Необичайни събития в летен ден

Много е важно да си го представите - насекомо, дълго колкото муха и половина, с крилца и червеничко на дупето. 

Седя си аз с гръб към света и лице срещу морето, когато то минава между нас. Сигурно нямаше да му обърна внимание, ако не бях забелязала, че мъникът влачи нещо и то доста голямо. Извиних се на морето, че ни прекъсвам разговора и приближих към насекомото. Оказа се, че мъкне щурец - около шест - седем сантиметра дълъг, с бледожълто коремче и зеленикави крила. 

Червенодупестото насекомо го беше хванало откъм главата със задните крачка и придвижвайки се с предните, го дърпаше нанякъде. От време на време спираше, потриваше делово предните си крачка, после продължаваше.

Изведнъж спря.
„Да не би сянката ми да е паднала върху него и да го е стреснала?“ - поместих се назад. Червенодупестият слезе от щуреца и отлетя нанякъде.

Не мога да ви опиша как се стреснах, когато се надвесих над жертвата. Тя беше жива! Гледаше право в мен с кръглото си черно око и дишаше. Не съм експерт по насекомите, но ми се стори, че коремчето му се свива и издува, свива и издува. Самият щурец не помръдваше. И погледът му не се отместваше, беше се впил в мене, и ме стъписа - какво да направя сега, да му помогна или да го оставя. Ама как да му помогна - да му пея, да му правя изкуствено дишане, да го затворя в буркан с дупки на капака или какво? Или да оставя природата да си свърши работата, червенодупестото така и така няма да се върне - ако оживее щурецът, оживее, ако не... 

Морето страда от...

Морето страда от стомашно разстройство - изплю още сутринта всички летовници, които се плацикаха в него. Небето над Камчия си съдира задника от рев. От време на време притичват лели с шарени чадъри от бунгалата до магазина и обратно - все едно любопитни медузи са тръгнали на поход из гората. Аз си седя кротко под навеса и не мога да реша кое е по-добре - ние да сме развалената манджа, песъчинките в окото или просто да си е дошла есента по-раничко.

Последиците от затръшването на врати

Забелязвам напоследък, че хората не умеят да затварят врати. Отварят със замах, излизат, дори не поглеждат назад, а хващат дръжката и дръпват вратата с все сила. Тя се затваря с трясък. И така всеки ден с всяка врата. Отварят, излизат, затръшват, продължават напред. Никой не се сеща, че вибрациите на нехайството му плъзват по стените и от тях пада прах. После ще започне да пада мазилка, ще се появят пукнатини. Един ден човекът ще затръшне вратата, стените ще поемат удара и ще се срутят. И чак когато той поиска, или е принуден, да се върне, ще забележи, че вече няма никакъв смисъл да го прави. Такива неща тези дни.

Природа, изпити и кръстословици

До мене в купето на влака трима чичковци обсъждат културната страница на вестника (тази със судокуто и кръстословицата), а също и политическата обстановка, икономиката, гей парада, дължината на полата на съседската щерка и защо българинът не е създаден за демокрация. 
Преди Костенец виждам през прозореца една изоставена фабрика - изпочупени прозорци, паднала мазилка, пропаднал покрив - върху която са се разположили 7 - 8 семейства щъркели. Пълна хармония владее тяхното малко общество. След Костенец виждам изоставена гара, превзета от храстите, почти изцяло скрита от тях. Скоро тревата, тиха и упорита в преследването на целта си, ще победи тухлите.
Чичетата притихват, вглъбяват се в решаване на кръстословицата. Аз продължавам да си зяпам през прозореца. Колкото и гръмогласно, самоуверено да грешим, все някога ще мине природата и ще нанесе поправки по изпитните работи на всички ни.

Необятни са планините, необятно е морето, огромно е...

Необятни са планините, необятно е морето, огромно е небето над тях.

Изпълват сърцето със страхопочитание, възторг и копнеж, после се смиляват над него, успокояват го за кратко, смиряват го. 

Малцина са тези, които посмяват да ги предизвикат, да тръгнат на път, да се загубят с пълната увереност, че знаят какво правят. За някой от тях идва всяка сутрин тази жена. Отдалеч се вижда как вятърът развява черната й пола и ръкавите на бялата й риза. Тя стига до края на кея, слиза от колелото, покрива сивите си коси с бял шал с дантели по края, свива ръце пред очите си като бинокъл и гледа към хоризонта. Оглежда цялото море, вдига поглед към небето. И днес никой не пристига. Разтваря длани, покрива с тях лицето си.
Необятни са планините, необятно е морето, огромно е небето над тях и докато се отдалечавам от кея, виждам как един бял шал с дантели по края нежно, с трепет, ги завива целите. 

Такива неща днес. 

Седем старчета с къси панталони и Флотът на щастието

Седем старчета с къси панталони и ръце на гърба се разхождат по главната улица на Сандански. Тениските им върху шкембенцата - опънати платна, в които духа попътен вятър. Движат се в крачка, поклащат се леко като кораби, плавали във всякакви морета и уверени, че ще се справят с бурите, с рифовете, с твърде хубавото време. Те са Великата армада, която се носи към дома в синята привечер.
Мракът около тях се сгъстява.
Отзад младежта припира - иска да стигне по-бързо там, закъдето е тръгнала.
Едно по едно старчетата се отделят от групата, кривват в съседните улички. Смеховете им заглъхват, превръщат се в мастилени облаци.
Когато и последният кораб от Флотът на щастието изчезва от хоризонта, компанията от нетърпеливи момчета и момичета забавя ход, стъписва се леко, осъзнала, че между нея и мрака вече не стои никой.

Такива неща вчера.
Но пък какви чудеса днес!

Ол инклузив в останки от бунгало

Като тръгне човек от плажа към центъра на града или обратно, непременно ще ги види - останки от бунгало между гората от смокини и черници и бурените до пояс. Стените му се поклащат от вятъра. На мястото на входната врата стои тъмна, дървена плоскост. По-малка е от рамката на вратата, не прилепва плътно към нея, което е хубаво, защото прозорци няма и вътре сигурно е душно и мрачно.

Зад бунгалото лежи захвърлена стара керамична мивка. Пред него, на паянтов шкаф, е сложен сушилник с метални и порцеланови чинии. Срещу шкафа има кофа, до кофата дърво, а над нея, преметнат през клоните му, виси маркуч. До дървото има две полусчупени детски колички. Едната е пълна с липов цвят, оставен да се суши на слънце. Другата прелива от найлони. Пред количките, почти на пътя, стои сгъваема маса, светложълта към леко бежова - баба ми имаше такава. Криех се под нея като я разпъваха за вечеря и дърпах покривката с все пълните чинии.

Който минава редовно, ще забележи, че понякога кльощав, белокос мъж с неопределена възраст чисти риба пред бунгалото. Случва се друг кльощав, белокос мъж да седи сам пред него и да разговаря със себе си. Друг път се събират двамата, сядат на столовете, с лице към пътя, хапват риба в порцеланови чинии и пийват, вероятно ракия, от малки стъклени чашки.

Ако изобщо нямате намерение да стъпвате в този град, просто си представете летовниците с кърпи, чанти и гривнички на ръката за ол инклузив преживяване, които минават по пътя и двамата мъже, седнали пред останките от бунгало. Наколо мирише на риба и липов цвят, а на масата винаги има ваза (съвсем истинска, не бутилка или буркан), в която са подредени свежи цветя.

Такива неща днес.

Подготовката за сезона

Подготовката за сезона върви с пълна пара. Гугутките репетират хорови песни за добро утро. Бабите чистят дворовете и редят саксиите с мушкато. Дядовците боядисват дървените пейки и железните чайки по оградите, а местните левенти пробват издръжливостта и здравината на бар столовете в обновения бар. "Четиримата капитани" явно са напълнели през зимата, защото са в ремонт и се готвят да добавят още един ред маси и столове на тротоара. На кея две деца дебнат котка, която дебне рибата, която свалят от една лодка на име Карина, която току-що е спряла между лодките "Франц" и "Росица" и е внесла смут в дървените им сърца. Насред цялата тази трескавост, седим ние на пейка срещу морето и очаровани от тишината, липсата на сергии, високо пусната музика и китайски фенери, в един глас с лодките въздишаме "Ах!" Такива неща от снощи насам. 

=======

Припомни си "Ахтопол, Ахтопол, мой малък Пекин, мой чуден Банкок!"

Разстройство на личността по ахтополски

Морска вечер с всички екстри: претъпкана главна улица, царевичкиии, скрежина, кръгли пици - "без аналог!", гьозлеме, лакирани рапани, 
магнитчета, китайски фенери, дечица със зелени лазерни фенерчета, майчици с рокли, при вида на които модата би надала последен писък. Всред цялата тая гмеж тя спира, пооправя изрусената си коса, обръща се към затлъстелия мопс, който хрипти тежко, седнал на средата на улицата, и му казва: "Айде, коте, да се прибираме вкъщи."

Три момичета седят на кея и размахват крака над реката

Три момичета седят на кея и размахват крака над реката. Зад гърбовете им се подават розови храсти. Пред тях се вижда празният ресторант на другия бряг. Ранно лято е. Следобед е. Прелитат объркани пухчета, заплитат им се в косите, влизат им в носа и биват изкихани в незнайна посока.

Хората, които минават по крайбрежната алея и ги виждат, ще отнесат със себе си спомена за белите им колене и рошави глави, сведени над водата. Художник, седнал на близка пейка, ще ги скицира набързо и ще сложи заглавие на рисунката "Приятелки".

Трите момичета пък ще запомнят следобеда като напрегнат, натегнат, схлупен и тревожен - все едно ще вали дъжд. Помнят също, със сигурност, че не завалява. Забравят само онова усещане, което ги е накарало да сведат глави над водата и да не се гледат. А то е, че вече не седят редом, ами с гръб една към друга и всяка размахва босите си крака над различна река.

Значението на имената

Големи открития тези дни в градината на мама. 

Едно от любимите ми цветя не се наричало "Космос", а "Ешолция". Отвратително неудобство! Сега, ако ме пита някой къде обичат да се крият бръмбарите, не мога да отговоря "В космоса", трябва да кажа "В ешолцията", което съвсем не е същото. Затова ще съм принудена мълчаливо и загадъчно да съзерцавам жълто-оранжевите цветя, навирили глави покрай пътеката, и нищо да не казвам. Неучтиво ще е, но на особен въпрос - особен отговор. 

Освен това си спомних как като малка се затичвах към чемшира с разперени ръце и се бухвах върху него. Той ме гушваше и промърморваше нещо, подобно на "Ех ти, шшшшшшт!". Сега реших да не си насилвам късмета, нищо че е станал висок колкото мен, разперих ръце и внимателно се облегнах на него. Той ме гушна и пак каза "Ех ти, шшшт!" Успокоих се, че годините на отдалечаване и дистанциран поздрав от алеята, не са се отразили на отношенията ни. 

Още с пристигането си забелязах, че една от керемидите на покрива - избеляло оранжева и оцапана - се движи надолу по стряхата. После се оказа, че това е котката, която нарекох Бълхата, само че пораснала. Като малка беше черно-бяла, сега дойде да ме посрещне и видях, че космите й са рижи с черно на върха. Освен на избеляла, изцапана керемида, прилича и на черга, тъкана от парцали. Обмислям дали не е време да постъпя като индианците и за този нов период от нейния живот да й дам ново име. 

Реколтата от нови котета се оказа с болни очички. Четири котета със слепени от гурели цепки. Сутрин и вечер мама ги взима едно по едно от скривалището им, внимателно - с навлажнена клечка за уши - маха мръсното. Аз асистирам, слагаме им капки, мажем ги с мехлем и ги връщаме на майка им. Тя не изглежда разтревожена, но за всеки случай надзирава процеса. На втория ден очите им се отварят и се оказва, че всичките се синеоки. Изпадам във възторг, но мама ми обяснява, че това е, защото още не са прогледнали. Видят ли красотата на света ще пожълтеят. Като "космоса", който всъщност се казва "ешолция". Той ще пламти сред зелените стръкове чушки, домати и какви ли още не практични насаждения и непременно ще привлече вниманието им. Малките котета ще започнат да правят своите големи открития. Например как да извадят бръмбар от "космоса", пардон "ешолцията", и колко е хубаво да се спи под чемшира, докато той шепне "Ех вие, шшшт!". 

Следващият път, когато се прибера, мама все още няма да ги е кръстила, за да не се привързва много и да не й е мъчно, когато котета се запилеят да изследват нечия чужда градина. Ще седим двете, ще ги съзерцаваме обичливо, Бълхата ще мърка до нас, ще си мълчим и цялата тази работа с имената няма да има никакво значение. 

Такива неща тези дни. 

=======

Прочети още:

• "В градината на мама избухнаха безредици"
• "Есенни чудеса, мухи и котки в градината на мама"

Колкото повече се опразва един апартамент, толкова по-категорично...

Колкото повече се опразва един апартамент, толкова по-категорично ехото отново се нанася в него. Страх те е даже да си мислиш за нещо, щото не е ясно как ще го изтълкува ехото и какво ще напъха в ушите на другите.
В един момент не си сигурен дали от продраните джобове на пролетта се изсипва дъжд или от притесненията в твойта глава се ражда майска буря. Затова в крайна сметка опаковаш няколко жизненоважни неща: пикник на килима, танц с чаши в хола, слагането на завесите, една - две рисунки по прозореца в кухнята, докато вали сняг, а също и много важната жабешка рецепта за палачинки; изнасяш се от апартамента, нанасяш се в главата си и обявяваш края на пролетта и малко ранното начало на лятото.

Такива неща днес.

За шопинга и тишината

Стоя си аз кротко на площад "Гарибалди", чакам трамвая, и изведнъж гледам на ъгъла отсреща - магазин "Тишина". Вярно, на витрината му са наредени чанти и обувки, обаче това трябва да е за камуфлаж.

Сигурно като влезеш вътре, виждаш зад тях машина, в която пускаш стотинки и изведнъж наоколо ти става тихо като в планината. Или си избираш тишина, като в секундите точно след като си научил нещо хубаво. Или тишината на ранна сутрин, когато се събуждаш и виждаш, че навън вали сняг.

Сядаш кротко насред избраната от тебе тишина, гледаш през витрината как трамваите навън летят безшумно, хората се щурат нагоре-надолу, метачите събират останките от звуци и ги пъхат в чували. После, като се наситиш, излизаш навън и продължаваш да си отмяташ задачите, но по-леко, по-бавно, без напрежение. Естествено добре ти се получава.

Звънът на трамвая ме поразбужда от мечтателното състояние, в което съм изпаднала. Качвам се, мисля си непременно да се върна утре и да вляза в магазина, и точно преди да го изгубя от поглед виждам, че на табелата му всъщност пише "Тициана".

Прибирам се у дома, оплаквам се на съседа, а той клати зелената си глава и ми вика: "Тия неща, мойто момиче, с шопинг не стават." Държа го аз за клона. Листата му ме галят по ръката и настава тишина.

Такива неща днес.

Никой не е успял като...

Ябълки, див рожков, дървета-на-които-не-знам-имената - всичките се фръцкат с нови дрехи. Розови, бели. Съседът стои съвсем плешив и объсан сред тях. Ама той си е такъв - не обича да прибързва. 
Предпочита да обмисли нещата, да е сигурен, че всичко ще е наред, че ще се справи. Няма само да подлъже калинките, щурците, бръмбарите и синигерите, че може пак да се нанесат в короната му, че е дошла пролетта. Потупвам го по кривия клон, дето ме закача, като се покажа на прозореца и му шушна: "Успокой се, момче, правилно постъпваш. Никой не е прокопсал като е позеленял от завист."

====

Прочети още за съседа:

• Съседът и femme fatale
• Междусъседски отношения, правата на насекомите от Липия и езикът на любовта
• Стабилният свят на ежедневните чудеса

Опитва се да разчете

***

Прелиства страниците на миналото,

взира се в страниците на бъдещето,

събира всичките си знания,

опитва се да разчете

какво му е писано.

И не успява. 

Ахтопол, Ахтопол, мой малък Пекин, мой чуден Банкок!

Ахтопол. Ахтопол, мой малък Пекин, мой чуден Банкок!
Това си припявам всяка вечер, докато си смуча ментата на кея и гледам как десетки бели, сини, розови и зелени китайски фенери осветяват нощното небе.

Според википедия в древен Китай използвали фенерите за военни цели. Днес прогонват с тях злите духове и замърсяват околната среда по време на фестивала на фенерите. В Тайланд пък ги пускат предимно влюбени двойки с надеждата, че това ще им донесе късмет.

Не знам в Ахтопол дали са войнствено настроени, от късмет ли имат нужда, от любов и по-малко телевизия ли или и те са дали ухо на слуха, че ако китайският фенер литне ще им се изпълни едно желание, но всяка вечер бащи, синове, майки и дъщери, тийнейджъри и нискостеблени 3 - 4 - 5 годишни се нареждат по цялото протежение на кея и започват: разопаковат, разгъват, палят и пускат. По-голямата част от фенерите не успяват да полетят - падат във водата, съвсем близо до лодките или върху дървените тесни пътеки, по които ходят рибарите. И никой, никой не протяга ръка да ги събере.

Сутрин като се разхождам по крайморската улица, си казвам: останали са следи като след битка - опаковки, хартии, трупове на полуизгорели фенери.
Следобед, като се размотавам по скалите, си мисля: зли духове трябва да са гонили - на такова приличат парцаливите, полуизгнили останки от успели да полетят някога китайски фенери.
Вечер армията от жадни за любов и гладни за късмет и благополучие се зарежда с нов куп фенери, запалки, фотоапарати и смарт телефони, готови за снимка. Няма кой да им каже, че дори всичките фенери да литнат войната за осъществяване на желанията им е загубена, защото я водят с неподходящите оръжия.

Къде отиват непроведените телефонни разговори

Вървя си аз покрай градинката на "Кристал" и какво да видя - висок човечец с бежов по-скоро-шлифер-отколкото-палто и синьо таке спира уверено пред оцелял монетен телефон, пуска стотинка, набира, изчаква малко - ту-туут - и започва да говори! Надявам се, че от другата страна търсеният човек наистина е вдигнал слушалката на домашния си телефон и му отговаря. Хубаво би било.

Може би трябва, за всеки случай, да се запише съобщение и да се пуска автоматично всеки път, когато някой се опита да набере несъществуващ вече номер на отдавна изхвърлен домашен телефон. Вместо женски глас, който информира дежурно "Номерът не съществува.", новината да се съобщава по-внимателно.

Например с топъл глас и усмивка един щастлив човек да казва: "Добър ден, вие се свързахте с център за пътуване във времето. Не затваряйте, вашето обаждане е важно за нас. На места е облачно, на места е слънчево и всички стари телефони, с непроведени по тях разговори все още съществуват някъде. Бъдете спокойни рано или късно, който трябва ще отговори на вашето обаждане. Ослушвайте се за птичи песни, специални изгреви и залези и малки изненади насред делничните дни. Благодарим ви."

