Камионът, който прилича на Елвис

През последните година - две се случва така, че пътуваме предимно нощем. Тишина, мрак, никакво или почти никакво движение, фаровете на колата избутват тъмното с по няколко метра напред - все едно летиш или поне плаваш в голямото черно нищо и така е правилно, така е добре.
И изведнъж!
Иззад завоя се задава камион или пък, ако сме на магистрала, отдалеч се виждат светлините му, плуващи в нищото.

Някои камиони са с много светлини на покрива на кабината, с една вертикална, прогаряща очите лампа, монтирана под предното стъкло, с още няколко жълти, бели и червени лампи, сложени над фаровете. Приближават се към нас - бляскави, внушителни, вдъхващи страхопочитание.

Видя ли такъв камион, веднага ми заприличва на Елвис - уморен, тъжен и напълнял. Все още, когато се появява на сцената, момиченцата пищят и късат рокли. Той им се усмихва с белите си зъби, отблясъците от старата му слава ги замайват и те не чуват немощния глас, който от време на време отказва, не виждат шкембето, пристегнато колкото се може с колан. Пайетите и камъните по белия сатенен костюм са достатъчни, за да скрият Елвис и да изтикат напред Краля.

Камионът предупреждава отдалеч, че идва и е най-добре да се пазим от пътя му, защото е голям, тежък, уморен, спира трудно, сменя посоката си бавно, ако изобщо успее. Приближава се, залива ни със светлина, иска ни се да си затворим очите и без това нищо не виждаме. Той бърза, има цел, за която ние не знаем, няма и да разберем, и по-добре. Току-виж сме прозрели, че зад целия блясък на Краля, зад неговата внушителност, стои едно малко, недоспало човече, което натиска лостовете и бутоните на своята лъскава машина и я пришпорва, изстисква я до изтощение, само за да може най-сетне да стигне някъде, където да угаси светлините, да свали костюма и без да предупреждава за опасност да прегърне някой любим или да се сгуши в прегръдките му.

Камионът се разминава с нас, отминава ни, още не виждаме нищо освен бели, светли червейчета, които се гънат пред очите ни. Колата се люшка и се чува заглъхващия глас на Елвис:

We're caught in a trap
I can't walk out
Because I love you too much baby

Такива неща напоследък.

Покана за пътуване между тая и оная земя

Написах книга с кратки разкази. Казва се „Тая земя, оная земя“.

На 11 май, четвъртък, вече ще е достъпна за пипане, мирисане, четене и споделяне. В същия ден, от 18:30 часа, ще бъде и първото ѝ представяне пред публика.

Имам да ви разказвам за тази книга и бих искала да ви почета от нея. Затова...

Каня ви на среща в галерия „Кредо Бонум“ на 11 май, четвъртък, от 18:30 часа. Адресът е ул. „Славянска“ 2. Входът е откъм ул. „Бенковски“, срещу служебния вход на Народния театър.

Чуйте предварително запис на четири разказа от сборника.

Благодаря ви за вниманието. Заповядайте.

==========

Мария Донева за книгата: 

„Тая земя, оная земя“е книга за миговете. За всичко, което може да се случи между две съседни секунди. За чувствата, които приглушават нюансите си заедно със слънчевата светлина, пълзяща по стената в топъл следобед. За ярките, макар и понякога неосъзнати прозрения. За острите безпричинни чувства, след които всичко се променя, макар че нищо не се е случило.

Разказите на Иванка Могилска са очарователни със своята крехкост и краткост. Тяхната формула е – обикновени герои в обикновени обстоятелства посрещат най-яркия миг от живота си без предупреждение, а после дълго гледат след него. Разкази на ръба между ежедневното и магичното, топли, туптящи, живи, с въздействие, което после бавно отшумява в читателя.“

Какво прави съвсем истинска бяла лимузина в селски двор или парфюмерия "Николета"

Парфюмерия "Николета" е границата между циганската махала и останалата част на града. Четири циганета седят на тротоара пред отдавна неотваряната й врата, и си играят. Майките им си бъбрят наблизо. От време на време някоя проточва врат и души въздуха като котка. Всички деликатни аромати, които е предлагала "Николета", отдавна са измирисани, та сигурно проверяват жените на коя й е загоряла манджата - да си взима детето и да тича към къщи.

Светофарът на кръстовището светва зелено, префучаваме покрай тях, продължаваме си по пътя. Представям си как все пак един ден Николета, единствената дъщеря на престарелия собственик на парфюмерията, се връща в града за постоянно и я отваря отново. Само че вместо тоалетна вода "Янтра", одеколон "Бор", крем за бръснене "Каро" и дезодорант "Маргарита" подрежда по рафтовете "Шанел", "Анес-анес", различни малки шишенца в синьо, розово, червено и жълто, от които се носят непознати ухания. Те се процеждат през старата дограма, плъзват по улиците. Първо завладяват циганската махала, после и останалата част на града. Гъделичкат носовете, галят раменете, карат хората да ходят необичайно отпуснати и да се усмихват един на друг. Пред сивите сгради разцъфват алени и жълти рози, небето просветлява и вече не натиска града към земята, никой вече не изпитва мъка, досада и копнеж да се махне от това място, а само чиста радост от живота. 

Докато подреждам щастливите бъднини на града, минаваме през едно близко село. Виждам в двора на една от къщите съвсем истинска бяла лимузина, покрита криво-ляво с бял чаршаф, затиснат с две автомобилни гуми отгоре. Доказателство, че някой очаква с нетърпение Николета, също като мен, и се готви да я посрещне.

Такива неща вчера.

Леконравните капани на пролетта

Откакто се разлисти, съседът изпадна в особено състояние. Върти леко глава  наляво - надясно, листата му потрепват. Приличат на зелени шумолящи фусти на весели госпожици - току се замятат от вятъра на една страна и оголват клони, пък после се хвърлят на другата - да ги погали слънцето.

Ни синигер припарва до съседа, ни сойка, пък и той не ги примамва - обградил се отвсякъде с фусти, стои си, подсмихва се и се поклаща. Свраките не го подкачат, заобикалят го. Не съм забелязала тълпи от бежанци - калинки и бръмбари - да търчат към кухненския прозорец, ама странна ми иде работата.

Излизам с чая на терасата - да си побъбрим по съседски, а той - дървото му с дърво! - се хили:

"Нали знаеш, новите хора и познанства лесно завъртат и на дървото главата, трябва му време да отсее шумата от цвета и да се върне укротено, уморено и поумняло при старите си приятели. Не можеш да помогнеш на някой, който не е узрял за помощта."

И аз си изпивам мълчаливо чая, преглъщайки недългата си лекция за леконравните капани на пролетта.

Такива неща днес.

Видео от четенето ми като гост на "Поети в кадър"

Разказвам истории и чета стихове като гост на "Поети в кадър". Между тях са и три разказа от "Тая земя, оная земя". Други четири, чуйте на страницата на книгата. 


Благодаря на Димитър Григоров и Роберт Леви. 
На вас приятно гледане/слушане.

Времето и мястото на срещата

Пътувам си вчера в автобуса и гледам на спирката на Орлов мост една баба - сухичка такава, с къса коса, лилав суичър, зелени дънки и кецове - попрецъфтял люляк в ранната пролет. Стои си, наблюдава хората и се усмихва. Не ми изглежда като да чака автобус или по-добри дни. Друга ще да е работата.  

Продължаваме надолу и на светофара преди Софийския виждам един дядо - с малко занесена усмивка, белокос, със син шлифер - прави странни движения, все едно танцува. Добре, че светофарът настоява на червеното - да имам време да го позяпам. Сетих се, че така се държат майсторите по източни бойни изкуства в старите филми. Не ми изглежда луд, друга ще да е работата. 

