, дето са на годините на синовете ти. Ма как ще разбереш, като собствения си син прогони! Затова ги утрепа, нали? Искаше ти се да докажеш, че и ти деца можеш да трепеш, както нас ни караха да трепеме студентите у Прага! Ама да знаеш, Фичо, ни един от наше село не стреля у децата... само ти..., че тва ли ти е мъжкото... що ги не разпита първо - какви са, откъде са... щото е по-страшно да го убиеш като се приближиш, нали? Щото в тъмното и отдалеко всеки може! А сега като ме гледаш в очите, никогаш няма да можеш да ме...
Чу се изстрел. Даката падна на моста. Очите му останаха отворени, вперени в небето. Малка струйка кръв потече по дъските и закапа в реката. Лицето на Фичо не трепваше. Той отпусна пушката. Кольо стоеше стиснал очи.
- Айде, Коле. Те тия патрони останаха от бандитите. Дръж ги в тебе. Те ти и пушката. Пази. Отваряй си очите, че те може и по светло да дойдат. Аз ще отида да изкопая гроб - нареди Фичо и взе лопатата.
Кольо не помръдваше. Фичо го побутна с пушката. Той отвори очи. Взе я. Прескочи трупа на Даката и тръгна към средата на моста. Фичо се скри с лопатите зад къщата.
Беше вече почти обед. Слънцето напичаше, но Кольо не усещаше нищо. Не смееше да мръдне. И през ум не му мина да избяга. Гледаше към завоя, зад който се скриваше реката и се надяваше да хванат бандитите, за да може синът му да дойде и да го отведе от моста.
Радиото все така неясно шумеше.

No comments: