БЕЗЗАГЛАВНА ПРИКАЗКА

Едно време хората живеели не на стада, а на ята. И не били съвсем хора, а по-скоро птици-хора. Реели се винаги заедно между звездите и планетите и не говорели, а четели мислите си. Веднъж водачът на ятото видял в далечината да проблясва нещо с чуден бледожълт цвят. Той помислил, че може някоя птица-човек да се е загубила и да се лута самотна из космоса и затова повел ятото си към нея. Летели, летели и стигнали до огромна бледожълта топка със сивкави отенъци. На нея нямало никого, но птиците-хора решили да си починат и да почакат обитателите на кълбото. Чакали, чакали, никой не идвал... Само цветът на топката се стопявал и там, където изчезвал ставало студено. Птиците-хора все повече се притискали една в друга. Най-накрая цялото ято трябвало да се събере на едно тънко бледожълто кравайче. Точно на върха на кравайчето седяла, на половин опашка, една много любопитна птица-човек. Тя все се въртяла и оглеждала. Изведнъж пред очите й се мернало някакво синьо-зелено петно. Протегнала врат да го разгледа по-добре и паднала в нищото. От изненада забравила да размаха крила или да призове приятелите си на помощ. Падала, падала, падала докато най-накрая се оказала на земята. Поогледала се тя. Поотръскала се. Била се приземила на най-високия хълм с най-красивото дърво. Станало тъмно и птицата-човек видяла високо в небето онази бледожълта топка, на която били останали нейните приятели. Не можела да полети към нея, защото крилата й се били повредили при падането. Топката била много далече, за да може само с мисъл да извика своите и затова птицата-човек седнала под дървото и запяла. Песен без думи. Нещо като плач. Като вик. Всяка нощ стояла птицата-човек под дървото и пеела. Виждала как топката се смалява и увеличава безброй пъти, но никой не идвал да я спаси. Дървото, под което пеела птицата-човек, все по-трудно издържало неземната песен и решило да помогне. То наговорило всички останали дървета по земята да пеят и танцуват заедно с птицата-човек, за да може така да го чуят неговите приятели и да дойдат да го приберат. Съгласили се дърветата. Дошла нощта и те запели и затанцували всички вкупом. (Така се родил ураганът.) На сутринта дървото видяло, че само са навредили на птицата-човек. Всички нейни сини като морето пера били опадали. На мястото на крилата имало ръце, а на мястото на опашката крака. Човекът лежал неподвижно. Със затворени очи. От мъка листата на дървото станали жълти, червени и кафяви. Започнали да падат. Дървото плачело. Другите дървета, като видели това необичайно явление, помислили че дървото го прави нарочно, само за да има рокля различна от тяхната и от завист започнали и те да се преобличат в жълто, червено и кафяво, а после да се събличат съвсем...Така се родила есента. Падналите листа стоплили човека и той се събудил. Закрепил няколко листа един за друг и си направил дреха. Събрал перата, заровил ги под дървото и тръгнал на път. Обикалял по цялата земя. Събирал плодове и корени. Палел огън. (Всички птици-хора на луната били измрели от студ и перата им се носели из пространството. От тях се родила зимата.) Напрягал всички сили, за да оцелее. Най-накрая човекът стигнал до морето. Седнал изтощен на пясъка. Цветът на вълните му напомнял нещо много познато. За първи път от години вдигнал глава към небето. Видял луната и си спомнил за птиците-хора. Отворил уста. Опитал да запее. Не излязъл нито звук. Отново се опитал да запее и... заплакал. Сълзите му падали във водата. Те били толкова горещи, че морските обитатели се уплашили за живота си. Показала се на повърхността тяхната принцеса - русалка - да види кой смее да притеснява поданниците й. - Защо плачеш? - попитала тя човека. Той разказал своята история. - Слушала съм да казват, че плуването е същото като летенето и ако ти се научиш да плуваш сигурно ще можеш и отново да пееш щом смяташ, че може да пее само този, който може да лети. Искаш ли да те науча? Съгласил се човекът. Русалката го научила да плува и двамата обикаляли всички морета. Човекът разгледал цялото морско дъно. Най-сетне излезли на брега и щом паднала нощта той се опитал да запее. Запял, но песента му била слаба и не можела да стигне много надалеч. Пеел и плачел и за да му помогне русалката запяла с него. Нейната песен била силна и много напомняла песента на птиците-хора. Човекът заспал на пясъка от изтощение, а русалката останала да бди над съня му. Гледало го и си мислела, че за да пее заедно с него и да разгледа всички земи, за които той й разказал би дала цялото си кралство. Докато той спял тя се гмурнала във водата и помолила рибата-меч да я целуне по опашката. Рибата-меч се подчинила на заповедта на господарката си. Когато русалката се добрала до брега на мястото на опашката й имало крака. Събудил се човекът. Зарадвал се, че няма да броди сам по земята. Тръгнали двамата. Стигнали до дървото, под което някога човекът бил заровил своите пера. Сега там растяло жито. Те събирали макове и синчец из житото и се гонели, падали, разпилявали цветята. Веднъж носовете им се докоснали. От допира през телата им минала искра и те се боричкали и галели, за да им е светло и топло. Скоро след това жената започнала да се променя. Ставала все по-голяма и по-голяма. Мъжът се грижел за нея. Напомняла му за бледожълтото кълбо, което се смалявало и разширявало. Научил се да прави хляб от житото, за да я храни. Завел я да легне в една пещера, за да й е топло. Девет месеца по-късно жената започнала да пее. Пеела и никой не смеел да влезе при нея, но всички земни и морски обитатели слушали застинали песента й. Когато жената млъкнала друг неуверен, тъничък гласец подел песента. Втурнал се мъжът в пещерата и видял, че жената държи дете в ръцете си. Взел го. Изнесъл го навън. Обърнал го към луната, за да може птиците-хора да дойдат и да ги отведат във вълшебните си владения, където всички се разбират само с мисъл. Птиците-хора не дошли, но човекът си върнал надеждата. Успял чрез своето дете да си върне изгубената песен. Вече било въпрос на време птиците-хора да се върнат...