Може тези двамата, преди двадесет години, да са се разбрали "След половин час на "Царевец". После животът им е завъртял стрелките в друга посока и сега приближават предпазливо към мястото на срещата, подготвят се, всеки по своему и се надяват другият да дойде навреме. 

Такива неща вчера. 

Златната рокля на съседа

За съседа времето между зимата и лятото обикновено е мъчително. Докато другите дървета сменят тоалет след тоалет - бял, зелен, розов, той горкият се свива до прозореца, задръстеняк с акне, зимни дрехи, врабчета и бръмбари в главата.

Но днес го гледам - нахилил се, изпъчил се, поздравява околните като английската кралица и по всичко личи, че тази година ще бъде най-популярният ученик в училището на пролетта. 

Откъде - чудя се - тази самоувереност? Да не би да е пораснал, да не би да е проумял, че на всеки му идва времето и няма какво да страда заради късното си разхубавяване. Оглеждам го оттук-оттам, радвам му се, и какво да видя - нанесли се в главата му два паяка. Опънали мрежите си между клоните, слънцето минава през тях, позлатява ги и съседът се кипри с блестяща рокля, докато другите още си крият пъпките. 

Такива неща по въпросите на модата, вътрешната сила, хармония и самоувереност днес.

=========

Прочети какво прави съседът миналата пролет:

• Никой не е успял като...
• Живеем в главата на съседа

Как минава човешката слава, стари къщи и медузи

Улица "Гебедже" е малка, крива, с пет-шест къщички с дворчета от едната и от другата страна. Или по-скоро с останки от къщички. Вървя си аз по нея, надничам в хорските градинки и бързо-бързо стигам до улица "Съветът на Европа" - лъскава, с нови кооперации и магазини. "Гебедже" е бившето име на село Белослав, което било известно със своето сладководно езеро, пълно с риби и раци. Преди години някой велик ум решава, че в името на плановата икономика трябва да свърже езерото на Гебедже с варненското езеро и с Черно море. Речено-сторено. Водите на езерото стават сладко-солени, всички живеещи в него сладководни гадинки измират и днес там плуват само медузи. Какво се е случило с плановата икономика знаете. И така, стоя на ъгъла, на който се срещат двете улици и съзерцавам една от къщите - отдавна изоставена. Изтърбушената й входна врата и дворът, осеян с боклуци, са откъм "Гебедже". Затворените й очи - продълговати прозорци с изгнили дървени капаци - са обърнати към "Съветът на Европа". Личи си, че е била правена не само с пари и за пари, но и с мерак, и за радост. Гледам я, гледам я, ама не мога стоя цял ден под знака "Стоп" на тоя ъгъл, и аз работа си имам. Пресичам. Обръщам се още веднъж да я погледна, защото другият път на нейно място вероятно ще има я паркинг, я нещо, в което виреят само медузи и си продължавам по пътя, мърморейки Sic transit gloria mundi. Такива неща днес.

Онова чувство и обувките

На жълта, позапусната гаричка, нисък младеж със слънчеви очила и сив костюм чака влака. Косата му е гелосана, ризата му е розова, обувките - кафяви, туристически, чисти, но с обелени носове. Поврътва се той, поглежда спрелия гаров часовник, после обувките си. Прави две-три крачки, гледайки в краката си, спира, подръпва сакото, оправя му реверите.

- Спокойно, господине, изглеждате съвсем приемливо нелепо и дори очарователно - не му казвам аз, докато го гледам от купето на нашия влак. - Когато се върнете тук след време, пак костюмиран, но с нови, официални обувки, ще се чувствате по същия начин. Разбирате ли, не е от обувките това.

Влакът ни тръгва. На съседната гара, един циганин слиза, мята куфара си - кожен, на колелца - на каруцата, с която го чака жена му и потеглят нанякъде.
Хоп, троп, пуф, паф - трака влака на пролетта и отминава нататък през понадигналата се като след невярна болест планина.

Такива неща днес.

Пътят до пролетта

Нощес на съседа му се счупил един клон. Не е бил много голям, все така красиво си е дървото, и здраво изглежда. Само на счупеното място едно светло петно се е облещило като око - плаче, та чак цялата корона потръпва.

- Какво стана, момче? Не съм те чула да тропаш по стъклото за помощ тая нощ, значи вятър не е имало. Как успя да се опазиш здрав в обсебващите прегръдки на зимата, да се изплъзнеш цял от тираничната й любов и току преди пролетта да се предадеш?

Той само клати глава и ме почуква с едно малко клонче по носа. Погалвам го и аз, и го оставям. Няма как да му помогна. Дълго след като си е отишъл някой обичан или някой вече нелюбим, следите от любовта остават по нас, в нас и трябва да мине време, да се освободим от ненужното, за да спрем да ги следваме, да намерим вярната пътека и да стигнем сами, когато сме готови, до пролетта. 

Такива неща днес.

=============
Прочети още истории със съседа:

• Сприятеляване със студа
• Сезонът на радостта
• Съседът и femme fatale

Прелетна птица, която прави всичко наобратно

- Ти си като прелетна птица, която върши всичко наобратно - подкачи ме тази сутрин съседът. - Стане ли топло, започваш да правиш планове накъде да отлетиш. Ощипах го по един от клоните и се прибрах вътре. Такива неща днес.

Защо е умна зимата

Разтъжи се зимата, разкисна се, разсополиви се. Капчуците заплакаха, а блоковете с облекчение хвърлиха белите си калпаци на земята. Синигерите и те не устояха на тая вълна от кишави емоции и заподскачаха по балкона, подмятайки една мандарина. Цвърчене, пищене, шум от раздрани калпаци и подсмърчане огласят неделята. Дясната страна на короната на съседа плаче, лявата се поклаща доволно и се задява със свраките, които я пощят - нали се е поразмръзнало, пъплят гадинки под кората на клоните. После зимата изважда черната си кърпа, избърсва носа на капчуците, скрива останките от мандарината, завива свраките и заледява всяка тъга. Умна е тя, знае - най-важно е да си дадеш време, спокойствие и тишина. Такива неща днес.

Три синигерски дупета и истината

Тая сутрин, като влязох в кухнята и погледнах към прозореца, видях три жълти, перушинести дупета с вирнати нагоре синьо-кафяви опашки, залепени за стъклото. Оставила съм снощи трохи на перваза и синигерите дошли да закусват. - Разбра ли най-сетне - хили ми се съседът, докато побутва едното пиле с клон по крилото - каквото и да правиш един ще ти види дъ-то, друг ще ти види лицето, и като разправят за това на другите всеки ще е казал истината. Яж си закуската, храни синигерите, изтръсквай ми главата от сняг, като натрупа и не се занимавай с каквото не можеш да промениш. Такива неща днес.

За истинския поет и картофите на фурна

Много лесно превръщаме личните си пристрастия в абсолютни категории. Например "картофите на фурна са най-вкусни, ако ги залееш с бира преди това"; "за да накараш хората да те харесват трябва да си красив, много красив", "истинският поет е политически ангажиран", "истинският поет не се ангажира със злободневни теми", "истинският поет е алкохолик", "истинският поет е добър човек". Зациклила съм на истинския поет, защото последната седмица чух множество категорични и разнопосочни изказвания за това какво Е той. Доста от тях въобще не засягаха писането на поезия. 
Обобщено истинският поет е нещо като бог - обединява в себе си коренно противоположни характеристики, освен това някои твърдят, че са го виждали, други са на мнение, че не е възможно, защото истинският поет отдавна е мъртъв, повечето смятат, че такова чудо не съществува по принцип. 
Добре, че над целия мравуняк, жужащ категоричните си императиви, от време на време се чуват думи - стихове ли са или друго дявол знае - които обръщат човека с душата навън, с кожата навътре и той притихва, смирява се, прозира отвъд "аз". После разбира се всичко това отминава, мравунякът отново зажужава, и само в нечии глави се прокрадва мисълта, че може картофите на фурна да са много вкусни и без да ги залеееш с бира преди това, кой знае, кой знае.

