Колкото повече се опразва един апартамент, толкова по-категорично...

Колкото повече се опразва един апартамент, толкова по-категорично ехото отново се нанася в него. Страх те е даже да си мислиш за нещо, щото не е ясно как ще го изтълкува ехото и какво ще напъха в ушите на другите.
В един момент не си сигурен дали от продраните джобове на пролетта се изсипва дъжд или от притесненията в твойта глава се ражда майска буря. Затова в крайна сметка опаковаш няколко жизненоважни неща: пикник на килима, танц с чаши в хола, слагането на завесите, една - две рисунки по прозореца в кухнята, докато вали сняг, а също и много важната жабешка рецепта за палачинки; изнасяш се от апартамента, нанасяш се в главата си и обявяваш края на пролетта и малко ранното начало на лятото.

Такива неща днес.

За шопинга и тишината

Стоя си аз кротко на площад "Гарибалди", чакам трамвая, и изведнъж гледам на ъгъла отсреща - магазин "Тишина". Вярно, на витрината му са наредени чанти и обувки, обаче това трябва да е за камуфлаж.

Сигурно като влезеш вътре, виждаш зад тях машина, в която пускаш стотинки и изведнъж наоколо ти става тихо като в планината. Или си избираш тишина, като в секундите точно след като си научил нещо хубаво. Или тишината на ранна сутрин, когато се събуждаш и виждаш, че навън вали сняг.

Сядаш кротко насред избраната от тебе тишина, гледаш през витрината как трамваите навън летят безшумно, хората се щурат нагоре-надолу, метачите събират останките от звуци и ги пъхат в чували. После, като се наситиш, излизаш навън и продължаваш да си отмяташ задачите, но по-леко, по-бавно, без напрежение. Естествено добре ти се получава.

Звънът на трамвая ме поразбужда от мечтателното състояние, в което съм изпаднала. Качвам се, мисля си непременно да се върна утре и да вляза в магазина, и точно преди да го изгубя от поглед виждам, че на табелата му всъщност пише "Тициана".

Прибирам се у дома, оплаквам се на съседа, а той клати зелената си глава и ми вика: "Тия неща, мойто момиче, с шопинг не стават." Държа го аз за клона. Листата му ме галят по ръката и настава тишина.

Такива неща днес.

Никой не е успял като...

Ябълки, див рожков, дървета-на-които-не-знам-имената - всичките се фръцкат с нови дрехи. Розови, бели. Съседът стои съвсем плешив и объсан сред тях. Ама той си е такъв - не обича да прибързва. 
Предпочита да обмисли нещата, да е сигурен, че всичко ще е наред, че ще се справи. Няма само да подлъже калинките, щурците, бръмбарите и синигерите, че може пак да се нанесат в короната му, че е дошла пролетта. Потупвам го по кривия клон, дето ме закача, като се покажа на прозореца и му шушна: "Успокой се, момче, правилно постъпваш. Никой не е прокопсал като е позеленял от завист."

====

Прочети още за съседа:

• Съседът и femme fatale
• Междусъседски отношения, правата на насекомите от Липия и езикът на любовта
• Стабилният свят на ежедневните чудеса

Опитва се да разчете

***

Прелиства страниците на миналото,

взира се в страниците на бъдещето,

събира всичките си знания,

опитва се да разчете

какво му е писано.

И не успява. 

Ахтопол, Ахтопол, мой малък Пекин, мой чуден Банкок!

Ахтопол. Ахтопол, мой малък Пекин, мой чуден Банкок!
Това си припявам всяка вечер, докато си смуча ментата на кея и гледам как десетки бели, сини, розови и зелени китайски фенери осветяват нощното небе.

Според википедия в древен Китай използвали фенерите за военни цели. Днес прогонват с тях злите духове и замърсяват околната среда по време на фестивала на фенерите. В Тайланд пък ги пускат предимно влюбени двойки с надеждата, че това ще им донесе късмет.

Не знам в Ахтопол дали са войнствено настроени, от късмет ли имат нужда, от любов и по-малко телевизия ли или и те са дали ухо на слуха, че ако китайският фенер литне ще им се изпълни едно желание, но всяка вечер бащи, синове, майки и дъщери, тийнейджъри и нискостеблени 3 - 4 - 5 годишни се нареждат по цялото протежение на кея и започват: разопаковат, разгъват, палят и пускат. По-голямата част от фенерите не успяват да полетят - падат във водата, съвсем близо до лодките или върху дървените тесни пътеки, по които ходят рибарите. И никой, никой не протяга ръка да ги събере.