Такива неща днес.

Какво е бог

Влизам преди малко в аптеката, казвам добър ден на аптекарките - усмихнати, пухкави дами на средна възраст - и се упътвам към щанда за шампоани и козметика, който не се вижда от касата. Докато чета задълбочено етикетите и се мъча да избера между чудодейните свойства на годжи бери и магичното въздействие на алое вера, чувам следния разговор:

- Духовно трябва да се живее, праведно, и всичко ще ти е наред.
- Да, ама понякога живее човек праведно и какво, нищо.
- Е, да, да, но по-добре праведно. Аз се моля. Всеки ден се моля. Научих молитви за преди ядене, за здраве, вечерна, сутрешна. Имаме си и икони, подариха ни ги за юбилея на мъжа ми, у нас е като църква. Той богът е...

За съжаление не разбрах какво е богът, защото аптекарките, които явно бяха забравили, че е влязъл клиент, ме видяха. Смутиха се доста. Усмихнаха ми се още по-широко и от обсъждане на висшите божествени сили минахме на обща дискусия за силата на природата и най-вече на хумата и копривата. После влязоха други клиенти, темата се смени с "ползите и вредите от антибиотика", и аз си тръгнах. Геройски подминах най-вкусните мазни сандвичи, които продават до блока и си купих ягоди. Вярно, понякога живее човек здравословно и какво, нищо. Но все пак по-добре здравословно. Да не влиза в аптека, да не му се налага да разбира какво е богът.

Такива неща днес.

Стабилният свят на ежедневните чудеса

Само веднъж се наложи тази зима да чистим главата на съседа от сняг, за да не се счупят клоните му. И като нямаме общи грижи, нито общи радости, поотчуждихме се. Седя си аз вътре на топло, пия чай и гледам през прозореца, през клоните му. Не го виждам. Стои си той отвън, вцепенен, онемял, не почуква по стъклото.

Днес сутринта излязох на балкона да оставя трохи на пилешкото войнство и ги чувам - разпели се, разпищолили се. Свраките играят на прескочи сврака на най-горните клони на съседа. Синигерите бройкат от по-ниските кога ще вляза вътре, че да нападнат трохите. А долу едно момче си хвърлило раницата, якето и пуловера на земята, овързало съседа и отсрещното дърво с въже и се опитва да ходи по него. 

Викам си на акъла "Ах ти, у лукоморья дуб зеленый", къде са ми очите? Подлъгах се. Оставих се на измамата на сезонната любов вместо да се придържам към стабилния свят на ежедневните чудеса. 

Такива неща днес. 

Странна котка е Бълхата

Странна котка е Бълхата. Дойде при нас в началото на октомври от изоставения съседен двор - кълбо косми, което се събираше в шепа, едва ли тежеше и половин кило и само чакаше някой да си остави якето на пейката, за да се завре в ръкава му да се стопли.

Нашите дворни котки не бяха много очаровани от появата й. Тя обаче беше толкова малка, че като се събираха накуп мачароците да се топлят и да спят, успяваше да се завре под всичките. Това й носеше допълнителни ползи - някак между другото, преди да се усетят, те облизваха и нейните уши и муцунка. 

Най-удивителното при Бълхата обаче е друго - тя винаги знае кога да спре - с яденето, с опитите да стигне до тенджерата и да й бутне капака, с желанието да те целуне по устата. А това е качество, с което не могат да се похвалят особено много котки. И хора.

Сега тежи около килограм и предпочита да спи от вътрешната страна на яке, което някой е облякъл. Винаги я пускам под моята дреха. Щом тя, която винаги знае кога да спре, продължава да тича, да скача, да се припича на слънце, да се извива по очертанията на легена, да лови мишки и да ми ги носи като подарък, да мърка и да се мие, абе накратко казано да живее, значи има защо.

Съседът и femme fatale

Три дни рева съседът, потънал в съмнения, терзания и нежелание да посрещне истината - парфюмът на зимата е, който му дразни ноздрите, тая femme fatale се връща отново, да му разкаже играта. Сутринта гледам, няма сълзи по клоните му, отърсил се е от лепкавата мъгла на страховете, готов е отново да му разбият сърцето, да му посипят главата със сняг, да го прегръщат, а да му е студено. Погалвам го по кривия клон - "Дръж се, момче, така си върви животът. И това ще мине." А той няма и листа да ми отговори "Хшшушшшшшхххх", само клати глава и ме бута да затварям прозореца, да влизам у дома.

Такива неща днес.

Какъв добър вокален педагог се оказа есента

Съседът го играе плешивата певица. Той - в ролята на плешивата, пилетата в клоните му - в ролята на певицата. Шарените зимни шалове, дето съхнат на балкона, са театрални завеси. Слънцето е прожектор. Свраката на бора е суфльор. Аз сервирам хапките за шведската маса след спектакъла - трохи с трохи, точно когато съседката от отсрещния блок примамва цялата публика - 10 - 20 гълъба - на перваза на своя прозорец.
Един фалшив тон не се долавя в добре спятия хор на деня. Всичко се подрежда перфектно за почитателите на обяда и изкуството.

Аз се прибирам в стаята и си мисля каква капризна мома беше есента, какъв добър вокален педагог се оказа.

Такива неща днес.

Кога трябва да се научиш да шофираш

Точно започнеш да се притесняваш, че дълго време не си срещал някого, докато се шляеш по софийските улици, и разбираш, че човекът си е купил кола. Насочил се е към традиционната за възрастта му медитация по време на задръстване и е зарязал неуместния вече хазарт на случайните срещи, предизвикващи бучене в ушите, пеперуди в стомаха, неудобство, радост, гняв и прочее полезни разтърсвания.

Така, от задръстване на задръстване, си върви животът - мисля си аз, докато се разхождам из любимия си стар квартал, търся да зърна непорцелановата бяла котка с черно ухо, което изглежда като отчупено, и се опитвам да се сприятеля с един сприхав пудел. Напразни усилия на любовта - той ме ухапа, скарахме се и ето ме пак, помотвам се и се чудя дали не е време да се науча да шофирам.

==========

Припомнете си коя е непорцелановата бяла котка с черно ухо, което изглежда като отчупено. Тя е толкова красива, че си заслужава да й отделите внимание.

Едно стихотворение се пише

***

Едно стихотворение се пише 

за три цигари време. 

С редакцията - пет. 