Първа долекарска помощ, малко съдбовна история и хепи енд

Вчера, по принуда, разглезената ми душица, изхвръкна от къщи в 7:00 сутринта. Мраз, непочистени тротоари и пързалящи се таксита ме заплашваха по пътя. Справих се с всички препятствия и с плаха надежда в сърцето се добрах до бараките на БЧК, където се провежда курсът за първа долекарска помощ. Мила жена ми каза да вляза в зала 2 и да затварям вратата, за да не излезе топлото. То хубаво, ама за да излезе нещо от една стая, първо би трябвало да е влязло в нея.

Потропвам с крака на 10 градуса и се утешавам, че ще науча полезни и преполезни неща за спасяването на човешки живот. С мен потропват още 10 - 12 човека.

Лекарката, която води курса - симпатичен ветеран, оцелял след дългогодишна работа в бърза помощ - говори на чист, кристален шопски. Пълни ти душата с ударения и подбор на думи. Та тя някак успява да пусне климатика. Той се чуди около половин час дали му се работи днес или не и с въздишка решава да поручи, докато в стаята стане около 18 градуса. Все пак на курс по първа помощ сме, навън е -6 градуса, какъв по-добър момент да се научим да оцеляваме в екстремни условия, няма да се глезим сега.

Слушаме за действието на алкохола върху мозъка и защо не бива човек да кара пил. Защото, приятели мои, "санкциите вече са отвратителни" - да не помислите, че е нещо друго.

Лекарката, която говори и доста полезни и интересни неща, ни обяснява, че в теста - о! ужас! ще правим тест от 15 въпроса в края на курса, о, боже!, о! беда! ами ако не успеем?! - има подвеждащи въпроси. Значи - може да се загражда само по 1 верен отговор. А на някои въпроси и а) и б) са верни! В този случай, трябва да заградим отговор в) - и двата отговора са верни! Капанът е сериозен трябва да се внимава.

Справям се геройски с подвеждащите въпроси и прекарвам следобеда в компанията на очарователен млад мъж, който всячески показва, че ме харесва. Не мога да скрия, че и моето сърце потрепва, сразено от беззъбата му усмивка. Който е невинен, нека пръв хвърли камък, аз хора, устояли на чара на 4 месечно бебе, не познавам.

Вечерта попадам на червенокоса таксиметрова шофьорка, която много обича да чете. Но само книги с хепи енд.
- Как познавате, че една книга ще е с хепи енд? - любопитствам аз. Не ги познавала. И понякога била много разочарована, ако се окажело, че е прочела книга, която няма щастлив край. И за да се "утеши" - цитирам, си препрочитала някоя книга на Даниел Стийл. След като си поговорихме така за литература, ми разказа, че си имала приятел и с него малко съдбовни им били нещата. Няма да ви занимавам с перипетиите около тяхното запознанство, събиране, разделяне и събиране - наистина на съдбовност намирисва.

Важното е, че преди да сляза от колата й стигаме до извода, че трябва да се спазват знаците и на малките, и на големите кръстовища на живота. (И да се внимава с подвеждащите въпроси - добавям мислено аз.) Иначе санкциите са отвратителни.

Такива неща вчера.

Сприятеляване със студа

Съседът ме посрещна сутринта с бяла шапка и с бели ръкавички - маха с клони и се кекерчи пред прозореца. На главата му кацнали две свраки, тръскат глави, въртят опашки и си припяват. Аз си правя чай и излизам с филия хляб на терасата, че пет синигера от половин час си искат закуската.

Околните дървета мълчат, гледат ту пренебрежително, ту снизходително към нашата шумна компания и чакат да ни стане студено, да се укротим, да се подчиним на правилата на зимата: мълчи, пести си дъха, дръж топлото вътре, да ти стигне за по-дълго и не се занимавай с неща, които не ти влизат в работата. 

Само че има да почакат. Аз отръсквам главата на съседа от снега, той бръсва тревожните ми мисли с клони и двамата, с прояснени умове и олекнали сърца, се сприятеляваме със студа. 

Такива неща днес. 

Това, което ни държи живи

В началото на всяко лято командировам цветята си в градината на мама, защото няма кой да ги гледа у дома. Тази година не можахме да съберем цялата зелена компания в колата. Голямата замия, която осинових и върнах към живот преди години, трябваше да остане сама вкъщи. Тя пие вода на 2 месеца веднъж, та реших, че ще устиска и повече. Дръпнах пердатата, за да влиза достатъчно светлина, полях я, утеших я, че ще се прибера навреме и тръгнахме. 4 месеца по-късно, замията беше жива, но цялата извита към прозореца. Клоните й, всички обърнати към светлината, бяха натежали, легнали на пода и почти прекатурили саксията. Чудих се как да й помогна, патерици ли да й правя, друга саксия ли да й потърся, пък най-накрая я завъртях така, че клоните да гледат към стаята, да са с гръб към светлината, и ги подпрях на една възглавница - да не обръщат саксията. Сутринта гледам, замията няма нужда вече ни от патерици, ни от възглавница - клоните й сами са се надигнали, скоро съвсем ще се изправят. Радвам й се и си мисля - пада съществото, става, бори се, това, че следва светлината го държи живо. Такива неща днес.

Сезонът на радостта

Съседът олися за една нощ. Какво е видял, какво е преживял, та така бързо да му оголеят клоните, какво са се сдърпали с есента, та го е нарочила, не казва. Околните дървета още зарешват руси перчеми, нашият гушнал криво-ляво с най-горните си тънки вейки две свраки и гледа да не се набива на очи.

Един синигер идва на балконска инспекция. Черпя го цяла натрошена филия хляб 100 зърна, белким пошушне какво е станало, докато съм спала. Той обаче няма време за губене. Вика двамата си другари, похапват и скокват и те на главата на съседа. Цирикат му нещо, разтушават го.

Междувременно, гледам, свраките му сложили станиолено пръстенче, пощипват го с клюнове, посдърпват се за вниманието му:
- Тататататата! - ежи се едната.
- Кхатататататтаатататата! - не отстъпва другата.

А съседът - най-шумното дърво в целия двор - успокоен вече, ухилен, люлеее цялата перната дружина и ми намига. Напомня ми, че на някой може да му е любима зимата, на друг пролетта, лятото или есента, но природата препоръчва на всички да са малко над нещата и да живеят предимно в сезона на радостта.

Такива неща днес.

Подготовка за зимата по съседски

Прибрах се най-сетне. 

Поглеждам през прозореца - всички дървета зад блока се чръвнали, накиприли в жълто-кафяви рокли, размятат оранжеви коси, само съседът стои жълт-зелен и потропва с клони по стъклото. 

- Какво ти е, старче? - питам го

- Хшшшшууууууууушшшш! - драска ме нежно по бузата. 

- И ти на мен ми липсваше - отговарям. 

После аз разчиствам работната стая от непотребни вече листове и дреболии, той отвън се поклаща и отронва по някое жълто листо. Мълчим си. Радваме си се. Подготвяме се за зимата, подсещаме се отново за по-важните от важните неща. 

Такива чудеса днес. 

=====

Прочети още за съседа, това чудо на природата: 

• "С кого ще си тръгне смокинята" + плюс кратко уточнение кой е съседът
• "Живеем в главата на съседа"
• "Междусъседски отношения, правата на насекомите в Липия и езикът на любовта"
• "Съседът и femme fatale"
• "Стабилният свят на ежедневните чудеса"
• "Никой не е успял като..."