Сутрин като се разхождам по крайморската улица, си казвам: останали са следи като след битка - опаковки, хартии, трупове на полуизгорели фенери.
Следобед, като се размотавам по скалите, си мисля: зли духове трябва да са гонили - на такова приличат парцаливите, полуизгнили останки от успели да полетят някога китайски фенери.
Вечер армията от жадни за любов и гладни за късмет и благополучие се зарежда с нов куп фенери, запалки, фотоапарати и смарт телефони, готови за снимка. Няма кой да им каже, че дори всичките фенери да литнат войната за осъществяване на желанията им е загубена, защото я водят с неподходящите оръжия.

Къде отиват непроведените телефонни разговори

Вървя си аз покрай градинката на "Кристал" и какво да видя - висок човечец с бежов по-скоро-шлифер-отколкото-палто и синьо таке спира уверено пред оцелял монетен телефон, пуска стотинка, набира, изчаква малко - ту-туут - и започва да говори! Надявам се, че от другата страна търсеният човек наистина е вдигнал слушалката на домашния си телефон и му отговаря. Хубаво би било.

Може би трябва, за всеки случай, да се запише съобщение и да се пуска автоматично всеки път, когато някой се опита да набере несъществуващ вече номер на отдавна изхвърлен домашен телефон. Вместо женски глас, който информира дежурно "Номерът не съществува.", новината да се съобщава по-внимателно.

Например с топъл глас и усмивка един щастлив човек да казва: "Добър ден, вие се свързахте с център за пътуване във времето. Не затваряйте, вашето обаждане е важно за нас. На места е облачно, на места е слънчево и всички стари телефони, с непроведени по тях разговори все още съществуват някъде. Бъдете спокойни рано или късно, който трябва ще отговори на вашето обаждане. Ослушвайте се за птичи песни, специални изгреви и залези и малки изненади насред делничните дни. Благодарим ви."

Такива неща днес.

Какво е бог

Влизам преди малко в аптеката, казвам добър ден на аптекарките - усмихнати, пухкави дами на средна възраст - и се упътвам към щанда за шампоани и козметика, който не се вижда от касата. Докато чета задълбочено етикетите и се мъча да избера между чудодейните свойства на годжи бери и магичното въздействие на алое вера, чувам следния разговор:

- Духовно трябва да се живее, праведно, и всичко ще ти е наред.
- Да, ама понякога живее човек праведно и какво, нищо.
- Е, да, да, но по-добре праведно. Аз се моля. Всеки ден се моля. Научих молитви за преди ядене, за здраве, вечерна, сутрешна. Имаме си и икони, подариха ни ги за юбилея на мъжа ми, у нас е като църква. Той богът е...

За съжаление не разбрах какво е богът, защото аптекарките, които явно бяха забравили, че е влязъл клиент, ме видяха. Смутиха се доста. Усмихнаха ми се още по-широко и от обсъждане на висшите божествени сили минахме на обща дискусия за силата на природата и най-вече на хумата и копривата. После влязоха други клиенти, темата се смени с "ползите и вредите от антибиотика", и аз си тръгнах. Геройски подминах най-вкусните мазни сандвичи, които продават до блока и си купих ягоди. Вярно, понякога живее човек здравословно и какво, нищо. Но все пак по-добре здравословно. Да не влиза в аптека, да не му се налага да разбира какво е богът.

Такива неща днес.

Стабилният свят на ежедневните чудеса

Само веднъж се наложи тази зима да чистим главата на съседа от сняг, за да не се счупят клоните му. И като нямаме общи грижи, нито общи радости, поотчуждихме се. Седя си аз вътре на топло, пия чай и гледам през прозореца, през клоните му. Не го виждам. Стои си той отвън, вцепенен, онемял, не почуква по стъклото.

Днес сутринта излязох на балкона да оставя трохи на пилешкото войнство и ги чувам - разпели се, разпищолили се. Свраките играят на прескочи сврака на най-горните клони на съседа. Синигерите бройкат от по-ниските кога ще вляза вътре, че да нападнат трохите. А долу едно момче си хвърлило раницата, якето и пуловера на земята, овързало съседа и отсрещното дърво с въже и се опитва да ходи по него. 