Понякога кутията е празна, 

но проблемът не е, 

че не стигат парите.

Междусъседски отношения, правата на насекомите от Липия и езикът на любовта

Напоследък забелязах силно присъствие на бръмбари и други пълзящи и летящи миниатюрни твари, които се присламчват към прозореца на кухнята и чакат само да се отвори, за да влязат и да се заселят на топло. Аз от бръмбари не се страхувам, даже си отглеждам няколко в главата, но все пак можеше да изберат друго място, не точно кухнята.

Казвам на съседа, че не прави добре като ми прехвърля орди от пришълци с хигиенни навици и кухненски разбирания съвсем различни от моите, а той настоява за правата на свободно придвижване на насекомите от Липия. 

- Добре - преговарям аз - насочи ги поне към работната стая, не към кухнята! 

Веднага съм заподозряна, че готвя геноцид на липовите обитатели: 

- На балкона на работната ти стая - крещи съседът така, че чак листата му се разхвръчават - слагаш храна за синигерите, авлигите, гълъбите и свраките!

И е прав, не върви някак да изпратим гадинките сами да се сервират за вечеря. 

Опитваме се вече няколко сутрини да намерим решение на проблема. Видя ли пришълец в кухнята, отварям прозореца и го връщам внимателно на перваза. Съседът все повече прежълтява от злоба. Понякога вечер чука настоятелно по стъклото и иска да говорим. Подозирам, че целта му е само да вкара в кухнята някое и друго насекомо, но все пак отварям. Много искам да се разберем. 

Заставаме един срещу друг - човек срещу дърво - и изведнъж установяваме, че сме забравили и последната дума от езика на любовта. Помним само, че скоро идва зимата, за да наложи своята тишина. 

Такива неща днес. 

====

Прочети още: 

"Живеем в главата на съседа" и "Непорцелановата бяла котка с черно ухо"

Есенни чудеса, мухи и котки в градината на мама

Под навеса в градината на мама живеят две бели котета с уши като крила на пеперуди, две - прилични на тигърчета, и едно хранениче, дошло чак от запустелия двор през три къщи, което още се чуди живее ли му се или тая твърде сложна работа е само за големи.
Гледам ги сутринта, сгушили се на възглавницата на пейката - смешен котешки кадаиф, от който стърчат уши и опашки - топлят се. Съвсем близо до тях, на една греда, накацали десетки мухи - бавни, оглупели от студа. Чакат да се случи чудо, да ги отмине есента, да ги забрави зимата. И то се случва.
От време на време от косматия куп на пейката се протяга по някоя лапа, забърсва най-близката муха и си я пъха в устата. Мляскане и блажени гърлени звуци се разнасят. После настава тишина.
Нови мухи с готовност заемат местата на старите.
Котетата са щастливи, че закуската се сервира сама.
Мухите са доволни - намерили са спасение.
А аз седя, пия кафе и си мисля, че изразът "лапам мухи" придобива съвсем нов смисъл през есента.

Такива неща днес.

Прочети още истории от градината на мама.

Граматиката на есента

Уеднаквяваме късите и дългите тирета - средни стават, едни такива неугледни и куцички. Пренебрегваме кавичките - пропиват се сигурно от мъка, че са забравени, губят си еша, появяват се самотни и твърде самоуверени, за да им повярва човек, на неподходящи места.

Оставяме главните букви да нахалстват, да се бутат в началото на всяка дума. Комбинираме ги нарочно - главни букви с по няколко удивителни - за да го заболи събеседника ни глава и да се откаже по-бързо да търси път през целия тоя хаос на полубългарски, получужд език. И успяваме.

Все по-често си представям десетки нарушени граматически, правописни и пунктуационни правила, които си събират куфарите и ни напускат. Оставят ни да се справяме сами с все по-големите разминавания между това, което искаме да напишем; това, което пишем и това, което всъщност се разбира, и с надежда се настаняват в граматиката на есента.

Такива неща днес.

Сбъркано същество е човекът

Сбъркано същество е човекът. Само той успява да превърне пърхащите пеперуди (в стомаха си) в гъсеници.

В градината избухнаха безредици

Тази сутрин в градината на майка ми избухнаха безредици!
Един бръмбар се заклещи в космоса (много красиво цвете, с благ характер). Две от котките нападнаха кьоравите кучета в лехата с пипер и раниха няколко стръка, заради което мама ги погна с викове. Така откри паметника на неумелия градинар, издигнат й от нахалните латинки - симпатични цветя с лошия навик да завладяват бързо цялата градина и да задушават всички останали растения, ако няма кой да ги спре. Паметникът представляваше голямо петно присмехулно ококорени латинки, стиснали в смъртоносна прегръдка едно гнездо тиквички. Възмутена от това произведение на изкуството, разположено съвсем не където трябва, тя опрости котешките прегрешения и се съсредоточи върху изкореняването на нахалниците.
Точно в този момент най-любимата домашна котка реши да представи домочадието си в двора. Докато ги въвеждаше в обществото, малка кафяво-сива совичка дойде, измъкна една мишка изпод котешките муцуни и си замина.

Заваля и се прибрахме с всички котки под навеса. Бръмбарът заспа в космоса, латинките решиха да дадат развод по взаимно съгласие на тиквичките. По време на всички тези политически актове с огромно значение за бъдещото мирно и благополучно развитие на нашата малка зелена държава една роза лежеше, заровила лице в пръстта. Като отидох да проверя колко е счупена и може ли да се превърже, установих, че нищо й няма, здрава е, просто така е пораснала. Все забравям, че някои същества предпочитат да забият глава в земята вместо да навирят нос към облаците.

Междувременно спря да вали. Грейна слънце. Всичко се забрави. Всеки тръгна по свои си дела - един да зоби малини от храстите, друг да плеви, трети да готви. Аз се възползвах от момента да си допълня списъка с неща, които не бива да правя, когато порасна.

Наситено си живеем тук, интензивно. Сега пак заваля. Онази шашава роза, дето расте надолу, ако не се задуши, ще се удави. Мина пощаджийката. И две пеперуди.
Политическият живот замря окончателно. Поуката от цялата тая история отиде да шляпа в локвите. Малките котета се завряха да спят в обувките на баща ми. От време на време някой от балоните на точки, закачени под навеса за рождения ми ден, гръмко се сбогува със света.

Такива неща днес.

Суматохата по посрещането

След ревливата Камчия, мърлявият Синеморец. Подбесват се всички като подочуват, че тая фльорца есента може да дойде по-рано.