Баба, с глава като топлийка, се оглежда в...

Баба, с глава като топлийка, се оглежда в стъклото на затворена будка за вестници. Приглажда бялата, късо подстригана коса, подрежда си бретона, после стисва бастуна и промърморва: "Хайде, момиче, да приберем старата у дома."

Такива неща днес. 

Още една история

Плюшкин на историите съм аз. Глупавицата ми - тоя антиквариат, кинкалерия, галерия и пощенска станция в едно - е претъпкана, но видя ли дантелките или разпраното на някоя нова история, не мога да се въздържа, намирам й място по рафтовете и в чекмеджетата. Скъсаната все ще й дойде времето да я зашия, тази с дантелките все ще се намери случай да я покажа. Не ги търся нарочно, те ме намират. Прибира ми се вече у дома, говори ми се със съседа - ще му окапят всичките листа, докато се видим, пие ми се чай от моята чаша и ми се загръща в червеното одеяло с ръкави. Докато си мисля това и се шляя по улиците, аха и да настъпя една чужда история, изхвърлена на пътя. И за да не е саминка и тъжна, прибрах я.

Цъкни на снимката, за да прочетеш историята.

Кармата на туриста или как да се държим, когато посещаваме природна или историческа забележителност, галерия и музей

Препоръчвам книжката със стоте национални туристически обекта да се продава задължително с не много кратък наръчник "Как да се държим, когато посещаваме природна или историческа забележителност, галерия и музей".
За да не губи време екипът, който ще я пише, мога да помогна и с примерна структура: 

глава първа: "10 причини да не паркираме голфа си пред гробницата на Ситалк"

Глава втора: "Проклятието на артефактите" - кратко предупреждение, че стъпването по артефакти, пипането на картини с чисти или мазни ръчища и целуването на статуи вещае нещастна любов, безпаричие и студени спагети без моцарела и каперси.


Глава трета: "Как да не събудим гнева на боговете и духовете на мъртвите" - мило обяснение защо не е добре да крещиш към учинайка си, която е в съседната зала на галерията "Лельооооо, ила го виж туй!" или "Никола, бе! Никола! Слез от скута на самодивата! Ох на мама мъжленцето, слизай веднага!", а също и да не обсъждаш на висок глас какво да сготвиш за вечеря, докато се разхождаш из музея.


Глава четвърта: "2 изпитани начина да не станем за резил пред непознати" - няколко довода защо да не прекъсваш екскурзоводката със снизходителен тон и защо е препоръчително да четеш какво пише на таблата в музеите.

Необичайни събития в летен ден

Много е важно да си го представите - насекомо, дълго колкото муха и половина, с крилца и червеничко на дупето. 

Седя си аз с гръб към света и лице срещу морето, когато то минава между нас. Сигурно нямаше да му обърна внимание, ако не бях забелязала, че мъникът влачи нещо и то доста голямо. Извиних се на морето, че ни прекъсвам разговора и приближих към насекомото. Оказа се, че мъкне щурец - около шест - седем сантиметра дълъг, с бледожълто коремче и зеленикави крила. 

Червенодупестото насекомо го беше хванало откъм главата със задните крачка и придвижвайки се с предните, го дърпаше нанякъде. От време на време спираше, потриваше делово предните си крачка, после продължаваше.

Изведнъж спря.
„Да не би сянката ми да е паднала върху него и да го е стреснала?“ - поместих се назад. Червенодупестият слезе от щуреца и отлетя нанякъде.

Не мога да ви опиша как се стреснах, когато се надвесих над жертвата. Тя беше жива! Гледаше право в мен с кръглото си черно око и дишаше. Не съм експерт по насекомите, но ми се стори, че коремчето му се свива и издува, свива и издува. Самият щурец не помръдваше. И погледът му не се отместваше, беше се впил в мене, и ме стъписа - какво да направя сега, да му помогна или да го оставя. Ама как да му помогна - да му пея, да му правя изкуствено дишане, да го затворя в буркан с дупки на капака или какво? Или да оставя природата да си свърши работата, червенодупестото така и така няма да се върне - ако оживее щурецът, оживее, ако не... 

Морето страда от...

Морето страда от стомашно разстройство - изплю още сутринта всички летовници, които се плацикаха в него. Небето над Камчия си съдира задника от рев. От време на време притичват лели с шарени чадъри от бунгалата до магазина и обратно - все едно любопитни медузи са тръгнали на поход из гората. Аз си седя кротко под навеса и не мога да реша кое е по-добре - ние да сме развалената манджа, песъчинките в окото или просто да си е дошла есента по-раничко.

Последиците от затръшването на врати

Забелязвам напоследък, че хората не умеят да затварят врати. Отварят със замах, излизат, дори не поглеждат назад, а хващат дръжката и дръпват вратата с все сила. Тя се затваря с трясък. И така всеки ден с всяка врата. Отварят, излизат, затръшват, продължават напред. Никой не се сеща, че вибрациите на нехайството му плъзват по стените и от тях пада прах. После ще започне да пада мазилка, ще се появят пукнатини. Един ден човекът ще затръшне вратата, стените ще поемат удара и ще се срутят. И чак когато той поиска, или е принуден, да се върне, ще забележи, че вече няма никакъв смисъл да го прави. Такива неща тези дни.

Природа, изпити и кръстословици

До мене в купето на влака трима чичковци обсъждат културната страница на вестника (тази със судокуто и кръстословицата), а също и политическата обстановка, икономиката, гей парада, дължината на полата на съседската щерка и защо българинът не е създаден за демокрация. 
Преди Костенец виждам през прозореца една изоставена фабрика - изпочупени прозорци, паднала мазилка, пропаднал покрив - върху която са се разположили 7 - 8 семейства щъркели. Пълна хармония владее тяхното малко общество. След Костенец виждам изоставена гара, превзета от храстите, почти изцяло скрита от тях. Скоро тревата, тиха и упорита в преследването на целта си, ще победи тухлите.
Чичетата притихват, вглъбяват се в решаване на кръстословицата. Аз продължавам да си зяпам през прозореца. Колкото и гръмогласно, самоуверено да грешим, все някога ще мине природата и ще нанесе поправки по изпитните работи на всички ни.

Необятни са планините, необятно е морето, огромно е...

Необятни са планините, необятно е морето, огромно е небето над тях.

Изпълват сърцето със страхопочитание, възторг и копнеж, после се смиляват над него, успокояват го за кратко, смиряват го. 

Малцина са тези, които посмяват да ги предизвикат, да тръгнат на път, да се загубят с пълната увереност, че знаят какво правят. За някой от тях идва всяка сутрин тази жена. Отдалеч се вижда как вятърът развява черната й пола и ръкавите на бялата й риза. Тя стига до края на кея, слиза от колелото, покрива сивите си коси с бял шал с дантели по края, свива ръце пред очите си като бинокъл и гледа към хоризонта. Оглежда цялото море, вдига поглед към небето. И днес никой не пристига. Разтваря длани, покрива с тях лицето си.
Необятни са планините, необятно е морето, огромно е небето над тях и докато се отдалечавам от кея, виждам как един бял шал с дантели по края нежно, с трепет, ги завива целите. 

Такива неща днес. 