Викам си на акъла "Ах ти, у лукоморья дуб зеленый", къде са ми очите? Подлъгах се. Оставих се на измамата на сезонната любов вместо да се придържам към стабилния свят на ежедневните чудеса. 

Такива неща днес. 

Странна котка е Бълхата

Странна котка е Бълхата. Дойде при нас в началото на октомври от изоставения съседен двор - кълбо косми, което се събираше в шепа, едва ли тежеше и половин кило и само чакаше някой да си остави якето на пейката, за да се завре в ръкава му да се стопли.

Нашите дворни котки не бяха много очаровани от появата й. Тя обаче беше толкова малка, че като се събираха накуп мачароците да се топлят и да спят, успяваше да се завре под всичките. Това й носеше допълнителни ползи - някак между другото, преди да се усетят, те облизваха и нейните уши и муцунка. 

Най-удивителното при Бълхата обаче е друго - тя винаги знае кога да спре - с яденето, с опитите да стигне до тенджерата и да й бутне капака, с желанието да те целуне по устата. А това е качество, с което не могат да се похвалят особено много котки. И хора.

Сега тежи около килограм и предпочита да спи от вътрешната страна на яке, което някой е облякъл. Винаги я пускам под моята дреха. Щом тя, която винаги знае кога да спре, продължава да тича, да скача, да се припича на слънце, да се извива по очертанията на легена, да лови мишки и да ми ги носи като подарък, да мърка и да се мие, абе накратко казано да живее, значи има защо.

Съседът и femme fatale

Три дни рева съседът, потънал в съмнения, терзания и нежелание да посрещне истината - парфюмът на зимата е, който му дразни ноздрите, тая femme fatale се връща отново, да му разкаже играта. Сутринта гледам, няма сълзи по клоните му, отърсил се е от лепкавата мъгла на страховете, готов е отново да му разбият сърцето, да му посипят главата със сняг, да го прегръщат, а да му е студено. Погалвам го по кривия клон - "Дръж се, момче, така си върви животът. И това ще мине." А той няма и листа да ми отговори "Хшшушшшшшхххх", само клати глава и ме бута да затварям прозореца, да влизам у дома.

Такива неща днес.

Какъв добър вокален педагог се оказа есента

Съседът го играе плешивата певица. Той - в ролята на плешивата, пилетата в клоните му - в ролята на певицата. Шарените зимни шалове, дето съхнат на балкона, са театрални завеси. Слънцето е прожектор. Свраката на бора е суфльор. Аз сервирам хапките за шведската маса след спектакъла - трохи с трохи, точно когато съседката от отсрещния блок примамва цялата публика - 10 - 20 гълъба - на перваза на своя прозорец.
Един фалшив тон не се долавя в добре спятия хор на деня. Всичко се подрежда перфектно за почитателите на обяда и изкуството.

Аз се прибирам в стаята и си мисля каква капризна мома беше есента, какъв добър вокален педагог се оказа.

Такива неща днес.

Кога трябва да се научиш да шофираш

Точно започнеш да се притесняваш, че дълго време не си срещал някого, докато се шляеш по софийските улици, и разбираш, че човекът си е купил кола. Насочил се е към традиционната за възрастта му медитация по време на задръстване и е зарязал неуместния вече хазарт на случайните срещи, предизвикващи бучене в ушите, пеперуди в стомаха, неудобство, радост, гняв и прочее полезни разтърсвания.

Така, от задръстване на задръстване, си върви животът - мисля си аз, докато се разхождам из любимия си стар квартал, търся да зърна непорцелановата бяла котка с черно ухо, което изглежда като отчупено, и се опитвам да се сприятеля с един сприхав пудел. Напразни усилия на любовта - той ме ухапа, скарахме се и ето ме пак, помотвам се и се чудя дали не е време да се науча да шофирам.

==========

Припомнете си коя е непорцелановата бяла котка с черно ухо, което изглежда като отчупено. Тя е толкова красива, че си заслужава да й отделите внимание.

Едно стихотворение се пише

***

Едно стихотворение се пише 

за три цигари време. 

С редакцията - пет. 