Велека, обезумяла от нетърпение, така се хвърлила в прегръдките на морето през дъждовните дни, че го разкъсала на две. Едната му половина е мътна, кална, горестна, другата още синя, лятна, игрива. Казаха, че до ден-два ще си върне невъзмутимия вид.

Улиците и те пощурели - гиздят се с гердани от прелетни птици и плюят куфари, автомобили, летовници с кисел вид.
Дърветата вече са готови да си оскубят листата. Добре, че смокините още запазват достойнство и не падат с писъци преди да ги е откъснал човек.

Голяма суматоха за посрещането на една мома, чиято хубост преминава бързо и после се превръща в сприхаво, зло женище.

"Следсбогуване" на украински

Чудеса се случват това лято с някои от нещата, които съм писала. С част от тях вече се похвалих, за други не съм разказвала още, но едно от най-хубавите е появата на Юлия Полтавец, която превежда стиховете ми на украински. Надявам се не след дълго да видя сбирката й издадена.
Благодаря.

ПІСЛЯ ПРОЩАННЯ

Не сказав ти мені, що робити

з усім, що буде потім:

предметами, вулицями, людьми…

Не сказав мені, як будуть ставитись

до мене.

Не сказав, як мені ставитися

до них.

Не сказав ти мені, чи ними володіти

чи їх відпускати,

їх виправляти чи ними нехтувати,

їх слухати чи говорити,

їх пам’ятати чи забувати,

їх проганяти чи чекати.

Не сказав ти мені, чи там ще будеш ти,

усупереч усім.

Превод на украински: Юлия Полтавец

СЛЕДСБОГУВАНЕ

Не ми каза какво да правя
с всичко, което идва после:
предметите, улиците, хората…
Не ми каза как ще се отнасят
с мен.
Не ми каза как да се отнасям
с тях.
Не ми каза да ги притежавам ли
или да ги пускам,
да ги чупя или да ги поправям,
да ги слушам или да говоря,
да ги помня или да забравям,
да ги гоня или да ги чакам.
Не ми каза там ли ще си,
въпреки всичките.

Непорцелановата бяла котка с черно ухо

Понякога много ми липсва непорцелановата бяла котка с черно ухо, което изглежда като отчупено. Тя живееше в къщата срещу старата ми квартира. Не я пускаха да излиза. Не можеше да се подаде дори на перваза, защото на прозореца имаше комарник. Виждах обаче как ноздрите й се разширяват и поема всички улични миризми, и попадналите върху мрежата слънчеви лъчи. Изглеждаше жадна за навън. Когато поливах цветята, заставаше неподвижна и ме гледаше втренчено. И аз я гледах. Мисля, че се обичахме.

Сега живея на последния етаж и над мен има несговорчиво семейство свраки. (Не се изразявам метафорично, съвсем истински са.) Съседите от отсрещния блок си другаруват с гълъбите. Направили са им хранилка. Бабата им дава хляб и зрънца за обяд, дядото за вечеря. За всеки случай пернатите проверяват дали нещо не се е появило в хранилката и сутрин и следобед.

Аз, нали съм новодошла, реших да засвидетелствам на близките съседи по дърво и покрив добрите си чувства. Направих редичка от залци на перваза на балкона - за следобедна закуска - и зачаках. Гълъбите не дойдоха, свраките не ме уважиха, но един синигер пристигна още вчера. Огледа се. Взе едно парче хляб, голямо колкото главата му и отлитна. После пак се върна. Взе друго. После извика приятел на помощ. А днес дойдоха цели три синигерчета. Гледам ги как изучават балкона и поглеждат към прозореца ми. И не мърдам. Само от време на време си мисля, че сега в ролята на непорцелановата бяла котка с черно ухо, което изглежда като отчупено, съм аз.

Такива неща днес.

С кого ще си тръгне смокинята

Има една смокиня на стената в Созопол, която се покланя на морето и търпеливо го чака да я погали и отведе със себе си. Дъждът и вятърът обаче - отявлени манипулатори - все по-често се заиграват с нея. Скоро тя ще се поддаде на лукавото им шушнене и ще тръгне с първата срещната вълна.

Не само такива неща днес.


====
Започнах да публикувам подобни дребникажи във Facebook профила си преди около година. Пиша за съседските ми отношения с липата пред прозореца, за бялата непорцеланова котка с едно черно ухо, което прилича на отчупено, споделям кратки истории от пътувания. 

Напоследък все повече хора ми казват, че ги четат и им се радват. Затова реших да ги събера на едно място в блога. Да са лесни за намиране, ако на някого му се прииска да си ги припомни. 

Така че дребникажите вече ще се появяват и тук. Първо, в следващите няколко седмици, тези, които вече съм написала и публикувала във Facebook. После - съвсем нови. 

Благодаря за вниманието и приятно четене. 

Живеем в главата на съседа

Вече имам чувството, че живеем в главата на съседа, толкова се е раззеленил и е пораснал. Добре, че в нея има предимно вятър и синигери, та е просторно, диша се. А и се разбираме отлично.

Отварям прозореца, а той ми подава един зелен клон за здрасти.
- Здравей, съседе! - казвам и хващам с ръка меките му листа.
А той ми отговаря: 
- Хшшушшшшшхххх.
Голяма любов сме, как ще го оставя за цяло лято не знам.

Такива неща днес.

Стихове

Бележка, написана от продавача на пици, който работи в подлеза на метрото

„Моля, не хвърляйте храна на птиците.
Объркват бетона с небе.
Мислят трохите за бели облаци,
крилата им се превръщат
в смачкани билети за изпуснат влак
и колкото и да им роните
винаги остават гладни."

Вечерта слиза, слиза - стихове

*** 

Вечерта слиза, слиза,

пада 

от бялата земя

на черната

и се загубва
в тъмното.

Стихове

***

Заместиха го с машина. 

Затова пазачът на фара

се премести

на най-тъмната улица

в своя град - 

да упътва нощем 

с фенерче

закъснелите. 

Къщите, поляните и пролетта

Alice in Wonderland - Julia Sarda

Пролет е. Къщите отесняват и е време да се сменят с поляни. 

Нито едно стихотворение

Татко си е загубил оръжието -
това са чули двете му дъщери
през притворената врата на кухнята -
и тайно преравят шкафове и долапи,
преподреждат играчките,
подозират мама -
може да го е изхвърлила по погрешка.
Бащата не забелязва
тревожното им усърдие,
не пита, както обикновено,
може ли да се включи в играта.
Потупва ги разсеяно по главите,
влиза сутрин в кухнята
и отчаяно шепне на жена си:
"И тази нощ нищо.
От една година не съм написал
нито едно стихотворение."