Седем старчета с къси панталони и Флотът на щастието

Седем старчета с къси панталони и ръце на гърба се разхождат по главната улица на Сандански. Тениските им върху шкембенцата - опънати платна, в които духа попътен вятър. Движат се в крачка, поклащат се леко като кораби, плавали във всякакви морета и уверени, че ще се справят с бурите, с рифовете, с твърде хубавото време. Те са Великата армада, която се носи към дома в синята привечер.
Мракът около тях се сгъстява.
Отзад младежта припира - иска да стигне по-бързо там, закъдето е тръгнала.
Едно по едно старчетата се отделят от групата, кривват в съседните улички. Смеховете им заглъхват, превръщат се в мастилени облаци.
Когато и последният кораб от Флотът на щастието изчезва от хоризонта, компанията от нетърпеливи момчета и момичета забавя ход, стъписва се леко, осъзнала, че между нея и мрака вече не стои никой.

Такива неща вчера.
Но пък какви чудеса днес!

Ол инклузив в останки от бунгало

Като тръгне човек от плажа към центъра на града или обратно, непременно ще ги види - останки от бунгало между гората от смокини и черници и бурените до пояс. Стените му се поклащат от вятъра. На мястото на входната врата стои тъмна, дървена плоскост. По-малка е от рамката на вратата, не прилепва плътно към нея, което е хубаво, защото прозорци няма и вътре сигурно е душно и мрачно.

Зад бунгалото лежи захвърлена стара керамична мивка. Пред него, на паянтов шкаф, е сложен сушилник с метални и порцеланови чинии. Срещу шкафа има кофа, до кофата дърво, а над нея, преметнат през клоните му, виси маркуч. До дървото има две полусчупени детски колички. Едната е пълна с липов цвят, оставен да се суши на слънце. Другата прелива от найлони. Пред количките, почти на пътя, стои сгъваема маса, светложълта към леко бежова - баба ми имаше такава. Криех се под нея като я разпъваха за вечеря и дърпах покривката с все пълните чинии.

Който минава редовно, ще забележи, че понякога кльощав, белокос мъж с неопределена възраст чисти риба пред бунгалото. Случва се друг кльощав, белокос мъж да седи сам пред него и да разговаря със себе си. Друг път се събират двамата, сядат на столовете, с лице към пътя, хапват риба в порцеланови чинии и пийват, вероятно ракия, от малки стъклени чашки.

Ако изобщо нямате намерение да стъпвате в този град, просто си представете летовниците с кърпи, чанти и гривнички на ръката за ол инклузив преживяване, които минават по пътя и двамата мъже, седнали пред останките от бунгало. Наколо мирише на риба и липов цвят, а на масата винаги има ваза (съвсем истинска, не бутилка или буркан), в която са подредени свежи цветя.

Такива неща днес.

Подготовката за сезона

Подготовката за сезона върви с пълна пара. Гугутките репетират хорови песни за добро утро. Бабите чистят дворовете и редят саксиите с мушкато. Дядовците боядисват дървените пейки и железните чайки по оградите, а местните левенти пробват издръжливостта и здравината на бар столовете в обновения бар. "Четиримата капитани" явно са напълнели през зимата, защото са в ремонт и се готвят да добавят още един ред маси и столове на тротоара. На кея две деца дебнат котка, която дебне рибата, която свалят от една лодка на име Карина, която току-що е спряла между лодките "Франц" и "Росица" и е внесла смут в дървените им сърца. Насред цялата тази трескавост, седим ние на пейка срещу морето и очаровани от тишината, липсата на сергии, високо пусната музика и китайски фенери, в един глас с лодките въздишаме "Ах!" Такива неща от снощи насам. 

=======

Припомни си "Ахтопол, Ахтопол, мой малък Пекин, мой чуден Банкок!"

Разстройство на личността по ахтополски

Морска вечер с всички екстри: претъпкана главна улица, царевичкиии, скрежина, кръгли пици - "без аналог!", гьозлеме, лакирани рапани, 
магнитчета, китайски фенери, дечица със зелени лазерни фенерчета, майчици с рокли, при вида на които модата би надала последен писък. Всред цялата тая гмеж тя спира, пооправя изрусената си коса, обръща се към затлъстелия мопс, който хрипти тежко, седнал на средата на улицата, и му казва: "Айде, коте, да се прибираме вкъщи."

Три момичета седят на кея и размахват крака над реката

Три момичета седят на кея и размахват крака над реката. Зад гърбовете им се подават розови храсти. Пред тях се вижда празният ресторант на другия бряг. Ранно лято е. Следобед е. Прелитат объркани пухчета, заплитат им се в косите, влизат им в носа и биват изкихани в незнайна посока.

Хората, които минават по крайбрежната алея и ги виждат, ще отнесат със себе си спомена за белите им колене и рошави глави, сведени над водата. Художник, седнал на близка пейка, ще ги скицира набързо и ще сложи заглавие на рисунката "Приятелки".

Трите момичета пък ще запомнят следобеда като напрегнат, натегнат, схлупен и тревожен - все едно ще вали дъжд. Помнят също, със сигурност, че не завалява. Забравят само онова усещане, което ги е накарало да сведат глави над водата и да не се гледат. А то е, че вече не седят редом, ами с гръб една към друга и всяка размахва босите си крака над различна река.

Значението на имената

Големи открития тези дни в градината на мама. 

Едно от любимите ми цветя не се наричало "Космос", а "Ешолция". Отвратително неудобство! Сега, ако ме пита някой къде обичат да се крият бръмбарите, не мога да отговоря "В космоса", трябва да кажа "В ешолцията", което съвсем не е същото. Затова ще съм принудена мълчаливо и загадъчно да съзерцавам жълто-оранжевите цветя, навирили глави покрай пътеката, и нищо да не казвам. Неучтиво ще е, но на особен въпрос - особен отговор. 

Освен това си спомних как като малка се затичвах към чемшира с разперени ръце и се бухвах върху него. Той ме гушваше и промърморваше нещо, подобно на "Ех ти, шшшшшшт!". Сега реших да не си насилвам късмета, нищо че е станал висок колкото мен, разперих ръце и внимателно се облегнах на него. Той ме гушна и пак каза "Ех ти, шшшт!" Успокоих се, че годините на отдалечаване и дистанциран поздрав от алеята, не са се отразили на отношенията ни. 

Още с пристигането си забелязах, че една от керемидите на покрива - избеляло оранжева и оцапана - се движи надолу по стряхата. После се оказа, че това е котката, която нарекох Бълхата, само че пораснала. Като малка беше черно-бяла, сега дойде да ме посрещне и видях, че космите й са рижи с черно на върха. Освен на избеляла, изцапана керемида, прилича и на черга, тъкана от парцали. Обмислям дали не е време да постъпя като индианците и за този нов период от нейния живот да й дам ново име. 

Реколтата от нови котета се оказа с болни очички. Четири котета със слепени от гурели цепки. Сутрин и вечер мама ги взима едно по едно от скривалището им, внимателно - с навлажнена клечка за уши - маха мръсното. Аз асистирам, слагаме им капки, мажем ги с мехлем и ги връщаме на майка им. Тя не изглежда разтревожена, но за всеки случай надзирава процеса. На втория ден очите им се отварят и се оказва, че всичките се синеоки. Изпадам във възторг, но мама ми обяснява, че това е, защото още не са прогледнали. Видят ли красотата на света ще пожълтеят. Като "космоса", който всъщност се казва "ешолция". Той ще пламти сред зелените стръкове чушки, домати и какви ли още не практични насаждения и непременно ще привлече вниманието им. Малките котета ще започнат да правят своите големи открития. Например как да извадят бръмбар от "космоса", пардон "ешолцията", и колко е хубаво да се спи под чемшира, докато той шепне "Ех вие, шшшт!". 

Следващият път, когато се прибера, мама все още няма да ги е кръстила, за да не се привързва много и да не й е мъчно, когато котета се запилеят да изследват нечия чужда градина. Ще седим двете, ще ги съзерцаваме обичливо, Бълхата ще мърка до нас, ще си мълчим и цялата тази работа с имената няма да има никакво значение. 