СТИХОВЕ ("ДНК") V

ЗА СМЪРТТА?


зеленото, което...
което очите ти...
очите ти не поискаха...
по-искаха да видят друго...
другото лице на жената...
жената скри в зениците си...
зениците й се разшириха...
широкото поле,което погълна...
погълна времето...
времето, в което ти...
ти бягаше...
бягаше по брега...
брегът се сливаше с другия бряг и се получаваше...
получи се най-сетне писмото...
писмото, заради което птицата...
птицата не можа да спре...
спря я стената...
стената с твърде тясната пролука...
пролуката, която сложи точка...
точката на края на гората...
гората бе зеленото...
зеленото, което ти...
...

ОГРАДАТА (разказ? приказка?)

Беше остарял. Побелял. Полусляп. Косите му се спускаха по рамената. Приличаше на преоблечен дядо Коледа, но мечтата му оставаше същата. Да премине оградата. Да се върне там, където хората сънуват. Последното, което помнеше преди оградата беше една огромна,тъмна, тресяща се кутия. Затворен е вътре. Пътува с нея в нищото, което е черно и непрогледно и отнякъде върху му се сипят светкавици. Обръща се на една страна. Готов е да заспи, но му пречи някаква светлина в другия край на кутията. Тръгва към нея и вижда човек, който върви срещу него. Вървят един срещу друг без да спират, а кутията не спира да се тресе... Накрая те си чукват носовете един в друг и той вижда, че отсрещния мъж ужасно прилича на него. Гледат се в очите. Правят едни и същи движения. Непознатият е извън кутията. Стои в нищото, както той самият е стъпил на пода. Сяда от изумление. И непознатият сяда. И двамата са скръстили ръце на коленете си, но под ръцете на непознатия минава път. Виждат се камъчета и храсти. "Какъв е тоя път през нищото?Искам и аз да стоя в нищото и да пътувам през него без тресяща се кутия." - така си мисли той и е вече навън. Стои под един пилон. А на върха на пилона свети огромен прожектор. Той е под прожектора и гледа нагоре към нахалното му око. Оглежда се наоколо и вижда силуетите на други кутии, само че спрели. Чуди се къде са непознатите, които висят в нищото и ги управляват. Пак гледа нагоре към прожектора. Вали сняг. Снежинките са огромни. Приличат на падащи от небето бели парчета плат. Гледа ги и се смее. Падат около него, върху него. Всичко побелява. В черното нищо свети само този прожектор. В кръга от светлина всичко е бяло и се чува смях. Вижда се отстрани: седи под прожектора, гледа нагоре и се смее. Смехът се носи през нищото и на него му се струва, че всичко се върти, защото той се вижда от всички страни без да помръдва дори...
Намерили го на железопътната линия. И го докарали тук. Зад оградата.
Зад оградата всяка сутрин и всяка вечер им дават хапчета и те заспиват - спокойни и доволни.
Веднъж се опита да скрие хапчетата, но го хванаха и не му позволиха да излезе. А за него беше важно да е близо до оградата. От другата й страна бяха тресящите се кутии, хората пътуващи в нищото,а също и някакви странни животни, които се появяваха по околните пейки само в летните вечери и той едва различаваше силуетите им - едно тяло с мъжка и женска глава и преплетени мъжки и женски ръце. Дори понякога се опитваше да долови странния им език, който му се струваше изграден не от думи, а от шепот и стонове и му се струваше така интересен...
Животът зад оградата беше скучен. Правеха всеки ден едно и също.Пиеха едни и същи хапчета. Не сънуваха. Единствен той имаше разрешение да излиза следобед и да застава до оградата. Сядаше до нея. Опираше главата си на някоя от железните пречки и гледаше. Гледаше как сънищата се разхождат необезпокоявани от другата страна на оградата без да го забелязват и мечтаеше да отиде при тях. Бяха му казали, че е невъзможно някой да премине през оградата. И той им вярваше. Никой не може да се изкатери по нея или да я разруши - беше убеден в това. Щом можеха да спрат сънищата те бяха всесилни за него.