Понякога кутията е празна, 

но проблемът не е, 

че не стигат парите.

Междусъседски отношения, правата на насекомите от Липия и езикът на любовта

Напоследък забелязах силно присъствие на бръмбари и други пълзящи и летящи миниатюрни твари, които се присламчват към прозореца на кухнята и чакат само да се отвори, за да влязат и да се заселят на топло. Аз от бръмбари не се страхувам, даже си отглеждам няколко в главата, но все пак можеше да изберат друго място, не точно кухнята.

Казвам на съседа, че не прави добре като ми прехвърля орди от пришълци с хигиенни навици и кухненски разбирания съвсем различни от моите, а той настоява за правата на свободно придвижване на насекомите от Липия. 

- Добре - преговарям аз - насочи ги поне към работната стая, не към кухнята! 

Веднага съм заподозряна, че готвя геноцид на липовите обитатели: 

- На балкона на работната ти стая - крещи съседът така, че чак листата му се разхвръчават - слагаш храна за синигерите, авлигите, гълъбите и свраките!

И е прав, не върви някак да изпратим гадинките сами да се сервират за вечеря. 

Опитваме се вече няколко сутрини да намерим решение на проблема. Видя ли пришълец в кухнята, отварям прозореца и го връщам внимателно на перваза. Съседът все повече прежълтява от злоба. Понякога вечер чука настоятелно по стъклото и иска да говорим. Подозирам, че целта му е само да вкара в кухнята някое и друго насекомо, но все пак отварям. Много искам да се разберем. 

Заставаме един срещу друг - човек срещу дърво - и изведнъж установяваме, че сме забравили и последната дума от езика на любовта. Помним само, че скоро идва зимата, за да наложи своята тишина. 

Такива неща днес. 

====

Прочети още: 

"Живеем в главата на съседа" и "Непорцелановата бяла котка с черно ухо"

Есенни чудеса, мухи и котки в градината на мама

Под навеса в градината на мама живеят две бели котета с уши като крила на пеперуди, две - прилични на тигърчета, и едно хранениче, дошло чак от запустелия двор през три къщи, което още се чуди живее ли му се или тая твърде сложна работа е само за големи.
Гледам ги сутринта, сгушили се на възглавницата на пейката - смешен котешки кадаиф, от който стърчат уши и опашки - топлят се. Съвсем близо до тях, на една греда, накацали десетки мухи - бавни, оглупели от студа. Чакат да се случи чудо, да ги отмине есента, да ги забрави зимата. И то се случва.
От време на време от косматия куп на пейката се протяга по някоя лапа, забърсва най-близката муха и си я пъха в устата. Мляскане и блажени гърлени звуци се разнасят. После настава тишина.
Нови мухи с готовност заемат местата на старите.
Котетата са щастливи, че закуската се сервира сама.
Мухите са доволни - намерили са спасение.
А аз седя, пия кафе и си мисля, че изразът "лапам мухи" придобива съвсем нов смисъл през есента.

Такива неща днес.

Прочети още истории от градината на мама.

Граматиката на есента

Уеднаквяваме късите и дългите тирета - средни стават, едни такива неугледни и куцички. Пренебрегваме кавичките - пропиват се сигурно от мъка, че са забравени, губят си еша, появяват се самотни и твърде самоуверени, за да им повярва човек, на неподходящи места.

Оставяме главните букви да нахалстват, да се бутат в началото на всяка дума. Комбинираме ги нарочно - главни букви с по няколко удивителни - за да го заболи събеседника ни глава и да се откаже по-бързо да търси път през целия тоя хаос на полубългарски, получужд език. И успяваме.

Все по-често си представям десетки нарушени граматически, правописни и пунктуационни правила, които си събират куфарите и ни напускат. Оставят ни да се справяме сами с все по-големите разминавания между това, което искаме да напишем; това, което пишем и това, което всъщност се разбира, и с надежда се настаняват в граматиката на есента.

Такива неща днес.

Сбъркано същество е човекът

Сбъркано същество е човекът. Само той успява да превърне пърхащите пеперуди (в стомаха си) в гъсеници.