Такива неща тези дни. 

=======

Прочети още:

• "В градината на мама избухнаха безредици"
• "Есенни чудеса, мухи и котки в градината на мама"

Колкото повече се опразва един апартамент, толкова по-категорично...

Колкото повече се опразва един апартамент, толкова по-категорично ехото отново се нанася в него. Страх те е даже да си мислиш за нещо, щото не е ясно как ще го изтълкува ехото и какво ще напъха в ушите на другите.
В един момент не си сигурен дали от продраните джобове на пролетта се изсипва дъжд или от притесненията в твойта глава се ражда майска буря. Затова в крайна сметка опаковаш няколко жизненоважни неща: пикник на килима, танц с чаши в хола, слагането на завесите, една - две рисунки по прозореца в кухнята, докато вали сняг, а също и много важната жабешка рецепта за палачинки; изнасяш се от апартамента, нанасяш се в главата си и обявяваш края на пролетта и малко ранното начало на лятото.

Такива неща днес.

За шопинга и тишината

Стоя си аз кротко на площад "Гарибалди", чакам трамвая, и изведнъж гледам на ъгъла отсреща - магазин "Тишина". Вярно, на витрината му са наредени чанти и обувки, обаче това трябва да е за камуфлаж.

Сигурно като влезеш вътре, виждаш зад тях машина, в която пускаш стотинки и изведнъж наоколо ти става тихо като в планината. Или си избираш тишина, като в секундите точно след като си научил нещо хубаво. Или тишината на ранна сутрин, когато се събуждаш и виждаш, че навън вали сняг.

Сядаш кротко насред избраната от тебе тишина, гледаш през витрината как трамваите навън летят безшумно, хората се щурат нагоре-надолу, метачите събират останките от звуци и ги пъхат в чували. После, като се наситиш, излизаш навън и продължаваш да си отмяташ задачите, но по-леко, по-бавно, без напрежение. Естествено добре ти се получава.

Звънът на трамвая ме поразбужда от мечтателното състояние, в което съм изпаднала. Качвам се, мисля си непременно да се върна утре и да вляза в магазина, и точно преди да го изгубя от поглед виждам, че на табелата му всъщност пише "Тициана".

Прибирам се у дома, оплаквам се на съседа, а той клати зелената си глава и ми вика: "Тия неща, мойто момиче, с шопинг не стават." Държа го аз за клона. Листата му ме галят по ръката и настава тишина.

Такива неща днес.

Никой не е успял като...

Ябълки, див рожков, дървета-на-които-не-знам-имената - всичките се фръцкат с нови дрехи. Розови, бели. Съседът стои съвсем плешив и объсан сред тях. Ама той си е такъв - не обича да прибързва. 
Предпочита да обмисли нещата, да е сигурен, че всичко ще е наред, че ще се справи. Няма само да подлъже калинките, щурците, бръмбарите и синигерите, че може пак да се нанесат в короната му, че е дошла пролетта. Потупвам го по кривия клон, дето ме закача, като се покажа на прозореца и му шушна: "Успокой се, момче, правилно постъпваш. Никой не е прокопсал като е позеленял от завист."

====

Прочети още за съседа:

• Съседът и femme fatale
• Междусъседски отношения, правата на насекомите от Липия и езикът на любовта
• Стабилният свят на ежедневните чудеса

Опитва се да разчете

***

Прелиства страниците на миналото,

взира се в страниците на бъдещето,

събира всичките си знания,

опитва се да разчете

какво му е писано.

И не успява. 

Ахтопол, Ахтопол, мой малък Пекин, мой чуден Банкок!

Ахтопол. Ахтопол, мой малък Пекин, мой чуден Банкок!
Това си припявам всяка вечер, докато си смуча ментата на кея и гледам как десетки бели, сини, розови и зелени китайски фенери осветяват нощното небе.

Според википедия в древен Китай използвали фенерите за военни цели. Днес прогонват с тях злите духове и замърсяват околната среда по време на фестивала на фенерите. В Тайланд пък ги пускат предимно влюбени двойки с надеждата, че това ще им донесе късмет.

Не знам в Ахтопол дали са войнствено настроени, от късмет ли имат нужда, от любов и по-малко телевизия ли или и те са дали ухо на слуха, че ако китайският фенер литне ще им се изпълни едно желание, но всяка вечер бащи, синове, майки и дъщери, тийнейджъри и нискостеблени 3 - 4 - 5 годишни се нареждат по цялото протежение на кея и започват: разопаковат, разгъват, палят и пускат. По-голямата част от фенерите не успяват да полетят - падат във водата, съвсем близо до лодките или върху дървените тесни пътеки, по които ходят рибарите. И никой, никой не протяга ръка да ги събере.

Сутрин като се разхождам по крайморската улица, си казвам: останали са следи като след битка - опаковки, хартии, трупове на полуизгорели фенери.
Следобед, като се размотавам по скалите, си мисля: зли духове трябва да са гонили - на такова приличат парцаливите, полуизгнили останки от успели да полетят някога китайски фенери.
Вечер армията от жадни за любов и гладни за късмет и благополучие се зарежда с нов куп фенери, запалки, фотоапарати и смарт телефони, готови за снимка. Няма кой да им каже, че дори всичките фенери да литнат войната за осъществяване на желанията им е загубена, защото я водят с неподходящите оръжия.

Къде отиват непроведените телефонни разговори

Вървя си аз покрай градинката на "Кристал" и какво да видя - висок човечец с бежов по-скоро-шлифер-отколкото-палто и синьо таке спира уверено пред оцелял монетен телефон, пуска стотинка, набира, изчаква малко - ту-туут - и започва да говори! Надявам се, че от другата страна търсеният човек наистина е вдигнал слушалката на домашния си телефон и му отговаря. Хубаво би било.

Може би трябва, за всеки случай, да се запише съобщение и да се пуска автоматично всеки път, когато някой се опита да набере несъществуващ вече номер на отдавна изхвърлен домашен телефон. Вместо женски глас, който информира дежурно "Номерът не съществува.", новината да се съобщава по-внимателно.

Например с топъл глас и усмивка един щастлив човек да казва: "Добър ден, вие се свързахте с център за пътуване във времето. Не затваряйте, вашето обаждане е важно за нас. На места е облачно, на места е слънчево и всички стари телефони, с непроведени по тях разговори все още съществуват някъде. Бъдете спокойни рано или късно, който трябва ще отговори на вашето обаждане. Ослушвайте се за птичи песни, специални изгреви и залези и малки изненади насред делничните дни. Благодарим ви."

Такива неща днес.

Какво е бог

Влизам преди малко в аптеката, казвам добър ден на аптекарките - усмихнати, пухкави дами на средна възраст - и се упътвам към щанда за шампоани и козметика, който не се вижда от касата. Докато чета задълбочено етикетите и се мъча да избера между чудодейните свойства на годжи бери и магичното въздействие на алое вера, чувам следния разговор:

- Духовно трябва да се живее, праведно, и всичко ще ти е наред.
- Да, ама понякога живее човек праведно и какво, нищо.
- Е, да, да, но по-добре праведно. Аз се моля. Всеки ден се моля. Научих молитви за преди ядене, за здраве, вечерна, сутрешна. Имаме си и икони, подариха ни ги за юбилея на мъжа ми, у нас е като църква. Той богът е...

За съжаление не разбрах какво е богът, защото аптекарките, които явно бяха забравили, че е влязъл клиент, ме видяха. Смутиха се доста. Усмихнаха ми се още по-широко и от обсъждане на висшите божествени сили минахме на обща дискусия за силата на природата и най-вече на хумата и копривата. После влязоха други клиенти, темата се смени с "ползите и вредите от антибиотика", и аз си тръгнах. Геройски подминах най-вкусните мазни сандвичи, които продават до блока и си купих ягоди. Вярно, понякога живее човек здравословно и какво, нищо. Но все пак по-добре здравословно. Да не влиза в аптека, да не му се налага да разбира какво е богът.