Недоразумение с яркочервен кон

Седял в изящната си черно-бяла къща, грацилен черно-бял човечец. Пиел чай, четял книги и общо взето всичко му било наред.

Един ден решил да отиде на разходка и в полето до къщата си срещнал красив яркочервен кон.

Двамата бързо се сприятелили и започнали да прекарват все повече време заедно.

Само дето конят не спирал
 да расте. Заемал все повече място в къщата. Чупел порцелановите чаши за чай, събарял картините.

Това смущавало грацилния черно-бял човечец, но останалите му приятели така харесвали госта. Особено дамите. Той се излягал
в хола, а те сядали отгоре му, шушукали си и пиели чай.

Не спирал да расте яркочервеният кон. Опашката му излизала през вратата, копитата през прозорците, а гривата през комина. Завземал цялото пространство.

Затова приятелят му се принудил да го помоли да си тръгне. Конят размахал яркочервена опашка за сбогом и препуснал в галоп. Ставал все по-малък и по-малък, докато не се превърнал в малка червена точица на черно-белия хоризонт. После изчезнал съвсем.




В общи линии това е книжката на Мари Дорлеанс "Гостът". Харесаха ми илюстрациите. Внимателно изрисуваните чашки, шкафчета, картини, мебели, килими и все по-разрастващото се недоразумение - червеният, рушащ всичко кон. Който - разбираме в края на историята - всъщност олицетворявал страховете на черно-белия човечец. (Под "разбираме" имам предвид тези читатели, които знаят немски. На мен се наложи да ми превеждат.)

Потърсих си историята и книжката и на друг език, но нямах особен късмет. Намерих само френско издание (френският също не е от силните ми страни), както и едно интервю с авторката, в което тя обяснява, че червеният кон бил фантазиите и натрапчивите мисли на черно-белия човечец.

За мен лично конят си остана олицетворение на страховете. За теб може да е нещо съвсем друго. Във всеки случай идеята на книжката и изпълнението й много ми харесаха. Вече се оглеждам отдалеч за моите яркочервени коне, сприятелявам се с тях, но не ги каня у дома, а ги пускам на свобода. Да си спестя недоразуменията.

Стихове

*** 
Не се изричаше
каквото трябва да се изрече.
След обяда
оставаха само трохи по масата. 
През отворения прозорец
влизаха врабчета.
Цирикаха радостно,
пируваха,
натежаваха,
докато мислите й
отлитаха на юг.

Коледно отклонение и някои размишления за климата

Lee White

Следвайте си пътя. Никога не знаете дали, когато вали, вместо хрема няма да пипнете най-щастливите моменти в живота си без опция за скорошно оздравяване; или, когато грее слънце, вместо с красив загар, няма да си тръгнете от плажа с лека форма на тежка депресия и мехури по душицата.

Пожелавам ви да сте метеорологично независими. Да сте си слънце, вятър, дъжд, градушка, сняг, листопад и кратка лятна буря. Оставете се на собствените си циклони, суша, порои и тихи, слънчеви следобеди. Научите ли се да се справяте с личните си климати, чуждите никога няма да успяват да развалят плановете ви.

Аз съм щастлива. Надявам се да не си пречите да сте щастливи и вие.

Lee White

п. с. Започнах да пиша нови истории за:

• първия ден от пенсионерския живот на Маргарете, работила като статуя от часовник на най-оживената улица в Лисабон; 
• котката, която вече не живее у дома и непрекъснато събаря разни неща; 
• Иванушка Глупака - остарял - заспал на една пейка в Загреб; 
• цветята, които гонят хората от къщите им и се настаняват в тях; 
• акробатката, ходеща по въже, опънато между мачтите на малка яхта в Марсилия 

- въобще, отново се събрахме цяла тумба шашавели у дома.

Стискайте палци гостите ми да се чувстват удобно и доброволно да се пренесат на листа.

Весело!

Стихове

Хиляди години по-късно

Често застава встрани
и наблюдава загрижено
лутащото се свое тяло -
вече поизносена машина,
която не спира да се блъска
в коридорите на някоя важна задача,
в оградата на някоя незначителна любов,
а най-често -
в неравните хълмове
"имам да свърша толкова значими неща".
Всеки път забелязва
нови одрасквания,
пукнатини,
вдлъбнатини.
Въздъхва,
внимателно слага
каската, ръкавиците, наколенките.
Влиза обратно в него,
разочарована, че още не може
да му покаже
изящните пътища на простотата.

За мечките, мишките, изкуството и някои други важни неща

Имало един миши град, в който на децата разказвали приказки за страшните мечки.
Имало един мечешки град. Там на децата, паднело ли им първото зъбче, казвали, че ще дойде мишата фея и ще го отнесе, като в замяна им остави паричка.

В мишия град живеела Селестина. Малка мишка - художник. Тя непрекъснато рисувала двама приятели, които заедно откриват света - мечка и мишка.

Недалеч от мечия град живеел Ернест. Мечка с артистични наклонности, която семейството принуждавало да стане адвокат.

И те двамата се срещнали. Ернест намерил Селестина в една кофа за боклук. Как попаднала в нея? Дълга история! Какво станало после... Бедна ви е фантазията, а пък аз няма да ви разкажа.

"Ернест и Селестина" е прекрасен, френски филм с красива анимация и богата, хубава история. Направен е по поредицата книжки на Габриел Винсент.
Кликнете на линка (Эрнест и Селестина: Приключения мышки и медведя) и го гледайте онлайн, ако разбирате руски. Озвучен е чудесно.

(Ако не, сигурна съм, че ще го откриете преведен и на други езици. На български вървеше по кината като "Мечко-миш".)

Намерих и страхотен разказ в комикси за това как е направен филмът. На английски е, прочетете го и вие.

След като се позабавлявате с тези две хубавини, сигурна съм, че и ще разберете малко повече за мечките, мишките, изкуството и някои други важни неща.

Стихове

***
Прозорецът на хотелската стая в Анжер
гледа към любимата й улица в София.

Голямата фабрика за думи

Имало един град, в който думите се продавали.











Били доста скъпи. Затова ги притежавали само богатите. И само те говорели.
 .

Фабриката за думи. 

