Отклонение

В неделя бях гост на предаването "Радиоавтограф" с водещ Лучия Синигерска, което се излъчва по радио "България".

Можете да го чуете на сайта на радиото. Първото предаване е "Срещи с вас". Ако не ви се слуша, просто кликнете с мишката някъде по средата на звуковия файл и ще стигнете до мен. :)

Градски приказки - Магазинът за шапки

Магазинът за шапки беше със скромна табела. Слънцето беше премахнало всяко цветно петно от нея. На малката витрина се мъдреха няколко пластмасови глави, обгърнати от истински произведения на изкуството – шапки с периферия, с пера, с панделки, бомбета, воалетки. На вратата имаше катинар. Изглеждаше, сякаш никой не е влизал от години. Само шапките грееха със странно ярки цветове, сякаш току-що изложени.

Понякога някой изнервен и уморен бизнесмен поглеждаше надолу от прозорците на офиса си и виждаше тази... барачка, самотна и схлупена. „Само загрозява гледката – мислеха си. Кога ли ще я съборят?” После продължаваха да се занимават с важните си дела.
Но се случваше и да видят как разни хора влизат и излизат от магазинчето. „Това противоречи на всички правила на бизнеса – въздъхваха. Кога ли ще фалират?” Ако имаха време да се вгледат внимателно, щяха да видят, че клиентите не са съвсем обикновени.

Те всички бяха възрастни, леко приведени. Със спокойни, благи лица. Жените имаха дори леко червило на устните. Някои от тях носеха плетени на една кука дантелени ръкавици. Държаха мъжете си под ръка. Махаха косъмчетата от сакото им и оправяха цветето в петлицата.

Не гледаха настрани. За тях двата мола и бизнес сградата не съществуваха. Влизаха в магазинчето, където пиеха чай, ядяха сладко от порцеланови чинийки и докато слънчевите лъчи ловяха прашинки по килима, си говореха за вечеринки от минали дни, за спомени от някоя война, за малките си победи и за не толкова големите загуби. Никога за настоящето, за порастналите си деца и разпилените по света внуци. Пробваха шапки. Смееха се тихичко. Понякога пускаха плочи на един стар грамофон и правеха по две-три стъпки из малкото магазинче. После си тръгваха. Оставаше шапкарката. Прозрачна от старост и крехкост. Докато слушаше историите им и ги гледаше как танцуват, тя правеше шапки. Вплиташе всяка дума в модела, цвета, бодовете, гарнитурата. Почистваше след гостите. Слагаше новите шапки на витрината, заключваше старателно вратата и се стопяваше някъде между двата мола, бизнес сградата и хората без шапки.

Тихо

Игор Олейников, руснак, илюстратор, аниматор
Останалото трябва да се види.

Стихове - "Иначе казано"

МАРШРУТИ


Трябва й една улица.
Няма я на картата.
Никой не я е снимал.
Безименна е.
„Знам, че я има –
ядосва се –
и не мога да проумея!”
И мърморейки,
за пореден път
минава по нея.

Отклонение

Току-що разбрах, че издателство "Жанет-45" ще издаде новата ми стихосбирка - "Иначе казано".

Може да се каже, че Иванка Могилска е радостна и доволна и скоро ще благодари поименно на всички, които й помогнаха да извади книга от хаотичния си ръкопис.

Очаквайте на есен "Иначе казано".


:)

Тихо

Алиса и всичките й (не)възможни светове. Илюстрации на Ясен Гюзелев

Отклонение

Какво мислят авторите, преводачите, редакторите, коректорите, оформителите
за казуса Читанка и за работата си в България?

Анкетата е на Бистра Иванова и Енея Вородецки и можете да я попълните тук

Аз вече го направих. :)

Градски приказки - Чадър

Тъмно е. Вали. Духа. Бързам към спирката, за да сваря последния рейс. Нямам чадър. Джапам из локвите. Вода се стича вече и под якето ми, по гърба. С последни усилия браня една пластмасова папка с документи от подгизване.

Криво ми е. Студено ми е. Няма хора. И коли почти няма. Ако не валеше толкова, сигурно щях да се разплача. Толкова съм обсебена от мокрото и усещането за студ, че не забелязвам, как вадичките са спрели да се стичат по носа и брадичката ми.

До мен върви мъж. На около четиресет. Носи чадър. Не, не. Опитва се да върви в крак с мен и да го крепи над главата ми. Сепвам се. От колко време върви така, не знам. Запознаваме се.
„Ако позволите, госпожице.”... „В каква пососка сте?”... „Живея наблизо”... „Правя пирожки. До халите. Това работя.”...

Забелязвам, че едното му рамо е мокро. Мънкам смутено. Наближаваме спирката. Даже виждам автобуса си как светка с фарове на завоя. Мъжът върви до мен. Стигаме спирката. Автобусът точно спира. Благодаря и се втурвам към вратите му. Мъжът ме дръпва за ръкава, докато вече се качвам по стълбите на автобуса. Обръщам се. Той тиква чадъра си в ръката ми, докато вратите се затварят и без да имам време за протести, го чувам да казва: „За после”. Сядам до прозореца. Виждам как го подминавам, докато прави опити да не стъпва в локвите и да покрие глава с якето си.
Папката ми е спасена. Якето ми е мокро, косата ми – слепнала за главата, а аз усмихната, слизам на моята спирка, разтварям чадъра и тръгвам към къщи.