Годините минаваха, той седеше - залепен за оградата и гледаше живота на чуждите сънища. Струваше му се, че би могъл да ги изсънува по-интересно, по-красиво, че неговите сънища биха били по-полезни за хората. Чакаше деня, в който ще го пуснат да се върне обратно. Дори за миг не се усъмняваше, че може никога повече да не сънува. Чакаше. Времето минаваше. Беше толкова възрастен, че вече не се интересуваха от него. Не беше заплаха. Считаха, че не може да сънува и дори престанаха да му дават хапчета. Оставяха го по цял ден да седи до оградата.
Една вечер никой не дойде да го прибере. Той реши да се възползва. Никога не беше оставал до оградата нощем. Облегна се удобно. Затвори очи. Засънува. Пред него профучаваха тресящи се кутии, през грохота им долавяше звуци на акордеон и цигулка. Искаше да мине през кутиите, да стигне до акордеона и цигулката. Може би там щеше да срещне непознатия, който управляваше всички пътеки, пресичащи нищото. Престраши се и провря ръка през оградата...После рамото, после главата, оказа се, че може да се промуши целия. Затича без да се обръща. Запромъква се между кутиите. Беше вече стар и бавен, полусляп и една от тях го блъсна...големият прожектор се мярна пред очите му...И се събуди.
Седеше до оградата. Главата му се беше ударила в желязната пречка. Валеше сняг. Той си спомни съня. Провря едната си ръка. После рамото. После главата. Можеше да излезе! През всичките години на очакване до оградата...Желанието му е било изпълнимо...дори твърде лесно изпълнимо...не е разбрал?...или не е пожелал?...Беше като замаян. Огледа се внимателно. Пред него беше нищото и в него се виждаха далечни очертания на сгради...зад него беше оградата и светещите прозорци на сградата, в която заграбваха човешките сънища. Повъртя се до оградата. Прозорците все повече му приличаха на лукави очи, които го викат и му обещават нов сън...по- хубав от кутиите и непознатия и музиката, по-хубав от прожектора и смеха...Провря ръката си през оградата. После рамото. После главата. Върна се на обичайното си място. Седна. Затвори очи.Облегна се. За пръв път усети колко е студена оградата. Студена като пилона, под който стоеше тогава...Но прожектора вече го нямаше и от небето падаха снежинки като парчета плат с неясен цвят и той се опитваше да се смее, но парчетата го затрупваха и затрупваха и почти нищо не се чуваше вече - само стон или шепот като шепота на странните същества, които някой друг сънуваше и чиито силуети той виждаше в летните вечери. Даже му се струваше, че би могъл да стигне до тях...ако не е оградата...дори в съня му... Опита да се да се събуди, но всичко му тежеше, а железните орнаменти на оградата се впиваха в челото му...все по-навътре и по-навътре...не можеше да помръдне, а за да се събудиш трябва да можеш да избягаш от тъмното...Снегът го затрупваше. Оградата пробиваше главата му. Нищото вече беше запълнено с железни решетки, в които се блъскаше...Вече не искаше да сънува. Само да се събуди, да седи до оградата и да гледа сънищата на другите. Но оградата не му даваше да мръдне и все повече го пристягаше и вече нямаше друго наоколо освен железни решетки, които се впиваха в кожата му. После решетките станаха толкова, че го смазаха съвсем...и той изчезна. Разтопи се в нищото заедно с непознатия, кутиите и музиката.
На сутринта не намериха стареца. Само оградата бе странно деформирана...