В градината избухнаха безредици

Тази сутрин в градината на майка ми избухнаха безредици!
Един бръмбар се заклещи в космоса (много красиво цвете, с благ характер). Две от котките нападнаха кьоравите кучета в лехата с пипер и раниха няколко стръка, заради което мама ги погна с викове. Така откри паметника на неумелия градинар, издигнат й от нахалните латинки - симпатични цветя с лошия навик да завладяват бързо цялата градина и да задушават всички останали растения, ако няма кой да ги спре. Паметникът представляваше голямо петно присмехулно ококорени латинки, стиснали в смъртоносна прегръдка едно гнездо тиквички. Възмутена от това произведение на изкуството, разположено съвсем не където трябва, тя опрости котешките прегрешения и се съсредоточи върху изкореняването на нахалниците.
Точно в този момент най-любимата домашна котка реши да представи домочадието си в двора. Докато ги въвеждаше в обществото, малка кафяво-сива совичка дойде, измъкна една мишка изпод котешките муцуни и си замина.

Заваля и се прибрахме с всички котки под навеса. Бръмбарът заспа в космоса, латинките решиха да дадат развод по взаимно съгласие на тиквичките. По време на всички тези политически актове с огромно значение за бъдещото мирно и благополучно развитие на нашата малка зелена държава една роза лежеше, заровила лице в пръстта. Като отидох да проверя колко е счупена и може ли да се превърже, установих, че нищо й няма, здрава е, просто така е пораснала. Все забравям, че някои същества предпочитат да забият глава в земята вместо да навирят нос към облаците.

Междувременно спря да вали. Грейна слънце. Всичко се забрави. Всеки тръгна по свои си дела - един да зоби малини от храстите, друг да плеви, трети да готви. Аз се възползвах от момента да си допълня списъка с неща, които не бива да правя, когато порасна.

Наситено си живеем тук, интензивно. Сега пак заваля. Онази шашава роза, дето расте надолу, ако не се задуши, ще се удави. Мина пощаджийката. И две пеперуди.
Политическият живот замря окончателно. Поуката от цялата тая история отиде да шляпа в локвите. Малките котета се завряха да спят в обувките на баща ми. От време на време някой от балоните на точки, закачени под навеса за рождения ми ден, гръмко се сбогува със света.

Такива неща днес.

Суматохата по посрещането

След ревливата Камчия, мърлявият Синеморец. Подбесват се всички като подочуват, че тая фльорца есента може да дойде по-рано.

Велека, обезумяла от нетърпение, така се хвърлила в прегръдките на морето през дъждовните дни, че го разкъсала на две. Едната му половина е мътна, кална, горестна, другата още синя, лятна, игрива. Казаха, че до ден-два ще си върне невъзмутимия вид.

Улиците и те пощурели - гиздят се с гердани от прелетни птици и плюят куфари, автомобили, летовници с кисел вид.
Дърветата вече са готови да си оскубят листата. Добре, че смокините още запазват достойнство и не падат с писъци преди да ги е откъснал човек.

Голяма суматоха за посрещането на една мома, чиято хубост преминава бързо и после се превръща в сприхаво, зло женище.

"Следсбогуване" на украински

Чудеса се случват това лято с някои от нещата, които съм писала. С част от тях вече се похвалих, за други не съм разказвала още, но едно от най-хубавите е появата на Юлия Полтавец, която превежда стиховете ми на украински. Надявам се не след дълго да видя сбирката й издадена.
Благодаря.

ПІСЛЯ ПРОЩАННЯ

Не сказав ти мені, що робити

з усім, що буде потім:

предметами, вулицями, людьми…

Не сказав мені, як будуть ставитись

до мене.

Не сказав, як мені ставитися

до них.

Не сказав ти мені, чи ними володіти

чи їх відпускати,

їх виправляти чи ними нехтувати,

їх слухати чи говорити,

їх пам’ятати чи забувати,

їх проганяти чи чекати.

Не сказав ти мені, чи там ще будеш ти,

усупереч усім.

Превод на украински: Юлия Полтавец

СЛЕДСБОГУВАНЕ

Не ми каза какво да правя
с всичко, което идва после:
предметите, улиците, хората…
Не ми каза как ще се отнасят
с мен.
Не ми каза как да се отнасям
с тях.
Не ми каза да ги притежавам ли
или да ги пускам,
да ги чупя или да ги поправям,
да ги слушам или да говоря,
да ги помня или да забравям,
да ги гоня или да ги чакам.
Не ми каза там ли ще си,
въпреки всичките.