През пролетта пускали думи на разпродажба. А някои дори ги подарявали. Тогава и обикновените хора успяваи да си вземат от тях.

Да не помислите, че това били кой знае какви важни и силни думи. Не. Само такива, които никой не искал да купи.

В този град живеел Пол, който бил влюбен в Мари. За съжаление нямал подходящите думи, с които да й го каже. Разполагал само със "стол" и "църква". За разлика от него съседското момче било богато, имало колкото си думи поиска и често казвало на Мари, че е много красива и че когато порастнат, ще се оженят. На Пол му се късало сърцето от мъка. Затова един ден не издържал, изправил се срещу Мари и й казал своите две думи - "стол" и "църква". И тя го разбрала. И го целунала. Тогава се оказало, че хитрягата Пол си е запазил още една дума - "пак". Та предполагам, че и до днес стоят на двора и се целуват 

Книжката Die große Wörterfabrik или "Голямата фабрика за думи" на Агнес ди Лестраде и Валерия Докампо пристигна при мен от Франкфуртския панаир на книгата. Не знам немски, преведоха ми я.
Картинките са хубави, а историята още повече. Намерих даже филмче, изгледайте го и ще видите всички картинки от книгата.
И не забравяйте: не си скъпете думите. Влагайте смисъл и сърце в тях, внимавайте кога ги използвате и те винаги ще ви стигат.

Лятна ваканция

Rebecca Dautremer

Трябваше да го направя по-рано, но не сварих. Та... лято е, не стойте пред компютъра, а си взимайте приключенския дух от закачалката и излизайте.
Върнете се през септември. Дотогава блогът излиза в отпуска, а аз се отдавам на пътешествия.

п. с. Ребека Дотремер е страхотна. Освен това ви препоръчвам да прочетете "Центурия" на Джорджо Манганели, в превод на Нева Мичева. След това ще ви се иска някои части направо да ги научите наизуст.
Повече заръки нямам. До.

Приказка за гълъбите и за какво служат крилата

Наредени един до друг. Сгушени. Главите им в крилете. Настръхнали сиви топки, като забравена и овехтяла коледна украса. Гълъбите. Гледаше ги всеки ден. Къде отиват нощем, не знаеше. Сутрин си бяха там. Наредени един до друг. Сгушени. Понякога се отръскваха от случайно паднал сняг. Тя само ги наблюдаваше. Не им хвърляше трохи. Не можеш да хвърлиш трохи върху жица. А те си стояха на жицата. По цял ден. Беше забравила, че могат да летят. Крилата, според нея, бяха за прегръщане.

Това, което не знаеше е, че и те я гледаха. Не знаеха къде отива нощем, но сутрин си беше там. Те имаха опит. Помнеха, че понякога, подобни същества, а именно човеци, отварят прозорците си и ронят хляб по перваза за тях. Тя не го правеше. Само седеше и ги наблюдаваше.

Никой не се показваше зад нея. Понякога, нощем, минаваха и й оставяха по нещо – замръзнало клонче от дърво, незнайно как оцеляло листо. Веднъж дори й оставиха по едно перо. Само дето тя май не забеляза. Иначе би трябвало да реагира, нали? Да отвори прозореца. Да им нарони трохи и да се сприятелят. Нали? Нали така става? Така правят човеците. Градските гълъби много добре знаеха. Всички в квартала правеха така. Разменяха си неща. Понякога се прегръщаха. Понякога допираха лицата си едно до друго. Гълъбите бяха опитвали това. Нощем. Тайно. За да видят какво е. Нищо особено всъщност – човките им бяха твърди и когато ги допираха, се чуваше едно леко – „трак”. Но много добре знаеха какво е да се прегръщаш. Нали сега си стояха така – един до друг – прегърнати върху жицата.

Бореха се със снега. Под краката им минаваха разговорите на квартала. Всички тези: „ - Ало? Госпожа Андонова ли е? Ние сме от фирма „Травел и брак”, правим проучване и бихме искали да ви зададем няколко въпроса. Ако отговорите, ще спечелите награда за...” и в този миг от отсрещната страна се чуваше едно леко „трак”; или пък „Ало? Мамо, загубих си джи ес ема, обаждам ти се да не се притесняваш, аз...”; а често и „Ало? Ще си дойдете ли тази събота и неделя? Да ви чакам ли? – Не ни чакай, мамо, ние имаме...” и още едно „трак”, но безшумно, само в единия край на линията.

Гълъбите дори не подозираха, че последният разговор е на жената, която ги наблюдава. Само свиваха измръзналите си крачка около гласа й, течащ по жицата, и се сгушваха още по-плътно един до друг. Мислеха си колко е хубаво, че имат крила, с които да се прегръщат през зимата и да отръскват снега. Защото можеше, можеше, да са като хората, на чиито глави понякога – забелязали са – се посипва цяла преспа сняг, която те не могат да изтръскат.

Тихо

Caricature "Ekatherina"-Stella Dreis

Приказка за чадър

Чадърът изчезна. Малката му сестра така плака, така плака като видя, че го няма любимия й чадър с изрисувани котешки очи и мустаци и пришити красиви котешки уши. Плака, докато започна да хълца.

Майката на Киро се ядоса, първо защото е пипал нещата на сестра си, после защото тя не спира да плаче и й пречи да си свърши работата, трето - защото има толкова работа, толкова работа, че не може да се занимава с две непослушни деца, които не искат да седнат кротко и да си учат уроците, и кога изобщо Киро е успял да излезе и да загуби чадъра?

Киро си мълчи. По-добре е така. По-добре е майка му да не се сети, че не е излизал, но е направил нещо по-лошо. Бил е на балкона, което е абсолютно забранено. Нямат право да пристъпват дори прага на балконската врата, защото мама знае, че балконите са опасни, може да падне детето, ако не го гледаш непрекъснато, а тя има толкова много работа. Затова той я щади и не иска да й разкаже, че на дървото, точно до балкона, има гнездо с пиленца. Вчера валеше дъжд и той се уплаши, че пиленцата ще настинат. Затова взе чадъра, излезе на балкона, разтвори го, покатери се по парапета и го постави над гнездото.

Киро си мълчи и се усмихва, защото чува между хлипанията на сестра си и крясъците на майка си, че пиленцата в гнездото са се събудили и пеят. И е спокоен. Знае, че нито една от тях  няма да вдигне глава и да погледне към прозореца, за да види как чадърът с котешки доволна усмивка бди над гнездото.