СЪБИРАЧИТЕ (разказ? приказка?)

Събирачите не искали нищо. Събирали каквото можели от миговете.
Просто не знаели, че може да си поискат нещо повече. Струвало им се доста нагло. Все пак... в един ден и една нощ има достатъчно мигове, които да си уловиш и запазиш.
“Джобовете ни са пълни – казвали двамата – какво повече да поискаме? А и да поискаме, кой ще ни го даде? А и да ни го даде, къде ще го сложим с тези пълни джобове? Нищо не можем да изхвърлим. Не се знае кога кой миг ще ни потрябва. А ако го хвърлиш веднъж няма как да си го купиш от магазина, разбирате ли?”
Отбягвали ги. Никой не искал да има нещо общо с тях...Ами ако неискането е заразно?
Но те били добре... Ходели с пълни джобове... Чувствали се щастливи.
Не мога да реша - какво може да се случи с хора, които нищо не искат?
Освен изведнъж някой да им разкрие тайната на найлоновите торбички! И факта, че в тях човек може да си прибира разни неща и винаги да ги носи със себе си...
И те прехвърлили богатствата си в найлонови торбички. Само че торбичките не издържали тежестта. Скъсали се и миговете се разсипали.
Те двамата не видели какво се случва, защото били заети да тъпчат джобовете си с различни непотребни неща, които изведнъж им се приискали. Загубили всичко. И когато им станало студено и потърсили един-два мига, за да ги подържат в ръцете си да се стоплят, се оказало, че торбите са празни. Вместо да започнат да събират отначало продължили да трупат купчини непотребни нещица, за да запалят огън. Оказало се обаче, че огънят от тях угасва твърде бързо. Трябвало да събират все повече и повече непотребности, за да могат да се стоплят. Джобовете им отдавна не стигали. Нямало как да носят всичко със себе си затова се установили на едно място, запалили огън и примъквали към него всичко, което можели да намерят. Минало много време. Били толкова заети да се грижат за поддръжката на топлината, че не се забелязвали вече.
Веднъж осъмнали с изгаснал огън. Нямало повече нищо за горене. Били опустошили цялата местност.
Чувствали се твърде уморени, за да тръгнат отново на път. Прилепили се един до друг, за да се стоплят. Помислили, че това е първият миг от години, който си струва да приберат в джоба си. Но джобовете им били скъсани. Затова хванали мига за опашката и отлетели за земята, в която ги очаквали всички загубени мигове.

СТИХОВЕ ("ДНК") IV

...

Забравянето на
старите рани
като ослепяване.
Белегът остава
и само ти
не го виждаш.


СЕЗОН

Недовършени мисли...
Неказани думи....
Закъснели постъпки...
Лавина.

Времето си играе на зима.

СТИХОВЕ ("ДНК") III

...

(Ако лудостта е дар,
кой би могъл да се
възползва разумно от него?)

Птиците с прерязани крила
крещят най-страшно.
Те не признават поражение.
Опитват се отново
и отново да политнат,
залутани в задънените улици
на времето.



...

[да хванеш черна котка в тъмна стая,
когато котката я няма]

Виждала ли си очи
на черна котка, дебнеща в тъмното?

Тя съществува
в детските ни тайни.
Опиташ ли навън
да я извадиш
ще те одраска със изострения нокът
на пропуснатото време.