На другата сутрин минавам покрай пирожките на халите. Чадърът, сгънат и опакован, предавам на продавачката. Дали му знам името на мъжа? Не, не го знам. А тя как да го знае, кой е, там работят няколко! Пък и никой от тях не живее наблизо. Всичките са по кварталите. Да не съм се объркала? Не, не. Не съм. Ще го познаете. Единственият, който е дошъл на работа с мокро яке.


(Поредица от градски приказки ще бъдат включени в проекта на Албена Баева "Универсална среща" през месец септември. Ослушвайте се докато вървите по софийските улици, сигурна съм, че ще ви се обадят и ще поискате да ги чуете. )

Тихо

А не варварин

"Щастлив съм,
че съм се родил човек, а не животно,
мъж, а не жена, елин, а не варварин..."


Когато дойде пролет и зелената трева
готова е да проговори,
аз съжалявам, много ми е мъчно,
че елин аз не съм.
Когато ябълковите дървета зреят
и се люлее бавно тежкия им плод,
от вятъра полъхнат,
аз съжалявам, много ми е мъчно,
че елин аз не съм.
Когато зимата при нас пристигне -
покрие ни със своя лед и студ,
превърне ни на сенки слепи,
които плуват, без да виждат своя път
(подобно риби в океан огромен),
аз съжалявам, много ми е мъчно,
че елин аз не съм.

Когато "съм", когато "съществувам"
и щом за тези две неща не съжалявам,
тогава много, много ми е мъчно,
че бих могъл да бъда елин,
но все пак елин аз не съм!

Никита Станеску

Отклонение

Поезия от куфара и домашни бисквити
на 10 юни, от 18:30 ч.
в "Куфара" - ул. "20ти април"18, пресечка на бул. "Македония"

Заповядайте! :)

Стихове

ПО БРАТЯ ГРИМ

Разхождахме се
с разкопчани якета.
И джобът ми тежеше.
После ципът ти
се закопча за моя
и подозирам, че точно тогава
ги загубихме –
камъчетата за на връщане.

Тихо

Много добър анимационен филм
на Свилен Димитров - THE AIR ACE

Стихове

ЕЖЕДНЕВНО

Подът е толкова чист –
сърце не ти дава да стъпиш.
Колебаеш се –
да летиш над него
или просто да излезеш.

Тихо

Non stop

Когато в два часа
сутринта
пред крайпътния супермаркет
спре автобус с пътници,
които обясняват
със знаци,
че търсят нещо
за спомен
и това е посленият им шанс -
на двайсет километра
от границата -
продавачките започват
да търсят
все по-скъпи спомени.


Отправна точка

Работникът,
който поправя на
магистралата
рекламната табела
"Добре дошли
в рая" -
не идва от там.

Оля Стоянова
"Пътна карта", 2003

Стихове

* * *

Не може да й напише
най-красивото,
защото знае –
ще му се иска
и други да го прочетат
и тогава
няма да е нейно
(нито негово)
най-красивото...

Тихо

The Man with the Telescope

Вижте още илюстрации http://www.amateurillustrator.com/galleries/displayimage.php?pos=-14243

Градски приказки - Хвърчилото

Слънчево е. На фона на облаците от последните дни е ослепяващо. Затова или заради сравнително ранния час, ходя с притворени очи.
На любимата ми улица е настанала суматоха. Виждам ги отдалече. Суетят се. Гледат нагоре. Викат си нещо, обсъждат. Две деца подсмърчат наблизо.
Принудена съм да отворя очи. Широко. И да погледна нагоре. Като всички.

Между слънчевите лъчи, покривите на старите къщи и увисналите кабели за високоскоростен интернет и над петстотин канала-вземете-само-сега го виждам. Хвърчило. Шарено. Като дъга. Вятърът го люлее, слънцето го топли, то се подрусва щастливо и се плези на мъжете, които се почесват по сънените глави точно под него.
Заплело се на хлапетата хвърчилото и мъжете, вместо да бързат за работа седят и се чудят – как да го свалят. Обсъждат го със сериозността на агенти на тайна мисия, от която зависят човешки животи.

Уж бързам за работа, а не мога да си тръгна. Оглеждам се. Един дядо се е провесил на прозореца на близката къща и гледа любопитно към групичката мъже. Четирима. Небръснати. Недоспали. С димящи, пластмасови чашки в ръка. Сговарят се. Отиват под прозореца. Искат от дядкото стълба. Как той има точно такава двураменна стълба ли? Стара къща с високи тавани, с дълбоко мазе, с любопитен, белокос дядко – всичко ще се намери.

Взимат стълбата, слагат я. Двама държат. Най-високият се катери. Аз и хлапетата стоим зяпнали, невярващи. А мъжът вече слиза с хвърчило в ръка. Останалите връщат стълбата. Дядкото ги потупва по раменете. Хлапетата взимат хвърчилото и хукват нанякъде. Някъде, където няма кабели.
Аз си стоя. Потърквам очи. Самичка съм на улицата. Дядкото ме зяпа от мястото си до прозореца. Продължавам към офиса.
Слънчево е. Ослепяващо. Очите ми са широко отворени. И там, ако някой погледне, ще види четирима мъже да пускат хвърчила.

Тихо

Ester Garcia Cortes

СТИХОВЕ

***

Избягва сблъсъците
не, защото е кристална.
Не, защото някой
ще я удари
точно в центъра
на крехкото сърце,
ще я напука,
раздроби
и хиляди парчета „тя”
ще свършат в кофата.
Избягва сблъсъците,
защото счупят ли я –
реже.

Отклонение

Моя милост беше гост на предаването "Думите" с Нина Александрова. Можете да свалите файла с интервюто от тук.