Такива неща днес.

Стабилният свят на ежедневните чудеса

Само веднъж се наложи тази зима да чистим главата на съседа от сняг, за да не се счупят клоните му. И като нямаме общи грижи, нито общи радости, поотчуждихме се. Седя си аз вътре на топло, пия чай и гледам през прозореца, през клоните му. Не го виждам. Стои си той отвън, вцепенен, онемял, не почуква по стъклото.

Днес сутринта излязох на балкона да оставя трохи на пилешкото войнство и ги чувам - разпели се, разпищолили се. Свраките играят на прескочи сврака на най-горните клони на съседа. Синигерите бройкат от по-ниските кога ще вляза вътре, че да нападнат трохите. А долу едно момче си хвърлило раницата, якето и пуловера на земята, овързало съседа и отсрещното дърво с въже и се опитва да ходи по него. 

Викам си на акъла "Ах ти, у лукоморья дуб зеленый", къде са ми очите? Подлъгах се. Оставих се на измамата на сезонната любов вместо да се придържам към стабилния свят на ежедневните чудеса. 

Такива неща днес. 

Странна котка е Бълхата

Странна котка е Бълхата. Дойде при нас в началото на октомври от изоставения съседен двор - кълбо косми, което се събираше в шепа, едва ли тежеше и половин кило и само чакаше някой да си остави якето на пейката, за да се завре в ръкава му да се стопли.

Нашите дворни котки не бяха много очаровани от появата й. Тя обаче беше толкова малка, че като се събираха накуп мачароците да се топлят и да спят, успяваше да се завре под всичките. Това й носеше допълнителни ползи - някак между другото, преди да се усетят, те облизваха и нейните уши и муцунка. 

Най-удивителното при Бълхата обаче е друго - тя винаги знае кога да спре - с яденето, с опитите да стигне до тенджерата и да й бутне капака, с желанието да те целуне по устата. А това е качество, с което не могат да се похвалят особено много котки. И хора.

Сега тежи около килограм и предпочита да спи от вътрешната страна на яке, което някой е облякъл. Винаги я пускам под моята дреха. Щом тя, която винаги знае кога да спре, продължава да тича, да скача, да се припича на слънце, да се извива по очертанията на легена, да лови мишки и да ми ги носи като подарък, да мърка и да се мие, абе накратко казано да живее, значи има защо.

Съседът и femme fatale

Три дни рева съседът, потънал в съмнения, терзания и нежелание да посрещне истината - парфюмът на зимата е, който му дразни ноздрите, тая femme fatale се връща отново, да му разкаже играта. Сутринта гледам, няма сълзи по клоните му, отърсил се е от лепкавата мъгла на страховете, готов е отново да му разбият сърцето, да му посипят главата със сняг, да го прегръщат, а да му е студено. Погалвам го по кривия клон - "Дръж се, момче, така си върви животът. И това ще мине." А той няма и листа да ми отговори "Хшшушшшшшхххх", само клати глава и ме бута да затварям прозореца, да влизам у дома.

Такива неща днес.

Какъв добър вокален педагог се оказа есента

Съседът го играе плешивата певица. Той - в ролята на плешивата, пилетата в клоните му - в ролята на певицата. Шарените зимни шалове, дето съхнат на балкона, са театрални завеси. Слънцето е прожектор. Свраката на бора е суфльор. Аз сервирам хапките за шведската маса след спектакъла - трохи с трохи, точно когато съседката от отсрещния блок примамва цялата публика - 10 - 20 гълъба - на перваза на своя прозорец.
Един фалшив тон не се долавя в добре спятия хор на деня. Всичко се подрежда перфектно за почитателите на обяда и изкуството.

Аз се прибирам в стаята и си мисля каква капризна мома беше есента, какъв добър вокален педагог се оказа.

Такива неща днес.

Кога трябва да се научиш да шофираш

Точно започнеш да се притесняваш, че дълго време не си срещал някого, докато се шляеш по софийските улици, и разбираш, че човекът си е купил кола. Насочил се е към традиционната за възрастта му медитация по време на задръстване и е зарязал неуместния вече хазарт на случайните срещи, предизвикващи бучене в ушите, пеперуди в стомаха, неудобство, радост, гняв и прочее полезни разтърсвания.

Така, от задръстване на задръстване, си върви животът - мисля си аз, докато се разхождам из любимия си стар квартал, търся да зърна непорцелановата бяла котка с черно ухо, което изглежда като отчупено, и се опитвам да се сприятеля с един сприхав пудел. Напразни усилия на любовта - той ме ухапа, скарахме се и ето ме пак, помотвам се и се чудя дали не е време да се науча да шофирам.

==========

Припомнете си коя е непорцелановата бяла котка с черно ухо, което изглежда като отчупено. Тя е толкова красива, че си заслужава да й отделите внимание.

Едно стихотворение се пише

***

Едно стихотворение се пише 

за три цигари време. 

С редакцията - пет. 

Понякога кутията е празна, 

но проблемът не е, 

че не стигат парите.

Междусъседски отношения, правата на насекомите от Липия и езикът на любовта

Напоследък забелязах силно присъствие на бръмбари и други пълзящи и летящи миниатюрни твари, които се присламчват към прозореца на кухнята и чакат само да се отвори, за да влязат и да се заселят на топло. Аз от бръмбари не се страхувам, даже си отглеждам няколко в главата, но все пак можеше да изберат друго място, не точно кухнята.

Казвам на съседа, че не прави добре като ми прехвърля орди от пришълци с хигиенни навици и кухненски разбирания съвсем различни от моите, а той настоява за правата на свободно придвижване на насекомите от Липия. 

- Добре - преговарям аз - насочи ги поне към работната стая, не към кухнята! 

Веднага съм заподозряна, че готвя геноцид на липовите обитатели: 

- На балкона на работната ти стая - крещи съседът така, че чак листата му се разхвръчават - слагаш храна за синигерите, авлигите, гълъбите и свраките!

И е прав, не върви някак да изпратим гадинките сами да се сервират за вечеря. 

Опитваме се вече няколко сутрини да намерим решение на проблема. Видя ли пришълец в кухнята, отварям прозореца и го връщам внимателно на перваза. Съседът все повече прежълтява от злоба. Понякога вечер чука настоятелно по стъклото и иска да говорим. Подозирам, че целта му е само да вкара в кухнята някое и друго насекомо, но все пак отварям. Много искам да се разберем. 

Заставаме един срещу друг - човек срещу дърво - и изведнъж установяваме, че сме забравили и последната дума от езика на любовта. Помним само, че скоро идва зимата, за да наложи своята тишина. 

Такива неща днес. 

====

Прочети още: 

"Живеем в главата на съседа" и "Непорцелановата бяла котка с черно ухо"

Есенни чудеса, мухи и котки в градината на мама

Под навеса в градината на мама живеят две бели котета с уши като крила на пеперуди, две - прилични на тигърчета, и едно хранениче, дошло чак от запустелия двор през три къщи, което още се чуди живее ли му се или тая твърде сложна работа е само за големи.
Гледам ги сутринта, сгушили се на възглавницата на пейката - смешен котешки кадаиф, от който стърчат уши и опашки - топлят се. Съвсем близо до тях, на една греда, накацали десетки мухи - бавни, оглупели от студа. Чакат да се случи чудо, да ги отмине есента, да ги забрави зимата. И то се случва.
От време на време от косматия куп на пейката се протяга по някоя лапа, забърсва най-близката муха и си я пъха в устата. Мляскане и блажени гърлени звуци се разнасят. После настава тишина.
Нови мухи с готовност заемат местата на старите.
Котетата са щастливи, че закуската се сервира сама.
Мухите са доволни - намерили са спасение.
А аз седя, пия кафе и си мисля, че изразът "лапам мухи" придобива съвсем нов смисъл през есента.