РОЗОВАТА ДОЛИНА (приказка)

Още от малка тя мечтаела само за едно - да намери розовата долина.
Какво точно е розовата долина нямала представа, но знаела, че там ще бъде щастлива.
Само още малко да порасна – мислела си - и ще тръгна натам... към щастието. Минало време. Пораснала. Младежите я ухажвали, домогвали се до мил поглед и целувка. Обещавали, че ще я направят щастлива. Но как си представя щастието никой не я попитал.
Една нощ тя се сбогувала с дома си и тръгнала към розовата долина. По пътя пеела, подскачала, събирала цветя, тръпнела в очакване - може би зад следващия завой ще се покаже?
Вървяла дълго, минала през много градове, села, поля. Стигнала до едно пусто място. Жегата била уморила всичко – тревите, цветята, само кафява прах се стелела докъдето стигал погледа. Кафява прах и едно изсъхнало ябълково дърво. Седнала да си почине под дървото. Краката й били изранени, жадна била, а розовата долина оставала все така далече. Заплакала и земята жадно погълнала сълзите й. Листата на дървото се оживили. Любопитни ябълчици подали глави.
Откъснала ги и продължила нататък. Ядяла ябълки и хвърляла семките през рамо. Стигнала до една река. Имало полусчупено мостче към другия бряг. Преминала тя, а на другия бряг – къща. Влязла вътре. Било прашно, запуснато. До една маса седял умълчан и замислен мъж. Опитала се да го заговори – напразно. И понеже била уморена, а навън вече се стъмвало останала в къщата. Помела, изчистила, сготвила. През цялото време си пеела. Усещала, че мъжът я слуша и се надявала да го разговори, да го разпита – може пък да знае къде е розовата долина. Мъжът мълчал цяла вечер. И на следващия ден, и на по-следващия. Тя не знаела накъде да поеме. Вече дори не била сигурна, че розовата долина съществува.
Останала да живее в къщата. Изпълнила я със смях и песни. Мъжът постепенно свикнал с нея. Започнал да говори, да подхвърля закачки. Постегнал къщата. Но къде се намира розовата долина не знаел. Затова един ден тя отново тръгнала на път. Минавала през гори и планини. Спирала се в градовете, разпитвала. Понеже била красива и весела хората й давали подслон и работа. Оставала за седмица –две, най-много месец и отново тръгвала. Минали дълги години. Късно една вечер пристигнала в някакъв град. Било зима. Почукала на вратата на една къща, помолила да пренощува – отказали й. Почукала на друга. На трета. Навсякъде й отказали. Спряла пред осветената витрина на един магазин и оттам я погледнала стара жена с похабено, набръчкано лице и тъжни очи. Разбрала защо не я пускат хората в домовете си. Ставало все по-студено. Седнала под витрината и се унесла в сън. Пред очите й се появил мъжът от къщата. Казал й, че я е следвал навсякъде и че сега идва, за да я отведе в къщи. Примирена, че няма да открие розовата долина, тръгнала с него. Вървели дълго. Много дълго. С идването на пролетта те тъкмо приближавали към къщата. Били на края на силите си. Мъжът я придържал и тихичко я окуражавал:
- Стигнем ли онзи хълм ще я видим сгушена в долината. Още малко. Последно усилие.
Най-накрая се изправили на върха на хълма и тя видяла, че цялата долина е осеяна с цъфнали в розово ябълки.

СТИХОВЕ ("ДНК") II

РАЗГОВОР

Думите са бавни.
Черно-бели.
Спрели.
После тръгнали
в погрешната посока.


заЛЪГАЛКА

Тънки струи вода.
Някой дави безкрая.
Като цветна роса
плачеш в моята стая.
Вън съседът крещи –
пак не пали колата.
Твойте мокри очи
дават сол на земята.


ПОРАСТВАНЕ

Дните, в които някой
ти подарява плюшени играчки.
Без да осъзнава,
че го прави вече твърде дълго.


САМОСЪЖАЛЕНИЕ

Разливаш се по паветата.
Ставаш вадичка.
Вали.
Събираш се с други вадички.
Криволичите към канавката.


БИБЛЕЙСКИ МОТИВ

Железни са правилата на бога:
Не лъжи!
Не кради!
Не убивай!
Не пожелавай жената на ближния!
Не е казано само какво да правиш
ако жената те пожелае.

СТИХОВЕ ("ДНК") I

Приказка за лека нощ

рано е още за желания
спи дете спи понякога само в съня ти -
плющящи крила на птици

След сватбени наблюдения

Умората на пръстена
затвори в себе си живота.
Раздаде тайните.
Изгуби се между ръцете им.
И никой нищо не разбра.

Не-за-белязано...


Извинявай

Градя ти клетка.
От обещания.
От задължения.
От тайни срещи.
И когато моят страх
те хване за гърлото,
скрий се.
В клетката,
която ти направих.

Момент

Не мога да ти кажа
какъв ще бъде писъкът й утре.
Чайка с мъртва риба в човката
е настояще.
Очите рибешки поглъщат
всички писъци.


Небесно домакинство

Изрязваше си господ
мрак във формата на мишки.
Луната бавно свършваше.
...
Парченца от мухлясал кашкавал.


Мечтание в десет секунди

Невъзможните дни
ги заравят
като черупки от охлюви.
После пясъкът бяга
да се дави в морето.


За страха

Птиците се събраха.
Гарванът даде знак.
Екзекуцията започна.
Бесеха ловеца,
който уби лисицата.

ИЗКУШЕНИЕТО (разказ)

Вълкът чакаше.
Втори ден откакто беше изгряла новата луна, а никой не идваше.
Никакви вести от глутницата.
Вълкът чакаше.
Не беше ял трети ден. Нямаше и желание. Защо да гони заек, който вече не се страхува от него? Нима това не е позор за най-смелия измежду вълците?
Вятърът, който минаваше нехайно покрай леговището, пееше все същата песен...Вълкът се хвана за крилете му и затича по хълмовете.
След него, но далече след него, тичаха всички останали. Само понякога се обръщаше да види дали нямат нужда от почивка или помощ. Той нямаше нужда от нищо. Опияняваше се от силата си. Тя му беше и храна и вода и... Само понякога, загледан в небето, вълкът си мислеше, че на тая земя сигурно има още нещо...Нещо, което пропуска...И този пропуск му пречи да бъде "най-"...
Глутницата го обожаваше. Враговете му скърцаха тихо със зъби и не смееха да го погледнат в очите. Беше господарят на гората. Той беше царят!
Една нощ, докато всички спяха, видя странно очертание върху лицето на луната - малка, черна сянка.
Зави. Попита:
- Какво си ти?
Но луната мълчеше.
Пак зави. Още по-силно.
Ви цяла нощ. На сутринта заспа изтощен. Този ден глутницата се умири. Всички почиваха.
На следващата вечер вълкът застана на пост. Когато луната се появи сърцето му се сви от непозната мъка. Тъмната сянка беше изчезнала. Чака цяла нощ. А на сутринта трябваше да се върне при глутницата. Обърна се и... Точно срещу него стоеше вълчица - по-красива и по-силна от всички, които беше виждал. Погледна я в очите и разбра - нейна беше сянката върху луната - вместо очи тя имаше две луни на муцуната си.
Вълкът понечи да се приближи.
Тя се озъби.
Три дни и три нощи се дебнаха.
На четвъртата... Тя го нападна.
Пет дни и пет нощи се биха и никой не надделяваше.
Напротив. Сякаш се настървяваха двойно усетеха ли дори малка умора. Никой не се отказваше. И продължиха...
На десетия ден вълчицата се просна в краката му и го призна за свой господар.
Те се целуваха. И милваха. Вълкът съвсем беше забравил за своята глутница, която през цялото време бе следила двубоя без да помръдне дори. Вълчетата и по-слабите женски бяха полу-умрели от глад. Но вълкът не тръгваше. Наслаждаваше се на своята любима. Той вярваше, че глутницата няма да тръгне без него.
Минаваха месеци. Вълкът и вълчицата, вкопчени един в друг, не виждаха околния свят.
Първи измряха вълчетата.
След тях част от майките.
Останалите вълци се опитаха да върнат вожда си на земята. Да го накарат да ги поведе. Той само изхриптя срещу тях и продължи да се оглежда в двете луни на своята любима.
Останките от глутницата тръгнаха сами.
Минаха... година?две?
Една сутрин вълкът се пробуди преди вълчицата и понеже никакви луни не го държаха в плен докато тя спеше той се огледа. Видя, че са ги изоставили. Кръвта му се надигна от ярост, че са посмели да помръднат дори без него. Събуди вълчицата и тръгнаха да търсят изгубеното си кралство. Но сега той не вървеше напред бързо и смело, без да се оглежда, а я чакаше. Пазеше я. Караше я да почива. Когато след време настигнаха глутницата тя имаше нов водач. И той беше млад, здрав, опиянен от силата си. Беше царят на гората!
Вълкът се изправи срещу него. Предизвика го на двубой. И загуби. Докато се оттегляше оставяше след себе си кървава пътека, за да може неговата мила да го последва и открие...
Вятърът спря...и той пак остана сам...
Вълкът чакаше...
... две сияйни луни да осветят дупката, в която лежеше. Беше загубил царството си за тях и вярваше, че те ще го съпровождат в неговото изгнание.
Вълкът чакаше. Козината му беше червена и сплъстена... Ставаше му все по-студено.
Луната изгря. На нея за миг се появиха очертанията на вълчицата. Той понечи да завие.
Веднъж. Втори път. Сянката изчезна. Всичко утихна.
Само бледата луна лукаво се подсмихваше.