Такива неща днес.

Прочети още истории от градината на мама.

Граматиката на есента

Уеднаквяваме късите и дългите тирета - средни стават, едни такива неугледни и куцички. Пренебрегваме кавичките - пропиват се сигурно от мъка, че са забравени, губят си еша, появяват се самотни и твърде самоуверени, за да им повярва човек, на неподходящи места.

Оставяме главните букви да нахалстват, да се бутат в началото на всяка дума. Комбинираме ги нарочно - главни букви с по няколко удивителни - за да го заболи събеседника ни глава и да се откаже по-бързо да търси път през целия тоя хаос на полубългарски, получужд език. И успяваме.

Все по-често си представям десетки нарушени граматически, правописни и пунктуационни правила, които си събират куфарите и ни напускат. Оставят ни да се справяме сами с все по-големите разминавания между това, което искаме да напишем; това, което пишем и това, което всъщност се разбира, и с надежда се настаняват в граматиката на есента.

Такива неща днес.

Сбъркано същество е човекът

Сбъркано същество е човекът. Само той успява да превърне пърхащите пеперуди (в стомаха си) в гъсеници.

В градината избухнаха безредици

Тази сутрин в градината на майка ми избухнаха безредици!
Един бръмбар се заклещи в космоса (много красиво цвете, с благ характер). Две от котките нападнаха кьоравите кучета в лехата с пипер и раниха няколко стръка, заради което мама ги погна с викове. Така откри паметника на неумелия градинар, издигнат й от нахалните латинки - симпатични цветя с лошия навик да завладяват бързо цялата градина и да задушават всички останали растения, ако няма кой да ги спре. Паметникът представляваше голямо петно присмехулно ококорени латинки, стиснали в смъртоносна прегръдка едно гнездо тиквички. Възмутена от това произведение на изкуството, разположено съвсем не където трябва, тя опрости котешките прегрешения и се съсредоточи върху изкореняването на нахалниците.
Точно в този момент най-любимата домашна котка реши да представи домочадието си в двора. Докато ги въвеждаше в обществото, малка кафяво-сива совичка дойде, измъкна една мишка изпод котешките муцуни и си замина.

Заваля и се прибрахме с всички котки под навеса. Бръмбарът заспа в космоса, латинките решиха да дадат развод по взаимно съгласие на тиквичките. По време на всички тези политически актове с огромно значение за бъдещото мирно и благополучно развитие на нашата малка зелена държава една роза лежеше, заровила лице в пръстта. Като отидох да проверя колко е счупена и може ли да се превърже, установих, че нищо й няма, здрава е, просто така е пораснала. Все забравям, че някои същества предпочитат да забият глава в земята вместо да навирят нос към облаците.

Междувременно спря да вали. Грейна слънце. Всичко се забрави. Всеки тръгна по свои си дела - един да зоби малини от храстите, друг да плеви, трети да готви. Аз се възползвах от момента да си допълня списъка с неща, които не бива да правя, когато порасна.

Наситено си живеем тук, интензивно. Сега пак заваля. Онази шашава роза, дето расте надолу, ако не се задуши, ще се удави. Мина пощаджийката. И две пеперуди.
Политическият живот замря окончателно. Поуката от цялата тая история отиде да шляпа в локвите. Малките котета се завряха да спят в обувките на баща ми. От време на време някой от балоните на точки, закачени под навеса за рождения ми ден, гръмко се сбогува със света.

Такива неща днес.

Суматохата по посрещането

След ревливата Камчия, мърлявият Синеморец. Подбесват се всички като подочуват, че тая фльорца есента може да дойде по-рано.

Велека, обезумяла от нетърпение, така се хвърлила в прегръдките на морето през дъждовните дни, че го разкъсала на две. Едната му половина е мътна, кална, горестна, другата още синя, лятна, игрива. Казаха, че до ден-два ще си върне невъзмутимия вид.

Улиците и те пощурели - гиздят се с гердани от прелетни птици и плюят куфари, автомобили, летовници с кисел вид.
Дърветата вече са готови да си оскубят листата. Добре, че смокините още запазват достойнство и не падат с писъци преди да ги е откъснал човек.

Голяма суматоха за посрещането на една мома, чиято хубост преминава бързо и после се превръща в сприхаво, зло женище.

"Следсбогуване" на украински

Чудеса се случват това лято с някои от нещата, които съм писала. С част от тях вече се похвалих, за други не съм разказвала още, но едно от най-хубавите е появата на Юлия Полтавец, която превежда стиховете ми на украински. Надявам се не след дълго да видя сбирката й издадена.
Благодаря.

ПІСЛЯ ПРОЩАННЯ

Не сказав ти мені, що робити

з усім, що буде потім:

предметами, вулицями, людьми…

Не сказав мені, як будуть ставитись

до мене.

Не сказав, як мені ставитися

до них.

Не сказав ти мені, чи ними володіти

чи їх відпускати,

їх виправляти чи ними нехтувати,

їх слухати чи говорити,

їх пам’ятати чи забувати,

їх проганяти чи чекати.

Не сказав ти мені, чи там ще будеш ти,

усупереч усім.

Превод на украински: Юлия Полтавец

СЛЕДСБОГУВАНЕ

Не ми каза какво да правя
с всичко, което идва после:
предметите, улиците, хората…
Не ми каза как ще се отнасят
с мен.
Не ми каза как да се отнасям
с тях.
Не ми каза да ги притежавам ли
или да ги пускам,
да ги чупя или да ги поправям,
да ги слушам или да говоря,
да ги помня или да забравям,
да ги гоня или да ги чакам.
Не ми каза там ли ще си,
въпреки всичките.

Непорцелановата бяла котка с черно ухо

Понякога много ми липсва непорцелановата бяла котка с черно ухо, което изглежда като отчупено. Тя живееше в къщата срещу старата ми квартира. Не я пускаха да излиза. Не можеше да се подаде дори на перваза, защото на прозореца имаше комарник. Виждах обаче как ноздрите й се разширяват и поема всички улични миризми, и попадналите върху мрежата слънчеви лъчи. Изглеждаше жадна за навън. Когато поливах цветята, заставаше неподвижна и ме гледаше втренчено. И аз я гледах. Мисля, че се обичахме.

Сега живея на последния етаж и над мен има несговорчиво семейство свраки. (Не се изразявам метафорично, съвсем истински са.) Съседите от отсрещния блок си другаруват с гълъбите. Направили са им хранилка. Бабата им дава хляб и зрънца за обяд, дядото за вечеря. За всеки случай пернатите проверяват дали нещо не се е появило в хранилката и сутрин и следобед.

Аз, нали съм новодошла, реших да засвидетелствам на близките съседи по дърво и покрив добрите си чувства. Направих редичка от залци на перваза на балкона - за следобедна закуска - и зачаках. Гълъбите не дойдоха, свраките не ме уважиха, но един синигер пристигна още вчера. Огледа се. Взе едно парче хляб, голямо колкото главата му и отлитна. После пак се върна. Взе друго. После извика приятел на помощ. А днес дойдоха цели три синигерчета. Гледам ги как изучават балкона и поглеждат към прозореца ми. И не мърдам. Само от време на време си мисля, че сега в ролята на непорцелановата бяла котка с черно ухо, което изглежда като отчупено, съм аз.

Такива неща днес.