ПРИЗНАНИЕТО (разказ)

Той даже не разбрал кога си е отишла. Все още й говорел. Държал я за ръка. Оглеждал се в очите й и любовта му била толкова голяма, че не виждал, че тя вече не се оглежда в неговите...
Търсел допир с кожата й. Струвало му се, че ако за миг се откъсне от нея - тя ще изчезне... и той никога няма да изпита отново онова усещане за топлота, сигурност, предаване на мислите по кръвта, по топлината на ръцете. И не виждал, че я няма...
Даже нямали снимки... “Защо са ни снимки, след като всяка секунда дишаме заедно” – мислел си...
Нямал друга необходимост освен да я мирише, милва, да й говори и да чува как двамата се смеят едновременно... дълго и безгрижно...
Даже не разбрал, че си е отишла...
Един ден поискал да се снимат... Настоявал... Тя вече била много болна... Нямала сили да откаже... Снимали се. През нощта умряла.
След време проявил снимката. На нея – един щастлив старец седял сам на пейка в градината им и прегръщал въздуха. Отначало не разбрал...
Но после...
...

ПТИЦАТА (разказ)

- Летях...Видя ли, копеле, летях! Ставай! Ставай! Чуваш ли?! Летях! Той изтри с ръкав осаждените си бузи и продължи да дърпа Насо за якето.
- Стига си лежал! Ставай! Ставай да ти разкажа! Не се сърди! Ставай!
Не можеше да се сети как започна всичко, нито какво точно се случи. Видя, че бараката, в която живееха гореше...Кога се е запалила?
Помнеше, че летяха в жълто-червено небе и виждаха под краката си разтопения сняг. После ги настигна огромна птица...После...птицата ги раздели...Тя затискаше устата и носа му...Почти не му даваше да диша...
Насо беше обещал никога да не го изоставя...да го пази от всички, които го заплашват и го наричат идиот...А сега птицата ги раздели...взе го и го понесе на крилете си...
Сигурно беше направил нещо много лошо щом Насо позволи птицата да го вземе... После...птицата го пусна отново в калта...Жълто-червеното небе беше изчезнало... Огромният Насо лежеше на земята до него...От покрива на бараката падаха, горящи дъски...
- Ставай, копеле! Ставай! Летях...ей, незнам как стана, но е истина...размърдай се!
Бараката се срути с грохот. Безброй искри хвръкнаха към небето... Насо не помръдваше. Вече и той самият не смееше да го дърпа и вика. Седна до приятеля си. Якето на Насо беше скъсано и наоколо хвърчаха малки, бели пухчета.Той галеше сплъстената му, изкаляна коса. Гледаше към небето. Сиво, зимно небе. Никакви птици не се мяркаха наоколо. Не помнеше колко време стоя така. От бараката беше останала само купчина пепел и дим.
Не искаше да мисли за небето и птицата.
Не искаше да знае, че никога никаква птица не е съществувала...

Отвъд думите чрез думите или какво можете да прочетете тук.

Искам този блог да е за "между".
"Между" е това, което се опитваме да опишем и което няма име.
За него не са измислени думи.
Искаме да го споделим.
А не можем.
Опитаме ли - заплитаме се в собствените си обяснения.
И звучим неубедително за самите себе си.
Колкото повече думи използваме, за да го обясним, толкова по-бързо то изчезва.
Но не можем да се въздържим да не го споменем, за да получим потвъждение, че и друг го е усетил. Споделил е радостта.
Никога не получаваме това потвърждение.
Отворим ли уста да го изречем, това, което няма име изчезва и остава единствено неудовлетворението - и този път не сме успели.

Ето, толкова много думи ми трябваха, за да кажа, че тук можете да четете стихове и приказки.